Стивън Кинг
Тъмната кула (12) (Тъмната кула VII)

ДВЕ

В крайна сметка именно Ко поде инициативата и ги поведе, но едва след като отидоха до кухнята. Четиримата се разтакаваха безцелно из помещението — и това никак не се харесваше на Джейк, — когато Ко внезапно започна да джавка:

— Ейк! Ейк-Ейк!

Животинчето ги чакаше пред една открехната врата с надпис „НИВО С“. Когато се скупчиха около него, скунксът прекрачи прага и заприпка по коридора, като от време на време се обръщаше и ги стрелваше през рамо с блесналия си поглед. Те обаче не помръдваха. Пухкавото зверче излая разочаровано.

— Какво мислите? — попита Роланд. — Трябва ли да го последваме?

— Да — отвърна Джейк.

— Какво е подушил? — полюбопитства Еди. — Знаеш ли?

— Навярно нещо от Когана — каза момчето. — От истинския, който е на другия бряг на река У ай. Където с Ко подслушахме разговора на бащата на Бен Слайтман и… нали знаете, робота.

— Джейк? — обезпокои се Еди. — Всичко наред ли е?

— Да — рече момчето, макар че изведнъж се бе почувствало зле, спомняйки си как бе извикал бащата на Бени. На Анди, робота-вестоносец, очевидно му бе писнало от мрънкането на Слайтман — механичната му ръка го беше стиснала здраво за лакътя, в резултат на което мъжът бе „изпищял като сова“, както навярно би се изразил Роланд (не без нотки на презрение в гласа). Сега Слайтман-младши се намираше на място, където подобни неща, естествено, не можеха да му се случат и осъзнаването на факта, че това момче, до съвсем неотдавна толкова жизнено и изпълнено с енергия, в момента е един студен труп, застави сина на Елмър да се замисли. На всички им беше съдено да умрат, това бе така, ала Джейк се надяваше да си отиде достойно от този свят, когато настъпеше неговият час. В крайна сметка вече имаше известен опит в това как да го направи. Безпокоеше го онова, което щеше да се случи после. Когато положат тялото ти в ковчега, хладната земя те погълне и ти лежиш неподвижно, и никога вече няма да се съживиш.

Мирисът на Анди — студен, ала маслен и отчетлив — се бе просмукал в целия Коган на другия бряг на река Уай, защото той и Слайтман-старши се бяха срещали там много пъти, преди Роланд и отрядът му да устроят топъл прием на Вълците. Миризмата, която усещаше момчето сега, не беше същата, но бе доста сходна. Това бе единствената позната на Ко следа и навярно поради тази причина пухкавото зверче искаше да я проследи до източника й.

— Само минутка — обади се Еди. — Мисля, че виждам това,

което ни трябва.

Той остави Сузана на земята, прекоси кухнята и се върна, бутайки пред себе си маса от неръждаема стомана, снабдена с колелца, предназначена за пренасяне на купчините мръсни чинии или други по-големи готварски съдове.

— Хопа-тропа-опала, вече имаш си кола — каза Еди, вдигна жена си и я положи на масата.

Сузана се намести удобно и се хвана с две ръце за ръбовете на масата, ала на лицето й се четеше съмнение.

— Ами ако се натъкнем на стълба? — попита тя. — Какво ще правим тогава, захарче?

— Захарчето няма да приготвя тигана, докато рибата е още в морето — отвърна Еди и започна да бута количката по коридора. — Напред, Ко! Напред, следотърсач!

— Ко! Търсач! — излая четириногият им приятел и заприпка по коридора, като от време на време привеждаше муцунка към пода, за да не изгуби миризмата, но без да си дава много зор. Дирята беше достатъчно силна, за да се притеснява, че ще я изгуби, а и той не се сблъскваше с нея за пръв път, защото това бе непогрешимата миризма на Вълците. След час минаха покрай огромна порта с надпис „КЪМ КОНЕТЕ“, а по-нататък коридорът ги отведе до врата с надпис „ЗОНА ЗА ПОДДРЪЖКА“ и „ВХОД ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА ЗАБРАНЕН“. (Уолтър о’ Дим ги следваше през част от пътя им, но никой от тях — дори Джейк, чиято способност да чете чуждите мисли бе извънредно силна — не узна за това. Изглежда, „мозъчната шапка“ си бе свършила добре работата в този случай. Когато Уолтър разбра накъде ги води рунтавият им приятел, той се отправи към Мордред. Както се оказа, това беше грешка, ала за негова утеха можеше да се каже, че никога повече нямаше да сбърка отново.)

Ко седна пред затворената врата, която се отваряше и в двете посоки, вирна опашка и излая:

— Еик, ’вори, ’вори! ’Вири, Ейк!

— Да, да — каза му Джейк. — Ей-сегичка. Не бързай.

— „ЗОНА ЗА ПОДДРЪЖКА“ — прочете Еди. — Звучи обнадеждаващо.

Продължаваха да бутат количката от неръждаема стомана, на която седеше безногата жена. Досега се бяха натъкнали само на едно стълбище, което преодоляха без особени усилия. Сузана се бе спуснала по обичайния си начин — по задник, — а Роланд и Еди вдигнаха масата и я пренесоха. Джейк вървеше между жената и мъжете, държейки револвера на младия мъж в поза „стража“ — стиснал оръжието в дясната си длан и положил дългото му дуло в сгъвката на лявата си ръка.

Сега Роланд извади собствения си револвер, опря го на дясното си рамо и отвори вратата. Прекрачи прага леко приведен, готов да се хвърли вляво или вдясно или да отскочи назад, ако възникнеше подобна необходимост.

Ала такава необходимост не възникна. Ако Еди беше влязъл пръв, навярно щеше да си помисли (макар и за миг), че е нападнат от летящи Вълци — като летящите маймуни в „Магьосникът от Оз“. Роланд обаче не страдаше от богато въображение и въпреки че значителна част от флуоресцентните лампи бяха изгорели, не загуби нито секунда — или адреналин — в погрешни заключения. Той веднага разпозна висящите от тавана обекти — това бяха повредени роботи-опустошители, очакващи ремонт.

— Влизайте — рече той и думите му отекнаха в стените и тавана на просторното помещение, създавайки ехо. Някъде високо сред сенките се чу пърхане на криле. Най-вероятно лястовички или хамбарни ръждивчета, които бяха дошли от външния свят, за да си свият гнезда на топло. — Мисля, че всичко е наред.

Еди, Сузана и Джейк прекрачиха прага и застинаха с отворени усти, когато погледнаха нагоре. Единствено четириногият им приятел не беше впечатлен. Той се възползва от паузата, за да се почеше — първо от лявата, а после и от дясната страна. Накрая Сузана, която продължаваше да седи на металната маса, възкликна:

— Много неща съм виждала през живота си, но нищо не може да се сравнява с това!

Еди и Джейк бяха на същото мнение. Огромната зала буквално гъмжеше от Вълци, сякаш застинали по време на полет. Някои носеха зелените си качулки и плащове в стил доктор Дум, а други бяха лишени от каквито и да е дрехи и стоманените им корпуси проблясваха. Една част бяха без глави, друга — без ръце, а на трети им липсваше по един крак. Сивите им метални лица се хилеха или зъбеха в зависимост от ъгъла, под който падаше светлината. На пода се търкаляха зелени плащове и ръкавици. На около четирийсетина метра от вратата (залата бе дълга най-малко двеста метра) се открояваше самотен кон — легнал по гръб, с крака, стърчащи нагоре във въздуха. Главата му я нямаше и от шията му се подаваха жълти, зелени и червени жици.

Тръгнаха бавно след Ко, който заприпка напред, без да проявява никакъв интерес към роботите, изпълнили помещението. Шумът от движението на количката на Сузана беше много силен, а ехото го правеше направо зловещ. Тъмнокожата жена не можеше да откъсне поглед от тавана. Отначало — и то само защото лампите в близост до вратата бяха изгорели — тя си бе помислила, че Вълците се реят във въздуха благодарение на някакво антигравитационно приспособление. После обаче, когато отидоха в по-осветен участък, видя жиците, на които висяха.

— Сигурно тук са ги ремонтирали — каза тя. — Докато все още е имало кой да ги ремонтира, де.

— А там според мен са ги зареждали — посочи Еди към далечната стена, по протежението на която се виждаха множество ниши. В някои от тях имаше Вълци — прави, застинали абсолютно неподвижно. Други бяха празни и там стърчаха контакти и розетки.

Джейк внезапно се захили.

— Какво толкова смешно видя? — попита го Сузана.

— Нищо — отвърна момчето. — Просто… — Мрачният хангар отново бе огласен от звънкия му смях. — Приличат ми на пътници, наредени на опашка пред телефонните автомати в Пен Стейшън, за да се обадят вкъщи или в работата си.

Еди и Сузана се замислиха над думите му, след което също избухнаха в смях. Роланд също си помисли, че наблюдението на Джейк е много точно. След всичко, което бяха преживели заедно, това никак не го учудваше. Даже го радваше. Това, че момчето плачеше за татко Калахан — все пак той му беше приятел, — бе нещо съвсем нормално, ала беше хубаво, че можеше и да се смее както преди. Това беше много добър знак.

ТРИ

Вратата, която търсеха, се намираше вляво от нишите за зареждане. Веднага разпознаха сигула с облака и светкавицата от бележката, която „Р.Ф.“ им беше оставил на гърба на „Оз Дейли Бъз“, но самият портал се различаваше доста от онези, с които се бяха сблъсквали досега; като изключим рисунката на облака с изскачащата от него мълния, създателите му явно не се интересуваха особено от красотата на своето творение. Да, беше боядисана в зелено, но бе изработена от стомана, а не от желязно дърво или по-тежкото призрачно дърво. Стоманената й каса също беше сива и от двете й страни излизаха дебели изолирани кабели с високо напрежение, които изчезваха в една от стените. Зад тази стена се чуваше глухо тракане и стържене, каквото младият мъж беше чувал и преди.

— Роланд — прошепна той, — спомняш ли си Портала на Лъча, на който се натъкнахме в самото начало на пътя си? Още преди Джейк да се присъедини към веселата ни компания?

Стрелеца кимна.

— Там, където застреляхме Малките пазители. Свитата на Шардик. Онези, които още не бяха умрели.

Еди кимна.

Долепих ухо до вратата и се вслушах. „В залата на мъртвите цари безмълвие — помислих си. — В залата на мъртвите цари забрава. Това са покоите на смъртта, където паяците тъкат своите мрежи, а големите машини престават да работят една след друга.“

Всъщност беше изрекъл тези думи на глас, ала Роланд не беше изненадан, че не помнеше; Еди се намираше в транс или нещо като хипноза.

— Тогава се намирахме отвън продължи мъжът на Сузана. — Сега сме вътре. — Той посочи вратата към Тъндърклап, след което проследи с показалец извивките на дебелите кабели. — Техниката, която захранва с енергия тази машинария, май не е в много добро състояние, съдейки по звука. Ако ще използваме тази врата, трябва да го направим веднага Всеки момент тя може да се изключи завинаги, и какво ще правим тогава?

— Ще трябва да се обадим на някоя туристическа агенция — каза замечтано Сузана.

— Много смешно. Ще бъдем залостени… как беше, Роланд? Залостени в гореща фурна — рече техният дин. — „Това са покоите на разрушението.“ Каза и тези думи, ако си спомняш.

— Казал съм го? На глас?

— Да — Стрелеца ги поведе към вратата. Протегна ръка, докосна дръжката и отдръпна дланта си.

— Гореща ли е? — попита Джейк.

Роланд поклати глава.

— Да не те удари ток? — смръщи вежди Сузана.

Техният дин отново поклати глава.

— Тогава да минаваме — рече Еди. — Хайде!

Те се скупчиха зад гърба на Роланд. Еди беше вдигнал Сузана на гръб, а Джейк държеше Ко в ръце. Четириногият им спътник дишаше учестено, оголил зъби в обичайната си весела усмивка, а обрамчените му в златисто зеници блестяха като полиран оникс.

— Какво ще правим, ако… „ако не се отвори“, възнамеряваше да каже Джейк, ала преди да успее да довърши, Роланд завъртя дръжката с дясната си ръка (държеше револвера си в лявата) и отвори вратата. В този момент стърженето се усили, сякаш техниката закрещя от отчаяние. Джейк имаше чувството, че до него достига мирис на изгоряло — прегряла изолация може би. Тъкмо си казваше да спре да си въобразява разни неща, когато вентилаторите над главата му внезапно се включиха. Шумът, който вдигнаха, съперничеше на рева на излитащи изтребители от Втората световна война и всички подскочиха. Сузана даже прикри главата си с ръце, сякаш за да се защити от падащи предмети.

— Бързо — нареди Роланд и прекрачи през прага, без да се оглежда назад. За краткия миг, през който се намираше на границата на световете, сякаш бе разрязан на две. Зад Стрелеца Джейк видя огромно помещение, потънало в сумрак, много неголямо от хангара с висящите роботи. То бе пресечено от някакви сребристи линии, които изглеждаха като светлинни лъчи.

— Хайде, Джейк — каза Сузана. — Ти си следващият.

Момчето си пое дълбоко дъх и пристъпи напред. Не беше засмукан от портала, както бе станало в Пещерата на Гласовете, нито пък чу звън на камбанки. Нямаше и чувството, че е изпаднал в тодаш — нито за миг. Вместо това бе връхлетян от отвратителното усещане, че го обръщат с вътрешностите навън, а стомахът му се сгърчи в най-отвратителния пристъп на гадене, който бе изпитвал някога. Още на следващата крачка коленете му се подгънаха и той рухна на земята. Ко се изплъзна от ръцете му, ала Джейк изобщо не забеляза това, защото повръщаше, а цялото му тяло се тресеше в болезнени спазми. Същото правеше и Роланд, застанал на четири крака до него. Някъде отдалеч се чуваше ръмжене на двигатели, нещо като камбанен звън — бим-бим-бим-бим, и усилен от високоговорители глас.

Джейк обърна глава към своя дин, за да му каже, че сега разбира защо изпращаха именно роботи през тази врата, но в този миг повърна отново. Остатъците от последната му гощавка пльокнаха на шуплестия бетон.

В същото време Сузана закрещя:

— Не! Не! — След което: — Еди, пусни ме на земята, преди да… — и гласът й бе прекъснат от надигналата се от стомаха й полусмляна храна. Еди все пак съумя да я сложи на земята, преди да наведе глава и да се присъедини към Хора на бълващите.

Ко падна настрани и изджавка дрезгаво, след което се изправи на крака. Изглеждаше замаян и объркан… а може би Джейк приписваше на четириногия си приятел собствените си усещания.

Пристъпите на гадене взеха да поотслабват, когато чуха нечии стъпки. Грима мъже се приближаваха към тях — облечени с дънки, сини карирани ризи и някакви странни, сякаш самоделни обувки. Единият от тях — възрастен джентълмен с гъста бяла коса тичаше пред другите двама. И тримата бяха вдигнали ръцете си във въздуха.

— Стрелци! — извика беловласият. — Стрелци ли сте? Ако сте такива, не стреляйте! Ние сме на ваша страна!

Роланд, който не изглеждаше в състояние да застреля когото и да било („Макар че изобщо не бик се наел да проверя това“, помисли си Джейк), се опита да се изправи и почти успя, ала в следващия миг се преви на две и повърна за пореден път. Възрастният го хвана за едната ръка и без да се церемони много, го вдигна във въздуха.

— Ужасно е — каза той. — Никой не го знае по-добре от мен. За щастие минава бързо. Трябва незабавно да дойдете с нас. Знам колко ви е лошо, но в Школата на ки’-дам звъни сигнал за тревога и…

Той замълча. Очите му, почти толкова сини, колкото тези на Роланд, се разшириха неимоверно и Джейк видя как лицето на белокосия мъж пребледнява въпреки сумрака, царящ в помещението. Спътниците му го настигнаха, ала той сякаш изобщо не ги забеляза. Цялото му внимание беше погълнато от Джейк Чеймбърс.

— Боби? — попита той. — Господи, Боби Гарфийлд, ти ли си?