Стивън Кинг
Тъмната кула (6) (Тъмната кула VII)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тъмната кула (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dark Tower, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 78 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (6 януари 2008)
Разпознаване и корекция
NomaD (20 януари 2008 г.)

Издание:

Стивън Кинг. Тъмната кула VII. Тъмната кула

 

Издателска къща Плеяда, 2005

Адриан Лазаровски, преводач, 2005

Димитър Стоянов — ДИМО, художник, 2005

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)

Пета глава
В джунглата, необятната джунгла

ЕДНО

Единствено заплахата, че отрепките и вампирите могат да убият Ко, накара Джейк да забрави за желанието си да умре заедно с татко Калахан. Без да губи време в излишни колебания, той закрещя

 

(КО, ПРИ МЕН!)

 

с цялата мощ на вътрешните си сили и Ко заприпка след него, без да изостава нито крачка. Момчето профуча покрай отрепките, които стояха като хипнотизирани от костенурката, и се насочи към вратата с надпис „ВХОД ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА ЗАБРАНЕНИ“. От оранжево-червения полумрак на голямата зала бяха попаднали сред ослепително бяла светлина, а обонянието им бе атакувано от острия мирис на прегоряло. Гореща и влажна пара го удари в лицето,

(джунгла)

може би предсказвайки онова, което го чакаше отпред,

(необятна джунгла)

а може би не. Когато очите на Джейк се приспособиха към рязката смяна на осветлението (и зениците му се превърнаха в мънички точици), той разбра, че се намира в кухнята на „Дикси Пиг“. И то не за пръв път. Веднъж, малко преди появата на Вълците в Кала Брин Стърджис, момчето бе последвало Сузана (само че тогава тя беше Мия) в онзи сън, където тя претърсваше някаква голяма и изоставена кухня за храна. Същата кухня, която сега буквално кипеше от живот. На железния шиш над металната решетка се въртеше огромно прасе, чиято кожичка цвърчеше, а буйните пламъци лумваха нагоре при всяка капка мазнина, паднала в огъня. От двете страни на пещта имаше огромни фурни с медни плочи, на които стояха тенджери, големи колкото Джейк, а парата, издигаща се от тях, бе достатъчна да замъгли цялото помещение. Някакво отвратително същество със сива кожа разбъркваше съдържанието на едната тенджера — от двете страни на подпухналите му сиви устни стърчаха закривени бивни, а скулите и двойната му туша бяха покрити с гнусни брадавици. Обстоятелството, че това създание бе облечено в лекьосани бели дрехи и носеше на главата си високата шапка на главния готвач, само засилваше ужаса, който предизвикваше тази твар, сякаш я покриваше с бял лак. Зад не; о, практически скрити зад парата, други две същества, пременени в бяло, миеха съдове в двойна мивка. Джейк забеляза, че и двамата носеха шалчета. Едното определено бе човек — изглеждаше като момче на шестнайсет-седемнайсет години, — докато другото приличаше на чудовищна, изправена на задните си крака котка.

Vai, vai, los monstros pubes, tre cannits en founs! — крещеше зъбатият главен готвач на младите съдомиячи. Още не беше забелязал Джейк, за разлика от едното момче — котарака. Той присви уши към главата си и засъска. Без да се колебае, младият стрелец хвърли оризията, която държеше в дясната си ръка. Тя звънна в изпълнения с пара въздух и сряза шията на човека-котка с такава лекота, сякаш беше нагорещен нож, потъващ в масло. Отделената от туловището глава цопна в умивалника сред фонтан от пръски, а зелените й очи продължаваха да блестят.

San fai, can dit los! — изкрещя готвачът. Или не беше видял какво бе станало, или още не можеше да го проумее. Когато се обърна към Джейк, момчето видя, че очите му, разположени дълбоко навътре под ръбестото му чело, са сиво-сини и мътни, но все пак човешки. Младият стрелец изведнъж осъзна какво представляваше това същество — някакъв чудовищен, интелигентен глиган. Което означаваше, че готвеше най-близките си родственици. Но като се замислиш, това изглеждаше напълно нормално за „Дикси Пиг“.

Can foh pube ain-tet can fah! She-so pan! Vai! — това бе адресирано към Джейк. След което, за да доведе абсурдната ситуация до краен предел, добави; — Кат’ не щеш да миеш съдовете, хич и недей да започваш!

Другият съдомияч — човекът — извика нещо, навярно предупреждавайки шефа си за опасността, ала глиганът не му обърна никакво внимание. Изглежда, смяташе, че след като Джейк е убил единия от помощниците му, сега просто бе длъжен да заеме мястото му.

Младият стрелец хвърли втората чиния и тя разсече гърлото на готвача, прекъсвайки бръщолевенето му. Поне три литра кръв плиснаха върху нагорещената плоча вдясно от глигана. Бясното цвърчене бе последвано от отвратителна воня на изгоряло, а главата на двуногата свиня се килна първо наляво, после назад, но не се отлепи от торса му. Двуметровото създание направи две неуверени крачки наляво и прегърна печащото се на шиша прасе. Черепът на готвача клюмна на дясното му рамо, а едното му око се вторачи в замъглените от парата флуоресцентни лампи. Високата температура залепи дланите на бивнобрадавичестото същество и те започнаха да се разтапят. После чудовището се строполи върху желязната решетка и пламъците обгърнаха туниката му.

Джейк се извърна тъкмо навреме, за да види втория кухненски помощник, който се приближаваше към нето с касапски нож в едната ръка и сатър в другата. Младият стрелец извади още една оризия от платнената торба, но не я хвърли, макар че гласът в главата му то караше да я хвърли, да я хвърли, да направи на копелето онова, което Маргарет Айзенхарт веднъж бе нарекла „дълбока подстрижка“. Този израз бе накарал другите Сестри на Оризия да се засмеят гръмко. Въпреки силното си желание да запрати чинията по мияча, Джейк се въздържа.

Към него пристъпваше младеж, чиято кожа изглеждаше бледа и жълтеникавосива под светлината на флуоресцентните лампи. На измъченото му лице, от което младият стрелец заключи, че го хранят лошо, се четеше страх. Джейк замахна предупредително с оризията и миячът веднага спря. Погледът му обаче беше вперен не в чинията, а в Ко, който стоеше между краката на момчето. Козината на зверчето бе настръхнала, от което животинчето изглеждаше два пъти по-голямо, а оголените му зъбки блестяха.

— Ти… — започна Джейк и в този миг вратата към ресторанта се отвори и в кухнята нахълта една от отрепките. Младият стрелец моментално запрати оризията към него тя изсвистя в изпълнения с пара въздух и отряза главата на неканения гост точно над адамовата ябълка. Обезглавеното тяло залитна наляво, а после надясно, досущ като комик, който се преструва на пиян, след което се сгромоляса тежко на пода.

След миг Джейк вече държеше оризии и в двете си ръце — кръстосал китки пред гърдите си в позата, която сай Айзенхарт бе нарекла „убийствен товар“. Гой погледна към мияча, който продължаваше да държи ножа и сатъра. Едва ли представляваше някаква заплаха, помисли си момчето, след което опита отново и този път зададе въпроса си в пълния му вид:

… Ти знаеш ли английски?

Аха — отвърна младежът. Гой пусна сатъра, вдигна ръката си и доближи почервенелия си от горещата вода палец и показалеца си на половин сантиметър. — Горе-долу. Уча го откакто се озовах туканка, тъй е то. — Той разтвори пръстите на другата си ръка и касапският нож също издрънча на пода.

— От Средния свят ли си? — попита Джейк. — Оттам си, нали?

Кухненският помощник не му изглеждаше особено съобразителен („не става за телевизионно състезание“, както би казал Елмър Чеймбърс), но поне имаше достатъчно ум, за да тъгува по родния си край; въпреки ужаса, който го бе овладял, Джейк видя как в очите на момчето заискри носталгията по дома.

— Да. От Лудвег съм, тъй си е то.

— Това някъде покрай Луд ли е?

— На север от него, ако ти е угодно или не — каза миячът. — Ще ме убиеш ли, момко? Не ми се умира, колкото и да ми е тъжен животецът.

— Няма да те убия, ако ми кажеш истината. Минавала ли е оттук една жена?

Младежът се поколеба за момент, после каза:

— Аха, сай. Сейър и неговите хора я носеха. Безнога, главата й се люшкаше… — Той демонстрира как се люлеела главата на Сузана, при което повече от всякога заприлича на селския идиот. Джейк си спомни за Шийми от разказа на Роланд за дните, прекарани в Меджис.

— Но не беше мъртва, нали?

— Тцъ — поклати глава миячът. — Чух я как диша, тъй си беше.

Младият стрелец хвърли бърз поглед към вратата, но никой не се опитваше да мине оттам. Засега. Трябваше да продължи напред, но…

— Как се казваш, друже?

— Джокабим ми викат, син съм на Хоса.

— Тогава слушай, Джокабим. Отвъд тази кухня се простира един огромен свят, наречен Ню Йорк, в който младежите като теб са свободни. Съветвам те да избягаш от тук, докато все още имаш тази възможност.

— Но те ще ме хванат и ще ме бичуват до смърт…

— Не, ти просто не разбираш колко е голям този град. Като Луд, когато Луд е бил…

Джейк погледна към тъпото лице на Джокабим и си помисли: „Не, май аз съм този, който не разбира. Ако продължавам да се размотавам тук, опитвайки се да го убедя да избяга, без съмнение ще получа това, което…“

Вратата към ресторанта отново се отвори. Този път две от отрепките се опитаха да влязат в кухнята, движейки се един до друг. Джейк хвърли двете си чинии и се наслади на кръстосания им полет в запарения въздух, завършил с обезглавяването на новодошлите в мига, в който тъкмо прекрачваха прага. Ударът ги отблъсна назад и те се строполиха възнак, а вратата отново се затвори. В гимназията „Пайпър“ Джейк бе научил за битката при Термопилите, в която гърците бяха отблъсквали продължително време армията на персите, превъзхождаща ги в съотношение десет към едно. Гърците се бяха сражавали с противниците си в тесен планински проход; Джейк пък имаше кухненската врата. Докато се опитваха да нахлуят по един или двама — стига да не успееха да го заобиколят, — можеше да ги задържи още дълго време.

Е, поне докато не останеше без оризии.

— Оръжие? — попита той Джокабим. — Има ли оръжие тук някъде?

Миячът поклати глава, но погледът, който хвърли на Джейк, беше толкова сърдит, че бе трудно да се каже дали означаваше „В кухнята няма оръжие“ или „И да има, няма да ти кажа“.

— Добре, аз потеглям — каза след малко младият стрелец. — А ако не се разкараш от тук, докато все още можеш, Джокабим, значи си още по-тъп, отколкото изглеждаш. Което значи много. Зад тези стени има видеоигри, човече — помисли си за това.

Ала кухненският помощник продължаваше да гледа тъпо и Джейк най-накрая се предаде. Тъкмо бе отворил уста да каже нещо на Ко, когато зад вратата се чу някакъв глас, очевидно обръщащ се към него.

— Хей, хлапе! — тонът беше груб. Уверен. Всезнаещ. Принадлежеше на мъж, който би могъл да те удари, за да ти задигне пет кинта, или да преспи с гаджето ти без никакви затруднения по всяко време, стига само да му се прииска, помисли си момчето. — Твоето приятелче — дадкодо — е мъртъв. Всъщност стана на веджеря. Сега излизай без повече глупости, ако не искаш да се превърнеш в дезерд.

— Що не си го завреш отзад! — извика в отговор Джейк. Смисълът на казаното успя да пробие дори стената на глупостта на Джокабим — на ошашавеното му лице се изписа почти свръхестествен ужас.

92

— Давам ти последен шанс — продължи грубият всезнаещ глас. — Излизай!

— Що ти не влезеш? — предложи му Джейк. — Имам достатъчно чинии!

Всъщност момчето едва се сдържаше да не се втурне напред, да връхлети в ресторанта и да се хвърли в бой е отрепките от другата страна на вратата. И тази идея изобщо не беше безумна — Роланд щеше да се съгласи е него, — защото това бе последното нещо, което слугите на Пурпурния крал очакваха. Половин дузина умело хвърлени оризии можеха да предизвикат неописуема паника и безредие сред редиците им.

Главната заплаха обаче идваше от чудовищата, които се хранеха зад гоблена. Вампирите. Те нямаше да се паникьосат, и Джейк го знаеше. Младият стрелец си даде сметка, че ако Предците нахлуеха в кухнята (той не знаеше защо не го правят — или не проявяваха интерес към него, или още не бяха дояли остатъците от трупа на татко Калахан), ще е мъртъв. А и Джокабим заедно с него.

Джейк падна на едно коляно, прошепвайки:

— Ко, намери Сузана! — И засили заповедта, като изпрати на четириногия си приятел ярък мисловен образ.

Животинчето хвърли прощален поглед на Джокабим, изпълнен с недоверие, след което започна да души по пода. Плочите блестяха — очевидно бяха почистени съвсем скоро — и момчето се опасяваше, че рунтавият му приятел няма да може да открие мириса на Сузана. Но ето, че Ко рязко изписка — по-скоро излая като куче, отколкото да каже човешка дума, — и заприпка към центъра на стаята, лавирайки между фурните и масите, като намали ход единствено за да заобиколи димящия труп на готвача глиган.

— Чуй ме добре, копеленце дрисливо! — извика отрепката от другата страна на вратата. — Започвам да губя търпение!

— Супер! — отвърна му Джейк. — Влизай тогава! Да видим дали ще можеш да излезеш!

Младият стрелец хвърли светкавичен поглед към Джокабим, допирайки пръст до устните си, за да му даде знак да мълчи. Тъкмо щеше да се обърне и да побегне — нямаше никаква представа колко време щеше да мине, преди миячът да се разкрещи, че хлапето и четириногият му спътник вече не охраняват прохода Термопили, — когато Джокабим изведнъж започна да му шепне със съзаклятнически тон.

— Какво? — сбърчи вежди Джейк, гледайки с недоумение към мияча. Имаше чувството, че кухненският помощник бе казал нещо от рода на „умната с капана за ума“, но това му се стори напълно лишено от смисъл. Дали?

— Умната с капана за ума — повтори Джокабим, този път по-ясно, и се върна при своите чинии и сапунена вода.

Какъв капан за ума? — попита младият стрелец, ала миячът сякаш изобщо не го чу, а Джейк нямайте никакво време да стои и да си играят на гатанки. Гой се втурна след Ко, като от време на време хвърляше погледи през рамо към кухненската врата. Искаше да узнае пръв, ако някоя от отрепките случайно дръзнеше да влезе.

Но никой не се опита да проникне в кухнята — във всеки случай не и преди момчето да последва четириногия си приятел през другата врата, която ги отведе в склада на ресторанта — сумрачно помещение, наблъскано с кашони и пропито с аромат на кафе и разнообразни подправки. Приличаше на склада на универсалния магазин в Ийст Стоунхам, само дето беше много по-чисто от него.

ДВЕ

В ъгъла на склада на „Дикси Пиг“ имаше затворена врата, а зад нея — стълбище, водещо надолу — един Господ знаеше къде. То бе осветено от мъждиви крушки с оплюти от мухите стъклени абажури. Ко се спусна пръв по стълбата, подскачайки от стъпало на стъпало, като първо прехвърляше предните си лапички, а после — задните, което му придаваше доста комичен вид. Носът му шареше по стъпалата и Джейк знаеше, че животинчето се движи по следите на Сузана; момчето можеше да извлече тази информация от съзнанието на четириногия си приятел.

Младият стрелец се опита да преброи стъпалата и стигна до сто и двайсет, но после им изгуби бройката. Чудеше се дали все още се намираха в Ню Йорк (или по-точно под него). По едно време му се стори, че чува едва доловим, ала познат грохот и си каза, че ако това беше метрото, значи отговорът на въпроса му е положителен.

Най-накрая достигнаха подножието на стълбите. Оказаха се в просторно сводесто помещение, напомнящо фоайето на гигантски хотел, само че без хотела. Ко заприпка да то прекоси, душейки е муцунка по пода, размахвайки опашката си наляво-надясно. Младият стрелец трябваше да подтичва, за да не изостава, при което оределите чинии в торбата подрънкваха една в друга. В далечния край на фоайето-гробница се виждаше някакъв павилион, напомнящ вестникарска будка, на чиято прашна витрина се виждаха няколко обявления. Едното (по-краткото) се състоеше само от едно изречение: „ПОСЛЕДЕН ШАНС ЗА ПОКУПКА НА СУВЕНИРИ ОТ НЮ ЙОРК“, а другото гласеше: „ПОСЕТЕТЕ 11 СЕПТЕМВРИ 2001 ГОДИНА! ВСЕ ОЩЕ ИМА БИЛЕТИ ЗА ТОВА УДИВИТЕЛНО ЗРЕЛИЩЕ! АСТМАТИЦИ НЯМА ДА СЕ ДОПУСКАТ БЕЗ ИЗРИЧНО ЛЕКАРСКО РАЗРЕШЕНИЕ!“ Джейк се зачуди какво ли толкова удивително щеше да стане в Ню Йорк на единайсети септември 2001 година, но после си каза, че навярно не му трябваше да знае.

Изведнъж, толкова силно, сякаш гласът проговори директно в главата му, един глас проговори в ушите му:

Хей! Хей! Позитронната госпожица! Там ли си още?

Момчето и понятие си нямаше коя бе тази позитронна госпожица, но веднага разпозна гласа, задаваш въпроса.

— Сузана! — изкрещя той, спирайки се до вестникарската будка. Изненадана, радостна усмивка озари напрегнатото му лице и то възвърна детското си излъчване. — Сюз, тук ли си?

Тъмнокожата жена извика възторжено в отговор. Давайки си сметка, че Джейк вече не то следва по петите, Ко се обърна и изджавка нетърпеливо: — Ейк! Ейк!

Ала момчето не му обърна никакво внимание.

— Чувам те! — извика той. — Най-накрая! Господи, с кого говореше? Продължавай да крещиш, за да мога да те…

В този момент някъде зад гърба му — може би на върха на стълбището, а може би и на самите стъпала — някой изкрещя:

— Това е той!

Последваха изстрели, по Джейк едва ги чу. За негов ужас нещо бе пропълзяло в главата му. Нещо, подобно на умствена ръка. Момчето си каза, че навярно това бе отрепката, която му беше говорила през вратата. Ръката й бе напипала контролните табла в Когана на Джейк Чеймбърс и сега ги бърникаше, опитвайки се

(да ме спре да ме спре да не ми позволи да направя нито крачка да залепи краката ми за пода)

да го спре. И тази ръка бе съумяла да се провре в главата му, защото докато изпращаше и приемаше мисловни сигнали, гой бе отворен

Джейк! Джейк, къде си?

Нямаше време да й отговори. Веднъж, когато се мъчеше да отвори Неоткритата врата в Пещерата на гласовете, младият стрелец бе извикал образа на милиони отварящи се врати. Сега си представи нещо друго — една-единствена врата, която се затваряше с трясък, сякаш самият Господ-Бог я бе затръшнал.

Тъкмо навреме. Краката му останаха приковани за прашния под още няколко секунди, след което нещо изпищя в агония и се отдръпна от него. Пусна го да си ходи.

И Джейк се раздвижи — първо малко тромаво, а после все по-уверено. Господи, а едва не загина! Той чу отново зова на Сузана нейде отдалеч, много далеч, — ала не се осмеляваше да се отвори достатъчно, за да й отговори. Оставаше му само да се надява, че Ко няма да изгуби следите й, а тя няма да престане да го вика.

ТРИ

После реши, че навярно трябваше да започне да пее песента, която бе чул по радиото на госпожа Шоу, скоро след последния слаб вик на Сузана, но нямаше как да го знае със сигурност. Със същия успех някой настинал човек можеше да определи точния момент, в който се бе разболял. Това, в което Джейк беше сигурен, бе непрекъснатата пукотевица на изстрелите и — веднъж! — свистенето на един рикоширащ куршум, ала всичко това се чуваше някъде далеч отзад и накрая той престана да се привежда при всеки изстрел, както и да поглежда през рамо. И без това Ко припкаше напред, бързо-бързо местейки мъхнатите си лапички. В стените и под пода проскърцваха и хриптяха неведоми машини. На пода се появиха стоманени релси и момчето предположи, че някога тук се е движел трамвай, избавящ туристите от необходимостта да прекосяват пеш огромния коридор. През еднакви интервали на стените се забелязваха официални съобщения („ПАТРИША НАПРЕД“, „ФЕДИК“, „ИМАТЕ ЛИ СИН ПРОПУСК?“). На някои места бяха паднали плочите, на други релсите липсваха, а на трети дупките в пода бяха запълнени с локви застояла, гъмжаща от паразити вода. Джейк и Ко минаха покрай някакви транспортни средства, нещо средно между возилата, използвани за придвижване по игрищата за голф, и камиони с плоски платформи, както и покрай един робот с глава, наподобяваща голяма ряпа. Гой ги стрелна с мътните си червени очи и изхриптя една дума, която можеше да е „Стой!“, Джейк извади една от оризиите, чудейки се дали щеше да му помогне, в случай че металният човек тръгнеше след тях, ала роботът не помръдна. Навярно проблясването на очите му бе изтощило и последните енергийни запаси, останали в акумулаторите му, ядрения му реактор или каквото там го задвижваше. Тук-там по стените имаше графити. Два от надписите му бяха познати. Първият бе „ХАЙЛ НА ПУРПУРНИЯ КРАЛ“, като вместо ченгелче над „й“-то имаше червено око, а вторият гласеше „БАНГО СКАНК, ’84“. „Егати — помисли си разсеяно Джейк. — Тоя пат Банго хайманосвал навсякъде.“ Малко след това чу за пръв път гласа си — тананикаше си тихичко, без да си дава сметка за това. И то не дума, а стария, позабравен припев на една от песните, които бе слушал някога по радиото в кухнята на госпожа Шоу: „А-уимоуи, а-уимоуи, а-уиии-ъммм-иммм-оуиии…“

Момчето изведнъж замълча и изтръпна. Тази песен приличаше на някакво древно заклинание. Той подвикна на Ко да спре.

— Трябва да пусна една вода, момко.

— Ко! — отвърна му зверчето, а ярките му очи и настръхналите ушички допълниха фразата: — „Само недей да се бавиш много.“

Джейк насочи струята към покритата с плочки стена. Във фугите между тях растеше някаква зеленикава плесен. Младият стрелец се ослуша за преследвачи и не остана разочарован. Много ли бяха? Каква точно бе потерята? Навярно Роланд щеше да научи отговорите на тези въпроси, ала момчето можеше само да гадае. Ако трябваше да съди по отекващото из коридора ехо, по дирите му идеше цял полк.

И докато изтръскваше последните капки, Джейк Чеймбърс осъзна, че татко Калахан никога вече нямаше да прави това, да му се усмихва, да го сочи с пръст или да се кръсти преди вечеря. Защото го бяха убили. Бяха отнели живота му. Бяха спрели диханието и пулса му. И ако не броим сънищата, някогашният свещеник си бе отишъл завинаги от тази история. Джейк заплака. И както и усмивката, сълзите отново го превърнаха в дете. Четириногият му приятел, който нямаше търпение да поеме отново след мириса на Сузана, се загледа в момчето, а в големите му очи се четеше топла загриженост.

— Всичко е наред — подсмръкна младият стрелец, закопча дюкяна си и изтри бузи с опакото на дланта си. Само че не беше така. Чувстваше се преизпълнен с печал, преизпълнен с гняв, преизпълнен със страх от отрепките, които се носеха неумолимо по дирите му. Сега, когато нивото на адреналина в кръвта му намаля, Джейк изведнъж почувства, че е не само тъжен, но и гладен. И уморен. Уморен? Намираше се на ръба на изтощението. Не можеше да си спомни кога беше спал за последен път. Помнеше, че бе засмукан от вратата и се оказа в Ню Йорк, помнеше как за малко да прегазят Ко, помнеше и уличния проповедник с неговия Господ-Бомб, чието име му бе напомнило за Джими Кагни, играещ Джордж М. Коен в онзи стар черно-бял филм, който бе гледал като малък в своята стая. Защото едва сега си даде сметка за това, в този филм имаше песничка за един човек на име Хариган: „Х-А-Р-И; Хариган запомни вече знаеш как се казвам аз, нали?“ Помнеше тези глупости, а не можеше да си спомни кога за последно бе хапвал…

Ейк! — изджавка четириногият му другар, безжалостен като съдбата. Ако рунтавелковците имаха краен предел на издръжливостта, помисли си уморено Джейк, Ко очевидно бе доста далеч от своя. — Ейк-Ейк!

— Добре де, добре — съгласи се младият стрелец, оттласквайки се от стената. — Ейк-Ейк сега ще бяга-бяга. Давай. Търси Сузана.

Искаше му се да се затътри, да се движи бавно и полека, ала не можеше да става и дума за това. Обичайният ход също не вършеше работа. Ето защо Джейк се затича и отново започна да си тананика, но този път думите на песента: „В джунглата, необятната джунгла, лъвът спи тази нощ… В джунглата, тихата джунгла, лъвът спи тази нощ… о-о-о-о-о…“, след което отново превключи на „уимоуи, уимоуи, уимоуи“, безсмислените думи от кухненското радио, което бе вечно настроено на вълните на WSBS, което излъчваше само стари песни… но откъде бе сигурен, че тези думи са се забили в съзнанието му именно от радиото? Ами ако това бе песен от филм, който беше гледал? Не от „Денди Янки Дудъл“, а от някакъв друг филм? Някакъв страшен филм с ужасни чудовища? Нешо, което е гледал, когато е бил още съвсем малък, може би преди още да излезе от

(подгъзниците)

пелените?

„Близо до селото, до тихото село, лъвът спи тази нощ… Близо до селото, спокойното село, лъвът спи тази нощ… ХЪХ-ох, а-уимоуи, а-уимоуи…“

Джейк се закова на място, дишайки тежко, и потърка мястото, което го наболяваше. Болката се бе върнала, макар и не толкова силна — поне засега, че да го накара да спре. Гази плесен… тази зеленикава плесен, поникнала между плочките… тя се процеждаше между плочките на древната стена и пробиваше уплътненията, защото това беше

(джунглата)

дълбоко под града, дълбоко като в катакомби

(уимоуи)

или като…

— Ко! — извика Джейк през напуканите си устни. Господи, колко беше жаден! — Ко, това не е плесен, това е трева. Или плевели… или…

Зверчето изджавка името на приятеля си, но момчето не го чу. Ехото от преследвачите се чуваше все по-близо и по-близо, ала Джейк не обърна внимание и на тези звуци.

Трева, която растеше от покритата с плочки стена.

Която разбиваше стената.

Младият стрелец погледна надолу и зърна още трева, толкова яркозелена, че изглеждаше почти пурпурна под флуоресцентните лампи, растяща от самия под. А парчетата изпочупени плочки сега повече от всякога напомняха останките от костите на древни хора, живели и строили, преди Лъчите да започнат да рухват, а светът — да се промени.

Той се наведе и пъхна ръка в тревата. Когато я измъкна, в дланта му имаше остатъци от плочки, но и пръст, пръст от

(джунглата)

някакви дълбоки катакомби, гробници или…

Някакво бръмбарче пълзеше по буцата пръст, която бе вдигнал — бръмбарче с червено петно на гърба, напомнящо кървава усмивка, и Джейк го хвърли с вик на отвращение. Клеймото на Краля! Право думаш, сай! Когато дойде на себе си, момчето осъзна, че е застанало на едно коляно и се занимава с археологически разкопки като героя от един стар филм, докато кучетата, тичащи по дирите му, неумолимо го настигат. Ко го наблюдаваше съсредоточено, а очите му святкаха неспокойно.

Ейк! Ейк-Ейк!

— Да — измърмори Джейк, напрягайки силите си, за да се изправи. — Идвам, Ко. Но… какво е това място?

Четириногият му спътник нямаше никаква представа на какво се дължи тревогата в гласа на неговия ка-дин; та нали това, което виждаше, бе същото както преди, и това, което подушваше, бе същото както преди — нейният мирис… Момчето го бе помолило да го намери и да го следва. И този мирис ставаше все по-силен. Ко заприпка напред.

ЧЕТИРИ

Пет минути по-късно Джейк сиря отново и извика:

— Ко! Изчакай една минутка!

Болката встрани над ребрата му се беше върнала — по-силна от преди, — но не тя бе причината за спирането му. Всичко се беше променило. Или се променяше. И Господ да му е на помощ, той знаеше в какво се променяше.

Над главата му както и преди светеха флуоресцентните лампи, но стените бяха обрасли със зелена растителност. Въздухът бе станал влажен и душен, а подгизналата му от пот риза бе залепнала за тялото му. Красива оранжева пеперуда с огромни размери прелетя покрай ококорените му очи. Джейк се опита да я улови, ала тя му се изплъзна с непринудена лекота. „Играе си“

— помисли си момчето.

Покритият с плочки коридор се бе превърнал в пътечка в джунглата. Младият стрелец виждаше как тя се издига леко нагоре към някаква неравна дупка в буйната растителност — навярно полянка или сечище. Отвъд нея зърна огромни стари дървета, обгърнати в мъгла — масивните им стволове бяха покрити с мъх, а клоните им бяха отрупани с лиани. Забеляза още и огромни папрати, а над зеления покров блестеше пламналото небе. Той знаеше, че се намира под Ню Йорк, трябваше да се намира под Ню Йорк, ала…

Някакво животно — най-вероятно маймуна — изпищя толкова наблизо, че той се стресна и погледна нагоре, сигурен, че ще я види точно над главата си, зъбеща му се сред гъстата растителност. В следващия момент кръвта му се смрази от страховит рев; този лъв определено не спеше.

На Джейк вече му се искаше да се завърти на сто и осемдесет градуса и да си плюе на петите, но внезапно осъзна, че не може; отрепките (навярно предвождани от онзи тип, който бе казал, че дадкодо е станал на веджеря) отрязваха пътя му за отстъпление. А и Ко го гледаше с нетърпелив блясък в очите — явно изгаряше от желание да продължат напред. Четириногият му приятел изобщо не беше тъп, ала не показваше никакви признаци на тревога и сякаш изобщо не подозираше, че отпред ги чака нещо ужасно.

От друга страна, рунтавелкото все още не можеше да разбере какво се случва с Джейк. Той знаеше, че момчето е уморено

— можеше да подуши това, — но знаеше и нещо друго: Ейк беше уплашен. Защо? Да, на това място имаше много неприятни миризми, най-вече на хора, ала зверчето не смяташе, че те представляват непосредствена опасност за тях. Пък и нейната миризма ставаше все по-силна и вече бе съвсем прясна. Сякаш Сузана се намираше съвсем наблизо.

Ейк! — изджавка отново Ко.

Неговият ка-дин вече бе успокоил дишането си.

— Добре — каза той, оглеждайки се наоколо. — Добре. Но бавно.

Но — веднага откликна четириногото му другарче, ала Джейк почувства недоволните нотки в гласа му.

Младият стрелец продължи напред само защото нямаше друг избор. Той закрачи по лъкатушещата по склона пътечка (за възприятията на Ко пътят бе прав като опънат конец и абсолютно водоравен от мига, в който бяха оставили стълбите зад гърба си), водеща към обрамчената от папрати и лиани полянка. Наоколо — все по-близо — кънтяха безумните писъци на маймунката и вледеняващия тестисите рев на тръгналия на лов лъв, а в главата му отново звучеше песента

(в селото… в джунглата… тихо, скъпа моя, не шавай, скъпа моя…)

ала сега той знаеше заглавието й, знаеше даже и името на групата

(и ето ги „Тоукънс“[1] с „Лъвът спи тази нощ“ — напуснали класациите, но не и нашите сърца),

която я изпълнява, но кой беше филмът! Как беше името на проклетия ф…

Джейк стигна до върха на склона и края на полянката. Момчето впери поглед в дантелата от големи зелени листа и ярки пурпурни цветя (някакво малко зелено червейче пълзеше в сърцевината на едно от тях) и в този момент в паметта му изплува заглавието на филма, а по кожата му изведнъж пробягаха тръпки — от главата до петите. В следващия миг първият динозавър излезе от джунглата (необятната джунгла) и прекоси полянката.

ПЕТ

Някога, много отдавна

(дойде време най-накрай),

когато беше съвсем малко момче

(да закусим, то се знай),

в един ден, в който майка му се отправи към Монреал със своя артклуб, а баща му замина за Вегас за ежегодното откриване на есенните програми;

(с мармалад и плодов чай)

когато Бама беше само на четири годинки…

ШЕСТ

Единственият човек, който обича Бама

(Госпожа Шоу, госпожа Грета Шоу)

го вика. Тя изрязва кората на сандвичите му, закача рисунките му от детската градина на вратата на хладилника с магнитчета, които приличат на малки пластмасови плодчета, и го нарича „Бама“, а това е много специално име за него

(за тях)

защото баща му, както си беше подпийнал един съботен следобед, го научи на следната песничка: „Бягай, бягай — на шир и длъж, хуквай бързо изведнъж, носим се към теб като стена, ние сме на «Бама Пурпурната вълна»“ и затова тя го нарича „Бама“, но това е тайно име, само те знаят какво означава, а това е все едно да имаш къща, в която можеш да влезеш само ти, безопасна къща в страшния лес, където всички сенки приличат на чудовища, човекоядци и тигри.

(„Тигре, тигре, жива жар“[2], пее майка му, защото според нея това е приспивна песничка, също както и „Слушах как една муха бръмчи… щом в смъртта склоних очи“. От последната фраза по тялото на Бама Чеймбърс пролазват тръпки, макар че за нищо на света няма да каже на майка си; понякога си лежи нощем в леглото и си мисли: „Ще чуя как бръмчи муха и това ще бъде моята муха на смъртта — сърцето ми ще спре, а езикът ми ще пропадне в гърлото ми като камък, хвърлен в дълбок кладенец“, по това са спомени, за които той никога няма да си признае.)

Хубаво е да имаш тайно име и когато разбира, че майка му ще ходи в Монреал в името на изкуството, а баща му — във Вегас, за да помага в представянето на новите шоу програми, Бама моли майка си да извика госпожа Шоу да остане с него и в края на краищата майка му се предава. Малкият Джейки знае, че госпожа Шоу не му е майка и самата тя неведнъж му е казвала, че не е неговата майка

(„Надявам се, знаеш, че не съм твоята майка, Бама“ — казва му тя, докато слага пред него чинията, в която има сандвич с фъстъчено масло, бекон и банан, а коричките на филията са отрязани точно тъй, както умее Грета Шоу, „защото това не влиза в задълженията ми“.)

(И Джейки — само че тук той е Бама, когато са само двамата, е Бама — не може да намери думите, за да й каже, че го знае, знае го, знае го много добре, но иска да бъде с нея, докато майка му се върне или докато не порасне достатъчно, за да престане да се страхува от мухата на смъртта.)

И Джейки казва: Не се тревожи, аз съм добре_, ала все пак е радостен, че госпожа Шоу се съгласява да остане и няма да дойде онази фръцла, която го наглеждаше последния път — онази същата, която носи къси пали и вечно се занимава или с косата, или с червилото си и пет пари не дава за него, да не говорим и че и най-бегла представа си няма, че в дълбините на сърцето си той е Бама, а отгоре на всичко тази Дейзи Мей_

(именно така баща му нарича всички детегледачки)

е страшно глупава глупава глупава_. Госпожа Шоу не е глупава. Госпожа Шоу го храни, след като се върне от детската градина. Тя нарича това угощение „следобеден чай“ или просто „закуска“, и независимо какво му предлага — сирене, плодове, сандвич с изрязани корички, крем-карамел, торта или коктейлни сандвичи, останали от предната вечер, всеки път му пее една и съща песничка, докато сервира лакомствата пред него: „Дойде време най-накрай да закусим, то се знай, с мармалад и плодов чай или с боровинков пай.“_

В стаята му има телевизор и всеки ден, когато родителите му са на работа, Джейки занася закуската си там и гледа гледа гледа телевизия, а до ушите му достигат звуците от радиото в кухнята — неизменно стари песни, неизменно WCBC, и понякога той я чува, чува как госпожа Грети Шоу припява на „Фор Сийзънс“, Уонда Джаксън Лий, „Я-Я“ Дорси[3] и даже от време на време си представя как родителите му умират при самолетна катастрофа и как госпожа Шоу по някакъв начин става_ негова майка, как го нарича „горкото момче“ и „горкото сираче“, и как започва истински да го обича, вместо само да се грижи за него — да го обича обича обича, тъй както той я обича нея, тя е негова майка (или може би негова жена — още не е много наясно с разликата между двете), но тя го нарича „Бама“ вместо „сладкишче“_

(неговата истинска майка)

или „умничето ми“

(неговия баща)

и въпреки че съзнава, че идеята е глупава, му е забавно да си мисли подобни неща, докато си лежи нощем в леглото, а и това е къде-къде по-приятно от мисълта за мухата на смъртта, която ще дойде и ще бръмчи над трупа му, когато умре, а езикът му ще е пропаднал в гърлото му като камък в кладенец. Всеки следобед, когато се връща от детската градина (вече е достатъчно голям, за да знае, че детската градина е стъпало към началното училище), Джейки гледа предаването „Филм за милиони долари“ в стаята си. Предаването е характерно с това, че през всеки ден от седмицата по едно и също време — четири следобед — показва един и същи филм. През седмицата, предшестваща заминаването на майка му и баща му, когато госпожа Шоу остана и през ногата, вместо да се прибере у тях

(О, какво блаженство, защото госпожа Шоу отрича Дискордия, можете ли да кажете „амин“)

музиката идваше от две места едновременно — от златните хитове в кухнята

(WCBS, можете ли да кажете „Господ-Бомб“)

и от телевизора, където Джеймс Кагни пее за Хариган — „Х-А-Р-И: Хариган — запомни — вече знаеш как се казвам аз, нали?“ — и за това какво е усещането да си истински жив племенник на Чичо Сам.

А после идва следващата седмица, седмицата, през която родителите му ще отсъстват, през която ще дават нов филм, и за пръв път този фиш го плаши до смърт. Казва се „Изгубеният континент“ и главната роля в него се изпълнява от Сийзър Ромеро[4], и когато Джейк го гледа отново (на зрялата възраст от десет години), той се чуди как изобщо е могъл да се изплаши от толкова глупав филм. В „Изгубеният континент“ се разказва за изследователи, които се изгубват в джунглата, нали разбирате, и в тази джунгла има динозаври, ала на четиригодишна възраст той не може да осъзнае, че тези динозаври не са нищо друго освен шибана АНИМАЦИЯ_ и изобщо не се отличават от Туити и Силвестър и Попай Моряка. Първият динозавър, който вижда, е трицератопс — той връхлита неочаквано от джунглата и момичето-изследовател_

(Впечатляващи_ бом-би, би казал баща му — той винаги се изказва така за онези жени, които майка му нарича „онези момчета“)_

крещи с цяло гърло и Джейк също би закрещял, ако гърдите и гърлото му не бяха сковани от ужас, о, та това е самата Дискордия! В очите на чудовището гой съзира абсолютната пустота, която означава края на всичко, защото нито молбите, нито виковете ще помогнат срещу това страшилище, го е прекалено тъпо, виковете само ще привлекат вниманието му, и точно така и става, то се обръща към Дейзи Мей с впечатляващите бом-би, а в кухнята (необятната кухня) пеят „Тоукънс“, напуснати класациите, но не и нашите сърца, пеят за джунглата (необятната джунгла), за спокойната джунгла, ала тук, пред широко отворените, изпълнени с ужас очи на момчето джунглата е всичко друго, само не и спокойна, и бродещият звяр дори не е лъв, ами огромно тромаво чудовище, като носорог, но много по-голямо, с три рога на главата и нещо като костна яка на врата… По-късно Джейк ще научи, че този динозавър се нарича трицератопс, но засега е безименен, което го прави още по-страшен, защото е много по-страшно, когато ужасното същество няма име. „Уимоуи“, пеят „Тоукънс“, „Уиии-ъммм-а-уиии“ и, разбира се, Сийзър Ромеро успява да гръмне влечугото точно преди да е разкъсало момичето с впечатляващите бом-би тта парчета, което е супер, обаче през нощта страшилището се връща, трицсератопсът се връща, криейки се в килера му, защото дори и на четири годинки Джейк знае, че понякога неговият килер не е неговият килер, ами врата, водеща на различни места, където дебнат ужасни същества.

Той започва да крещи, Бама започва да крещи и госпожа Грета Шоу влиза в стаята му. Тя сяда на ръба на леглото му, лицето й е сиво-синьо от нощния крем-маска и тя прилича на призрак, ала когато то пита какво се е случило, той може да й разкаже всичко. Не би могъл да сподели нищичко с майка си или баща си, ако някой от тях си беше вкъщи, но тях за щастие ги няма, обаче може да разкаже на госпожа Шоу, понеже, макар и да не се отличава кой знае колко от другите детегледачки, в същото време тя е малко по-различна от тях, но това е напълно достатъчно, за да закача рисунките му на вратата на хладилника с матки магнитчета, да изглежда различна от останалите и да крепи куклата на психическото здраве на малкото глупаво момиченце, кажете „алилуя“, кажете „открита“, а не „изгубена“, кажете „амин“.

Тя изслушва внимателно всичко, което детето има да й каже, кима и го кара да повтаря три-ЦЕР-а-ТОПС, докато не започне да го произнася правилно. Джейк вече се чувства по-добре. Тогава госпожа Шоу му казва; „Някога тези животни са били истински, но всички те са измрели преди стотици милиони години, Бама. Л може би и още по-отдавна. Сега не ме тревожи повече, защото искам да се наспя.“

Джейк гледа „Изгубеният континент“ по „Филм за милиони долари“ всеки ден през тази седмица. И всеки следващ път филмът го плаши все по-малко и по-малко. Веднъж госпожа Шоу влиза и гледа част от „Изгубеният континент“ заедно с него. Тя му носи закуската — голяма купа с хавайски сладолед (както и една за нея) и му пее: „Дойде време най-накрай, да закусим, то се знай, с мармалад и плодов чай или с боровинков пай.“ В хавайския сладолед няма мармалад, нито боровинков пай, и те пият гроздов сок, а не плодов чай, ала госпожа Грета Шоу казва, че е важен духът, а не буквата. Тя го е научила да казва „Рути-тути-салюти“, преди да отпият, и да се чукват с чашите си. Джейк смята, че това е супер яко — просто трепач отвсякъде.

Съвсем скоро се появяват и динозаврите. Бама и госпожа Грета Шоу седят един до друг, похапват хавайски сладолед и гледат как един голям динозавър (госпожа Грета Шоу го нарича „Тиранозагорял кекс“) изяжда лошия изследовател. „Анимационни динозаври изсумтява презрително госпожа Шоу. — Не ти ли се струва, че биха могли да ги нарисуват и по-добре?“ По мнението на Джейк това е най-блестящата филмова критика, която ще чуе някога през живота си. Блестяща и полезна.

Най-накрая родителите му се връщат. В предаването „Филм за милиони долари“ започват да дават „Цилиндър“, а Джейк не обелва и дума за нощните си страхове. С течение на времето ттълно забравя за страха си от трицератопса и Тиранозагорял кекс.

СЕДЕМ

Но сега, докато лежи сред високата трева и се взира през папратите в обгърнатата от мъгла полянка, Джейк открива, че някои неща никога не се забравят.

„Умната с капана за ума“, го беше предупредил Джокабим, и в този момент момчето осъзнава — погледът му е вперен в тежко стъпващия динозавър; анимационен трицератопс в истинска джунгла, също като въображаема жаба в истинска градина — какво означава това. Това е капанът за ума. Трицератопсът не беше истински, независимо от страшния му рев и обстоятелството, че Джейк дори подушваше миризмата му — в меките гънки, образували се там, където късите му крака се съединяваха с корема, гниеше растителност, изпражненията му бяха засъхнали на бронирания му задник, а от клюноподобната му паст се стичаха лиги и чуваше тежкото му дишане. Просто не можеше да е истински, защото беше нарисуван, за Бога!

И въпреки това Джейк знаеше, че трицератопсът е достатъчно истински, за да го убие. Пристъпеше ли на полянката, анимационният динозавър щеше да го разкъса на парчета, също както щеше да стори с Дейзи Мей с впечатляващите бом-би, ако Сийзър Ромеро не бе изпратил куршума от голямокалибрената си ловна карабина в Единственото уязвимо местенце на рогатото чудовище. Младият стрелец се беше отървал от ръката, която се опита да манипулира двигателните му центрове — бе затръшнал така силно вратите към тях, че бе откъснал пръските на неканения гост, доколкото знаеше, — ала този път явно си имаше работа с нещо различно. Не можеше просто да затвори очи и да продължи напред — сам го очакваше реалното чудовище, създадено от собственото му предателско съзнание, което бе способно да го разкъса на парчета.

И нямаше Сийзър Ромеро, който да предотврати това… Нито пък Роланд.

Единствените хора наблизо бяха отрепките, които се носеха по следите му и се приближаваха с всеки изминал миг.

Сякаш в потвърждение на мислите му Ко се озърна и погледна в посоката, от която бяха дошли, и излая веднъж — гръмко и отчетливо.

Трицератопсът го чу и изрева мощно в отговор. Джейк очакваше, че четириногият му приятел ще се изплаши от смразяващия звук и ще се сгуши в него, ала погледът на пухкавото зверче остана прикован в далечината, нейде зад гърба на неговия ка-дин. Безпокояха го отрепките, а не рогатия гущер пред тях, Тиранозагорелия кекс, който можеше да се появи след това, или…

„Защото Ко просто не го вижда“ — изведнъж си даде сметка Джейк.

Момчето се замисли над тази идея и откри, че не може да я отхвърли с лека ръка. Ко нито беше подушил трицератопса, нито го беше чул. Изводът се натрапваше от само себе си — ужасният трирог звяр в необятната джунгла просто не съществуваше за косматия му другар.

„Което ни най-малко не променя обстоятелството, че той съществува за мен. Това е капан, поставен за мен или за всеки друг, който има подобно въображение. Без съмнение някакво хитроумно изобретение на древните. Жалко, че не се е повредило като повечето им «играчки»… Виждам това, което виждам, и по никакъв начин не мога да променя то…“

Не, почакай малко.

Само секунда.

Джейк не знаеше колко силна е менталната му връзка с Ко, ала си каза, че съвсем скоро щеше да го разбере.

— Ко!

Гласовете на отрепките звучаха ужасно близо. Скоро щяха да видят, че момчето и рунтавелкото са спрели тук, и щяха да се хвърлят в атака. Ко усещаше засилващата им се миризма, но въпреки това отправи на своя ка-дин спокоен поглед. Големите му очи се спряха на любимия му Джейк, за когото би умрял, ако възникне такава необходимост.

— Ко, можеш ли да застанеш на моето място?

Както се оказа, рунтавият му приятел можеше.

ОСЕМ

Ко се изправи несигурно на два крака, вдигнал Джейк на ръце, поклащайки се напред-назад. Едва сега разбираше колко трудно му беше на момчето да пази равновесие, а самата мисъл да извърви макар И кратко разстояние по този начин го ужасяваше… ала нямаха друг избор. Трябваше да свършат тази работа, и то да я свършат наведнъж. Така бе казал Ейк.

Що се отнася до него, младият стрелец знаеше, че трябва да затвори взетите назаем очи, през които възприемаше света. Съзнанието му се бе прехвърлило в главата на Ко, но той продължаваше да вижда трицератопса; в този момент зърна и един птеродактил, който кръжеше в знойния въздух над полянката, а ципестите му кожени криле бяха разперени до краен предел, за да уловят горещите въздушни потоци.

— Ко! Трябва да го направиш сам. И то веднага, ако искаме

да се отървем от тях.

Ейк! — отвърна зверчето и пристъпи колебливо напред. Тялото на момчето се накланяше ту на едната, ту на другата страна, а пухкавият МУ приятел се опитваше с всички сили да балансира с непосилния си товар. Изведнъж глупаво устроеното тяло на Ейк се килна настрани и Ко се помъчи да запази равновесие, ала всичко завърши с това, че двамата се сгромолясаха на земята, при което рошавата глава на Ейк изтопурка в пода.

Ко изджавка ядосано, а от устата на неговия ка-дин се изсипа нещо непонятно, което по-скоро беше реч, отколкото нечленоразделен звук:

— Бау! Ау! Лайн-яу!

— Чувам го! — извика някой. — Бягайте! По-бързо, смотани путки такива! Трябва да пипнем дрисливого копеленце, преди да е стигнало до вратата!

Слухът на Ейк не се отличаваше с кой знае каква острота, ала покритите с плочки стени имаха свойството да усилват звука така, че Ко успя да чуе забързания тропот от стъпките им.

Трябва да станеш и да продължиш! опита се да изкрещи Джейк но от устата му излезе нещо като „Ейк-Ейк, анеш-и-да-жиш!“. Навярно при други обстоятелства това би било смешно, но не и сега.

Ко се надигна, подпирайки гърба на Ейк на стената, след което се отблъсна от краката на Ейк. Най-накрая разбра къде се намираха ръчките за управление — на мястото, което Ейк наричаше „Коган“ — а след като ги откри, видя, че изобщо нямаше да го затруднят. Наляво сводестият коридор водеше към просторна зала, пълна със сияещи като огледана машини. Ко знаеше, че ако влезе там в помещението, където Ейк държеше всичките си удивителни мисли и речниковото си богатство, — щеше да се изгуби завинаги.

За щастие нямаше никаква необходимост да прави това. Всичко, което му трябваше, беше в Когана. С левия крак и… напред. (Пауза.) С десния крак и… напред. (Пак пауза.) Дръж съществото, което изглежда като скункс, но всъщност е най-добрият ти приятел, и използвай другата си ръка, за да пазиш равновесие. Овладей желанието си да се отпуснеш на четири крака и да започнеш да пълзиш. Преследвачите ще те догонят, ако направиш това. Ко вече не можеше да ги подуши (как изобщо можеш да подушиш каквото и да било с този абсурдно малък нос на Ейк), ала и без тази си способност знаеше, че лошите хора ги настигаха.

Джейк от своя страна усещаше миризмата им без никакви проблеми. Бяха най-малко дванайсет, а може би дори шестнайсет. Телата им непрекъснато излъчваха миризми, които се носеха пред тях като зловонни облаци. Момчето усещаше аспержите, които една от отрепките бе яла на обяд, и месестата, отвратителна воня на рака, който растеше в друга — вероятно в главата му, но по-скоро в гърлото.

После до ушите му отново достигна ревът на трицератопса. Реещият се в небето птеродактил откликна на зова му.

Джейк затвори своите — добре де, на Ко очи. В тъмнината му се струваше, че рунтавелкото го клатушка още по-силно. Вече му се гадеше и момчето се боеше да не би да повърне (обстоятелството, че не гледаше, още повече влошаваше нещата). Тогава трябваше да го нарекат „Морякът Бама, който страда от морска болест“.

„Продължавай, Ко — помисли си той — Върви колкото се може по-бързо. Гледай да не падаш повече и… върви колкото се може по-бързо!“

ДЕВЕТ

Ако Еди беше тук, веднага щеше да си спомни за госпожа Мислабурски от неговия квартал; госпожа Мислабурски през февруари, след онази страшна снежна буря, когато тротоарите блестяха от скования ги лед, още непосипани със сол. Никакъв лед обаче не би могъл да и попречи да се отправи на ежедневния си поход до пазара на Касъл Авеню, където ходеше за месо или риба (или до църквата в неделя, защото госпожа Мислабурски бе най-ревностната католичка в Ко-Оп Сити). Ето я и нея — пристъпва тежко с дебелите си крака, обути в плътни розови чорапи, притиснала с една ръка чантичката си към необятната си гръд, размахвайки другата, за да пази равновесие. Тя върви, навела глава, а очите й са нащрек както за островчетата от пенел, с които някои отговорни стопани са посипали леда около домовете си (Исус и Дева Мария да благословят тези добри люде), така и за предателските участъци, където може да се подхлъзне и да тупне по задник или на гърба си така може да си строши гръбнака и да остане парализирана, както се случи с горката дъщеря на госпожа Бърнстейн при автомобилната катастрофа в Мамаронек. Тя не обръща никакво внимание на подигравателните подсвирквания на децата (Хенри Дийп и по-малкият му брат Еди често са сред тях) и продължава по пътя си, навела глава и разперила едната си ръка, докато с другата притиска вехтата чанта до гърдите си, твърдо решена никога, при каквито и да е обстоятелства, да не се раздели със съдържанието й — ако случайно се подхлъзне, е готова да падне върху нея и да я затисне с тялото си, също както футболистът Джо Намат се хвърля върху топката, когато го притиснат защитниците на противниковия отбор.

Точно така вървеше и Ко от Средния свят по онзи участък от подземния коридор, който по нищо не се различаваше (поне за него) от останалата му част. Впрочем, имаше една отлика — вляво и вдясно се виждаха по три дупки в стената, покрити с големи стъклени очи, откъдето непрекъснато се разнасяше ниско бръмчене.

В ръцете си носеше нещо, което много приличаше на скункс с плътно затворени очи. Ако бяха отворени, Джейк навярно би се досетил, че стъклените кръгове са проектори. А можеше и изобщо да не ги забележи.

С бавни крачки (Ко знаеше, че преследвачите им ги настигат, но същевременно си даваше сметка, че е по-добре да върви бавно, отколкото да падне), разкрачил широко крака, рунтавелкото се тътрузеше напред, притиснал Ейк към гърдите си по същия начин, както госпожа Мислабурски притискаше чантичката си във февруарските дни. Той мина покрай стъклените очи и изведнъж бръмченето утихна. Дали разстоянието, което бе извървял на два крака, бе достатъчно? Горещо се надяваше да е така. Да вървиш като човек бе адски изтощително и трудно, а близостта с мислещите машинарии на Ейк допълнително го изнервяше. Рунтавият му приятел изпита желанието да се обърне и да ги погледне — ах, тези лъскави огледални повърхности! — но се въздържа. Ако ги погледнеше, можеше да изпадне в транс, а току-виж станало и нещо още по-лошо.

Той се спря.

— Джейк! Погледни! Виж!

Момчето се опита да каже „добре“, ала вместо това изджавка. Голям майтап, нали? После внимателно отвори очи и видя покритите с плочки стени от двете страни на коридора. Е, във фугите се виждаха разни треволяци и папрати, но важното беше, че имаше плочки. Както и коридор. Джейк погледна назад и видя полянката. Трицератопсът бе забравил за него и в момента беше вплетен в смъртна схватка с Тиранозагорелия кекс — тази сцена от „Изгубеният континент“ се бе запечатала завинаги в паметта му. Момичето с впечатляващите бом-би наблюдаваше битката от могъщите обятия на Сийзър Ромеро, а когато нарисуваният Тиранозагорял кекс сключи грамадните си челюсти около главата на трицератопса, девойката зарови лице в мъжествената гръд на спасителя си.

— Ко! — излая Джейк, ала джавкането нещо не се получи както трябва, ето защо превключи на мисловна връзка.

Хайде пак да си разменим местата!

Четириногият му приятел се съгласи с удоволствие — повече от всичко на света му се искаше да се върне в рунтавото си тяло, — ала преди да успеят да осъществят промяната, преследвачите им ги забелязаха.

Ей ги! — закрещя един от тях с бостънски акцент — същият, който бе казал, че дадкодо е станал на веджеря. — Ей ги дааааам! Спипайте ги! Застреляйте ги!

И докато Джейк и Ко разменяха съзнанията си и се връщаха в телата си, първите куршуми прорязаха въздуха като щракащи пръсти.

ДЕСЕТ

Мъжът, който предвождаше потерята, се казваше Флахърти и беше единственият човек сред всички седемнайсет в отряда. Останалите, с изключение на още един, бяха все вампири и отрепки; последният бе тахийн с глава на интелигентен хермелин и чифт космати крака, стърчащи от бермудите му. Крайниците му завършваха с тесни стъпала със закривени, остри като бръснач нокти. Само с един-единствен ритник Ламла можеше да разсече възрастен човек на две.

Флахърти — който бе роден и израснал в Бостън и през последните двайсет години служеше на Краля в един от двайсетте Ню Йорка от края на двайсети век — бе събрал отряда си съвсем набързо, буквално разкъсван от страх и ярост. „Никой не трябва да влиза в «Дикси Пиг»“ — така бе казал Сейър на Мейман. А ако по някаква случайност успееше да влезе, в никакъв случай не трябваше да излезе. Това важеше двойно за стрелеца и хората от неговия ка-тет. Намесата им в делата на Пурпурния крал отдавна бе преминала всякакви граници и не трябваше да си някой от приближените на Краля, за да го знаеш. Сега обаче този Мейман, наричан от приятелите си „Канарчето“, беше мъртъв, а хлапето бе успяло да им се изплъзне по някакъв начин. Някакво си хлапе, за бога! Шибано дрисливо хлапе! Откъде можеха да знаят, че дъртият педераст носи със себе си толкова мощен талисман като тая костенурка? Добре, че проклетата статуетка се търкулна под масите — в противен случай навярно и досега щяха да я зяпат като истукани.

Флахърти знаеше, че нещата стояха точно така, ала знаеше и нещо друго — Сейър никога нямаше да приеме подобно оправдание. Дори нямаше да му даде възможността да го каже — Флахърти щеше да е мъртъв дълго преди да успее да отвори уста, а същата участ щеше да сполети и останалите. Щяха да лежат на пода, облепени от хлебарките-лечители, лочещи кръвта им.

Искаше му се да вярва, че детето ще спре пред вратата, че няма да знае — просто нямаше как да знае — която и да е от паролите, които я отваряха, беше наясно, че няма никакъв смисъл да се залъгва с напразни надежди. Флахърти разправяше, че може да разчита единствено на себе си, ето защо изпита огромно облекчение, когато видя, че хлапето и рунтавото му другарче са спрели пред тях. Някои от хората му побързаха да стрелят, ала не уцелиха. Това изобщо не го изненада. Между тях и момчето имаше голям участък, обрасъл с буйна растителност — изглеждаше като шибано островче от джунглата, незнайно как оказало се под града, — а и за капак на всичко над него се стелеше мараня, която им пречеше да се прицелят. Плюс някакви нелепи, сякаш излезли от анимационен филм динозаври! Един от тях вдигна оплесканата си с кръв муцуна и им изрева, притискайки миниатюрните си ръчички към люспестия си гръден кош.

Прилича на дракон — помисли си Флахърти и в този момент анимационният динозавър се превърна в дракон пред очите му! Той също изрева, след което избълва огнена струя, която подпали няколко лиани и висящите гроздове мъх наблизо. Междувременно хлапето отново побягна напред.

Ламла, тахийнът с глава на хермелин, се провря напред и поднесе към челото си косматия си юмрук. Флахърти припряно отвърна на жеста му.

— Гагво е онова дам, Лам? Знаеш ли?

Предводителят на потерята никога не беше слизал под „Дикси Пиг“. Задачите му го отвеждаха в различните версии на Ню Йорк и той ползваше или портала в пустия склад на Четирийсет и седма улица (между Първо и Второ Авеню), или този в Горен Манхатън, който се намираше на Деветдесет и четвърта улица (и който напоследък проработваше веднъж на всеки три опита и никой не знаеше как да го поправи.) В града имаше и други врати — Ню Йорк беше пълен с портали към други къде и кога, но само тези продължаваха да функционират.

И онази към Федик, естествено. Вратата в края на коридора. Това прави миражи — каза хермелинът. Гласът му наподобяваше куркане на черва и изобщо не приличаше на човешки глас — Тази машина открива от какво се страхуваш и превръща страха ти в реалност. Сейър сигурно я е включил, когато той и неговият тет са минали оттук с черната курва, За да си обезопаси тила, нали разбираш?

Флахърти кимна. Капан за ума. Много хитро. Доколко бачка обаче? Нали малкият дрисльо бе успял по някакъв начин да мине оттук?

— Онова, което е видяло момчето, ще се превърне в това, от което ние се страхуваме продължи тахийнът. Машината се настройва на въображението ни.

Въображение. Водачът на групата се хвана за тази дума.

— Добре. Гводо и да видят дам, гажи им да не му обръждат внимание.

Той вече вдигаше ръка, за да даде знак на хората си да се втурнат напред, успокоен от думите на Лам — преследването трябваше да продължи, нали така? Сейър (или Уолтър о’ Дим, което беше още по-лошо) щеше да ги избие до крак, ако не успееха да хванат този сополанко. А това, че Флахърти наистина се страхуваше от дракони, нямаше никакво значение — той се боеше от тях още от детството си, когато баща му му бе прочел една приказка за тях.

Тахийнът обаче го спря, преди да успее да даде сигнал за атака.

— Г’во има. Лам? — озъби му се Флахърти.

— Май не разбираш. Онова пред нас е достатъчно реално, за да те убие. Да убие всички ни.

— И г’во долгоз виждаж ди? — попита ехидно предводителят. Едва ли беше най-подходящото време да задоволява любопитството си, но това открай време бе проклятието на Копър Флахърти.

Ламла наведе глава.

— Не искам да говоря. И без това е достатъчно зле. Работата е там, сай, че всички ще умрем, ако не внимаваме. Това, което се случи с някой от нас, ще изглежда като инсулт, инфаркт или к’вото и да е там, но всъщност ще ни убие онова, което всеки от нас види ей там. А този, който смята, че въображението му не може да го убие, е глупак.

Останалите вече се бяха събрали зад тахийна и погледът им се местеше от полянката към Ламла и обратно. Израженията им хич не се нравеха на Флахърти. Убийството на един-двама пъзльовци можеше да подгрее ентусиазма на останалите, ала какъв смисъл от това, ако Ламла беше прав? Проклети Древни, защо все оставяха шибаните си играчки след себе си? Опасни играчки! Как само усложняваха живота на човека! Чумата да ги тръшне дано!

— И гаг жде минем догава? — извика Флахърти. — И гаг е минал дози дризльо?

— За момчето не знам — вдигна рамене хермелинът, — но ние трябва да гръмнем проекторите.

Гагви са дия жибани броегдори?

Ламла посочи надолу по протежението на коридора, ако, разбира се, този грозен урод знаеше за какво говори.

— Ей-там — каза хермелинът. — Знам, че не можете да ги видите, но се кълна, че са там. От двете страни.

Флахърти гледаше като хипнотизиран как обгърнатата в мараня джунгла се преобразява пред очите му в гъста тъмна гора, също както в „Някога, много отдавна, когато всички живели в гъстата тъмна гора и никой не обитавал други места, в този лес дошъл страховит дракон.“

Предводителят на отряда не знаеше какво виждаха Ламла и останалите, ала пред очите му драконът (който допреди съвсем малко беше Тиранозагорял кекс) послушно бродеше из гората, възпламеняваше дървета и се оглеждаше за малки момченца-католици, които да изяде.

НИЖДО не виждам! — изкрещя той на Ламла. Май яго ди хлоба ДЪЗГАДА!

— Виждан съм как ги изключват — спокойно му отвърна хермелинът — и много добре си спомням къде се намират. Ако ми позволиш да взема четирима и да им покажа къде да стрелят, сигурен съм, че ще ги гръмнем за нула време.

„И как ще реагира Сейър, когато му кама, че сме видели сметката на безценния му капан за ума? — можеше да каже Флахърти. — Как ще реагира Уонтър о’ Дим, когато разбере за това? Гръмнем ли я веднъж, няма да можем да я поправим… Абсурд. Дай ни две съчки и току-виж сме запалили огън, но нищо повече не можем да направим.“

Можеше, ала нищо не каза. Момчето беше много по-важно от някаква си антична джаджа на древните, била тя нещо уникално и невероятно като тоя шибан капан за ума. Пък и именно Сейър я беше включил, нали така? Право думаш, сай! Ако някой трябваше да обяснява нещо, нека той да си обясни, хе-хе! Да коленичи пред големите шефове и да им приказва сладко-сладко, докато не му затворят плювалника! Междувременно този прокълнат от боговете сополанко продължаваше да увеличава преднината, която Флахърти (именно на неговото въображение се падна честта да замени въображението на хлапето) и хората му успяха до такава степен да стопят. Ех, само ако им беше провървяло и бяха гръмнали малкия дрисльо и косматата топка, докато ги виждаха! Тъй е то, но я претегли една кофа с желания и една кофа с лайна и виж коя тежи повече!

— Вземи най-добриде здрелци — каза Флахърти с гласа на Джон Кенеди. — Давай!

Ламла избра три отрепки и един вампир и ги разпредели по двойки до всяка от стените, като им говореше бързо на някакъв непознат език. Предводителят на потерята разбра, че двама от тях са били тук долу и преди и също като Лам си спомняха къде се намираха проекторите.

Междувременно драконът на Флахърти — или по-точно казано, драконът на баща му — продължаваше да броди из тъмната гъста гора (джунглата бе изчезнала напълно) и да подпалва всичко, което се изпречваше на пътя му.

Най-накрая водачът на отряда имаше чувството, че е минала цяла вечност, докато всъщност бяха изтекли не повече от трийсет секунди — стрелците откриха огън. Почти веднага и гората, и драконът избледняха пред очите на Флахърти, превръщайки се в нещо като преекспонирана филмова лента.

Още веднъж! — изкрещя Ламла с глас, наподобяващ овче блеене. — Разбийте и останалите! Разбийте ги заради любовта на бащите си!

„Половината от тия твари сигурно никога не са имали бащи“, помисли си мрачно Флахърти. Чу се трясък на разбито стъкло и драконът замръзна заедно с огнените езици, извиращи от устата и ноздрите му, както и от хрилете от двете страни на бронираната му шия.

Ентусиазирани от успеха, стрелците продължиха канонадата и след няколко секунди полянката и замрелият неподвижно дракон сякаш се изпариха във въздуха. Там, където се намираха, сега се виждаше само покрит с плочки коридор, а на прашния под се открояваха следите на онези, които бяха минали по-рано оттук. В подножието на стените се валяха парчета счупено стъкло, а над тях зееха слепите очи на проекторите.

— Браво! — възкликна предводителят, след като кимна одобрително на Ламла. — Зега набред гъм дризльодо! Дрябва да го хванем голгодо се може бо-згоро, а бозле жде зе върнем з главада му, набуджена на бръджга! Идваде ли?

Всички от групата изреваха гръмко в отговор, но никой не можеше да се мери с писъка на хермелина, чиито очи пламтяха в жълто-оранжево досущ като огнените струи от драконовата паст.

— Добре догава! — извика им Флахърти и се втурна напред, подемайки песен, която всички морски пехотинци веднага биха разпознали:

„Не ни пука колко бързо бягаш!“

НЕ НИ ПУКА КОЛКО БЪРЗО БЯГАШ! — изреваха останалите. По четирима в редица в момента минаваха през участъка, където се намираше джунглата на Джейк. Под тежките им стъпки хрущяха стъклените отломки.

От нас лесно няма да избягаш!

ОТ НАС ЛЕСНО НЯМА ДА ИЗБЯГАШ!

Ще те гоним чак до Кани или Луд…

ЩЕ ТЕ ГОНИМ ЧАК ДО КЛИН ИЛИ ЛУД!

Но накрая ще откъснем жалкия ти атрибут!

НО НАКРАЯ ЩЕ ОТКЪСНЕМ ЖАЛКИЯ ТИ АТРИБУТ!

Когато изреваха и последния ред, Флахърти се затича още по-бързо. Бойците му веднага последваха примера му.

ЕДИНАЙСЕТ

По крясъците и тропота им Джейк разбра, че отново се носеха след тях, ком-ком-комала. Скандираха нещо като футболен химн, изпълнен с просташки закани.

„Само се перчите“ — помисли си момчето, но въпреки това се опита да ускори ход. За негова неприятна изненада не можа. Изглежда, обмяната на съзнанията им с Ко го беше изтощила повече, отколкото…

Не.

Роланд го бе научил, че самозаблудата не е нищо друго освен замаскирана гордост; оправдание, което трябва да бъде отхвърлено начаса. Момчето даваше всичко от себе си, за да следва съвета му, и в крайна сметка призна, че „изтощението“ не описваше точно състоянието му. На болката отстрани сякаш й бяха пораснали зъби, които се забиваха някъде дълбоко под мишницата му. Младият стрелец прекрасно знаеше, че трябваше да не изостава, защото преследвачите им всеки момент щяха да стопят дистанцията помежду им. Скоро отново щяха да започнат да стрелят по него и по Ко и въпреки че никак не бе лесно да стреляш точно, докато бягаш, току-виж някоя от отрепките извадила късмет.

Сега той видя, че отпред имаше нещо, което преграждаше коридора. Врата. Докато се приближаваше към нея, Джейк се замисли какво ли щеше да прави, ако Сузана не се намираше от другата страна. Или ако беше там, но не знаеше как да му помогне.

Е, какво толкова — той и Ко щяха да се изправят за последен път срещу враговете си. Този път нямаше никакво укритие и никакви Термопили, но той щеше да хвърля чинии и да реже глави, докато не го повалят.

Можеше да стане така.

А можеше и да не стане.

Джейк се затича по-бързо, а дъхът му бе толкова горещ, че направо изгаряше гърлото му. „Каквото и да стане, все едно. И без това не мога да бягам повече“ — помисли си момчето.

Ко достигна до вратата преди него. Четириногият му приятел се подпря с предните си лапи на призрачното дърво и погледна нагоре, сякаш четеше думите, изписани на вратата, или пулсиращия надпис под тях. После се обърна към своя ка-дин, който се приближаваше към него — запъхтян и притиснал длан под мишницата си, — а останалите оризии в платнената торба звънко подрънкваха.

НОРТ СЕНТРАЛ ПОЗИТРОНИКС ООД

Ню Йорк / Федик

 

Ниво на защита — максимално

Звуков код за достъп задължителен

Всички програми превключени от № 9

Джейк се опита да завърти дръжка (а, но тя, естествено, не поддаде. Когато студеният метал отказа да помръдне под пръстите му, гой не си (уби времето за втори опит, ами заблъска с ръце по дървото.

— Сузана! — изкрещя момчето. — Ако си там, пусни ме вътре!

„По-добре да беше питал косъма на моята брадичка-ичка-ичка“ — чу той гласа на баща си, а майка му добави със сериозен тон, сякаш говореше по бизнес дела: „Слушах как една муха бръмчи… щом в смъртта склопих очи.“

Никаква реакция. Зад гърба му гласовете на слугите на Пурпурния крал се чуваха още по-силно.

Сузана! — извика отново момчето и когато и този път не последва никакъв отговор, се обърна, притисна гръб към дървото (винаги е знаел, че точно така ще си отиде от живота — опрял гръб срещу заключена врата) и извади две оризии от платнената торба. Ко зае позиция между краката му козината му бе настръхнала, а кадифената кожа на муцунката му се бе отдръпнала назад, оголвайки многобройните му зъби.

Младият стрелец кръстоса ръце, заемайки „убийствен товар“.

— Хайде, идвайте, копелета — рече той. — За Гилеад и Елд. За Роланд, син на Стивън. За мен и Ко.

Джейк се бе съсредоточил до такава степен в желанието си да умре достойно и да порази поне един от тях (лично гой отдаваше предпочитания на този, който му бе казал, че дадкодо е станал на веджеря), а защо не и повече, че в първия момент изобщо не разбра, че гласът, който чува, идва иззад вратата, а не звучи в главата му.

— Джейк! Ти ли си това, сладурче?

Очите му се разшириха от изненада. О, Господи, само да не е номер, моля те! Ако беше така, момчето предполагаше, че това щеше да бъде последният номер, който ще му погодят някога.

— Сузана, те се приближават! Знаеш ли как…

Да! Паролата все още трябва да е „чиссит“, чуваш ли ме? Ако Найджъл е прав, паролата още трябва да е чисс

Ала момчето не й даде възможност да каже отново думата. Вече ги виждаше как се носят по коридора към него, тичайки с всички сили. Неколцина размахваха пистолети и стреляха във въздуха.

Чиссит! изкрещя гой. — Чиссит за Кулата! Отваряй се! Отваряй се, нещастнице!

И вратата, към която се притискаше гърбът му, вра гага между Ню Йорк и Федик, щракна и се отвори. Когато Флахърти, който тичаше най-отпред, видя какво става, от устата му се изтръгна най-мръсната ругатня, която знаеше, и той стреля с пистолета си. Това бе добър изстрел — водачът на потерята бе вложил цялата си воля в него — и нямаше никакво съмнение, че куршумът ще се забие в челото на Джейк, малко над лявото му око, разкъсвайки мозъка му и слагайки край на живота му, ако в същия миг една силна ръка с кафеникави пръсти не бе сграбчила момчето за яката, придръпвайки го към себе си през огласяния от камбанен звън мрак между различните нива на Тъмната кула. Куршумът изсвистя покрай черепа на Джейк, вместо да влезе в него.

Ко последва приятеля си, джавкайки гръмко името му — „Ейк-Ейк, Ейк-Ейк!“ — и вратата се затръшна между тях. Флахърти я достигна двайсет секунди по-късно и заблъска по нея с юмруци, докато дланите му започнаха да кървят (когато Ламла се опита да го спре, предводителят на отряда го блъсна с такава сила, че тахийнът се сгромоляса възнак на пода), но не можеше да стори нищо повече. Юмруците не можеха да отворят вратата; ругатните — също; всичко беше безполезно.

В последната секунда момчето и рунтавият му приятел успяха да се изплъзнат от слугите на Пурпурния крал. Ка-тетът на Роланд щеше да запази пълния си състав още известно време.

Бележки

[1] „Тоукънс“ — група, чиято песен „Лъвът спи тази нощ“ достига първо място в класациите на САЩ през 1961 (и 11-то във Великобритания). Тя представлява преработка на композицията „Уимоуи“ на групата „Уивърс“, които на свой ред са взели за основа южноафриканската песен „Мбубе“. — Б. пр.

[2] Знаменитото начало на стихотворението на Уилям Блейк „Тигърът“, прев. Спас Николов. — Б. пр.

[3] „Фор Сийзънс“ — вокална група, създадена през 1956 г. През 1964 тя е единствената формация, която съперничи на „Бийтълс“ — и двата състава имат песни на едни и същи места в „Топ 5“; Уонда Джаксън (р. 1937) — известна певица, започнала музикалната си кариера на дванайсетгодишпа възраст. През 1956 записва с Елвис Пресли; Лий Дорси (1926–1986) — бивш боксьор, нашумял певец от 60-те години. — Б. пр.

[4] Сийзър Ромеро (1907–1994) — известен холивудски актьор от 30-те и 50-те години. Филмът „Изгубеният континент“ излиза на екран през 1951. — Б. пр.