Стивън Кинг
Тъмната кула (23) (Тъмната кула VII)

ДВЕ

Госпожа Тасенбаум остави мерцедеса в „Сър Спийди-Парк“ на Шейсет и трета улица (знакът на тротоара показваше рицар в пълно бойно снаряжение, седнал зад волана на лъскав кадилак, с копие, стърчащо през предното стъкло), където целогодишно имаха с Дейвид две места. Апартаментът им беше наблизо и Айрийн попита Роланд дали би искал да отидат там, за да се приведе в по-добър вид… макар че трябваше ла признае, че спътникът й не изглеждаше никак зле. Тя му бе купила нови дънки и бяла риза с копчета на яката, чийто ръкави гой веднага бе навил до лактите, гребенче и толкова силен гел за коса, че съставът му навярно напомняше повече налепило, отколкото на козметичен продукт. Когато непокорният му перчем бе сресан назад, пред очите й се разкри мъжествено лице с изненадващо красиви черти — според нея спътникът й приличаше на отроче на квакер и индианка от племето черокн. Торбата с оризиите се полюшваше на рамото му, а револверът заедно с кобура и патрондаша също беше пъхнат там, увит в тениската е дните на стародавния Бриджтън.

Ала Роланд поклати глава.

— Оценявам предложението, но трябва колко го се може по-скоро да си свърша работата и да се върна там, където ми е мястото — рече, докато гледаше забързаните тълпи по тротоарите. — Ако такова място изобщо съществува.

— Можеш да останеш в апартамента ми няколко дни, докато се възстановиш — не се отказваше Айрийн. — Аз ще ти правя компания. — „И ще те скъсам от чукане, ако ти е угодно“, помисли си и не можа да скрие усмивката си. — Известно ми е, че ще ми откажеш, но искам да знаеш, че предложението ми остава в сила, ако решиш.

Той кимна.

— Благодаря ти, ала там ме чака една жена, при която трябва да се върна колкото се може по-скоро. — Това му прозвуча като лъжа, и то съшита с бели конци; след всичко, което се бе случило, част от него си мислеше, че Сузана Дийн се нуждае от присъствието му толкова, колкото някое ба-боу има нужда от отрова за плъхове в млякото си. Айрийн Тасенбаум обаче прие лъжата му. Част от нея всъщност искаше да се върне при съпруга си. Бе му се обадила предната вечер (от уличен телефон на около километър и половина от мотела, просто за всеки случай) и както изглеждаше. Дейвид Ссймур Тасенбаум май отново проявяваше интерес към нея. В сравнение със срещата й с Роланд вниманието на съпруга й бе нещо като утешителна награда, но пак бе по-добре от нищо, за Бога. Загадъчният синеок странник съвсем скоро щеше да изчезне от живота й, а тя щеше да поеме към Северна Нова Англия, където трябваше да даде обяснения за случилото се през последните денонощия. Част от нея скърбеше за предстоящата загуба, ала нима през последните четирийсет часа не бе имала достатъчно приключения, че да й държат влага до края на живота й? Или неща, върху които да помисли? Светът например — имаше чувството, че е по-тънък, отколкото си бе представяла някога. А реалността й изглеждаше по-широка.

— Добре съгласи се жената. — Най-напред да отидем на Второ Авеню и Четирийсет и шеста улица, нали?

— Да. — Сузана не успя да им разкаже по-подробно за приключенията си, след като Мия бе поела контрола върху тялото, което споделяха, но Стрелеца знаеше, че на мястото на предишния запустял парцел се издига висока сграда — от тези, които Иди, Джейк и Сузана наричаха „небостъргачи“ — и че вътре най-вероятно се помещаваше корпорация „Тет“. — Ще ни трябва ли так-си?

— Ако ти и твоят рунтав приятел можете да извървите седемнайсет къси преки и две-три от дългите, мисля, че можем да стигнем дотам и пеша — заяви спътницата му, — Аз лично нямам нищо против да се поразходя.

Роланд нямаше никаква представа колко дълги са дългите преки и колко къси — късите, но изгаряше от желание да провери дали болката в десния му хълбок бе отминала напълно. Сега тя измъчваше Стивън Кинг — заедно с болката от счупените ребра и пукнатия череп. Всичко си бе дошло на мястото.

— Да тръгваме — рече Стрелеца.

ТРИ

Петнайсет минути по-късно той стоеше пред огромната тъмна постройка, стърчаща към лятното небе, опитвайки се да попречи на долната си челюст да се откачи и да виене до гърдите му. Не беше Тъмната кула, поне не неговата Тъмна кула (макар че едва ли щеше да се изненада, ако научеше, че в тази небесна кула има хора — някои от тях дори четяха за приключенията на Роланд, — които наричаха „Хамаршолд 2“ именно така), но не се съмняваше, че това бе съответствието на Кулата в този Ключов свят, също както розата символизираше Кан’-Ка Но Рей — полето с безброй рози, което бе виждал толкова често в сънищата си.

Дори и тук чуваше пеещите гласове — въпреки оглушителната какофония на уличното движение. Спътницата му трябваше да го извика три пъти по име и да задърпа ръкава му, за да привлече вниманието му. Когато Роланд неохотно се обърна към нея, забеляза, че тя се взираше не в сградата от другата страна на улицата (Айрийн бе израснала съвсем близо до Манхатън и небостъргачите отдавна бяха престанали да я впечатляват), а в малкия парк, който се намираше съвсем наблизо. В погледа й се четеше неизмеримо възхищение.

— Не е ли прекрасно? — промълви сай Тасенбаум. — Минавала съм поне сто пъти покрай това място и никога досега не съм го забелязвала. Виждаш ли фонтана? Ами скулптурата на костенурката?

Много добре я виждаше. И въпреки че Сузана не им бе разказала тази част от историята. Стрелеца знаеше, че тя е била тук — заедно с Мия, ничията дъщеря — и е седяла на най-близката пейка до костенурката. Почти можеше да я види.

— Бих искала да отида там — започна плахо госпожа Тасенбаум. — Може ли? Имаме ли време?

— Да — рече Роланд и я последва през малката портичка от ковано желязо.

ЧЕТИРИ

В малкия парк бе спокойно, макар и не съвсем тихо.

— Чуваш ли песента? — попита шепнешком сай Тасенбаум. — Сякаш някакви хора пеят, само дето не мога да ги видя.

— Абсополютно гъзоверно — отвърна Роланд и мигом съжали, че бе използвал точно тази фраза. Беше я научил от Еди и в мига, в който я каза, сърцето го заболя. Той се приближи до костенурката и застана на едно коляно, за да я разгледа по-обстойно. Беше се отчупило парченце и така се създаваше впечатлението, че й липсва един зъб. На корубата й, белязана от драскотина във формата на въпросителен знак, се виждаха някакви избелели розови букви.

— „КОСТЕНУРКАТА огромна погледни“ — изрече Роланд. Знаеше какво пише и без да се налага да го чете.

— Какво означава това?

Стрелеца се изправи.

— Дълго е за обяснение. Ще ме изчакаш ли, докато свърша работата си там? — Махна с ръка към кулата с черните прозорци, блеснали на слънцето.

— Да — отвърна жената. — Ще поседя на пейката и ще те изчакам. Тук е толкова… освежаващо. Говоря като пълна откачалка, нали?

— Не — поклати глава Роланд. — Ако някой, чийто вид не ти хареса, те заговори, Айрийн — макар че едва ли ще стане така, тъй като мисля, че си на сигурно място все пак — се концентрирай и ме извикай.

Очите й се разшириха.

— Да не говориш за екстрасензорни възприятия?

Стрелеца не знаеше какво означаваше това, но разбра смисъла на думите й и кимна.

— И ти ще го чуеш? Ще ме чуеш?

Мъжът не можеше да е сигурен в това — ако сградата бе оборудвана със заглушаващи устройства като мозъчните шапки на отрепките, едва ли щеше да я чуе.

— Може би. Но както ти казах, тук си на сигурно място и не вярвам да възникне проблем.

Айрийн погледна костенурката с блесналата от водните струи коруба и понечи да се усмихне, ала лицето й изведнъж замръзна.

— Ще се върнеш, напи? Няма да ме изоставиш, без да… — Вдигна рамене. — Без да ми кажеш „сбогом“, нали?

— Никога. Работата ми в тази кула едва ли ще отнеме много време. — Всъщност „работа“ едва ли беше точната дума… освен ако този, който управляваше корпорацията в момента, нямаше нещо за него. — Трябва да отидем на още едно място и едва тогава аз и Ко ще трябва да те изоставим.

— Добре — съгласи се Айрийн и седна на пейката с рунтавелкото до краката си. Дъските бяха малко влажни и тя бе с нови панталони (купени от същия магазин, където се бяха снабдили с новата риза и дънки на Роланд), но това изобщо не я притесни. Денят бе слънчев и щяха да изсъхнат много бързо; освен това й се искаше да бъде колкото се може по-близо до скулптурата на костенурката. Да се вгледа в мъничките й вечни черни очи, докато слуша прелестните гласове. Сигурно щеше да й подейства страшно успокояващо. Това не бе дума, която да свърже с Ню Йорк, ала самото място бе толкова нетипично за този огромен град. Каза си, че може да доведе тук Дейвид, да поседят на тази пейка и да му разкаже историята за тридневното си отсъствие, без да я помисли за откачена. Или поне за съвсем откачена.

Роланд закрачи през парка. Можеше да върви цели дни и седмици, без да променя темпото си. „Не бих искала да ме преследва“, каза си Айрийн и потръпна при тази мисъл. Когато стигна до портичката от ковано желязо, синеокият странник се спря, обърна се към нея и изрече с напевен глас:

 

КОСТЕНУРКАТА огромна погледни!

Света върху черупката съзри.

Мисълта й бавно тече,

много обети и клетви е чула.

На гърба й всички истини са сбрани,

там любов и дълг са съчетани.

Обича морето, обича земята,

обича даже и децата.

 

Сетне бързо пое по тротоара, без да се обръща назад. Айрийн се отпусна на пейката, неспособна да откъсне поглед от него. Стрелеца изчака заедно с останалите минувачи да светне зелено, след което пресече улицата; торбата с чиниите се полюшваше на рамото му, докато изкачваше стълбите на „Хамаршолд 2“. Щом изчезна във вътрешността на небостъргача, жената затвори очи и се заслуша в пеенето на гласовете. По някое време осъзна, че две от думите, които чуваше, всъщност гласяха „Айрийн“ и „Тасенбаум“.

ПЕТ

Роланд имаше чувството, че народът напира да влезе в сградата, ала не бива да забравяме, че последните години от похода му бяха преминали главно из необитаеми места, ето защо преценката му не бе особено обективна. Ако бе дошъл в девет без петнайсет вместо в единайсет без четвърт, навярно щеше да се загуби в тълпите. Сега повечето от работещите тук седяха в кабинетите си, създавайки и обработвайки хиляди байтове информация.

Прозорците на фоайето бяха високи два или три етажа и то бе обляно от толкова ярка светлина, че когато пристъпи вътре, Роланд забрави за мъката, обладала го от момента, в който бе коленичил до Еди на главната улица в Плезънтвил. Тук пеещите гласове се чуваха много по-силно — сякаш бяха цял хор — и доколкото виждаше, той не бе единственият, който ги чуваше. На улицата хората бързаха с наведени глави и прегърбени рамене, като че ли нарочно не искаха да видят красотата на деня, която им бе предоставена; тук обаче бяха безпомощни да барикадират съзнанието си за прелестните звуци, които Стрелеца поемаше жадно като вода в пустинята.

Като насън прекоси покрития с розов мрамор под — токовете на ботушите му потракваха по плочките, а оризиите си шептяха тихичко една на друга в торбата на гърба му. „Хората, които работят тук, искат да живеят тук — помисли си той. — Може да не го осъзнават, но е така. Тези, които работят тук, си намират извинения да остават до късно. Животът им ще е дълъг и плодотворен.“

В центъра на просторната зала скъпият мраморен под отстъпваше пред правоъгълен участък, покрит с най-обикновена черна пръст. Той бе ограден от виненочервени въженца, ала Роланд знаеше, че тяхната функция бе изцяло декоративна — никой не би стъпил в тази изящна градинка, дори и да е самоубийствено настроен кан-той, жадуващ да увековечи името си. Това бе свята земя. Виждаха се три палми-джуджета, както и представители на флората, които не бе виждал, откакто бе напуснал Гилеад — според него тук ги наричаха спацифилии^[1]. Имаше и други красиви растения, естествено, ала само едно от тях беше от значение за него.

В средата на градинката цъфтеше розата.

Не беше присадена; Стрелеца веднага видя това. Не. Растеше си на същото място както и през 1977, когато тук нямаше нищо друго освен един празен парцел, осеян с боклуци и изпочупени тухли, да не забравим за табелата, рекламираща луксозните жилищни постройки, с които агенцията за недвижими имоти „Сомбра“ и строителната компания „Милс“ възнамеряваха да преобразят Манхатън. Вместо това тази сграда — с всичките й сто етажа — бе построена около розата. С какъвто и бизнес да се занимаваха хората тук, определено беше на второ място след нея.

„Хамаршолд 2“ беше кивот.

ШЕСТ

Изведнъж някой го потупа по рамото и Роланд светкавично се извърна, изненадан от самия себе си. Никой — от момчешките му години насам — не бе успявал да се приближи достатъчно до него, без да го усети. Да не говорим и че стъпките по тези мраморни плочки…

Младата (и изключително красива) жена, която се бе доближила зад гърба му, определено бе не по-малко изненадана и от самия него. Ръцете на мъжа се изстреляха светкавично напред, за да я сграбчат за раменете, ала в последния момент се удариха една в друга и звукът от пляскането им отекна в просторното фоайе, наподобяващо по размери Гарата в Луд. Зелените очи на жената бяха разтревожени и предпазливи и Роланд би се заклел, че в тях не се криеше никаква заплаха за него, но да си позволи да бъде изненадан по този начин…

Той хвърли поглед към краката на жената и те му подсказаха част от отговора. Непознатата носеше обувки, каквито не бе виждал никога преди — те имаха дебели дунапренови подметки и нещо като платнени горници. Сигурно бяха удобни и безшумни като мокасини на твърди повърхности. Що се отнася до самата жена…

Щом я огледа по-внимателно, му хрумнаха две неща — първо, че бе виждал „лодката, в която бе дошла“, както обичаха да казват в Кала Брин Стърджис, и второ, че в този Ключов свят бяха израснали истински стрелци и току-що бе срещнал един от тях.

И какво по-добро място за подобна среща от градинката с розата?

— Виждал съм баща ти, макар и да не мога да назова името му — изрече Роланд с приглушен глас. — Кажи ми кой бе той, ако ти е угодно.

Жената се усмихна и Стрелеца имаше чувството, че въпросното име е на езика му, след което му се изплъзна, както често се случва с паметта ни.

— Никога не сте го виждали… макар че разбирам защо сте убеден в противното. Ще ви го кажа по-късно, ако нямате нищо против, защото сега трябва да ви отведа горе, господин Дисчейн. Има един човек, който иска да… — за миг се смути като човек, който се притеснява да каже онова, което са му заръчали, понеже си мисли, че ще му се подиграват, но сетне зелените й очи се присвиха дяволито и тя довърши: — … който иска да проведе съвещание с вас.

— Добре — кимна Роланд.

Тя докосна лекичко пръстите му, задържайки го на мястото му.

— Секунда само — рече. — Първо трябва да се уверя, че сте прочели надписа на знака в Градината на Лъча. Ще го сторите ли?

— Стига да мога — отвърна й Стрелеца със суров, но същевременно извинителен тон. — Писаната ви реч нещо не ми се удава много-много, макар че както изглежда я говоря без проблеми, когато съм във вашия свят.

— Сигурна съм, че ще успеете да прочетете това — каза младата дама. — Опитайте — и тя отново го докосна по рамото, завъртайки го нежно към правоъгълния участък на пода на фоайето, покрит с черна пръст — истинската пръст на това място, а не някаква специално подобрена, натъпкана с химикали и торове почва, докарана от скъпарски градинарски магазин.

Отначало нямаше голям успех с малката медна табелка в градинката — различаваше някои букви, но смисълът на думите бе непонятен за него, както бяха непонятни надписите по витрините и кориците на списанията в този свят — и тъкмо щеше да помоли младата жена със странно познато лице да му я прочете, когато буквите изведнъж се промениха, превръщайки се във Великите букви на Гилеад. В мига, в който прочете написаното и значението му проблясна в съзнанието му, буквите отново се преобразиха.

— Хубав фокус — отбеляза Роланд. — На мислите ми ли отговаря?

Девойката се усмихна — устните й бяха покрити с нещо розово, наподобяващо глазура на бонбон — и кимна.

— Да. Ако бяхте евреин, щяхте да го видите на иврит. А ако бяхте руснак — на кирилица.

— Истина ли казваш?

— Самата истина.

Фоайето бе възвърнало нормалния си ритъм… ала Стрелеца осъзнаваше, че ритъмът на това място няма нищо общо с живота в другите административни сгради. Обитателите на Тъндърклап страдаха от екземи, циреи, главобол и ушни възпаления и в крайна сметка умираха (най-често преждевременно) от най-различни злокачествени образувания. Това място бе абсолютната противоположност на мрачната камениста пустош — тук царяха здраве и хармония, добронамереност и щедрост. Работещите в тази сграда не чуваха песента на розата, но тя и не им трябваше особено. Те бяха щастливци и дълбоко в сърцето си всеки един от тях го знаеше… и това бе най-хубавото. Роланд ги гледаше как сноват насам-натам из фоайето, влизат и излизат от кабинките на самокатерачите, движещи се между етажите, помъкнали торбите си… Част от тях се наслаждаваха на градинката с розата, но дори и тези, които не се спираха захласнато пред нея, се отклоняваха от маршрута си, за да минат по-близо до прелестното цвете, сякаш бяха привлечени от неизмеримо мощен магнит. Ами ако някой се опиташе да направи нещо лошо? Пред самокатерачите се виждаше някакъв страж, но той бе стар и пълен и едва ли щеше да реагира достатъчно бързо, ако се наложеше. Стрелеца обаче знаеше, че ако някой направеше едно-единствено заплашително движение, всички в това фоайе щяха да чуят тревожен писък в главите си, пронизителен и повелителен като специалните свирки за кучета, и щяха да се хвърлят светкавично върху евентуалния нападател на розата. Розата бе успяла да се защити, когато растеше сред боклуците и плевелите на празния парцел (или поне бе привлякла тези, които можеха да я опазят), щеше да се предпази и сега.

— Господин Дисчейн? Готов ли сте да се качим горе?

— Да — рече Роланд. — Води ме.

СЕДЕМ

В мига, в който стигнаха до самокатерача, Роланд веднага се сети на кого му приличаше очарователната му придружителка. Навярно обстоятелството, че я видя в профил, спомогна за това. Той си спомни какво му беше казал Еди за разговора си с Калвин Тауър, след като Джак Андолини и Джордж Бионди бяха напуснали Манхатънския „Ресторант на мисълта“. Тогава Тауър бе казал нещо за семейството на стария си приятел: „Все се хвалят, че имат най-уникалното име за адвокатска кантора в цял Ню Йорк, ако не и в Съединените щати. Казва се «ДИПНО».“

— Да не би да си дъщерята на сай Арон Дипно? — попита Стрелеца. — Не, прекалено млада си. Може би си му внучка?

Усмивката й помръкна.

— Арон нямаше деца, господин Дисчейн. Аз съм правнучка на по-стария му брат. Моите родители и дядо ми умряха много млади и Еъри беше човекът, който всъщност ме отгледа.

— Така ли го наричаш? — Роланд беше очарован. — Еъри^[2]?

— Започнала съм да му викам така от съвсем малка и в един момент прякорът взе, че залепна за него — усмихна се момичето и протегна ръка. — Нанси Дипно. За мен е голяма чест да се запозная с вас. Малко ме е страх, но ми е ужасно приятно.

Стрелеца машинално се ръкува с нея. Когато ръцете им се разделиха, той допря юмрук до челото си и подгъна крак (този път вложи много повече чувство; все пак това бе ритуал, с който бе свикнал от детинство).

— Дълъг живот и приятни нощи, Нанси Дипно.

Усмивката на придружителката му стана още по-сияйна.

— Да ти се връщат двойно повече, Роланд от Гилеад! Двойно повече!

Самокатерачът дойде, те влязоха вътре и се качиха на деветдесет и деветия етаж.

ОСЕМ

Вратите се отвориха и пред погледа на Роланд се разкри просторно кръгло фоайе. Подът бе боядисан в същия розов оттенък, който имаше и розата. Срещу самокатерача се виждаше стъклена врата с думите „КОРПОРАЦИЯ «ТЕТ»“, изписани върху нея. Отвъд тази врата Стрелеца забеляза по-малко фоайе, където някаква жена седеше зад писалище и очевидно си говореше сама на себе си. Вдясно от самокатерача стояха двама мъже в делови костюми, които си бъбреха, пъхнали ръце в джобовете си, стараейки се да си придадат безгрижен вид… но Роланд не можеше да бъде заблуден лесно. Той веднага забеляза, че са въоръжени — саката им бяха ушити много добре, ала за опитния му взор не представляваше никаква трудност да съзре очертанията на пистолетите им под тъмния плат. Той предположи, че задачата на тези стражи се състои в това да застават до вратите на самокатерача всеки път, щом някой се качваше с него, и да имитират безгрижен разговор, като същевременно са готови да реагират светкавично, ако нещо се случеше.

След като веднъж вече ги идентифицира, Стрелеца веднага насочи вниманието си другаде. На стената вляво се виждаше огромна черно-бяла картина — всъщност фотография — широка метър и половина и висока един, разположена в рамка, която прилягаше тъй добре на стената, че изображението изглеждаше като прозорец към някаква друга реалност. На нея се виждаха трима мъже с дънки и разгърдени ризи, седнали на най-горната пречка на дървена ограда и подпрели ботуши на най-долната. Колко ли пъти, зачуди се Роланд, беше виждал каубои или pastorillas разположили се по същия начин, докато наблюдаваха жигосването, оседлаването, скопяването или обуздаването на дивите коне? Колко ли пъти и той самият бе сядал на оградите заедно с някой (или всички) от неговия ка-тет — Кътбърт, Алан, Джейми Де Къри — до него, тъй както Джон Кълъм и Арон Дипно седяха до чернокожия мъж със златните очила и тънките бели мустачки? Споменът за тези безвъзвратно отминали времена беше болезнен и болката нямаше само духовни измерения — Стрелеца усети как стомахът му се свива, а сърцето му учестява ударите си. Тримата мъже се смееха весело на нещо и доброто им настроение буквално струеше от снимката, запечатала по изумителен начин един от онези редки мигове, в които хората са щастливи от това, което са, и от мястото, където се намират.

— Бащите основатели — каза Нанси. Беше едновременно развеселена и тъжна. — Тази снимка е направена по време на тайна екскурзийка през 1986. Таос, Ню Мексико. Три градски момчета в страната на каубоите, как ви се струва? Аз поне имам чувството, че си прекарват страхотно.

— Право казваш — рече Роланд.

— Познаваш ли и тримата?

Стрелеца кимна. Знаеше кои са, макар никога преди да не бе срещал Моузес Карвър, мъжа в средата. Съдружникът на Дан Холмс и кръстник на Одета Холмс. Фотографията го показваше като седемдесетгодишен жизнен и енергичен мъж, но през 1986 трябваше да е поне на осемдесет. Вероятно на осемдесет и пет. Разбира се, напомни си Роланд, не трябваше да забравяме джокера — чудотворното цвете, което растеше във фоайето на сградата. Розата беше извор на младостта толкова, колкото костенурката в малкия парк беше истинският Матурин, ала нима можеше да се отрече, че притежава определени благотворни качества? Че е способна да лекува? Нима деветте години живот, които Арон Дипно бе получил между седемдесет и седма и осемдесет и шеста, се дължаха единствено на хапчетата, заменили Първоначалието и медицината на древните? Въпросите бяха риторични. Тези трима мъже — Карвър, Кълъм и Дипно — се бяха събрали по един почти вълшебен начин, за да бранят розата в залеза на живота си. Стрелеца бе убеден, че от тяхната история би излязла невероятна книга, едновременно трогателна и завладяваща. Що се отнася до обяснението за дълголетието им, то бе съвсем простичко — розата бе изразила своята благодарност.

— Кога са починали? — попита той.

— Джон Кълъм си отиде пръв — през осемдесет и девета — съобщи му Нанси Дипно. — Стана жертва на престрелка. Умря в болницата след няколко часа, но те му стигнаха, за да се сбогува с всички нас. Беше в Ню Йорк за ежегодната среща на борда на директорите. Според полицията се отнася за въоръжен грабеж, излязъл извън контрол, но ние смятаме, че е бил застрелян от агент на „Сомбра“ или „Норт Сентрал Позитроникс“. Най-вероятно от някоя отрепка. Това не е първият опит за покушение над него.

— „Сомбра“ и „Норт Сентрал Позитроникс“ са едно и също нещо — каза Стрелеца. — Те са представителите на Пурпурния крал в този свят.

— Известно ни е — отвърна красивата дама и посочи към мъжа в лявата част на снимката, на когото приличаше. — Чичо Арон живя до деветдесет и втора. Вие сте се запознали с него през… седемдесет и седма?

— Да — кимна Роланд.

— Тогава никой не би повярвал, че той ще живее толкова дълго.

— И той ли бе убит от слугите на Краля?

— Не, ракът го довърши. Издъхна в постелята си. Бях до него в сетните му мигове. Последните му думи бяха: „Кажи на Роланд, че дадохме всичко от себе си.“ Ето, казах ви го.

— Благодаря, сай — промълви Стрелеца с дрезгав глас. Надяваше се придружителката му да не вземе тона му за проява на неучтивост. Мнозина бяха дали всичко от себе си за него, нали така? Мнозина… като се започне със Сюзан Делгадо преди цяла вечност.

— Добре ли сте? — попита съчувствено тя.

— Да — рече той. — Нищо ми няма. Ами Моузес Карвър? Той кога почина?

Тя повдигна вежди, след което се засмя.

— Какво…

— Вижте сам!

Посочи стъклените врати. Към тях пристъпваше някакъв съсухрен старец с пухкава снежнобяла коса и вежди — в момента минаваше точно покрай жената на писалището, която си говореше сама на себе си. Кожата му беше тъмна, ала тенът на младата дама, която го подкрепяше, бе по-тъмен и от неговия. Мъжът бе висок — навярно към един и деветдесет, ако изправеше раменете си, — но придружителката му бе още по-висока. Лицето й, макар и да не можеше да се нарече красиво, беше симпатично и излъчваше вродено благородство.

Това бе лице на стрелец.

ДЕВЕТ

Ако гърбът на Моузес Карвър бе изправен, с Роланд щяха да бъдат еднакво високи и нямаше да има нужда старецът да гледа нагоре, вирнал брада като птичка. Навярно артритът бе сковал врата му и поради това не можеше да го извие. Очите му бяха кафяви, а белите им части — толкова мътни, че бе невъзможно да се каже къде свършваха ирисите му. За сметка на това обаче бяха живи и подвижни и искрицата на смеха блещукаше зад позлатените рамки на очилата. Още беше с онези тънички бели мустачки.

— Роланд от Гилеад! — възкликна той. — Колко жадувах да те срещна, сър! Мисля, че това ме запази жив толкова дълго, след като Джон и Арон си отидоха. Пусни ме за минутка, Мариан, пусни ме! Има нещо, което трябва да сторя!

Мариан Карвър изпълни молбата му и изгледа Роланд. Стрелеца нито чу гласа й в главата си, нито имаше нужда от това; думите, които тя искаше да му каже, се четяха в очите й. „Хвани го, ако падне, сай.“

Ала човекът, когото Сузана наричаше татко Моуз, не падна. Той допря възлестия си, засегнат от артрита юмрук до челото си и подгъна дясното си коляно, прехвърляйки цялата си тежест върху треперещия си десен крак.

— Хайл, последни стрелецо, Роланд Дисчейн от Гилеад, син на Стивън и истински наследник на Артур Елд. Аз, последният от онези, известни сред нас като Ка-тетът на Розата, те поздравявам.

Роланд също допря юмрук до челото си и не се ограничи само да подгъне крак, а направо коленичи.

— Хайл, татко Моуз, кръстник на Сузана, дин на Ка-тета на Розата! Поздравявам те с цялото си сърце!

— Благодаря ти — промълви старецът и в следващия миг се засмя като малко момче. — Срещата ни бе добра в Дома на Розата! Който нявга беше Гробът на Розата! Ха! Можеш ли да кажеш, че не сме успели?

— Не, защото ще е лъжа.

— Нали? — извика старецът, сетне отново избухна в смях. — В момента изпитвам такова благоговение, че забравям добрите си маниери, стрелецо. Навярно мислиш, че тази прелестна млада жена до мен ми е внучка, защото бях на симдисе, когато се роди — през хиляда деветстотин шейсет и девета. Всъщност обаче — „същнустуаче“ бе това, което достигна до слуха на Стрелеца — често става тъй, че най-хубавите неща в живота те сполетяват късно и според мен децата „спредмендицата“ са едно от тях. Сигурно се чудиш за кво ти наприказвах всичко туй — ами за да ти кажа, че това е дъщеря ми, Мариан-Одета Карвър, президент на корпорация „Тет“, откакто се оттеглих през деветдесет и седма на деветдесет и девет годишна възраст. Не смяташ ли, че топките на някои идиоти в страната ще замръзнат, когато разберат, че целият този бизнес (дето сега върти над десет милиарда долара) е управляван от една чернилка? — Акцентът му, който нарастваше правопропорционално на възторга и вълнението му, превърна последните му думи в „тоз бизнес, дет’ ся върти над дес’т милярда долара, е упра’ля’ан от ина ч рнилка“.

— Стига, татко — каза жената до него с нежен, но нетърпящ възражение глас. — Ако не млъкнеш, сърдечният ти монитор ще запищи на пожар, а и нашия гост го чакат неотложни задачи.

— Глей как ме командери! — възмути се беловласият старец, като същевременно намигна на Роланд, ала така, че дъщеря му да не го види.

„Сякаш не ти знае номерата, старче — помисли си Стрелеца. Скръбта му се беше поразсеяла, макар и да не го бе напуснала. — Сякаш не е могла да ги научи през всичките тези години — кажи делах.“

— Ще проведем съвещание с теб, Роланд — обърна се към него Мариан Карвър, — но преди това трябва да видя нещо.

— Ник’ва нужда няма да гледаш квото и да било! — продължаваше да негодува баща й. — Ник’ва нужда няма и ти много добре го знаеш! Нима съм отгледал безмозъчна идиотка?

— Донякъде е прав — спокойно изрече жената, без да обръща внимание на изблиците на баща си, — но за всеки случай…

— Напълно те разбирам — прекъсна я Стрелеца. — Имаш си принципи. Какво искаш да видиш? Какво ще те убеди, че аз съм този, за когото се представям и за когото ме мислите?

— Револвера ти — рече Мариан Карвър.

Стрелеца измъкна тениската със стародавния Бриджтън от торбата, разгъна я и извади пистолета си от кобура. В същия миг дъхът на Мариан Карвър секна, ала тя сякаш не забеляза това. Направи му впечатление, че двамата стражи с ушитите по мяка костюми се приближиха към тях, а очите им бяха ококорени от изумление.

— Видя го! — извика Моузес Карвър. — Видя го, нали? Както и всички тук! Кажете Господ! Сега вече можеш да кажеш на внуците си, че си зърнала Ескалибур, меча на Артур, защото и двете са едно и също нещо!

Роланд подаде револвера на баща си на Мариан. Знаеше, че тя ще поиска да го вземе, за да се увери в самоличността му, че трябваше да направи това, преди да го допусне в утробата на корпорация „Тет“ (където погрешният човек можеше да нанесе непоправима вреда), но за миг тя просто бе неспособна да изпълни задължението си. После жената възвърна самоконтрола си и пое пистолета с треперещи пръсти; очите й се разшириха от изумление, когато почувства тежестта му. Като внимаваше да не натисне спусъка, поднесе цевта към лицето си и проследи с показалеца си изящната резба до самото дуло:

 

 

— Ще ми кажете ли какво означава това, господин Дисчейн? — попита Мариан.

— Да — отвърна Стрелеца, — ако ме наричаш Роланд.

— Мога да се опитам, ако настояваш.

— Това е знакът на Артур — рече той и също го докосна с пръст. — Единственият знак на вратата на гробницата му. Това е сигулът на неговото водачество и означава БЯЛО.

Старецът протегна възлестите си пръсти в безмълвен, но повелителен жест.

— Зареден ли е? — попита той, след което, преди Роланд да успее да му отговори, каза: — Разбира се, че е.

— Дай му го — рече Стрелеца.

Мариан се колебаеше въпреки протегнатите към нея ръце на татко Моуз, но Роланд й кимна и тя неохотно подаде оръжието на баща си. Беловласият мъж го хвана с две ръце, след което направи нещо, което едновременно стопли и смрази сърцето на Стрелеца — целуна дулото със старите си, сбръчкани устни.

— Какъв вкус има? — попита Роланд, воден от любопитство.

— На годините, стрелецо — отвърна Моузес Карвър. — На всичките тези години — допълни, след което подаде оръжието на дъщеря си с дръжката напред.

Тя от своя страна го върна на Роланд, сякаш бе доволна да се отърве от мрачната му, гибелна тежест. Стрелеца го пъхна в кобура, омота около него патрондаша и отново уви всичко това в тениската на стародавния Бриджтън.

— Ела — каза тя. — Въпреки че не разполагаме с много време, ще се постараем да го изпълним с толкова радост, колкото позволи скръбта ти.

— Амин! — възкликна баща й и потупа Роланд по рамото. — Още е жива, моята Одета — жената, която наричаш Сузана. Помислих си, че ще ти е драго да го узнаеш, сър.

На Стрелеца наистина му беше драго и той кимна.

— Влизай, Роланд — подкани го Мариан Карвър. — Влизай и бъди добре дошъл в нашия дом, защото той е и твой дом, а всички знаем, че едва ли някога ще ни посетиш отново.

ДЕСЕТ

Кабинетът на Мариан Карвър се намираше в северозападния ъгъл на деветдесет и деветия етаж. Тук стените бяха изцяло от стъкло, лишено от каквато и да е рамка или подпора, и гледката просто го остави без дъх. Човек сякаш се рееше във въздуха над приказните очертания на този невъобразим град. Внезапно Роланд изпита чувството, че е бил тук и преди — висящият мост, както и сградите зад него, му бяха странно познати. Просто нямаше как да не разпознае моста, при положение че едва не загина на него в един друг свят — когато Джейк бе отвлечен от Гашър и замъкнат при Тик-Так. Така навярно бе изглеждал Луд в разцвета на славата си.

— Наричате този град Ню Йорк, нали? — попита той.

— Да — отвърна Нанси Дипно.

— А как се казва онзи мост там?

— „Джордж Вашингтон“ — отговори Мариан Карвър.

Значи това не беше мостът, който ги бе отвел в Луд, а този, покрай който бе минал татко Калахан, когато бе напуснал Ню Йорк, полагайки началото на скиталчествата си. Роланд си спомняше това от неговия разказ, и то много добре.

— Искате ли нещо за пиене? — попита го Нанси.

Стрелеца тъкмо щеше да откаже, но си даде сметка колко е замаяна и промени решението си. Да, искаше нещо за пиене, но само ако изостреше сетивата му, които се нуждаеха от изостряне.

— Чай, ако имате — рече. — Горещ, силен чай, със захар или мед. Имате ли?

— Имаме — отвърна Мариан и натисна едно копче на бюрото си. Тя размени няколко думи с някого, когото Стрелеца не можа да види, и изведнъж жената във външното помещение — онази, която сякаш си говореше сама със себе си — придоби нов смисъл за него.

Когато поръчката за топли напитки и сандвичи бе направена, Мариан се наведе напред и погледът й срещна този на Стрелеца.

— Срещата ни в Ню Йорк бе добра, Роланд от Гилеад — рече тя, — надявам се, но времето ни тук не е… не е жизненоважно.

Той се замисли и кимна малко предпазливо. С годините се бе научил да проявява известна предпазливост. Някои от приятелите му — като Алан Джонс и Джейми Де Къри например — бяха предпазливи по рождение, ала това не можеше да се каже за Стрелеца, който първо стреляше, а после задаваше въпроси.

— Нанси ти е казала да прочетеш написаното на плочата в Градината на Лъча — каза Мариан. — Ти…

— Градината на Лъча, кажете Госпот! — прекъсна я Моузес Карвър. Докато вървяха по коридора към кабинета на дъщеря му, той бе взел едно бастунче от стойката за бастуни във формата на слонче и сега потропа с него по скъпия килим. Мариан понесе търпеливо намесата му. — Кажете Госпот-бомб!

— Неотдавнашното приятелство на баща ми с преподобния Хариган, който изнася проповеди долу, не е от най-щастливите събития в живота ми — въздъхна тъмнокожата жена. — Но както и да е. Прочете ли надписа на плочата, Роланд?

Мъжът кимна. Нанси Дипно бе използвала различна дума — знак или сигул, — но той знаеше, че става въпрос за едно и също нещо.

— Буквите, които се превърнаха във Великите букви. Да, прочетох ги.

— И какво пишеше там?

— „ДАР ОТ КОРПОРАЦИЯ «ТЕТ» В ЧЕСТ НА ЕДУАРД КАНТОР ДИЙН И ДЖОН «ДЖЕЙК» ЧЕЙМБЪРС“. — Направи пауза. — После имаше „Кам-а-кам-мал, Прия-той, Ган де-лах“, което значи нещо от рода на „БЯЛО НАД ЧЕРВЕНОТО, ТАКАВА Е ВОЛЯТА НА ГАН ЗАВИНАГИ“.

— Пред нас гласи: „ДОБРО НАД ЗЛОТО, ТОВА Е ВОЛЯТА НА ГОСПОД“ — уведоми го Мариан.

— Хвала на Бога! — извика Моузес Карвър и тропна с бастуна си. — Нека Първоначалието се надигне отново!

В този момент някой почука на вратата и жената, която си говореше сама, влезе, понесла сребърен поднос. Роланд се изуми, когато видя малката черна дръжка, увиснала пред устните й, и тънката метална пластинка, която изчезваше под косата й. Сигурно това бе някакво приспособление за говорене на разстояние. Нанси Дипно и Мариан Карвър й помогнаха да сервира димящите чаши кафе и чай, купичките със захар и мед и чинийката със сметана. Имаше и плато със сандвичи. Стомахът на Роланд изкъркори. Помисли си за приятелите си, които лежаха в земята — никога вече нямаше да хапнат сандвичи — и за Айрийн Тасенбаум, която седеше в парка от другата страна на улицата и го чакаше търпеливо. Всяка една от тези мисли бе достатъчна, за да убие апетита му, ала стомахът му продължи да издава безсрамните си звуци. В крайна сметка си взе един сандвич, изсипа препълнена лъжица със захар в чая си, след което добави прилично количество мед. Щеше да свърши работата си колкото се може по-бързо и да се върне при Айрийн час по-скоро, но междувременно…

— Да ти е сладко, сър — каза Моузес Карвър и сръбна от горещото си кафе. — Дъвчеш го със зъби, минава през устата, после през червата показват се…

— Татко, престани! — прекъсна го Мариан, след което продължи: — Двамата с татко имаме къща на Монтоук Пойнт — рече, докато слагаше сметана в кафето си — и прекарахме там последния уикенд. В събота около пет и петнайсет следобед ми се обади един от тукашните охранители. Те работят към асоциация „Хамаршолд“, но корпорация „Тет“ им плаща солидни премии, ето защо узнаваме… определени неща веднага щом се случат. Наблюдаваме плочата във фоайето с още по-голям интерес, откакто наближи деветнайсети юни, Роланд. Дали ще се изненадаш, ако ти кажа, че докъм пет и петнайсет надписът гласеше: „ДАР ОТ КОРПОРАЦИЯ «ТЕТ» В ЧЕСТ НА СЕМЕЙСТВО БИЙМ^[3] И В ПАМЕТ НА ГИЛЕАД“.

Роланд се замисли над това, сетне отпи от чая си (беше горещ, силен и хубав) и поклати глава.

— Не.

Мариан се приведе още по-напред.

— И защо смяташ така?

— Защото между четири и пет до събота следобед нищо не беше сигурно. Дори и Разрушителите да бяха спрели, нищо не бе ясно — всичко зависеше от съдбата на Стивън Кинг. — Той огледа лицата им. — Знаете за Разрушителите, нали?

Мариан кимна.

— Не в подробности, но ни е известно, че Лъчът, който са се опитвали да разрушат, сега е в безопасност и че не е в толкова тежко състояние, че да не може да се възстанови. — Тя се поколеба за миг, сетне каза: — Знаем и за загубата ти. И за двете ти загуби. Толкова съжаляваме, Роланд.

— Тия момци сега са на сигурно място в обятията на Исус — обади се баща й. — А дори и да не са, поне са заедно на полянката в края на пътя.

Роланд, който искаше да повярва на всичко това, кимна и им благодари, след което се обърна към Мариан:

— Животът на писателя висеше на косъм. Бе ранен, и то много лошо. Джейк умря, за да го спаси. Той се хвърли между Кинг и микромобила, който отне живота му.

— Стивън Кинг ще оживее — каза Нанси. — И отново ще пише. Знаем това от сигурен източник.

— Откъде?

Тъмнокожата жена се приведе напред.

— Минутка само — рече. — Ние вярваме, Роланд — сигурни сме в това, — че безопасността, в която ще бъде животът на Кинг през следващите няколко години, означава, че си свършил работата си с Лъча: Вес’-Ка Ган.

Стрелеца кимна. Песента щеше да продължи.

— Пред нас обаче има още доста работа — продължи тя. — Според сметките ни най-малко трийсет години, но…

— Но това си е наша работа, а не твоя — завърши Нанси.

— И това ли научихте от същия „сигурен източник“? — попита Роланд, докато отпиваше от чая си. Въпреки че бе горещ, вече бе изпил половината чаша.

— Да. Походът ти срещу силите на Пурпурния крал завърши успешно. Що се отнася до самия Пурпурен крал…

— Т’ва никога не е била целта на неговия поход и ти много добре го знаеш! — извика столетникът и тропна още веднъж с бастуна си. — Неговият поход…

— Стига, татко! — отсече Мариан с нетърпящ възражение тон.

— Не, остави го да говори — намеси се Стрелеца и всички го изгледаха, изненадани (и малко стреснати) от гласа му, който наподобяваше изплющяване на камшик. — Остави го да говори, защото казва истината. Щом се съвещаваме, да се съвещаваме честно. За мен Лъчите винаги са били само средство, отвеждащо ме до целта ми. Ако те бъдат унищожени, Кулата ще се срине, а ако се срине, никога няма да мога да я достигна и да се изкача до върха й.

— Искаш да кажеш, че Тъмната кула е била по-важна за теб от съществуването на вселената? — попита Нанси Дипно с повдигнати вежди, стрелвайки го с презрителен поглед. — От съществуването на всички вселени?

— Тъмната кула е самото съществуване — изтъкна Роланд. — Изгубих толкова приятели в своя поход, включително и момчето, което ме наричаше баща. Принесох в жертва и собствената си душа, лейди-сай, тъй че отмести дръзкия си поглед от мен — колкото се може по-скоро, моля аз.

Тонът му бе учтив, но смразяващо студен. Цветовете напуснаха лицето на Нанси Дипно и чашата в ръката й така се разтресе, че Стрелеца се протегна и я взе. Опасяваше се, че тя ще се залее с горещата течност.

— Не ме разбирайте погрешно — каза гой. — Трябва да си изясним това, тъй като няма да се видим никога повече. Стореното си е сторено и в двата свята, за добро или за зло, за ка или срещу нея. Отвъд световете, които познаваме обаче, има още много и навярно никога няма да го узнаем. Времето мие кратко, така че да продължаваме нататък.

— Добре казано, сър! — изръмжа Моузес Карвър и отново тропна с бастуна си.

— Искрено съжалявам, ако съм ви обидила — извини се Нанси.

Стрелеца не отговори, защото знаеше, че тя не изпитва никакво съжаление — просто се бои от него. Неловкото мълчание бе прекъснато от дъщерята на столетника.

— Ние си нямаме Разрушители, Роланд, но разполагаме с дузина телепати и бъдновидци в ранчото в Таос. Това, което създават заедно, понякога е нещо неопределено, но винаги надхвърля сбора от отделните части. Чувал ли си термина „добромисъл“?

Стрелеца кимна.

— Те правят нещо подобно — обясни жената, — макар да съм сигурна, че не е толкова силно или мощно като онова, на което са били способни Разрушителите в Тъндърклап.

— Те са били стотици — обади се беловласият старец. — И не забравяй с какво са ги хранили.

— Освен това служителите на Краля са подбирали тези с по-изявени способности — допълни Нанси, — така че са обирали каймака. Но и нашите вършат добра работа.

— И кой ви даде идеята да наемете хора с такива способности? — попита Роланд.

— Колкото и да ти се струва странно, партньоре — обясни Моузес, — това бе Кал Тауър. Той никога не ни е помагал особено — в общи линии не правеше нищо друго, освен да си събира книжките и да се мотае насам-натам, този алчен превзет кучи син…

Дъщеря му го изгледа предупредително и Стрелеца трябваше да положи усилия, за да не се усмихне. Моузес Карвър може и да беше на сто години, но бе заковал истинската същност на букиниста с една фраза.

— Както и да е, той беше чел как телепатите могат да се използват за подобни неща в научно-фантастичните си книжки. Знаеш ли какво е научна фантастика?

Роланд поклати глава.

— Не си изгубил много. Повечето е голям боклук, но се пръква и по някоя добра идейка. Слушай ся. Ще ти просветне за кво става дума, като разбереш за кво са си говорили Тауър и твоят приятел гусин Дийн преди двайсет и две години, когато гусин Дийн е спасил Тауър от двамата бандюги.

— Татко — намръщи се Мариан, — престани да говориш така. Може да си стар, но не си глупав.

Той я изгледа с мътните си очи, оживени от злорадо пламъче, след което намигна съучастнически на Роланд и продължи:

— От ония шибани жабарски бандюги!

— Еди ми разказа за това — кимна Стрелеца.

Акцентът внезапно изчезна от думите на Карвър и той заговори с ясен, енергичен тон:

— Значи знаеш, че са си говорили за една книга, наречена „Хоганът“, от Бенджамин Слайтман. Заглавието й било сгрешено, както и името на автора, и това изведнъж я направило много ценна за библиоманите.

— Да — рече Роланд. Печатната грешка бе превърнала заглавието в „Коганът“ — дума, която бе придобила огромно значение за Стрелеца и неговия ка-тет.

— След като твоят приятел си отишъл, Кал Тауър взел, че се поразровил малко повече за автора. Оказало се, че той бил написал още четири книги, но под името Даниел Холмс. Тоя Слайтман е бил бял като чаршаф на „Клансман“, но ето че псевдонимът, под който издал другите си книги, бил същият като името на бащата на Одета. Сигурно не си изненадан, нали?

— Не — отвърна Роланд. Това просто бе поредното щракване от завъртането на механизма на ка.

— И всички книги, които е написал под името Холмс, са научна фантастика — за телепати и бъдновидци, наети от правителството, за да разбулват разни неща. Оттам всъщност взехме идеята. — Той погледна победоносно към Роланд и тропна с бастуна си. — Има и още за разказване, но мисля, че нямаме време за това. Всичко се свежда до това, нали? До времето. Което тече само в една посока в нашия свят. — Столетникът изведнъж се умълча и се замисли. — Бих дал много, стрелецо, за да видя отново своята кръщелница, но май няма как да стане, а? Освен ако не се срещнем на полянката.

— Това е самата истина — съгласи се Роланд, — но можеш да си сигурен, че ще й разкажа за теб, без да пропусна как съм те заварил кипящ от енергия да сипеш огън и жупел…

— Кажете Госпот, кажете Госпот-Бомб! — прекъсна го беловласият мъж и удари с бастун по земята. — Кажи й го, братко! И гледай да не забравиш, ей!

— Гарантирам ти. — Стрелеца изпи последната глътка от чая си и остави чашата върху писалището на Мариан Карвър, след което се изправи на крака; ръката му машинално се стрелна към десния му хълбок, преди да се сети, че болката вече я нямаше. — Сега трябва да ви оставям. Има едно място недалеч оттук, където се налага да отида.

— Знаем къде — каза Мариан. — Има кой да те посрещне, когато стигнеш там. Охраняваме мястото специално за теб и ако вратата, която търсиш, все още е там и функционира, ще можеш да минеш през нея.

Роланд се поклони леко.

— Благодаря, сай.

— Би ли останал още съвсем мъничко, ако ти е угодно — продължи тъмнокожата жена. — Имаме дарове за теб, Роланд. Недостатъчно, за да ти се отплатим за всичко, което си направил — независимо дали това е било целта ти или не, — но се надяваме да ти харесат. Едната новина е от нашите „добромислещи“ приятели в Таос. Другата е от по… — тя се замисли — … по-нормални изследователи — хора, работещи за нас в тази сграда. Наричат се „калвинисти“, но не защото имат нещо общо с религиозната секта, а от уважение към Кал Тауър, който умря от сърдечен удар в новия си магазин преди девет години. Освен ако това не е шега.

— Егати лошата шега, ако е така — изсумтя Моузес Карвър.

— И още две неща… от нас. От Нанси, от мен, от татко и от един човек, който е починал. Ще останеш ли още малко?

Въпреки че времето го притискаше, Роланд постъпи тъй, както те искаха. За пръв път след смъртта на Джейк бе обзет от силно чувство, различно от скръбта.

Любопитство.

ЕДИНАЙСЕТ

— Първо, новините от хората в Ню Мексико — рече Мариан, щом Стрелеца седна обратно на мястото си. — Те ви наблюдават от известно време и макар и да не виждаха много добре какво се случваше в Тъндърклап, вярват, че Еди е казал нещо на Джейк Чеймбърс — нещо важно навярно, — малко преди да умре. Най-вероятно докато е лежал на земята и преди да… не знам — вдигна рамене жената.

— Преди да потъне в здрача? — подсказа й Роланд.

— Да — съгласи се Нанси Дипно, — така смятаме. По-точно, те така смятат. Нашият вариант на Разрушителите.

Мариан я изгледа навъсено — явно не обичаше да я прекъсват, — след което отново насочи вниманието си към Стрелеца:

— На нашите хора им е по-лесно да виждат какво се случва в този свят. Ето защо са почти сигурни, че Джейк в крайна сметка е успял да предаде посланието, преди самият той да издъхне. — Дъщерята на Карвър замълча за миг. — Тази жена, с която пътуваш — госпожа Таненбаум^[4]…

— Тасенбаум — поправи я Стрелеца, без да се замисли.

— Тасенбаум — съгласи се Мариан. — Тя без съмнение ти е предала част от онова, което Джейк й е казал, преди да умре, но най-вероятно има и нещо друго. Не казвам, че го е премълчала — по-скоро го е сметнала за маловажно. Ще я накараш ли да си припомни всичко, което й е казал твоят приятел, преди всеки от вас да поеме по своя път?

— Да — обеща Роланд. Разбира се, че щеше да го направи, ала не вярваше, че Джейк би предал съобщението на Еди на нея. Мъжът си даде сметка, че почти не се е сещал за Ко, откакто паркираха колата на Айрийн, но рунтавелкото беше с тях, естествено; най-вероятно сега лежеше в краката й, докато тя го чакаше в малкия парк, обляна от топлите лъчи на юнското слънце.

— Добре — каза тя. — Това е хубаво. Да продължаваме нататък.

Тъмнокожата жена издърпа средното чекмедже на бюрото си и извади оттам подплатен плик и малка дървена кутийка. Сетне подаде плика на Нанси Дипно, а кутийката сложи пред себе си.

— Следващото нещо ще научиш от Нанси — обяви тя. — Бъди кратка, Нанси, защото както се вижда, този мъж гори от нетърпение да си тръгне.

— Давай! — тропна с бастун Моузес Карвър.

Девойката погледна първо към него, после към Роланд… или по-скоро някъде около Роланд. Руменината се завръщаше на лицето й и тя изглеждаше смутена.

— Стивън Кинг — започна тя, прочисти гърлото си и го каза отново. Явно не знаеше как да продължи. Страните й почервеняха.

— Поеми си дълбоко въздух — посъветва я Стрелеца — и го задръж.

Тя направи каквото й каза.

— Сега го издишай.

Девойката направи и това.

— Кажи ми сега това, което имаш да ми казваш, Нанси, племеннице на Арон.

— Стивън Кинг е написал към четирийсет книги — започна тя и въпреки че страните й бяха зачервени (Роланд предполагаше, че скоро ще разбере на какво се дължеше вълнението й), гласът й вече бе по-спокоен. — Голяма част от тях, включително и първите му произведения, са свързани с Тъмната кула по един или друг начин. Сякаш още от самото начало е мислел за нея.

— Според мен думите ти са верни — рече Роланд и стисна ръцете й. — Благодаря ти.

Това сякаш я успокои още повече.

— Сега за калвинистите — продължи Нанси. — Трима мъже и две жени с литературни познания четат творбите на Стивън Кинг всеки ден от осем сутринта до четири следобед.

— Не просто ги четат — обади се Мариан. — Слагат бележки относно мястото на действието, героите, тематиката… дори и според присъствието на популярни запазени марки и търговски продукти в текста.

— Част от работата им се състои в това да търсят препратки към хора, живели или умрели в Ключовия свят — каза Нанси. — Истински хора, с други думи. Както и да намират всичко, свързано с Тъмната кула, естествено. — Тя подаде подплатения плик на Роланд. Когато Стрелеца го взе, почувства, че вътре може да има само книга. — Ако Кинг изобщо е писал книга за Ключовия свят, Роланд — искам да кажа, извън поредицата за Тъмната кула, — според нас това е тя.

Стрелеца погледна въпросително към двете жени, те му кимнаха и той отвори плика. Вътре имаше доста дебел том с червено-бяла корица. На нея се виждаше името на Стивън Кинг, придружено от една-единствена дума.

„Червено за Краля, Бяло за Артур Елд — помисли си той. — Бяло над червеното, такава е волята на Ган завинаги.“

Или пък беше просто съвпадение?

— Какво пише тук? — попита Роланд, посочвайки заглавието.

— „Безсъние“ — отвърна Нанси. — Означава…

— Знам какво означава — прекъсна я Стрелеца. — Защо ми давате тази книга?

— Понеже историята е свързана с Тъмната кула — рече племенницата на Арон Дипно. — И защото в нея има един персонаж на име Ед Дипно. Той е главният злодей в романа.

„Главният злодей в романа — помисли си Роланд. — Ето защо бузите й пламнаха.“

— Имате ли някой роднина, който да се казва така? — попита мъжът.

— Имахме — уточни девойката. — В Бангор — града, за който всъщност пише Стивън Кинг, когато разказва за Дери, какъвто е случаят и с този роман. Истинският Ед Дипно е умрял през 1947 — годината, в която е роден Кинг. Бил е счетоводител — тих и кротък като агънце. Героят от „Безсъние“ е психопат, който попада под властта на Пурпурния крал. Той иска да превърне един самолет в бомба и да го взриви в небостъргач, избивайки хиляди хора.

— Молете се нивга да не се случи — продума мрачно престарелият мъж, докато се взираше замислено в назъбените очертания на Ню Йорк. — Бог знае, че не е невъзможно.

— В книгата планът му не успява — продължи Нанси. — Макар че някои хора са убити, главният герой на романа — един старец на име Ралф Робъртс — успява да предотврати най-лошото.

Роланд се взираше съсредоточено в племенницата на Арон Дипно.

— Пурпурният крал се споменава в тази книга? С истинското му име?

— Да — потвърди девойката. — Бангорският Ед Дипно — истинският Ед Дипно — се пада четвърти или пети братовчед на баща ми. Калвинистите могат да ти покажат родословното дърво, ако искаш, но връзката с чичо Арон изобщо не е силна. Според нас Кинг е използвал това име, за да привлече твоето — или нашето — внимание, без да осъзнава какво прави.

— Нещо като послание от подразсъдъка му — замисли се Стрелеца.

Нанси се оживи.

— От подсъзнанието му, да! Точно така смятаме.

Роланд обаче не смяташе точно така. Спомни си как бе хипнотизирал Кинг през седемдесет и седма, как му бе казал да се вслуша във Вес’-Ка Ган, Песента на Костенурката. Дали подразсъдъкът на писателя — онази част от него, която се подчиняваше на хипнотичната заповед — бе причината Песента на Костенурката да е в тази книга? В книгата, която Служителите на Краля сигурно бяха пренебрегнали, тъй като не бе част от „Цикъла за Тъмната кула“? Стрелеца смяташе, че това е напълно възможно и че името Дипно е нещо като сигул. Ала…

— Не мога да прочета това — каза Роланд. — Най-много да разбера по някоя дума тук-там, но не повече.

— Ти не можеш, но моето момиче може — обади се Моузес Карвър. — Моята Одета, която наричаш Сузана.

Стрелеца замислено кимна. Малко се съмняваше, че ще стане точно така, но въпреки това в съзнанието му се открои ярка картина — двамата седят край пращящия огън, който са запалили, защото нощта е студена, а Ко се е сгушил между тях. Високо в скалите вятърът вие злостните песни на зимата, ала на тях изобщо не им пука за това, защото стомасите им са пълни, телата им са облечени в кожите на животните, които собственоръчно са убили, а отгоре на всичко имат и история, която да ги забавлява.

Разказът на Стивън Кинг за безсънието.

— Тя ще ти го прочете по време на пътешествието — каза беловласият старец. — По време на последното ти пътешествие, кажете Госпот!

„Да — помисли си Стрелеца. — Последната история и последната пътека. Тази, която води до Кан’-Ка Но Рей и Тъмната кула. Би било чудесно, ако е така.“

— В романа Пурпурният крал използва Ед Дипно, за да убие едно дете — продължи Нанси, — момче на име Патрик Данвил. Малко преди нападението, докато Патрик и майка му чакат речта на една жена, момчето рисува картина, на която се виждаш ги, Роланд, както и Пурпурният крал, очевидно затворен на върха на Тъмната кула.

Стрелеца скочи на крака.

— На върха! Заточен на върха на Кулата?

— Спокойно — рече Мариан. — Спокойно, Роланд. Калвинистите анализират творчеството на Кинг от години — всяка дума и всяка препратка, която има някакво значение за нас, се изпраща на добромислещите ни приятели в Ню Мексико. И въпреки че членовете на тези два колектива никога не са се срещали, би било съвсем вярно да се каже, че работят перфектно заедно.

— Това обаче не означава, че винаги са съгласни едни с други — изтъкна племенницата на Арон.

— Много ясно! — отсече дъщерята на Моузес Карвър с гневен тон. — Това, за което са единодушни обаче, е, че препратките на Кинг към света на Тъмната кула почти винаги са замаскирани и понякога не означават нищо;

Роланд кимна и седна обратно на стола си.

— Той говори за нея, понеже подразсъдъкът му винаги си мисли за нея, ала понякога започва да дърдори пълни безсмислици.

— Да — каза Нанси.

— Но явно вие не смятате, че цялата тази книга е фалшива следа, защото в такъв случай едва ли бихте ми я дали.

— Така е — потвърди племенницата на Арон, — но това не означава, че Пурпурният крал със сигурност е затворен на върха на Кулата. Макар че според мен не е изключено.

Стрелеца си спомни за предчувствието си, че Червеният крал е заключен извън Кулата на нещо като тераса. Но дали това бе истинско предчувствие, или просто му се искаше да е така?

— Както и да е, смятаме, че трябва да се оглеждаш за този Патрик Данвил — рече Мариан. — Според нас той е истинска личност, но не успяхме да открием никаква следа от него в този свят. Навярно ще съумееш да го намериш в Тъндърклап.

— Или отвъд Тъндърклап — обади се Моузес.

Дъщеря му кимна.

— Според историята, която разказва Кинг в „Безсъние“ — както и сам ще видиш — Патрик Данвил умира съвсем млад. Това обаче може и да не е вярно. Разбираш ли?

— Не съм съвсем сигурен.

— Когато откриеш Патрик Данвил — или когато той те открие, — е напълно възможно все още да е детето, описано в книгата — заобяснява Нанси, — или пък да е стар като чичо Моуз.

— Много зле за него, ако е тъй! — подметна столетникът и се изкиска.

Стрелеца взе книгата, вгледа се в червено-бялата корица и проследи с показалец релефните букви, които не можеше да прочете.

— Значи сте сигурни, че това не е просто една история?

— От пролетта на седемдесета, когато Кинг написва изречението „Човекът в черно се носеше през пустинята, а Стрелеца го следваше“ — каза Мариан Карвър, — много малко от нещата, които Стивън Кинг е написал, са „просто истории“. Той може да не вярва в това, но ние го знаем.

„Явно годините, през които сте имали работа със служителите на Пурпурния крал, са ви подействали така, че сега подскачате при вида на всяка сянка“ — помисли си Роланд, но вместо това попита:

— Щом не са истории, какво са тогава?

Отговори му Моузес Карвър.

— Нещо като съобщения в бутилки — рече старецът. Начинът, по който произнесе последната дума — почти като „бтълки“ — му напомни за Сузана и внезапно му се прииска да я види, както и да се увери, че е добре. Това желание бе толкова силно, че остави горчив вкус в устата му.

— … великото море.

— Би ли повторил? — помоли го Стрелеца. — Бях се заплеснал нещо.

— Казах, че според нас Стивън Кинг хвърля своите бутилки във великото море. В морето, което наричаме Първоначалието. С надеждата, че те ще те достигнат и че съобщенията вътре в тях ще помогнат на теб и на моята Одета да достигнете целта си.

— Което ни води до последните ни дарове — рече Мариан. — Нашите истински дарове. Първо… — тя му подаде кутийката.

Капачето й бе закачено на панти. Роланд го докосна с пръстите на лявата си длан, възнамерявайки да го отвори, ала в последния момент явно се отказа и вдигна очи към събеседниците си. Те го наблюдаваха с надежда и някакъв напрегнат интерес, от който се почувства неловко. Внезапно го осени една безумна (и същевременно дяволски убедителна) идея — че тези хора всъщност са служители на Пурпурния крал и когато отвори кутията, последното нещо, което ще зърнат очите му, ще бъде жужащ снич, чийто брояч отбелязва последните секунди до нулата. А последното нещо, което ще доловят ушите му, преди светът около него да избухне, ще бъде дивият им смях и възгласът „Хайл на Червения крал!“. Не беше невъзможно, но просто нямаше как да не им се довери — в противен случай го грозеше пълна лудост.

„Щом ка повелява така, тъй да бъде“ — помисли си Роланд и отвори кутията.

ДВАНАЙСЕТ

Вътре върху тъмносиньо кадифе (събеседниците му едва ли знаеха, че това бе цветът на Кралския двор в Гилеад) бе положен часовник с намотана верижка. Върху златното му капаче бяха гравирани три предмета — ключ, роза и — помежду им и малко над тях — кула с мънички прозорчета, които опасваха фасадата й във възходяща спирала.

Стрелеца с изненада установи, че очите му отново се изпълниха със сълзи. Щом погледна към събеседниците си — две млади жени и един старец, мозъкът и вътрешностите на корпорация „Тет“, — ги видя шестима, а не трима. Когато примигна, призрачните им двойници изчезнаха.

— Отвори капачето и го разгледай — каза му Моузес Карвър. — И не крий сълзите си пред нас, сине на Стивън, защото ние не сме машините, с които другите биха ни заменили, ако имаха тази възможност.

Роланд знаеше, че думите му са верни, понеже сълзите му се стичаха по страните му. Нанси Дипно също плачеше. И въпреки че Мариан Карвър без съмнение се гордееше с това, че е доста по-корава, очите й също блестяха подозрително.

Той натисна винтчето в горната част на часовника и капачето се отвори. Изящни стрелки показваха часа и минутата — и то с перфектна точност; не се и съмняваше в това. Отдолу в мъничката си окръжност миниатюрна стрелчица отброяваше секундите. От вътрешната страна на капачето бе гравирано следното:

За ръката на РОЛАНД ДИСЧЕЙН

От

МОУЗЕС АЙЗЪК КАРВЪР

МАРИАН ОДЕТА КАРВЪР

НАНСИ РЕБЕКА ДИПНО

С дълбока благодарност

Бяло над червеното, такава е полята на ГОСПОД завинаги

— Благодаря, сай — изрече Стрелеца с дрезгав, разтреперан глас. — Благодаря ви. Сигурен съм, че и моите приятели биха ви благодарили, стига да можеха да говорят.

— Те говорят в сърцата ни, Роланд — каза Мариан — Освен това ги виждаме в лицето ти.

Моузес Карвър се усмихваше.

— В нашия свят, Роланд — започна той, — подаряването на златен часовник има особено значение.

— Какво? — попита Стрелеца. Вдигна часовника — безспорно най-красивия уред за измерване на времето, което беше виждал — към ухото си и се вслуша в нежното тиктакане на механизмите му.

— Подобен жест означава, че човекът, на когото се подарява часовникът, е свършил работата си и вече може да се отдаде на риболов или да играе с внуците си — поясни Нанси Дипно. — Ние обаче ти го подаряваме с други съображения. Нека отброява часовете до целта ти и ти каже, когато я достигнеш.

— Как може да стори това?

— Сред добромислещите ни приятели в Ню Мексико има един изключителен човек — започна Мариан Карвър. — Казва се Фред Таун. Той вижда страшно много неща и много рядко греши. Този часовник е „Патек Филип“, Роланд. Струва деветнайсет хиляди долара и създателите му гарантират пълно възстановяване на цената, ако избързва или изостава. Няма нужда да се навива, защото е с батерия — но не на „Норт Сентрал Позитроникс“ или някое тяхно протеже, мога да те уверя в това, която ще издържи сто години. Но според Фред, когато наближиш Тъмната кула, часовникът вероятно ще спре.

— Или ще започне да върви назад — каза Нанси. — Наблюдавай го.

Моузес Карвър се приведе напред.

— Ще го следиш, нали?

— Да — кимна Роланд. Той пъхна часовника в единия си джоб (след като дълго време не можа да откъсне поглед от гравюрите на капачето), а кутийката — в другия. — Ще бъда много внимателен.

— Трябва да внимаваш и за още нещо — намеси се Мариан. — За Мордред.

Стрелеца нищо не каза.

— Имаме основания да вярваме, че той е убил онзи, когото ти наричаше Уолтър. — Внезапно млъкна. — Виждам, че не си изненадан. Мога ли да попитам защо?

— Уолтър най-накрая напусна сънищата ми, също както болката напусна хълбока и главата ми — рече Роланд. — Последния път, когато се появи в сънищата ми, беше в Кала Брин Стърджис, в нощта на Лъчетръса. — Нямаше намерение да споделя колко ужасни бяха сънищата му — сънищата, в които се скиташе изгубен и сам из влажните подземни коридори на някакъв замък, а по лицето му полепваха паяжини; в които чуваше звуците от приближаването на някакво същество, бродещо в мрака зад него (а може би над него) и в които съзираше блясъка на червените очи и шепота на зловещия нечовешки глас — „Татко“ — точно преди да се събуди.

Тримата го гледаха мрачни и безмълвни. Накрая Мариан каза:

— Пази се от него, Роланд. Фред Таун, за когото ти споменах, рече: „Мордред е гладен.“ В буквалния смисъл. Фред е смел човек, но се бои от твоя… от твоя враг.

„Моя син, защо не го кажеш?“ — помисли си Стрелеца, но дълбоко в себе си знаеше защо. Мариан не искаше да нарани чувствата му.

Моузес Карвър се изправи и тропна с бастуна си по бюрото на дъщеря си.

— Имам още нещо за теб — рече, — само че то си е било твое през цялото време — твое да си го носиш и да го заровиш в земята, когато стигнеш там, закъдето си се запътил.

Роланд беше озадачен и се озадачи още повече, когато старецът започна да разкопчава ризата си. Дъщеря му се опита да му помогне, ала той я отблъсна. Отдолу носеше старомоден бял потник, а под него се открояваше предметът, който Стрелеца веднага разпозна и сърцето му спря да бие в гърдите му. Изведнъж бе запратен обратно в хижата на езерото — къщата на Бекхард, с Еди до него — и чу собствените си думи: „Сложи кръстчето на леля Талита на врата си и го покажи на Карвър, когато се срещнете. Не е изключено да мине доста време, докато го убедиш в правотата на думите си. Първата крачка обаче…“

Сега разпятието висеше на изящна златна верижка. Моузес Карвър го измъкна изпод потника си, погледна го за момент, сетне вдигна очи към Роланд, усмихна се и отново сведе поглед към кръстчето. После духна лекичко към разпятието. Косъмчетата по ръцете на Стрелеца настръхнаха, щом чу гласа на Сузана — едва доловим, сякаш идещ нейде от много, много далеч.

— Погребахме Пимси под ябълковото дърво…

В следващия миг изчезна и тишината увисна тежко между четиримата. Моузес Карвър се намръщи и тъкмо си пое дъх, за да духне отново, когато провлеченият говор на Джон Кълъм изпълни внезапно помещението, като че ли идваше не от разпятието, а от въздуха над тях.

— Дадохме всичко от себе си, партньоре — паартньоорее — и се надявам да е било достатъчно. Винаги съм знаел, че туй нивгаж не е било мою, затуй ги го връщам. Ти добре знайш де да го заровиш, тъй че… — в този момент гласът му, който заглъхваше още от „нивгаж“, стана недоловим дори за изключителния слух на Роланд. Той обаче беше чул достатъчно. Стрелеца взе кръстчето на леля Талита, което й бе обещал да зарови в подножието на Тъмната кула, и го сложи на врата си. Беше се върнало при него, и защо не? Нима ка не беше като колело?

— Благодаря ти, сай Карвър — рече. — Благодаря ти заради мен, заради ка-тета, който имах някога, и заради жената, която ми даде този кръст.

— Не благодари на мен — отвърна Моузес Карвър. — Трябва да благодариш на Джон Кълъм. Даде ми го на смъртния си одър. Яка гърбина имаше този човек.

— Аз… — започна Роланд и в продължение на няколко секунди не можа да каже нищо. Сърцето му преливаше. — Аз искам да благодаря на всички вас — продума накрая. След което наведе глава, допрял юмрук до челото си и затворил очи.

Когато отново ги отвори, видя, че Моузес Карвър е протегнал към него тънките си старчески ръце.

— Настана време ние да продължим по нашия път, а ти — по своя — заяви столетникът. — Прегърни ме, Роланд, целуни бузата ми за сбогом, ако ти е угодно, и си мисли за момичето ми, защото искам да кажа „сбогом“ и на нея, ако е възможно.

Стрелеца направи както му бе казано и в един друг свят, докато дремеше във влака, отнасящ я към Федик, Сузана докосна бузата си с ръка, защото изведнъж й се стори, че татко Моуз стои до нея, прегръща я силно и шепти: „Сбогом, късмет и на добър час.“

ТРИНАЙСЕТ

Когато Роланд излезе от кабинката на самокатерача във фоайето, никак не се изненада, че жената със сиво-зеления пуловер и панталоните с цвят на мъх стои пред градинката заедно с още неколцина мъже и жени и изпива с очи розата. Някакво животинче, което приличаше на куче, но не съвсем, бе приклекнало до лявата й обувка. Стрелеца се приближи до нея и тихомълком докосна лакътя й. Айрийн Тасенбаум трепна и се обърна към него с блеснали от възторг очи.

— Чуваш ли го? — попита тя. — Също като пеенето, което чухме в Ловъл, само дето е сто пъти по-хубаво.

— Чувам го — отвърна Стрелеца, след което се наведе, вдигна Ко и се вгледа в ярките, обрамчени в златисто очи на рунтавелкото. — Приятелю на Джейк — рече, — какво съобщение трябваше да ми предадеш?

Зверчето се опита да каже, но най-доброто, на което бе способно, прозвуча като „недей“. Стрелеца сложи длан на челото на Ко и затвори очи. Усещаше топлия дъх на рунтавелкото, както и далечния аромат на сламата, в която Джейк и Бени Слайтман бяха скачали не толкова отдавна. И внезапно, съчетан с омагьосващото пеене на гласовете, в съзнанието му прозвуча гласът на Джейк Чеймбърс… за последен път.

„Съобщи му, че Еди каза: «Пазете се от Дондейл.» Не забравяй!“

Ко не беше забравил.

ЧЕТИРИНАЙСЕТ

Излязоха навън и тъкмо заслизаха по стълбите, когато един почтителен глас се обърна към тях:

— Сър? Мадам?

Принадлежеше на мъж с черен костюм и мека шапка в същия цвят. Той стоеше до най-дългата и черна кола, която Роланд бе виждал някога. Видът й буквално му действаше на нервите.

— Кой ни е изпратил тази катафалка? — попита той.

Айрийн Тасенбаум се усмихна. Розата я бе освежила — също така я беше развълнувала и повдигнала духа й, — но жената продължаваше да бъде уморена. И искаше да се чуе с Дейвид, който сигурно много се притесняваше за нея.

— Не е катафалка — поясни тя, — а лимузина. Кола за специални хора… или за хора, които си мислят, че са специални. — Сетне се обърна към шофьора: — Дали е възможно докато пътуваме, да се обадите на летището и да проверите някои неща?

— Разбира се, мадам. Само кажете къде искате да отидете и имате ли предпочитания към превозвача.

— Трябва да отида в Портланд, Мейн — отвърна тя. — Иначе бих била доволна да пътувам с „Ръбърбенд Еърлайнс“, стига да имат полети дотам този следобед.

Прозорците на лимузината бяха от опушено стъкло, а вътре цареше уютен полумрак, прорязван от светлината на изящни разноцветни лампички. Ко подпря лапички на едното стъкло и се загледа с интерес в големия град, който отминаваше покрай тях. Роланд беше удивен от зареденото с всевъзможни видове алкохол барче в купето и се изкуши от мисълта за една бира, ала сетне реши, че е по-добре да не рискува. Айрийн нямаше подобни притеснения — тя си наля някакъв алкохол, подобен на уиски, и вдигна чашата си към него.

— Нека пътят ти води все нагоре, а вятърът ти да е все попътен, мой скъпи каубой — каза тя.

Роланд кимна.

— Добър тост. Благодаря, сай.

— Това бяха трите най-удивителни дни от живота ми — продължи спътницата му. — Искам да кажа благодаря, сай, на теб. Задето ме избра. — „И задето ме изчука“ — помисли си жената, но не го изрече на глас. С Дейв също се търкаляха между чаршафите от време на време, но креватните им забавления нямаха нищо общо със случилото се предната нощ. Никога през живота си не бе преживявала нещо подобно. Ами ако Роланд не бе обсебен от скръбта си по момчето? Господи, тогава сигурно би я взривил като фойерверк за Четвърти юли!

Стрелеца кимна и се загледа в улиците на града — градът, който беше двойник на Луд, само дето бе по-млад и по-жизнен от него, — които се изнизваха пред очите му.

— Ами колата ти? — попита той.

— Ако ми потрябва, преди да се върнем в Ню Йорк, все ще се намери някой, който да я закара до Мейн. Според мен обаче биймърът на Дейвид ще ни бъде напълно достатъчен. Това е едно от предимствата да си богат… Защо ме гледаш така?

— Имате кола, която се нарича Биймър^[5]?

— Това е сленг за беемве — обясни му тя. — Което означава „Баварски моторни заводи“ или нещо подобно.

— Аха — кимна спътникът й, давайки си вид, че разбира думите й.

— Мога ли да те попитам нещо, Роланд? — попита тя.

Той кимна.

— Когато спасихме писателя, не спасихме ли също така и света? Защото имам подобно чувство…

— Да — рече Стрелеца.

— Как така един автор, който дори не е кой знае колко добър — твърдя това, тъй като съм чела четири или пет от книгите му, — може да е свързан със съдбата на целия свят? Или със съдбата на вселената?

— Щом не е толкова добър, защо не си спряла на първата книга?

Госпожа Тасенбаум се усмихна.

— Гледай как ме заби. Не отричам, че пише увлекателно — историите му винаги са разказани много добре, — но няма никакъв усет за езика. Отговорих на въпроса ти, сега ти отговори на моя. Бог ми е свидетел, че има писатели, които смятат, че целият свят зависи от онова, което пишат. Веднага се сещам за Норман Мейлър, за Шърли Хазард и за Джон Ъпдайк. Но явно в конкретния случай това важи в буквалния смисъл. Можеш ли да ми кажеш защо е така?

Роланд вдигна рамене.

— Той чува верните гласове и пее верните песни. Ка, с други думи.

Беше ред на Айрийн Тасенбаум да си придаде разбиращ вид.

ПЕТНАЙСЕТ

Лимузината ги откара до някаква сграда със зелен навес над входа. Отпред стоеше мъж с елегантно ушит костюм, а стъпалата, водещи до вратата, бяха преградени с жълта лента. На нея бе написано нещо, което Роланд не можеше да прочете.

— „ПОЛИЦЕЙСКО РАЗСЛЕДВАНЕ. ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“ — прочете Айрийн Тасенбаум вместо него. — Струва ми се, че тази лента стои тук от доста време. Обикновено ги махат, след като свършат със снимките и отпечатъците. Трябва да имаш доста влиятелни приятели.

Стрелеца беше сигурен, че ограждението е стояло тук поне три седмици — приблизително преди толкова време Джейк и татко Калахан бяха влезли в „Дикси Пиг“. Макар да бяха сигурни, че ще намерят смъртта си, бяха продължили напред. Той видя, че в чашата на спътницата му е останал малко алкохол и го гаврътна; отначало парещият му вкус го накара да се намръщи, ала сетне му стана приятно от начина, по който затопли вътрешностите му.

— По-добре ли си? — попита жената.

— Да, благодаря. — Той намести торбата с оризиите на рамото си и излезе навън, следван от Ко. Айрийн остана още малко в лимузината, за да размени няколко думи с шофьора, който явно бе успял да й уреди билет за връщане. Междувременно Роланд се провря под жълтата лента и застина неподвижно за момент, заслушан в глъчката на мегаполиса в този слънчев юнски ден, наслаждавайки се на младежкия му плам. Бе почти сигурен, че никога вече няма да зърне подобен град, и това навярно бе хубаво, защото му се струваше, че всички щяха да бледнеят в сравнение с Ню Йорк.

Стражът — който очевидно работеше за корпорация „Тет“, а не за полицията на града — се приближи към него и каза:

— Ако искате да влезете, сър, трябва да ми покажете нещо.

Стрелеца бръкна в торбата, взе увития в тениската вързоп, разгъна го и извади бащиния си револвер от кобура. Този път обаче не го предложи на човека срещу себе си, нито пък той изяви желание да го докосне. Единственото, което направи стражът, бе да разгледа изящната резба в края на цевта, след което кимна почтително и отстъпи.

— Ще ви отключа вратата, но вътре ще влезете сам. Разбирате това, нали?

Роланд, който бе прекарал почти целия си живот в самота, кимна.

В този миг Айрийн го хвана за лакътя, завъртя го към себе си и го прегърна през врата. Тъй като си беше купила обувки с ниски токчета, сега трябваше да повдигне брадичката си, за да го погледне в очите.

— Пази се, мой скъпи каубой — рече жената и го целуна леко по устата, след което се наведе да погали Ко. — И се грижи и за малкия каубой.

— Ще дам всичко от себе си — каза Роланд. — Ти ще запомниш ли обещанието си за гроба на Джейк?

— Роза — промълви тя. — Няма да забравя.

— Благодаря, сай. — Той остана загледан в нея още известно време, докато се съветваше със своите инстинкти — и с предчувствията си — и взе решение. Ръката му изчезна в торбата с оризиите, а когато се появи отново, вече държеше плика с обемистата книга… книгата, която Сузана нямаше да му прочете по време на последното им пътешествие. Когато я подаде на Айрийн Тасенбаум, тя се намръщи.

— Какво е това? Някаква книга?

— Да. От Стивън Кинг. Казва се „Безсъние“. Чела ли си я?

Тя се усмихна.

— Не. А ти?

— Не съм и няма да я прочета. Изглежда ми опасна.

— Не те разбирам.

— Струва ми се… тънка. — Мислеше си за каньона Айболт в Меджис.

Жената я вдигна.

— На мен пък ми изглежда прекалено дебела. Определено е от Стивън Кинг. Той пише на килограм, Америка купува на тон.

Роланд поклати глава.

— Добре де, няма значение. Заяждам се, защото никога не съм можела да се сбогувам. Искаш да я задържа, нали?

— Да.

— Добре. Може би, когато големият Стив излезе от болницата, ще си взема автограф. Както гледам, дължи ми поне това.

— Или целувка — рече Стрелеца и си открадна още една. След като книгата вече не бе в ръцете му, се чувстваше по-лек. По-свободен. В по-голяма безопасност. Той притегли жената в обятията си и я прегърна силно. Айрийн Тасенбаум отвърна със същата жар.

Сетне Роланд я пусна, допря юмрук до челото си и се обърна към вратата на „Дикси Пиг“. Отвори я и пристъпи вътре, без да се обръща. От опит знаеше, че така е най-лесно.

ШЕСТНАЙСЕТ

Хромираната табелка, която бе стояла навън, когато Джейк и татко Калахан бяха дошли тук, сега беше прибрана във фоайето. Роланд се спъна в нея, ала рефлексите му бяха бързи както винаги и той успя да я хване, преди да падне на пода. Той прочете внимателно надписа, ала единствената дума, която успя да разбере, бе „ЗАТВОРЕНО“. Оранжевото сияние на факлите, озарявали ресторанта, го нямаше — то бе заменено от захранвано от акумулатори аварийно осветление, което изпълваше трапезарията и преддверието със стерилния си блясък. Вляво се виждаше някаква арка, зад която имаше друга трапезария; в тази част на „Дикси Пиг“ цареше абсолютен мрак. Светлината от голямата зала стигаше колкото да освети края на дългата маса

— метър, метър и нещо, — след което помръкваше. Гобленът, за който му бе разказал Джейк, беше изчезнал — навярно се намираше или в най-близкия полицейски участък, или в нечия зловеща колекция. Роланд усещаше далечния мирис на печено месо — едва доловим и противен.

Три-четири от масите в голямата зала бяха преобърнати. Стрелеца забеляза петната по червения килим — тъмните определено бяха от кръв, а онова, което приличаше на жълтеникава гной, най-вероятно бе… нещо друго.

„Ххх ’рррли я! Гадна дрънкулка па Госсс ’ода на оссцете, х ’рррли я, ако ти стисска!“

И непоколебимият глас на отеца, отекващ смътно в ушите на Роланд:

„Няма да подлагам на съмнение вярата си заради твар като теб, сай.“

Татко Калахан. Още един от тези, които паднаха по пътя.

Стрелеца се сети за миниатюрната костенурка, скрита в подплатата на чантата, която бяха намерили в празния парцел, но не смяташе да губи време в търсенето й. Ако беше тук, със сигурност щеше да чуе гласа й, зовящ го в тишината. Не, този, който си бе присвоил гоблена с хранещите се вампири, със сигурност бе взел и статуетката, без да знае какво представлява — просто защото бе странна, красива и сякаш не бе от този свят. Лошо. Можеше да му помогне за нещо.

Стрелеца продължи напред, а Ко го следваше неотлъчно.

СЕДЕМНАЙСЕТ

Когато влезе в кухнята, се зачуди как ли са реагирали полицаите при първото си влизане тук. Бе готов да се обзаложи, че никога не са виждали нещо подобно в този град на стерилни машини и ярки неонови светлини. Това бе кухня, в която Хакс, готвачът, когото помнеше от младостта си (и под чиито безжизнени нозе той и приятелят му бяха разпилели трохи за птиците), би се чувствал като у дома си. Печките не бяха палени от седмици, но мирисът на месото, печено тук — от онази разновидност, известна като „опърлено прасе“ — беше остър и гаден. Тук се виждаха още признаци на стълкновения — на зелените плочки на пода се търкаляше тава за кейкове, а върху една от плочите за готвене чернееха засъхнали кървави петна. Роланд си представи как Джейк си пробива път през кухнята, недосегаем за паниката, и как се спира пред ратайчето, за да се осведоми как да излезе оттук.

„Как се казваш, друже?“

„Джокабим ми викат, син съм на Хоса.“

Момчето му бе разказало тази история, но не паметта на Роланд я възкреси в съзнанието му, а гласовете на мъртвите. Беше чувал подобни гласове и преди и веднага ги разпозна.

ОСЕМНАЙСЕТ

Ко пое водачеството, както бе сторил и последния път, когато беше тук. Можеше да подуши мириса на Ейк — едва доловим и тъжен. Ейк бе отишъл напред, ала не беше много далеч; той беше добър, Ейк бе добър и когато времето му настъпеше — когато задачата, която Ейк му бе дал, бъдеше изпълнена — Ко щеше да го настигне и отново щяха да са заедно. Обонянието му бе силно и той щеше да намери по-прясна миризма от тази, щом му дойдеше времето. Ейк го бе спасил както от сигурна смърт, така и от самотата и срама, след като рунтавелкото беше прогонен от своя тет.

Междувременно трябваше да свърши тази работа. Той поведе мъжа Олан през кухненския склад. Тайната врата към стълбите беше затворена, но мъжът Олан започна търпеливо да опипва рафтовете с консерви и кутии и най-накрая намери начин да я отвори. Всичко си беше както преди — безкрайното стълбище с мъждукащите крушки и влажния мирис на плесен и пръст. Можеше да подуши плъховете, тичащи в стените; плъхове и други твари, като онези хлебарки, които бе убил последния път, когато бяха тук с Ейк. Тогава бе убил доста, ала с удоволствие щеше да схруска и още, ако се появяха отнякъде. Рунтавелкото искаше малките лечители отново да го предизвикат, но те, естествено, не го направиха; многокраките гадини се бояха от него, и то с пълно право, защото неговият род бе изконен враг на техния от незапомнени времена.

Ко заприпка надолу по стълбите, следван от мъжа Олан.

ДЕВЕТНАЙСЕТ

Минаха покрай запустялата будка за сувенири с пожълтелите й обявления („ПОСЛЕДЕН ШАНС ЗА ПОКУПКА НА СУВЕНИРИ ОТ НЮ ЙОРК“ и „ПОСЕТЕТЕ 11 СЕПТЕМВРИ 2001 ГОДИНА!“) и петнайсет минути по-късно — Роланд погледна часовника си, за да е сигурен за времето — стигнаха до мястото, където прашният под на коридора бе осеян със счупени стъкла. Стрелеца вдигна Ко на ръце, за да не пореже лапичките си, и двамата продължиха. От двете страни на прохода се виждаха изпотрошените останки на покрити със стъкло овални шахти. Когато Роланд надзърна в една от тях, видя назъбените очертания на някакви сложни машинарии. Тук почти бяха хванали Джейк, бяха го впримчили в някакъв мозъчен капан, ала момчето бе проявило достатъчно интелигентност и храброст, за да се измъкне. „Той преживя всичко освен един прекалено глупав и безотговорен човек, който не можеше да кара возилото си по пустия път — помисли си Роланд с горчивина. — Както и човека, който го заведе там — да не забравяме и този човек.“ В този миг Ко рязко излая и Стрелеца си даде сметка, че в гнева си към Брайън Смит (и себе си) е стиснал горкото животинче прекалено силно.

— Извинявай, Ко — рече и го спусна на земята.

Рунтавелкото заприпка напред, без да каже нищо, и не след дълго Роланд стигна до разпръснатите трупове на опустошителите, които преследваха момчето му от „Дикси Пиг“. Тук върху покрития с прах древен коридор се виждаха и следите, които той и Еди бяха оставили, когато дойдоха. В същия миг отново чу призрачен глас — този път на предводителя на опустошителите:

„Дозедих зе за имедо ди од лицедо ди, а бознах лицедо ди заради уздада ди. Зъждада узда гадо на майга ди, гоядо е духала з гев на Джон Варзън, дордедо дой излее земе…“

Стрелеца обърна трупа (който принадлежеше на хум на име Флахърти, чийто баща му бе втълпил страх от дракони, ала Роланд и пет пари не даваше за това) с върха на ботуша си и се вгледа в безжизненото лице, което бе започнало да се покрива с плесен. До него лежеше тахийнът с лице на хермелин, чиито последни думи бяха: „Бъди проклет тогава, чари-ка.“ А зад труповете на двамата и на останалите им мъртви другари се намираше вратата, която щеше да го изведе завинаги от Ключовия свят.

Стига все още да функционираше.

Рунтавелкото изприпка до портала и седна пред него, поглеждайки назад към Роланд. Зверчето дишаше тежко, но неговата дяволито-приятелска усмивка бе изчезнала от муцуната му. Стрелеца се доближи до вратата и сложи длан върху гладката й повърхност от призрачно дърво. Все още работеше… но това едва ли щеше да продължи дълго.

Той затвори очи и си представи как майка му се навежда над малкото му легълце (не знае от колко време спи в истинско легло вместо в бебешка люлка, но едва ли е отдавна); лицето й е истинска мозайка от пъстри багри, идещи от разноцветните прозорчета на детската му стая и тя — Габриеле Дисчейн, която впоследствие ще умре от същите тези ръце, които гали тъй нежно и любящо със своите; дъщеря на Кандор Високия, съпруга на Стивън и майка на Роланд — му пее песничка, за да приспи детето си и да го изпроводи в царството на онези сънища, които само децата познават:

 

Рожбо мила, отиди

и малини набери.

Чъссит, чассит, чиссит,

кошничката напълни си.

 

„Колко дълъг път изминах — помисли си той, докато галеше гладката повърхност на призрачното дърво. — Колко дълъг път изминах и колко много хора дарих с болка или смърт, а малцината, които спасих, спасих по случайност и това едва ли ще помогне на душата ми, ако имам такава Остана последното ми пътешествие… и явно няма да го извървя сам, стига само Сузана да пожелае да дойде с мен. Дано онова, което намеря накрая, ми стигне да напълня кошничката си.“

— Чиссит — каза Роланд и отвори очи в същия миг, в който и вратата се отвори. Той зърна как Ко прескача прага, чу пронизителния писък на бездната между световете и пристъпи напред, като затръшна вратата зад гърба си, без да погледне назад.