Нелсън Демил
Кубинската афера (9)

9.

Сара зарея поглед в морето към Куба, после се обърна към мен и започна:

— По това време миналата година за пръв път чухме за нормализирането на отношенията и аз заминах за Куба. Както знаете, Държавният департамент не позволява на американски граждани да пътуват там с цел туризъм. Обаче издава разрешения за групови посещения с културни, учебни и артистични цели и аз се възползвах от тази възможност.

Познавах неколцина души, които законно бяха ходили в Куба с групи, и други, които бяха заобиколили забраната, влизайки в страната през Канада, Мексико и други държави. Повечето американци ходеха там от любопитство или за да имат с какво да се хвалят на парти, докато си пият коктейла и черпят с кубински пури. Или, подобно на сегашния кмет на Ню Йорк, който беше ходил там на меден месец, някои американци искаха да изпитат романтиката на социализма. А някои американци, сигурен съм, ходеха с престъпна цел и ако следеше новините, човек научаваше, че някои от тях сега лежат в кубински затвори — и както признаваше Едуардо, за част от тях никой не чуваше повече.

— Заминах с една група от Йейл, с учебна цел — продължи Сара и скромно добави: — Завърших архитектурния факултет в Йейл. Бяхме в Куба дванайсет дни и разгледахме прекрасната стара колониална архитектура, голяма част от която е в трагично състояние, за съжаление, както и грозната съветска архитектура, за щастие също в трагично състояние.

— Видяхте ли дома на дядо си?

— Да, красива къща в Стария град. Сега е мизерна комуналка. Видях и банката, чийто управител е бил дядо. Днес там се помещава държавната служба, в която хората ходят ежемесечно, за да получават купоните си за храна — така наречените „либретас“… Тъжно е… всъщност това ме изпълни с гняв.

Кимнах. Революциите обикновено заменят една група автократични бездарници с друга и истинските губещи са всички останали.

— Ако дойдете с мен в Куба, ще сме на групова учебна екскурзия, организирана от Йейл — каза Сара.

— Аз съм завършил Боудън.

— Много жалко.

Имаше чувство за хумор. Това беше добре. Щеше да й трябва.

— Всеки може да се включи в групата, стига да има свободни места — увери ме тя.

Предположих, че вече съм включен.

— Тези разрешени пътувания се контролират изключително строго и през цялото време трябва да е известно къде сте — продължи Сара. — Почти няма възможност да се отделите от групата и кубинският екскурзовод може да съобщи за това в полицията. Закуските, обедите и повечето вечери са групови и през повечето време от деня сте в туристически автобус с групата и кубинския екскурзовод, а преди вечеря обикновено има лекции на двамата ръководители на групата от Йейл или на кубински университетски преподаватели.

— В колко часа са коктейлите?

— Общо взето, след вечеря сте свободен да разглеждате Хавана, но през деня е по-трудно да се отделите от групата, макар че има такива възможности. Ако се разболеете например — а много хора получават стомашно-чревни разстройства, — можете да си останете в стаята или да се престорите, че сте си в стаята, и никой няма да ви проверява.

— Стига да чуват пускането на водата в тоалетната.

— По-сериозно, моля ви.

— Извинявайте. Вижте, това го разбрах. Хайде да приемем, че вече сме в Хавана. Какво правим там? Ще се срещаме ли с някого?

— Да, може би с човека, с когото се срещнах при предишното си пътуване. Или с някой друг.

— И те ще ни заведат при пещерата, така ли?

— Не. Нашият човек в Хавана ще ни помогне да напуснем града и да стигнем до провинцията, в която е пещерата. Там ще ни посрещне човек, който ще ни осигури подслон и превозно средство, за да закараме парите от пещерата до Кайо Гилермо.

Май прекалено много хора в Куба знаеха за това.

Сара забеляза намръщеното ми чело и ме увери:

— Те не знаят нито за пещерата, нито за парите. Сигурни хора са. С тази част няма да имаме проблеми.

— А със следващата?

— Превозването на парите от пещерата до Кайо Гилермо е най-трудната… най-опасната част от плана. Трябва да проявим находчивост и хитрост.

Всъщност трябваше да сме Супермен и Суперуоман. Обаче за три милиона долара можех да съм находчив и хитър.

— А как ще прехвърлим парите на „Мейн“?

— Има няколко възможности. Ще разберем, преди да стигнем в Кайо Гилермо.

Прехвърлянето на парите на „Мейн“ ми се струваше най-слабото звено в бездруго слабата верига от действия. Но това нямаше да е мой проблем, ако се откажех. Каквото всъщност беше решението ми засега. Обаче за пълнота на надлежната проверка я попитах:

— И вие знаете точното местонахождение на пещерата, така ли?

— То е известно само на мен. Дядо е оставил на баща ми карта с подробни напътствия и татко ми я даде.

— Добре. — Това беше повече, отколкото бях получавал от баща си. — Защо я е дал на вас?

— Баща ми беше любимият син на дядо, а аз бях любимка и на двамата.

— Ясно. — Според този принцип на унаследяване аз нямаше да получа и петак.

— Аз съм най-подходяща за това — прибави Сара.

— Сигурен съм. — Така или иначе, опитах се да си представя петдесет и пет годишна иманярска карта с подробни напътствия за откриването на пещера в някаква провинция. Е, бях прекарал половината от времето в Кандахар в търсене на врагове в пещери. Всички искаха да открият Осама бен Ладен. Ама все оставахме с празни ръце. Оказа се, че оня гад бил в Пакистан. В Куба можеше да се повтори същото и с парите. Каква ирония, а? — Добре, та значи картата е у вас. А ако ви спрат на митницата или полицията ви провери на улицата…

— Прерисувах картата и я промених. Освен това отгоре написах „Страхотен преход в планината Камагуей“. — И добави:

— И вече е на английски.

Умница.

— Надявам се, че нищо не е изгубено в превода.

— Не се безпокойте. С тази част няма да имаме проблеми. — И добави: — Дядо ще ме води.

Нали беше умрял?

— Добре, бива ме с пещерите. И с ориентирането. И с преходите. — И с ония, дето се опитват да ме убият, докато правя всичко това.

— Така си и мислех. Това като съгласие ли да го приема?

— Като теоретично и съвсем условно „може би“. Какво ще се случи, когато се отделим от групата и кубинският екскурзовод уведоми полицията?

— Няма значение. Просто ще изчезнем и няма да се върнем в Хавана. Отиваме в пещерата, след това на вашата яхта в Кайо Гилермо. После в Кий Уест, с шейсет милиона долара на борда.

— Мъчнотията е в подробностите.

— Винаги е така.

Смукнах за последен път от пурата и я пуснах през борда, после се зазяпах към Хавана. Беше наблизо, да, и имаше пури. А бягството от йейлската група щеше да е много по-лесно, отколкото да избегнем залавянето от полицията и военните, щом ги информираха за нашето изчезване. Освен това стоеше проблемът с пренасянето на шейсетте милиона долара — а сигурно и злато и бижута, които са по-тежки от хартията — до Кайо Гилермо и след това на „Мейн“. Но това бяха мъчните подробности, които щяхме да решим или узнаем в Куба. Военните обичат да имат подробни планове за всичко, но всички знаят, че и най-добрите бойни планове отиват на кино, щом бъде даден първият изстрел. Тогава положението спасяват импровизирането, инстинктът и инициативността. Не е излишен и малко късмет.

— Йейлската учебна екскурзия в Куба започва на двайсет и втори октомври — продължи Сара. — Записала съм се в групата. Вие също. Предполагам, че паспортът ви е наред, но не сте подали документи за виза.

— Дал ли съм депозит?

— Да. С паричен превод. Трябва да доплатите разликата.

— Идва ми наум думата „самонадеяност“.

— Да го наречем „оптимизъм“.

— А ако откажа?

— Ще замина без вас.

— Как ще изнесете парите от страната без моята яхта?

— Има и други начини. Установих го предишния път, когато бях в Куба.

— Значи нямате нужда от мене.

— Освен това установих, че тези начини не са за предпочитане. „Пескандо Пор ла Пас“ е най-добрият. — И поясни: — Прикритието е идеално и ако успеем да пренесем парите на „Мейн“… да речем в кашони от провизии, няма нужда да прибягваме до други начини, които може да са опасни.

Цялата идея беше опасна, обаче се въздържах да го спомена.

— А и връщането до Кий Уест с останалите участници в турнира ще ни избави от евентуални проблеми с бреговата охрана и митницата.

Аха. Щеше да е жалко да стигнем чак до там и накрая да ни конфискуват шейсетте милиона на пристанището. С всяка изтекла минута изглеждаше все по-лесно — или поне така си мислеше Сара. Каква ирония, че тя беше откровена с мен, но не и със самата себе си!

— Групи от Йейл пътуват до Куба два-три пъти годишно — продължи тирадата си Сара. — Мога да се включа и в друга учебна екскурзия. Но това пътуване случайно съвпада с риболовния турнир… истински дар божи. А вие и вашата яхта сте последният елемент от плана — прибави тя.

Е, това вече намирисваше на натиск. Биваше си я да убеждава. Можеше да ми продаде яхта и да ме убеди, че е дар божи. Ама не бях сигурен, че ще рискувам живота си за нея или заради парите. А и тя не споменаваше за един друг елемент от плана, затова я попитах:

— Ако приема, как ще пътуваме?

— С чартърен полет от Маями до хаванското летище „Хосе Марти“ с групата от Йейл и още няколко групи. Йейлската група има резервация в добър чуждестранен хотел в Хавана.

Всъщност я питах друго.

— Като… приятели ли ще пътуваме?

Сара почти се засрами, но се окопити.

— Изобщо няма да се познаваме, преди да се срещнем в групата. — После прибави за яснота: — Ще спим в отделни стаи.

Е, ако приемех, поне никой не можеше да ме обвини, че съм мислил с оная си работа.

Изчаках я да подхвърли вероятността за нещо повече, за да направи сделката по-примамлива, но тя отсече:

— Имам си гадже.

— И аз. Все пак сме в Кий Уест.

Сара се усмихна.

— Аз пък имам друга информация.

Наистина се бяха подготвили добре.

— Що се отнася до „Пескандо Пор ла Пас“, Карлос записа друга яхта в турнира, за да запази място — продължи тя. — Може да я замени с „Мейн“.

Това отговаряше на въпроса защо изобщо не съм чул, че ще участвам в турнира. Чувствах се като рокзвезда с коварен импресарио, който без мое знание ме е включил в турне, на което не искам да ходя.

— Едни приятели на Карлос са ангажирали яхтата ви миналия август — добави Сара.

Замислих се и си спомних две двойки от кубински произход, които ме бяха наели за риболовен круиз.

— Препоръчаха ви като добър шкипер.

— И не са сбъркали.

— Освен това казаха, че имате оръжие на борда.

Всъщност имах деветмилиметров „Глок“, а Джак — деветмилиметров револвер „Смит & Уесън“, които можехме да използваме, в случай че вдигнем акула на борда. Носехме също дванайсеткалиброва пушка „Браунинг“ за стрелба по птици и панички, както и автомат АР-15 за самозащита. Из проливите има доста наркотрафиканти и е най-добре да стоиш по-далече, но трябва и да си готов за срещи с тях. С две думи, моят арсенал е за спорт, бизнес и защита от лоши хора. Предполагам, че към последните спадат и кубинските стражеви катери.

— Карлос казва, че оръжията ви могат законно да останат на борда в Хавана и Кайо Гилермо, ако господин Колби ги декларира и не ги сваля на сушата — осведоми ме тя. — Това е според морското право.

— Ясно.

— Но може да се наложи някой да свали пистолет на брега.

— Невъзможно.

— Ще го обсъдим по-късно.

— Трябва ли да знам още нещо, заради което ще ме арестуват в Куба?

— Само онова, което вече ви разказах. — И призна честно: — Не разполагам с конкретни подробности за нищо друго. Информацията ми е предадена на принципа „необходимост да се знае“ — в случай че ни разпитва кубинската полиция. Разбирате ме, нали?

Кимнах, като се чудех с какво си изкарва прехраната, когато не проектира паметници. Тъй де, човек обикновено не чува термини като „необходимост да се знае“ от архитекти и изобщо от повечето хора. Може пък да четеше шпионски романи.

— Откъде знаете, че полицията не следи нашия човек в Хавана? — попитах аз.

— В една полицейска държава човек се научава да разпознава тайната полиция и да се пази от нея. — И ми напомни: — Миналата година се срещнахме без проблем.

Веднъж оцеляла след пътуване в сърцето на мрака, Сара се държеше малко самонадеяно. И аз бях ходил там. Раните ми го доказваха.

— Когато пристигнем в Хавана, може да не успеем да се срещнем с нашия човек — продължи тя. — Или той да ни посъветва, лично или чрез съобщение, да прекратим операцията, понеже е прекалено опасно. В такъв случай ще получите петдесет хиляди за вложените усилия и време.

— Ще трябва ли да разглеждам архитектурни паметници до края на екскурзията?

— Ще видите, че всички културни аспекти на това пътуване ще са ви интересни. Ако операцията е в ход, но промените решението си в Хавана…

— Това няма да се случи.

— Така си и мислех.

— Добре, ако сме в Хавана и операцията се отложи, ще идвате ли да пиете и танцувате с мен?

— С удоволствие. — Тя демонстративно си погледна часовника. — Тази вечер трябва да се приберем в Маями.

— Защо не останете на Кий Уест?

— В Маями ни очакват.

— Добре. — Изправих се.

Тя също стана.

— Бих искала да чуя отговора ви още сега.

— Ще го чуете преди да стигнем в пристанището. Трябва да поговоря с Джак.

— Той трябва да знае само абсолютно необходимото.

— Карлос вече ми го изясни. — Помълчах и попитах: — Ще се видим ли пак с Едуардо?

— Защо питате?

— Симпатичен ми е.

Сара помълча, после отвърна:

— Той е страстен риболовец.

— Трябва да лови риба в безопасни води.

Тя кимна.

— Ще видим.

Подвикнах на Джак:

— Прибираме се! — После отново се обърнах към нея. — Ако се сетите за още нещо, което трябва да знам, кажете ми го, преди да стигнем в пристанището.

— Няма нищо друго, освен…

— Да?

— Харесва ми дизайнерската ви тениска. — Тя се усмихна и посочи гърдите ми. Веднага налапах въдицата, а Сара прибави: — Убедена съм, че мога да ви поверя живота си. Вие сте се върнали след два мандата в Афганистан и ще се върнете жив и здрав от Куба.

— Е… не е същото. В Афганистан командвах сто отлично обучени и въоръжени до зъби мъже и всеки от тях пазеше гърба на другия. В Куба ще сме само двамата с вас.

— Но имате топки. В смисъл кураж. И хъс.

Това изявление малко ме изненада.

— А аз имам мозък. И опит. — Тя пак се усмихна. — Екипната работа е гаранция за успех.

— Това прозвуча като надпис на тениска.

— Имате ли ми доверие?

— Изглеждате достатъчно самоуверена.

— Какво повече искате?

Е, исках да се чукаме, ама щях да се задоволя и с трите милиона.

— Не се опитвайте сам да се разубедите, Мак. Има една поговорка: „Предпочитам да съжалявам за нещата, които съм направил, отколкото за онези, които не съм“.

— Аз съжалявам и за двете.

— Имаме нужда от вас. Тук става въпрос и за справедливост. И ще нанесем удар на една безчовечна система.

— Ще го имам предвид. — После й прочетох обичайните си инструкции. — Настанете се удобно долу или останете на палубата, само гледайте да не паднете в морето. Проливите са като шведска маса за акулите. Ще се върнем в пристанището след около час.

— Чудесен круиз.

— Радвам се, че ви е било приятно.

Докато отивах към рубката, чух как електрическият брашпил вдига котвата. Джак запали мотора.

— Как мина?

— Добре.

— Ще забогатеем ли?

— Не от риболов.

— Поне ще я изчукаш ли?

— Не стана дума за това.

Той понечи да ми освободи капитанското място, но аз го спрях.

— Поеми руля.

— Защо?

— Трябва да се упражняваш.

Джак запали цигара и натисна щамбайна напред.

— Довери се на инстинкта си, Мак.

— Инстинктът ми подсказва, че не знаеш какво да правиш там.

— За половин милион мога да се науча бързо.

— Трябва ми решението ти преди да стигнем в пристанището.

— Какво трябва да знам преди да взема решение?

— Нищо, което вече да не ти е известно.

— Добре. Ще си помисля. — И ми напомни: — И без това живеем назаем.

Така си е. И идваше време за поредната вноска.