Стивън Кинг
Тъмната кула (33) (Тъмната кула VII)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тъмната кула (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dark Tower, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 78 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (6 януари 2008)
Разпознаване и корекция
NomaD (20 януари 2008 г.)

Издание:

Стивън Кинг. Тъмната кула VII. Тъмната кула

 

Издателска къща Плеяда, 2005

Адриан Лазаровски, преводач, 2005

Димитър Стоянов — ДИМО, художник, 2005

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)

Трета глава
Пурпурният крал и Тъмната кула

ЕДНО

Пътят и историята бяха дълги, нали? Пътешествието беше дълго и цената бе висока… ала великите неща не се постигат лесно. Дългата история също като една висока Кула трябва да се строи камък по камък. Сега обаче, тъй като краят наближава, разгледайте добре двамата странници, които вървят по Тауър Роуд. По-старият — този със загорялото, набръчкано лице и револвера на бедрото — тегли количката, която наричат „Хо Фат 2“. По-младият — този с необичайно големия скицник под мишница, който го кара да изглежда като студент от стародавните времена — крачи до него. Двамата изкачват един полегат хълм, не по-различен от стотиците други, които са преодолявали. От двете страни на буренясалия път, който следват, се издигат порутени каменни зидове, обрасли с диви рози. Отвъд тях се виждат странни каменни съоръжения. Някои изглеждат като руини на замъци; други — като египетски обелиски, а трети приличат на Говорещи пръстени — от онези, в които се призовават демони; един от тях напомня на Стоунхендж. Човек почти очаква да види закачулени друиди, насъбрали се в центъра на големия каменен кръг, напявайки древни заклинания, ала пазителите на тези монументи, на тези първообрази на Стоунхендж, отдавна ги няма. Само малки стада банноци пасат там, където нявга са се извършвали обредите.

Ала това няма значение за нас. Нас ни интересува древният стрелец, който тегли тежката триколка. Ние стоим на билото на хълма и го чакаме да дойде при нас. Той идва все по-близо и по-близо. Неумолим както винаги, един мъж, който не пропуска да опознае езика на страната и нейните обичаи; мъж, който не би пропуснал да изправи закачените накриво картини в странните хотелски стаи. Много неща в него са се променили, но не и това. Той се изкачва по хълма и вече е толкова близо до нас, че можем да доловим киселата миризма на потта му. Мъжът вдига очи — всеки път, когато изкачва някой хълм, поглежда първо напред, а после и настрани, защото правилото на Корт гласи: „Винаги проучвай терена“ — и зениците му не са го забравили. Той поглежда машинално нагоре, после надолу… и внезапно замръзва. След като се взира в продължение на един дълъг миг в буренясалата пътна настилка, той отново вдига взор, ала този път доста по-бавно. Много по-бавно. Сякаш се бои от това, което си мисли, че е видял.

Тук ние трябва да се присъединим към него — да се слеем с него, — макар че как изобщо бихме могли да проучим терена на сърцето на Роланд в подобен момент, когато единствената цел на живота му изплува пред погледа му? Това е нещо, което никой разказвач не може да предаде, защото някои мигове просто са невъобразими.

ДВЕ

Веднага щом достигна билото на хълма, Роланд погледна нагоре, но не защото очакваше някаква опасност, а тъй като навикът бе вкоренен толкова дълбоко в него, че не можеше да бъде преодолян. „Винаги проучвайте терена“, им беше казал Корт, набивайки го в главите им още от съвсем малки. Стрелеца сведе поглед към пътя — ставаше все по-трудно да криволичи между розите, без да ги настъпи, въпреки че досега не бе стъпкал нито една — и едва тогава със закъснение осъзна какво е зърнал току-що.

„Какво си помисли, че зърна — каза си Роланд, продължавайки да гледа надолу към пътя. — Най-вероятно става въпрос за поредната от развалините, край които вървим, откакто погребахме Ко.“

Ала Стрелеца прекрасно знаеше, че не е така. Това, което бе видял, не се намираше встрани от Тауър Роуд, а право напред.

Той отново погледна нагоре, усещайки как вратът му проскърцва като пантите на стара врата, и там, все още на километри оттук, ала ясно изпъкващ на хоризонта, се виждаше върхът на Тъмната кула. Най-сетне съзираше онова, което бе сънувал хиляди пъти. На шейсет-осемдесет метра пред него пътят се издигаше по хребета на по-висок хълм; от едната му страна се забелязваше древен Говорещ пръстен, потънал в бръшлян и орлови нокти, а от другата — неголяма горичка с железни дървета. Между тях в далечината се извисяваше величествен черен силует, който закриваше част от синьото небе.

Патрик се спря до Роланд и нададе едно от нечленоразделните си възклицания.

— Виждаш ли я? — попита Стрелеца. Гласът му бе станал дрезгав от изумление. После, преди момчето да може да отговори, мъжът посочи към предмета, който Патрик носеше на врата си. В края на краищата бинокълът се бе оказал единственият предмет от оскъдните запаси на Мордред, който си струваше да бъде взет.

— Подай ми го, Пат.

Художникът охотно се подчини. Роланд доближи уреда до очите си, поигра си малко с назъбеното колелце за фокусирането и изведнъж затаи дъх, когато върхът на Кулата изплува пред очите му — толкова близо, че сякаш можеше да я докосне. Каква ли част от нея се виждаше? Шест метра? Шестнайсет? Не знаеше, ала виждаше поне три от тесните прозорчета, опасващи ствола й с възходящата си спирала, както и еркерния прозорец на върха — множеството му цветове искряха под лъчите на пролетното слънце, а черната му сърцевина се взираше в него като самото Око на Тодаша.

Патрик скимтеше и виеше, протегнал ръце към бинокъла. Той също искаше да погледне, ето защо Роланд му го подаде. Виеше му се свят и усещаше главата си замаяна и лека, сякаш не се намираше тук в действителност. Хрумна му, че се бе чувствал така в седмиците преди единоборството с Корт — като сън… или лунен лъч. Бе усещал идването на нещо неизбежно, на някаква голяма промяна, и сега се чувстваше по абсолютно същия начин.

„Това е моята съдба — каза си мъжът. — Краят на житейския ми път. Ала сърцето ми все още бие (малко по-бързо от преди), кръвта ми тече из вените ми и нямам никакви съмнения, че когато се наведа, за да сграбча тегличите на тази проклета каручка, гърбът ми ще изскърца, а аз ще изпусна малко газ. Защото нищо не се е променило.“

Той почти се бе настроил за разочарованието, което тази мисъл носеше в себе си, ала то не се появи. Вместо това изпита някакво ярко, възвисяващо чувство, което сякаш разцъфна в съзнанието му и сетне се разпространи по цялото му тяло. За пръв път, след като се отправиха на път тази сутрин, мислите за Ко и Сузана напуснаха ума му. Чувстваше се свободен.

Патрик смъкна бинокъла. Когато се обърна към Стрелеца, лицето му бе развълнувано. Младежът показа черния пръст, сочещ към небето, и изскимтя.

— Да — рече Роланд. — Някой друг ден, в някой друг свят, някоя твоя версия ще я нарисува заедно с Ламрей, коня на Артур Елд. Зная това, защото съм виждал тези картини. Сега обаче трябва да вървим.

Младежът отново изскимтя, след което се нацупи. Той допря длани до слепоочията си и започна да клати глава като човек, измъчван от невъобразимо главоболие.

— Да — рече Роланд. — И аз се страхувам. Ала нищо не може да се направи. Трябва да отида там. Искаш ли да останеш тук, Патрик? Да останеш и да ме изчакаш? Чувствай се свободен да постъпиш както желаеш.

Художникът веднага поклати глава. И за всеки случай — ако Стрелеца случайно не го бе разбрал, — нямото момче го стисна здраво за китката. Дясната му ръка — тази, с която рисуваше — сякаш бе от желязо.

Мъжът кимна. Дори се опита да се усмихне.

— Да — каза той, — това е чудесно. Остани с мен колкото искаш. Ала не забравяй, че накрая ще трябва да продължа сам.

ТРИ

Сега с всеки хълм и всяка долчинка, които преодоляваха, Тъмната кула изглеждаше все по-близо и по-близо. Вече виждаха доста по-голяма част от прозорчетата, опасващи величествената сграда, а Роланд зърна и двата стоманени стълба, които се издигаха на самия й връх. Облаците, следващи Пътищата на двата оцелели Лъча, сякаш се оттичаха от тези стълбове, оформяйки огромно „X“ в небето. Гласовете бяха станали по-силни и Стрелеца осъзна, че пееха имената на света. На всички светове. Нямаше никаква представа откъде би могъл да знае това, ала бе напълно сигурен. Онова светло, повдигащо духа чувство продължаваше да го изпълва. Най-накрая, когато превалиха хълма с огромните каменни мъже, маршируващи на север (останките от лицата им, боядисани в кървавочервено, се взираха свирепо в тях), Роланд каза на Патрик да се качи в „Хо Фат 2“. Момчето го изгледа изненадано и нададе серия нечленоразделни изскимтявания, които според Стрелеца означаваха: „Но не си ли уморен?“

— Да, но в същото време имам нужда от нещо като котва — призна той. — Иначе ще се втурна към Кулата, въпреки че много добре осъзнавам какво ще се случи. Ако сърцето ми не се пръсне от изтощението, то Червеният крал със сигурност ще отнесе главата ми с някоя от играчките си. Качвай се, Патрик.

Художникът така и стори. Той се приведе напред и допря бинокъла до очите си, неспособен да го отдели от тях.

ЧЕТИРИ

Три часа по-късно стигнаха до подножието на доста по-стръмен хълм. Това беше, както сърцето на Роланд му подсказа, последното възвишение. Отвъд се простираше Кан’-Ка Но Рей. На билото, от дясната страна на пътешествениците, се издигаше порутена каменна грамада, която навремето бе представлявала неголяма пирамида. Това, което бе останало от нея, бе високо около девет метра. Основата й бе заобиколена от рози, които я опасваха с пурпурния си пръстен. Роланд запомни тази гледка и продължи да се изкачва бавно по хълма, дърпайки количката с младия художник. С всяка следваща стъпка пред очите му се разкриваше все по-голяма част от Тъмната кула. Вече можеше да види балконите с високите до кръста парапети. Нямаше никаква нужда от бинокъл — въздухът бе необикновено чист и прозрачен. Стрелеца предположи, че им остават не повече от седем-осем километра. А може би само пет. Етаж след етаж постепенно се откриваше пред все по-малко скептичния му взор.

Малко преди да достигне билото, на около двайсетина крачки от порутената каменна пирамида, Роланд спря, наведе се и пусна тегличите на количката за последен път. Всеки нерв в тялото му усещаше надвисналата опасност.

— Патрик, слез долу!

Младежът го послуша, изгледа го разтревожено и изскимтя тихичко.

Стрелеца поклати глава.

— Все още не мога да ти кажа защо. Зная само, че не е безопасно.

Гласовете продължаваха да пеят приказната си песен, ала въздухът около тях сякаш бе замръзнал. Наоколо не се забелязваше нито една птичка, която да се рее в небето или да чурулика, нито пък се виждаше дори един-единствен баннок; единственият звук бе шепотът на тревата, разлюлявана от вятъра. Розите кимаха безмълвно и царствено с пурпурните си глави.

Двамата продължиха да крачат един до друг. Изведнъж Роланд усети как Патрик докосва боязливо двупръстата му дясна ръка. Той погледна към нямото момче, което му се усмихна притеснено в отговор. Тогава Стрелеца го хвана за ръката и двамата продължиха по този начин.

Под тях се простираше необятен ален килим, ширещ се чак до хоризонта. Тауър Роуд го прорязваше с прашната си бяла линия — идеално права и широка около четири метра. В средата на океана от рози се издигаше Тъмната кула — тъмносива, като че ли опушена със сажди, също както в сънищата му, а прозорчетата й блестяха на слънцето. Тук пътят се разделяше на две и описваше пълен кръг около основата на Кулата, за да продължи от другата страна в посока, която според Роланд вече бе изток вместо югоизток. Пътища се простираха и на север, и на юг, ако Стрелеца бе прав в предположението си, че посоките на компаса бяха възвърнали истинското си местоположение. От високо Тъмната кула навярно изглеждаше като центъра на изпълнена с кръв мишена.

— Това е… — започна Роланд и в този миг някакъв пронизителен, безумен крясък долетя до тях на крилете на вятъра; явно разстоянието не му се отразяваше по никакъв начин. „Идва по Лъча — помисли си Стрелеца. — А розите го носят.“

СТРЕЛЕЦО! — изкрещя Пурпурният крал. — ЕЙ СЕГА ЩЕ УМРЕШ!

До ушите на Роланд достигна някакво свистене — едва доловимо в началото, ала постепенно увеличаващо силата си, — което проряза песента на Кулата и розите като най-острия нож, точен някога на елмазено точиларско колело. Патрик стоеше като хипнотизиран и зяпаше вцепенено Кулата; ако не бяха светкавичните рефлекси на Роланд, от нямото момче щяха да останат само ботушите. Той го сграбчи и двамата полетяха към избуялата трева зад порутената пирамида, просвайки се на земята. Един от камъните, скрити сред гъстата растителност, се заби болезнено в ребрата на Стрелеца, ала той не издаде нито звук.

Свистенето продължи да се усилва, докато не се превърна в оглушителен вой. Тогава мъжът забеляза как нещо лъскаво проблясва във въздуха — един от сничовете. Той удари количката и тя се пръсна на парчета, разпилявайки провизиите им във всички посоки. Част от нещата им издрънчаха обратно на пътя (консервените кутии заподскачаха и се затъркаляха по Тауър Роуд), ала други се взривиха като гранати.

В следващия миг проехтя пронизителен, кряскащ смях, от който зъбите на Роланд изтръпнаха, а Патрик си запуши ушите. Лудостта, стаена в този кикот, просто бе непоносима.

ЕЛА! — извика този далечен, безумен, смеещ се глас. — ЕЛА ДА СИ ПОИГРАЕМ, РОЛАНД! ЕЛА ПРИ МЕН! ЕЛА ПРИ СВОЯТА КУЛА! НЯМА ЛИ ДА ДОЙДЕШ… СЛЕД ВСИЧКИТЕ ТЕЗИ ГОДИНИ, ПРЕЗ КОИТО Я ТЪРСИ, А?

Художникът погледна към Стрелеца, а в очите му се четеше отчаяние и страх. Държеше скицника пред гърдите си като щит.

Роланд надзърна внимателно иззад стената на пирамидата и там, на един балкон на два етажа от основата на Кулата, зърна същото, което бе видял на картината в кабинета на сай Сейър — едно алено петънце и три белички; лице с вдигнати във въздуха ръце. Ала това не бе картина — едната ръка се изстреля стремително напред и отново се разнесе познатото дяволско свистене. Роланд моментално се претъркули зад каменното им укритие и след една сякаш безкрайна пауза сничът се удари в другата стена на пирамидата и експлодира. Взривната вълна ги запрати по очи на земята, а Патрик изкрещя от страх. Върху земята се изсипа дъжд от камъни, ала доколкото Стрелеца забеляза, нито един от тях не докосна някоя от розите.

Момчето се изправи и навярно щеше да побегне — най-вероятно обратно по пътя, по който бяха дошли, — ако Роланд не го бе сграбчил за яката на коженото му палто и не го бе дръпнал рязко долу.

— Тук сме в безопасност — прошепна той на Патрик. — Погледни — Стрелеца бръкна в една от пукнатините в повърхността на пирамидата, почуквайки от вътрешната страна. Чу се глухо прозвънване и устните на мъжа се разтеглиха в пресилена усмивка. — Стомана! Да, право думам! Дъртият откачалник може да замерва това нещо с десетки летящи огнетопчета, ала пак няма да успее да го срути. Най-много да взриви камъните и плочите и да разкрие онова, което лежи отдолу. Схващаш ли? Не мисля, че ще разхищава така амунициите си. Едва ли има повече, отколкото би могло да носи едно магаре.

Преди Патрик да успее да му отвърне, Роланд отново надзърна зад назъбената стена на пирамидата, сложи длани пред устата си и изкрещя:

ОПИТАЙ ОТНОВО, САЙ! ОЩЕ СМЕ ТУК, АЛА НАВЯРНО СЛЕДВАЩИЯ ПЪТ ЩЕ ИМАШ ПОВЕЧЕ КЪСМЕТ!

Настъпи кратка пауза, прекъсната от безумен писък:

ИИИИИИИИИИИИИИ! НЕ СМЕЙ ДА МИ СЕ ПОДИГРАВАШ! НЕ СМЕЙ! ИИИИИИИИИИИИ!

Отново се разнесе познатото свистене. Роланд сграбчи Патрик и го събори на тревата на известно разстояние от пирамидата, закривайки го с тялото си. Опасяваше се, че вибрациите на метала при следващия удар на снича можеха да им причинят или сътресение на мозъка, или да превърнат вътрешностите им на пихтия.

Само че този път лъскавото огнетопче не уцели каменната развалина — вместо това прелетя над нея и се понесе над Тауър Роуд. Стрелеца се претъркули по гръб, прецени посоката и скоростта на снича и отбеляза точката, където щеше да застине за миг във въздуха, преди да промени траекторията си и да се насочи към тях. Когато златистият снаряд го достигна, Роланд го пръсна като глинена чиния и златистото кълбо прекъсна съществуването си сред ослепителен проблясък.

О, ДРАГИ, ВСЕ ОЩЕ СМЕ ТУК! — извика Стрелеца, мъчейки се да придаде на гласа си насмешливи нотки, а това не беше никак лесно, когато крещиш с цялата сила на дробовете си.

В отговор проехтя поредният безумен крясък: „ИИИИИИИИИИИИИИИИИИИ!“ Роланд се чудеше как черепът на Червения крал все още не се е пукнал от тези неистови писъци. Той напъха един патрон в празното гнездо на барабана — стараеше се револверът му винаги да бъде напълно зареден — и изведнъж чу двойно свистене. Патрик изстена, завъртя се по корем и зарови лице в гъстата трева, покривайки главата си с ръце. Стрелеца седна, опрял гръб в пирамидата от стомана и камъни, положи дългата цев на шестострела си на едното си бедро и зачака, излъчвайки невъзмутимо спокойствие. В този миг цялата му воля бе съсредоточена върху появата на първото от летящите огнетопчета. От ужасното свистене очите му пареха и той усещаше как сълзите му напират да бликнат всеки момент, ала за нищо на света не можеше да допусне това. Ако искаше да повтори номера, който го бе прославил в далечното минало, ре нуждаеше от свръхостро зрение.

И тези сини очи бяха кристално ясни и зорки, когато сничовете прелетяха високо над пътя. Този път единият свърна наляво, а другият — надясно. Те извършваха фалшиви маневри, описвайки невъобразими зигзаги. Роланд обаче не се връзваше — той чакаше търпеливо, изпънал нозе, а подметките на протритите му ботуши описваха буквата V. Сърцето му биеше бавно и равномерно и очите му възприемаха света със свръхестествена яснота в цялата му цветова гама (струваше му се, че стига да се съсредоточи още малко, ще може да съзре и вятъра, люлеещ розите). Внезапно той вдигна револвера и двата снича се взривиха във въздуха, след което светкавично презареди оръжието си, преди отблясъците от експлозиите да са престанали да танцуват пред взора му.

Мъжът пропълзя до ъгъла на пирамидата, взе бинокъла, подпря го на неравния каменен ръб и доближи очи до окулярите. Пурпурният крал сякаш застана пред него и Роланд зърна точно това, което беше очаквал — един старец с огромен нос, гърбав и безформен, сякаш направен от восък; с алени устни, разцъфнали сред снега на дългата му брада, и снежнобяла коса, която се спускаше по гърба му чак до кокалестия му задник. Пламналото му от гняв лице сякаш искаше да изпепели странниците. Яркочервената роба, която носеше, бе украсена с изображения на мълнии и кабалистични символи. Сузана, Еди и Джейк навярно биха го взели за Дядо Коледа, ала Роланд го виждаше точно такъв, какъвто бе — изчадие на Ада, същински Сатана.

МНОГО СИ ЗЛЕ! — извика му насмешливо Стрелеца. — ЗАЩО НЕ ОПИТАШ С ТРИ СЛЕДВАЩИЯ ПЪТ, А? МОЖЕ ПЪК ДА ИЗВАДИШ ПОВЕЧЕ КЪСМЕТ!

Бинокълът напомняше на Роланд вълшебен пясъчен часовник, катурнат настрани. Той наблюдаваше как Големият червен дъртофелник подскача нагоре-надолу и размахва комично ръце пред лицето си. Стрелеца предполагаше, че в нозете му лежи нещо като сандък, ала не бе напълно сигурен в това — преплетените пръчки на парапета от ковано желязо му пречеха да го разгледа добре.

„Сигурно това са амунициите му — помисли си Роланд. — Така трябва да е. Колко ли снича можеха да се поберат в подобен сандък? Двайсет? Петдесет?“ Нямаше значение. Пурпурният крал едва ли би могъл да хвърли повече от дванайсет наведнъж и мъжът от Гилеад бе сигурен, че ще простреля всичко, което старият демон запратеше към него. В края на краищата той бе стрелец, нали така?

За съжаление Пурпурният крал също знаеше това.

Съществото на балкона нададе още един ужасен, разкъсващ тъпанчетата вик (Патрик запуши мръсните си уши с мръсните си пръсти) и се наведе, за да бръкне в сандъка за поредната порция летящи огнетопчета, ала изведнъж се спря. Роланд го наблюдаваше как се приближава към парапета на балкона… и се взира право в очите на Стрелеца. Погледът му бе ален и изгарящ. Синът на Стивън Дисчейн веднага се отдръпна от бинокъла, сякаш се боеше да не би да попадне под хипнотичното въздействие на този взор.

В следващия миг гласът на Краля достигна до него:

ТОГАВА ПОЧАКАЙ МАЛКО… И ПОРАЗМИШЛЯВАЙ НАД ОНОВА, КОЕТО МОЖЕШ ДА ПОЛУЧИШ, РОЛАНД! ПОМИСЛИ СИ КОЛКО Е БЛИЗО! И… ЗАСЛУШАЙ СЕ! ЧУЙ ПЕСЕНТА НА СВОЯТА ВЪЗЛЮБЕНА!

След тези думи заточеникът в Кулата замлъкна. Не се чу и познатото свистене, свидетелстващо за пикиращи сничове. До слуха на Роланд достигаше единствено воят на вятъра… и онова, което Пурпурният крал му предлагаше да чуе.

Зовът на Кулата.

„Ела, Роланд“ — пееха гласовете. Те принадлежаха на розите от Кан’-Ка Но Рей, на укрепващите Лъчи високо в небето, ала най-вече на самата Кула, към която се бе стремил през целия си живот и сега бе толкова близо пред него… ала ето че не му позволяваха да се доближи до нея. Ако дръзнеше да напусне укритието си и да поеме през необятното розово поле, щеше да намери единствено смъртта си. Същевременно зовът на Кулата се бе впил като рибарска кукичка в съзнанието му, която го дърпаше неустоимо напред. Пурпурният крал знаеше, че трябва само да изчака, и не след дълго Роланд също се убеди в това, защото силата на пеещите гласове нарастваше. Засега все още можеше да им се съпротивлява — и се съпротивляваше, — ала с приближаването на вечерта те ставаха все по-неустоими. Той започна да осъзнава — с нарастващ ужас — защо в сънищата и виденията си винаги достигаше Тъмната кула по залез, когато западното небе сякаш отразяваше аленото поле с розите, превръщайки целия свят в кърваво ведро, поддържано от една-единствена опора, черна като нощта, ясно открояваща се на фона на пламналия хоризонт.

В сънищата си винаги я достигаше по залез, защото точно по това време усилващият се зов на Кулата щеше да съкруши неговата воля. Той щеше да тръгне към нея и нито една сила на земята не би могла да го спре.

„Ела… ела…“ се превърна в „ЕЛА… ЕЛА…“, а сетне в „ЕЛА! ЕЛА!“. Главата му се разкъсваше от този зов и същевременно гореше от желание да му отвърне. Отново и отново Стрелеца се изправяше на колене, след което се заставяше да сяда на земята, облегнал гръб на пирамидата.

Патрик го наблюдаваше с растяща тревога. Навярно младежът не чуваше този зов или пък той изобщо не му действаше — Роланд знаеше, че това е напълно възможно, — ала прекрасно разбираше какво се случваше с по-възрастния му спътник.

ПЕТ

Останаха така около час (според преценката на Роланд), преди Кралят да запрати още два снича по странниците. Този път огнетопчетата заобиколиха пирамидата от двете страни и свърнаха почти едновременно към тях, порейки стремително въздуха. Стрелеца пръсна този вдясно, след което мълниеносно насочи револвера наляво, за да види сметката и на второто златисто кълбо. То избухна толкова близо до тях, че взривната вълна опърли лицето на мъжа от Гилеад, ала поне нямаше шрапнели; явно бяха проектирани да се разрушават напълно при експлозия.

ПРОБВАЙ ПАК! — изрева Стрелеца. Гърлото му бе пресъхнало и го болеше, ала той знаеше, че думите му ще достигнат до адресата; въздухът на това място сякаш бе специално създаден за подобен вид комуникация. Боецът си даваше сметка, че всяка негова дума е като кинжал, пронизващ плътта на стария безумец. Собствените му проблеми обаче бяха твърде много — зовът на Кулата непрекъснато се усилваше.

ЕЛА, СТРЕЛЕЦО! — достигна до него гласът на Краля. — МОЖЕ ПЪК НАКРАЯ ДА ТИ ПОЗВОЛЯ ДА ВЛЕЗЕШ В КУЛАТА! КАКВО ЩЕ КАЖЕШ ДА СИ ПРОВЕДЕМ ЕДНО СЪВЕЩАНИЕ ПО ВЪПРОСА?

За свой ужас Стрелеца осъзна, че долавя нотки на искреност в гласа на заточеното извън Кулата същество.

„Да, бе — помисли си мрачно. — И да пийнем кафе. Току-виж сме си направили страшен пикник сред розите.“

Той извади часовника от джоба на ризата си и отвори капачето. Стрелките се носеха устремно назад. Мъжът се притисна още по-силно към пирамидата и затвори очи, ала така стана още по-лошо. Зовът на Кулата

(ела, Роланд, ела, Стрелецо, комала-ела-ела, краят вижда се сега)

стана по-силен и по-настойчив от всякога. Мъжът отвори очи и погледна към безжалостното синьо небе и облаците, носещи се към Тъмната кула в края на аленото поле.

Мъчението продължаваше.

ШЕСТ

Той издържа така близо час — през това време сенките на храстите и розите, растящи около пирамидата, се удължиха, — залъгвайки се с напразни надежди, че все ще му хрумне някаква блестяща идея, която да му позволи да не оставя живота и съдбата си в ръцете на талантливото, но слабоумно момче до него. Ала ето, че когато слънцето запълзя към западния хоризонт и небесната синева започна да помръква, Стрелеца осъзна, че това е единственото, което му беше останало. Стрелките на часовника му все по-бързо отброяваха часовете и минутите в обратната посока и съвсем скоро щяха да се завъртят с шеметна бързина. И когато това се случеше, той щеше да поеме към нея. Щеше да тръгне, без да обръща внимание на сничовете (и на всичко останало, което може би криеше сандъкът на Пурпурния крал). Щеше да бяга, да скача, да тича на зигзаг, да пада на земята и да пълзи, но прекрасно разбираше, че дори да разполагаше с всичкия късмет на света, пак нямаше да може да измине повече от половината път до Тъмната кула, преди да бъде разкъсан на парчета.

Щеше да умре сред розите.

— Патрик — рече той с хриптящ глас.

Момчето вдигна глава към него и Роланд забеляза изпълнените му с отчаяние очи. Стрелеца погледна към ръцете му — мръсни, изподрани, ала не по-малко талантливи от неговите — и се предаде. Осени го мисълта, че е успял да издържи толкова дълго само от гордост; че дълбоко в себе си е искал да убие Пурпурния крал, а не само да го изпрати в нищото. И естествено, нямаше никаква гаранция, че слабоумният художник ще съумее да стори с Пурпурния крал онова, което бе направил с пъпката на Сузана. Времето обаче изтичаше; Роланд усещаше, че скоро щеше да е безсилен да се съпротивлява на зова на Кулата, а Патрик бе последната му възможност.

— Хайде да си разменим местата, Патрик.

Младежът веднага се подчини и пропълзя внимателно над Стрелеца, заставайки до онази част на пирамидата, която бе най-близо до пътя.

— Погледни през този далекозрящ инструмент. Подпри го ей-там… да, точно така… и погледни.

Художникът точно това и направи. Мъжът от Гилеад имаше чувството, че това продължи цяла вечност. Междувременно гласът на Кулата пееше, звънтеше и го примамваше. Най-накрая младежът се обърна към него.

— Сега вземи скицника си, Патрик, и нарисувай онзи човек — не че Пурпурният крал беше човек, ала все пак изглеждаше като такъв.

Художникът продължи да го гледа мълчаливо, хапейки долната си устна. Сетне обгърна главата му с длани и я наведе напред, докато челата им почти се докоснаха.

„Много е трудно — прошепна един глас в дълбините на съзнанието на Роланд — глас не на юноша, а на възрастен мъж. На силен мъж. — Той е неуловим. И хлъзгав. И се размива.“

Къде ли беше чувал тези думи?

Ала сега нямаше време да мисли за това.

— Да не би да казваш, че не можеш? — попита Стрелеца, прибавяйки в гласа си (с усилие) нотка на разочарование и недоверие. — Че ти не можеш? Че Патрик не може? Че Художникът не може?

Очите на момчето се промениха. За момент Роланд зърна в тях онова изражение, което щяха да придобият, когато юношата се превърнеше в мъж… а картините в кабинета на Сейър доказваха, че в поне един свят това щеше да се случи. Този Патрик щеше да остане жив достатъчно дълго време, за да нарисува видяното през този ден. Тези очи щяха да се изпълнят с високомерие и надменност, ако младежът разгърнеше дарбата си, без да се сдобие с мъдрост; засега в тях се четеше само самонадеяност. Това бяха очите на хлапе, което знае, че е по-бързо от светкавица, че е най-доброто и че не му пука за нищо и за никого. Роланд познаваше прекрасно този поглед — нима не го бе зървал в стотици огледала и езерца, когато беше на годините на Патрик Данвил?

„Не съм казал, че не мога — заяви гласът в главата на Стрелеца. — А че няма да е никак лесно. Ще ми трябва гумичката.“

Синът на Стивън Дисчейн мигом поклати глава. Ръката му бръкна в джоба и пръстите му се сключиха около остатъка от гумата, стискайки го силно.

— Не — възрази той. — Трябва да го нарисуваш от първия път, Патрик. Без да поправяш нищичко. Гумичката ще ти потрябва после.

За миг самонадеяното изражение изчезна, ала само за миг. Когато се появи отново, бе съчетано с нещо, което достави на Роланд неизмеримо облекчение. Това бе пламъкът на възбудата, озаряващ очите на онези, които дълго време са вървели по утъпканите пътища, след което изведнъж биват предизвикани да направят нещо на предела на възможностите си, а току-виж и отвъд тях.

Младежът допълзя до бинокъла, който продължаваше да лежи на мястото, където го бе оставил, и долепи очи до окулярите. Остана така доста дълго време, а междувременно гласовете в съзнанието на Стрелеца ставаха все по-настоятелни.

Накрая Патрик се търкулна встрани, взе албума си и започна да рисува най-важната картина в своя живот.

СЕДЕМ

Патрик работеше бавно в сравнение с обичайния си метод, при който бързите движения на молива създаваха завършена рисунка буквално за няколко минути. Роланд непрекъснато трябваше да се сдържа, за да не закрещи: „Побързай! Побързай, в името на всички богове! Не виждаш ли агонията ми?“

Ала Патрик явно не виждаше или пък изобщо не му пукаше за мъките на Стрелеца. Младежът бе погълнат изцяло от работата си и се откъсваше от листа само за да надзърне отново през бинокъла и да разгледа по-внимателно безумното същество с алената роба. От време на време накланяше молива, за да нанесе някои щрихи, а сетне ги размазваше с палец, за да се получи сянка. Друг път забелваше очи, сякаш се взираше в някаква версия на Пурпурния крал, която възпламеняваше мозъка му. И наистина, откъде Роланд би могъл да знае, че това не е възможно?

„И пет пари не давам какво прави. Стига да приключи, преди да откача и да се втурна към онова, което Дъртият червен крал така точно определи като «възлюбената ми».“

Измина половин час, който се стори на Стрелеца като три дни. По едно време Пурпурният крал започна да го зове още по-настоятелно, мъчейки се да го придума да отиде при него, за да проведат съвещание. Той предлагаше на Роланд да го освободи от затвора му, след което двамата щели да се изкачат до стаята на върха на Кулата. Общият интерес можел да заличи всяка вражда, нима Стрелеца не знаел това?

Да, Роланд го знаеше, ала знаеше и друго — предложението на Пурпурния крал се различаваше от предишните му увещания само по това, че сега бе пременено с костюм и вратовръзка. И този път в гласа на съществото с алената роба се долавяше тревога. Стрелеца изобщо не му отговори.

Когато осъзна, че планът му няма да проработи, Пурпурният крал метна още един снич. Златистото топче се издигна толкова високо над пирамидата, че почти изчезна от поглед, след което се понесе стремително към тях с воя на падаща бомба. Роланд му видя сметката с един-единствен изстрел и веднага зареди празното гнездо на барабана. Искаше му се Червеният звяр да запрати още огнетопчета към тях, защото по този начин съзнанието му се отвличаше от гибелния зов на Тъмната кула.

„Тя ме очаква — помисли си мъжът. — Точно затова ми е толкова трудно да издържа — защото зовът й е адресиран лично към мен. Добре, де, не точно към мен, а към наследниците на Елд… а аз съм единственият от този род, който е останал жив.“

ОСЕМ

Най-накрая, когато спускащото се към хоризонта слънце започна да се обагря в оранжево и Роланд усети, че не може да се съпротивлява повече на притегателната сила на Кулата, Патрик остави молива си настрана и подаде албума на своя спътник. Лицето му бе намръщено и това сериозно разтревожи Стрелеца. Никога преди не го бе виждал такъв. От предишната самонадеяност на момчето не бе останала и следа.

Роланд взе скицника. Онова, което видя, го разтърси до такава степен, че той веднага отмести поглед, сякаш нарисуваните от младия художник очи можеха да го хипнотизират — да го накарат да допре револвера до слепоочието си и да пръсне агонизиращия си мозък. Картината бе изумителна. Продълговатото, изпито лице — лице, изкривено от алчност и ненавист… бръчките, които го прорязваха — бръчки толкова дълбоки, че изглеждаха бездънни… пълните и жестоки устни — устни на човек, който в един момент може да те целува, а в следващия — да разкъса със зъби плътта ти, ако демоните го обладаят… което се случва доста често.

КАКВО СИ МИСЛИТЕ, ЧЕ ПРАВИТЕ? — отново проехтя пронизителният безумен глас. — НЯМА ДА ПОСТИГНЕТЕ НИЩО С ТОВА! КУЛАТА Е МОЯ — ИИИИИИИИИИИИИ! — АЗ СЪМ КАТО ЛИСИЦАТА С ГРОЗДЕТО. РОЛАНД! — МОЯ Е, ВЪПРЕКИ ЧЕ НЕ МОГА ДА СЕ ИЗКАЧА ДО ГОРЕ! А ТИ ЩЕ ДОЙДЕШ! ИИИИИИИ! ИСТИНА ТИ КАЗВАМ! ПРЕДИ СЯНКАТА НА КУЛАТА ДА ДОСТИГНЕ ДО ЖАЛКОТО ВИ УБЕЖИЩЕ, ЩЕ ДОПРИПКАШ САМ ПРИ МЕН! ИИИИИИИИИ! ИИИИИИИИИ! ИИИИИИИИИ!

Патрик закри ушите си с ръка. Докато рисуваше, бе престанал да чува тези писъци, ала сега те отново пронизваха тъпанчетата му.

Роланд не изпитваше никакви съмнения, че това е най-добрата картина на младежа. След като го бе предизвикал, юношата не само бе достигнал предела на възможностите си, но и ги бе надхвърлил, сътворявайки нещо гениално. Изображението на Пурпурния крал бе плашещо със своя реализъм. „Далекозрящият инструмент не може да обясни това… или поне не напълно — каза си Стрелеца. — Сякаш Патрик има трето око, което гледа от въображението му и вижда всичко. Навярно гледа именно с това око, когато забелва другите две. Да имаш подобна дарба… и да й даваш израз с един най-обикновен молив! Богове!“

Мъжът от Гилеад почти очакваше да види как слепоочията на страшния старец пулсират над мрежичките от подкожни капиляри, нарисувани с леки, едва забележими щрихи. В единия край на пълните, чувствени устни Стрелеца дори забеляза отблясъка на един остър

(вампирски)

зъб и си помисли, че устата му всеки миг можеше да се разтвори, разкривайки множество дълги заострени зъби — едно най-обикновено петънце (непокрито с графит) подтикна въображението му да създаде всичко останало, дори да долови вонята на разложена плът, излъчваща се от устата на чудовището при всяко издишване. Патрик бе пресъздал идеално снопа косми, стърчащи от едната ноздра на Краля, и тънкия белег, който потъваше под дясната му вежда като шев. Тази картина бе истински шедьовър, стотици пъти по-добра от портрета, който нямото момче бе направило на Сузана. Навярно, след като Патрик бе способен да изтрие онази пъпка, би могъл да заличи и Пурпурния крал, оставяйки само парапета от ковано желязо пред него и заключената врата на Кулата зад него. Роланд почти очакваше, че аленото чудовище всеки момент ще си поеме дъх и ще се размърда — толкова истинско изглеждаше, — само дето…

Само дето не беше точно така и нито желанието на Роланд, нито насъщната необходимост биха могли да променят нещо.

„Очите му — помисли си мъжът от Гилеад. Те бяха големи и ужасяващи, очи на дракон в човешки облик. Бяха нарисувани невероятно добре, ала нещо не беше наред. Роланд почувства как и последната искрица надежда го напуска и тялото му се разтърси толкова силно, че зъбите му потрепериха. — Не са достатъчно чер…“

В този миг Патрик го хвана за лакътя. Стрелеца бе погълнат до такава степен от рисунката, че за малко да извика. Погледите им се срещнаха и момчето кимна, след което докосна с пръстите си ъгълчетата на собствените си очи.

„Да. Очите му. Знам това. Но какво им има всъщност?“

Младежът продължаваше да стои с пръсти до слепоочията. Над тях ято ръждивчета прорязаха небето, чиято синева съвсем скоро щеше да придобие пурпурен оттенък. Летяха към Тъмната кула; Роланд се надигна, воден от импулса да ги последва, за да им попречи да придобият нещо, което нямаше.

Патрик го сграбчи за кожената дреха и го дръпна назад. Поклати енергично глава и посочи към пътя.

ВИДЯХ ТОВА, РОЛАНД! — изрева Кралят. — МИСЛИШ СИ, ЧЕ ТОВА, КОЕТО Е ДОБРО ЗА ПТИЦИТЕ, ЩЕ БЪДЕ ДОБРО И ЗА ТЕБ, НАЛИ? ИИИИИИИИ! И ТО НАИСТИНА Е ТАКА! МОЖЕШ ДА СИ СИГУРЕН В ТОВА — ТЪЙ КАКТО ЗАХАРТА Е СЛАДКА, А СОЛЕНА ПЪК — СОЛТА, ПРАВО ДУМАМ, МИЛИ БРАТКО, САМ ЩЕ ДОЙДЕШ ТУК СЕГА! ИИИИИИИИИИИ! ЩЕ ДОЙДЕШ, РОЛАНД — ОПИКАН, ЗАЛИТАЩ И НЕСПОСОБЕН ДА СПРЕШ!

„И навярно ще сторя точно това — помисли си Стрелеца. — Няма да мога да устоя. Сигурно ще издържа още десет минути, може би дори двайсет, но накрая…“

Патрик прекъсна мислите му, като отново посочи към пътя в посоката, от която бяха дошли.

Ала Стрелеца въздъхна уморено.

— Дори и да успея да се преборя с притегателната й сила — а аз не мога; единственото, на което съм способен, е да стоя тук, отстъплението няма да ни донесе нищо добро. Напуснем ли укритието си, той ще използва онова, което крие — а аз съм сигурен, че крие нещо. Нещо, което едва ли би могло да бъде спряно с моя шестострел.

Младежът обаче отново поклати глава — този път толкова силно, че косата му се замята настрани. Пръстите му се впиха още по-силно в лакътя на Роланд, така че той почувства ноктите на момчето през трите ката дрехи, които носеше. Очите на художника, които по принцип бяха нежни и недоумяващи, сега се взираха в мъжа с неподозирана ярост. Той отново посочи със свободната си ръка, махвайки три пъти с мръсния си показалец. Но не към пътя.

Момчето сочеше към розите.

— Розите? — смръщи вежди Стрелеца. — Какво искаш да кажеш, Патрик?

Този път художникът посочи първо към алените цветя, а сетне към очите на нарисувания Пурпурен крал.

И Роланд най-накрая разбра.

ДЕВЕТ

Патрик обаче не искаше да отиде до тях. Когато Роланд му предложи да излезе на пътя, момчето рязко поклати глава и го изгледа с широко отворени очи, след което издаде скимтящ звук, поразително напомнящ свистенето на летящите сничове.

— Ще гръмна всичко, което той запрати по нас — обеща Стрелеца. — Виждал си ме да го правя. Ако имаше някоя, която да расте по-наблизо, щях да я откъсна и сам, но за съжаление няма. Ето защо ти трябва да откъснеш розата, а аз — да осигуря прикритието.

Ала художникът се сви уплашено, притискайки гръб към каменната обшивка на пирамидата. Страхът му едва ли бе голям колкото таланта му, но явно не му отстъпваше много. Спътникът му прецени на око разстоянието до най-близката роза. Тя растеше отвъд пределите на укритието им, ала не бе много далеч. Той погледна към уродливата си дясна ръка, с която трябваше да откъсне цветето, и се запита какво ли щеше да му коства това. Не знаеше. Това не бяха обикновени рози. Не бе изключено в шиповете им да има отрова, която да го парализира. Едва ли щеше да представлява особено трудна мишена за Пурпурния крал, ако лежи вцепенен сред високата трева.

А Патрик не искаше да свърши тази работа. Той знаеше, че навремето Стрелеца е имал приятели, ала сега всички бяха мъртви и явно не искаше да свърши като тях. Ако Роланд разполагаше с два часа, за да вразуми момчето — или дори само един, — навярно щеше да успее да пробие стената на страха, зад която се криеше художникът. Обаче нямаше. Слънцето щеше да залезе всеки момент.

„Освен това е наблизо. Мога да го направя, що трябва… и ще го направя.“

Времето се бе затоплило достатъчно, за да се нуждаят от ръкавиците от еленова кожа, които Сузана им беше изработила, ала мъжът от Гилеад продължаваше да ги носи и сега те бяха затъкнати в колана му. Той взе едната и отряза пръстите й — това, което остана, щеше да защити дланта му от бодлите на розите, макар и частично, — след което я надяна, приклекна, държейки револвера с другата си ръка, и се загледа в най-близката роза. Дали една щеше да им свърши работа? Трябваше да им стигне, заключи Стрелеца. Следващото цвете се намираше на цели два метра зад нея.

Патрик го хвана за рамото, клатейки отчаяно глава.

— Просто трябва да го сторя — рече му Роланд и това бе самата истина. Това си беше негова работа — не на художника — и поначало бе постъпил неправилно, като се опита да я прехвърли върху юношата. Ако успееше да се справи — чудесно. А ако се провалеше и бъдеше взривен на парчета в края на Кан’-Ка Но Рей — е, поне това отвратително дърпане щеше да престане.

Стрелеца си пое дълбоко въздух, след което изскочи от укритието си и се хвърли към розата. В същото време Патрик го сграбчи за коженото палто, опитвайки се да го задържи, и Роланд, естествено, загуби равновесие. Той се строполи на едната си страна, а револверът излетя от ръката му и падна в тревата. Пурпурният крал внезапно нададе неистов вой (в който се примесваха триумф и гняв) и въздухът бе пронизан от зловещото свистене на приближаващ се снич. Синът на Стивън Дисчейн се протегна към розата и пръстите на дясната му ръка се сключиха около стъбълцето й. Бодлите пробиха дебелата ръкавица, сякаш тя не бе нищо повече от ефирна паяжина, след което се впиха в ръката му. Болката бе чудовищна, ала песента на розата си оставаше все така опияняваща. Роланд виждаше жълтата сърцевина на чашката й, която искреше като слънце. Или милиони слънца. Почувства топлината на кръвта, стичаща се в дланта му и преливаща между двата му пръста. Тя напои еленовата кожа и на кафявата повърхност на ръкавицата разцъфна още една роза. На всичкото отгоре към него се носеше и смъртоносно огнетопче, което щеше да го убие всеки момент, а така щеше да заглуши и песента на розата, която изпълваше главата му и заплашваше да пръсне черепа му.

Стъблото като че ли нямаше никакво желание да се счупи. В края на краищата Роланд изтръгна розата от земята заедно с корените, изтъркули се наляво, грабна револвера си и стреля, без да се прицелва. Сърцето му подсказваше, че няма никакво време за това. Раздаде се оглушителен взрив и горещата вълна, която обля лицето му, този път имаше силата на ураган.

„Близо. Този път бе страшно близо.“

Пурпурният крал изпищя разочаровано — „ИИИИИИИИИИИИИ!“ — и този вопъл бе последван от свистенето на няколко снича, запратени наведнъж. Патрик притисна лице в каменната повърхност на пирамидата, а спътникът му се завъртя по гръб, продължавайки да държи розата в окървавената си ръка, вдигна шестострела си и зачака появата на златистите огнетопчета. Когато те навлязоха в обсега на патроните

му, ги разпердушини едно след друго — едно, две, три.

ОЩЕ СЪМ ТУК! — изрева Стрелеца на стария Червен крал. — ОЩЕ СЪМ ТУК, ДЪРТ КУРОБЛИЗЕЦ ТАКЪВ, КОЛКОТО И ДА НЕ ТИ ХАРЕСВА!

Заточеникът на Кулата нададе поредния си вой, ала не хвърли повече сничове.

ЗНАЧИ СЕГА СИ ИМАШ И РОЗА! — изкряска той. — ПОСЛУШАЙ ПЕСЕНТА Й, РОЛАНД! ДОБРЕ Я ЧУЙ, ЗАЩОТО ТЯ ПЕЕ ЕДНА И СЪЩА ПЕСЕН! ЧУЙ Я И ПРИ МЕН ЕЛА, КОМАЛА-ЕЛА-ЕЛА!

И тази песен наистина зазвуча настоятелно в съзнанието на Роланд, изпепелявайки последните остатъци от нервите му. Той сграбчи разтреперания художник и го завъртя към себе си.

— Започвай — изхриптя последният стрелец от Гилеад. — Заради живота ми, Патрик. Заради живота на всеки мъж и всяка жена, които загинаха, за да продължа напред.

„И всяко дете“ — добави на себе си синът на Стивън Дисчейн, мислейки си за Джейк. Джейк, който първо виси от тъмнината, а сетне пропада в нея.

Роланд се вгледа в ужасените очи на безмълвното момче.

— Довърши я! Покажи ми, че можеш да го направиш.

ДЕСЕТ

А после Роланд от Гилеад стана свидетел на нещо удивително — когато Патрик взе розата, бодлите й не го засегнаха по никакъв начин. Дори не го одраскаха. Мъжът смъкна ръкавицата си с помощта на зъбите си и видя, че не само дланта му прилича на решето, ами и един от пръстите му виси отпуснато, придържан единствено от обляното в кръв сухожилие. Патрик обаче не се поряза — сякаш бодлите загубиха остротата си в мига, в който се докоснаха до неговата ръка. Ужасът също бе изчезнал от погледа му. Очите му се местеха от цветето към картината и обратно, пресмятайки и преценявайки нещо.

РОЛАНД! КАКВО ПРАВИШ? ЕЛА, СТРЕЛЕЦО, ЗАЩОТО СЛЪНЦЕТО ЩЕ ЗАЛЕЗЕ ВСЕКИ МОМЕНТ!

Да, мъжът от Гилеад съзнаваше, че ще отиде там. По един или друг начин. Знанието за това облекчаваше агонията му и му позволяваше да остане на мястото си, без тялото му да трепери неудържимо. Дясната му ръка вече се бе схванала до китката и Стрелеца подозираше, че никога вече няма да възвърне чувствителността си. Ала това не го тревожеше особено — след ухапванията на чудовищните омари тя ставаше само за ръкостискане.

А розата пееше: „Да, Роланд, да — съвсем скоро ще й се наслаждаваш отново. Отново ще бъдеш цял. Чака те възраждане. Само ела.“

Патрик откъсна едно от венчелистчетата на розата, разгледа го и откъсна още едно, след което ги сложи в устата си. За миг чертите на лицето му се отпуснаха в някакъв странен екстаз, а Роланд се запита какъв ли е вкусът на цветчетата. Небето над тях помръкваше. Сянката на пирамидата се проточи почти до Тауър Роуд. Синът на Стивън Дисчейн предположи, че когато стигнеше до пътя, който ги бе довел тук, щеше да поеме към Тъмната кула, без значение дали Пурпурният крал беше още там или не.

КАКВО ПРАВИШ? ИИИИИИИИ! ЩО ЗА ПЪКЛЕНО ДЕЛО СЕ ТАИ В УМА И СЪРЦЕТО ТИ?

„Точно ти ли ще ми говориш за пъклени дела?“ — помисли си Роланд. Той извади часовника си и отвори капачето. Стрелките се въртяха шеметно назад — пет часа ставаше четири, четири — три, три — два, два — един, а един — полунощ.

— Патрик, побързай — рече Стрелеца. — Дай всичко от себе си, моля аз, защото времето ми изтича.

Младежът приближи ръка до устата си и изплю в шепата си сдъвканите на паста розови цветчета. Получената смес имаше цвета на току-що пролята кръв. Цветът на робата на Пурпурния крал. И на безумните му очи.

Художникът, който щеше да използва за пръв път цвят в рисуването си, понечи да топне върха на пръста си в пастата, но се поколеба. И в този миг Роланд бе осенен от внезапно прозрение — бодлите на тези рози пронизваха плътта само докато корените им бяха свързани с Мим, Майката Земя. Ако бе изпратил момчето, Мим щеше да накълца и обезобрази жестоко тези талантливи ръце, превръщайки ги в безполезни израстъци.

„Ка — каза си Стрелеца. — Дори тук, в Крайния с…“

Преди да успее да довърши мисълта си, Патрик го хвана за ръката и се вторачи в нея като хиромант, след което загреба малко от кръвта, бликаща оттам, и я смеси с розовата паста. Сетне много внимателно взе мъничко от амалгамата с десния си показалец и го приближи до картината… поколеба се за миг… и погледна към спътника си. Роланд му кимна и момчето отвърна на жеста му, мрачно и съсредоточено като хирург, на когото предстои да направи първия разрез в рискована операция, след което допря върха на показалеца си до хартията. Деликатните движения на пръста му напомняха застинало във въздуха колибри, което пъха човчицата си в чашката на някое екзотично цвете. Той оцвети лявото око на Пурпурния крал и веднага се отдръпна от листа. Младежът килна глава настрани, наблюдавайки резултата от усилията си с такава възхита, каквато Роланд не бе виждал на човешко лице от цяла вечност. Сякаш момчето бе някакъв манихейски пророк, успял да зърне лицето на Ган след двайсет години отшелничество в пустинята.

Сетне това изражение се замени от огромна слънчева усмивка.

Реакцията от Тъмната кула не закъсня, ала този път бе задоволителна (поне за Роланд). Древното създание, заточено на балкона, заврещя от болка:

КАКВО ПРАВИШ? ИИИИИИИ! ИИИИИИИИ! СПРИ! ПАРИ! ПАРИИИИИИ! ИИИИИИИИИИИИИИИИИ-ИИИИИИИИИИИ!

— Сега довърши и другото — каза мъжът от Гилеад. — Бързо! Заради твоя и моя живот!

Патрик оцвети и дясното око, повтаряйки същата деликатна процедура. Сега на черно-бялата рисунка на момчето пламтяха две пронизващи пурпурни очи; очи, които бяха оцветени с маслото на розата и кръвта на Елд; очи, които горяха с огъня на самата Преизподня.

Работата беше свършена.

Роланд бръкна в джоба на ризата си и извади оттам отрязаната от Дондейл гумичка.

— Накарай го да изчезне — рече той. — Накарай този отвратителен демон да изчезне от този свят и всички други светове. Накарай го най-накрая да изчезне.

ЕДИНАЙСЕТ

Стрелеца ни най-малко не се съмняваше, че планът му ще проработи. Още в мига, в който Патрик допря гумата до рисунката — до онова снопче косми, щръкнало от едната ноздра на съществото с алената роба, — то запищя от болка и ужас. Явно разбираше какво се случва с него.

Художникът се поколеба и отправи въпросителен поглед към Роланд. Мъжът кимна.

— Давай, Патрик. Часът му удари и на теб се падна да бъдеш неговият екзекутор. Изпълни задачата си.

Старият крал запрати по тях още няколко снича, ала Стрелеца им видя сметката с безгрижна лекота. След това той престана да хвърля, защото нямаше ръце, с които да го стори. Писъците му се превърнаха в нечленоразделен вой, за който Роланд беше сигурен, че никога няма да напусне паметта му.

Нямото момче изтри пълните, чувствени устни и в мига, в който и последната графитена чертичка от устата на Краля беше заличена, писъците секнаха. Накрая художникът изтри всичко, с изключение на очите. Тях гумичката не можа дори да зацапа. Тези алени очи останаха непокътнати на листа, докато розовата гума (която първоначално бе представлявала неразделна част от молив марка „Еберхард-Фабер №2“ от ученически комплект, купен в Норуич, щата Кънектикът, през 1958) не се разпадна на миниатюрни парченца, които момчето не можеше дори да задържи между дългите си мръсни нокти. Ето защо Патрик ги захвърли и показа на Стрелеца това, което остана от Пурпурния крал — две зли кървавочервени орбити, реещи се в горната част на белия лист.

Всичко останало бе изчезнало.

ДВАНАЙСЕТ

Сянката на пирамидата беше достигнала Тауър Роуд, а небето на запад бе променило цвета си от оранжевото на празничен жътвен огън към онзи оттенък на пурпурно, навяващ мисли за пълен с кръв котел, който Роланд сънуваше още от детските си години. Зовът на Кулата вече бе двойно — не, тройно по-силен — и Стрелеца усети как го сграбчват невидимите му ръце. Бе дошло времето да се срещне със съдбата си.

Ала забравяше момчето. Самотното момче без никакви приятели. Роланд нямаше да го остави да умре тук, в края на Крайния свят, ако можеше да го предотврати. Той не бе търсил изкупление, ала ето че Патрик беше останал жив след дългата редица от убийства и предателства, които бе извършил в името на Тъмната кула. Всички от семейството на Роланд бяха мъртви — последната жертва бе незаконният му син. Сега Елд и Кулата най-сетне щяха да се съединят.

Първо обаче трябваше да се погрижи за момчето.

— Чуй ме добре, Патрик — каза той и хвана младия художник за раменете с двете си ръце. — Ако искаш да оживееш, за да нарисуваш всички картини, които ка е складирала в бъдещето ти, не ми задавай нито един въпрос, нито ме карай да повторя каквото и да било.

Юношата го изгледа, ококорен и безмълвен под чезнещата алена светлина. Песента на Кулата се издигаше около тях като огромна звукова стена, заливаща ги с една-единствена дума: „КОМАЛА“.

— Върни се на пътя. Събери всички здрави консерви. Трябва да ти стигнат за обратния път. Сетне тръгни по Тауър Роуд в посоката, от която дойдохме. Не се отклонявай от пътя! Сигурен съм, че ще се справиш.

Патрик кимна разбиращо. Роланд видя, че момчето му вярва, и въздъхна облекчено. Вярата щеше да го защити по-добре от револвер, пък бил той и от сандалово дърво.

— Върни се до Федералния и отиди при онзи робот, дето го наричаха Бил Пелтека. Кажи му да те заведе до някоя врата, която води в Америка. Ако не се отвори пред ръката ти, нарисувай я отворена с молива си. Разбираш ли?

Художникът отново кимна. Естествено, че разбираше.

— Ако впоследствие ка те отведе при Сузана в което и да е къде и кога, кажи й, че Роланд все още я обича, и то с цялото си сърце. — В този миг мъжът притегли Патрик към себе си и целуна момчето по устата. — Предай й това. Разбираш ли?

Поредното кимване.

— Добре. Аз тръгвам. Дълъг живот и приятни нощи. Дано се срещнем на полянката в края на пътя, когато всички светове достигнат своя край.

Прекрасно знаеше, че това нямаше да стане, защото винаги щеше да има светове, а на него не му се полагаше никаква полянка. За Роланд Дисчейн от Гилеад, последния от родословието на Елд, пътят свършваше при Тъмната кула. И това бе напълно справедливо.

Той се изправи. Момчето го изгледа с разширените си от изумление очи, стискайки албума в треперещите си ръце. Стрелеца се обърна, пое си дълбоко въздух и изрева с цялата сила на дробовете си:

РОЛАНД ДОСТИГНА ДО ТЪМНАТА КУЛА! ОСТАНАХ ПРЕДАН И ВСЕ ОЩЕ НОСЯ ОРЪЖИЕТО НА БАЩА СИ! ЗАПОВЯДВАМ ТИ ДА СЕ ОТВОРИШ ПРЕД МЕН!

Патрик се загледа след мъжа, който закрачи по пътя — черен силует на фона на кървавото пламтящо небе. Младежът гледаше как Стрелеца пристъпва сред розите и приседна разтреперан сред удължаващите се сенки, когато Роланд започна да изрича имената на своите приятели, възлюбени и ка-маи; тези имена прокънтяха с такава сила в странния въздух на това място, сякаш никога нямаше да заглъхнат.

— Идвам в името на Стивън Дисчейн от Гилеад!

— Идвам в името на Габриел Дисчейн от Гилеад!

— Идвам в името на Кортланд Андръс от Гилеад!

— Идвам в името на Кътбърт Алгуд от Гилеад!

— Идвам в името на Алан Джонс от Гилеад!

— Идвам в името на Джейми Де Къри от Гилеад!

— Идвам в името на Ванай Мъдреца от Гилеад!

— Идвам в името на Хакс Готвача от Гилеад!

— Идвам в името на Дейвид ястреба от Гилеад и небето!

— Идвам в името на Сюзан Делгадо от Меджис!

— Идвам в името на Шийми Руиз от Меджис!

— Идвам в името на татко Калахан от Джирусълъмс Лот и пътищата!

— Идвам в името на Тед Бротиган от Америка!

— Идвам в името на Динки Ърншоу от Америка!

— Идвам в името на леля Талита от Ривър Кросинг и полагам кръстчето й тук, както тя ме помоли!

— Идвам в името на Стивън Кинг от Мейн!

— Идвам в името на Ко храбрия от Средния свят!

— Идвам в името на Еди Дийн от Ню Йорк!

— Идвам в името на Сузана Дийн от Ню Йорк!

— Идвам в името на Джейк Чеймбърс от Ню Йорк, когото наричам мой истински син!

— Аз съм Роланд от Гилеад и идвам като самия себе си; ти ще се отвориш пред мен!

В този миг прозвуча могъщ тръбен зов, който смрази кръвта на Патрик и в същото време му подейства въодушевяващо. Ехото постепенно заглъхваше. Сетне, след около минута, въздухът бе прорязан от друг, много по-страшен звук — грохотът на врата, която се затръшва завинаги.

След което се възцари гробовна тишина.

ТРИНАЙСЕТ

Патрик остана да седи в подножието на пирамидата, докато Старата звезда и Старата майка не изгряха в небето. Песента на розите и Кулата продължаваше да звучи, ала бе станала някак си тиха и сънлива, почти като шепот.

В крайна сметка той излезе отново на пътя, събра толкова здрави консерви, колкото можа (количеството им бе изненадващо, като се имаше предвид силата на експлозията, разрушила количката), и откри торбата от еленова кожа, в която се намираха. Внезапно осъзна, че е забравил молива си, и се върна да го вземе.

До молива му, проблясващ на звездната светлина, се виждаше часовникът на Роланд.

Младият художник го взе и изрази радостта си с тихичко (и малко изнервено) скимтене. Сетне сложи часовника в джоба си и преметна торбата с провизиите през рамо.

Мога да ви кажа, че той вървя чак до полунощ и че погледна часовника, преди да спре да пренощува. Мога да ви кажа, че стрелките бяха застинали неподвижно. Мога да ви кажа и че по пладне на следващия ден Патрик отново погледна часовника и видя, че стрелките са започнали да се движат в правилната посока, макар и много бавно. За съжаление това е всичко, което съм способен да ви разкажа за него — не мога да ви разкрия дали е успял да стигне до Федералния, нито пък дали е намерил робота, известен като Бил Пелтека, още по-малко пък — дали му се е удало да се върне в Америка. Не мога да ви разкрия нито едно от тези неща, кажете „сбогом“. От този миг насетне тъмнината го скрива от словострелния ми взор и художникът трябва да продължи сам-самичък по пътя си.