Нелсън Демил
Кубинската афера (48)

48.

Кайо Коко, най-големият остров в архипелага, явно преживяваше строителен бум и край белите му плажове никнеха хотели и вили. Това беше друга Куба и аз се зачудих дали всички тези чуждестранни инвестиции очакват прииждането на американците. В такъв случай на инвеститорите можеше да им се наложи да почакат по-дълго, отколкото си мислеха.

Сара проучваше картата в пътеводителя си.

— Карай по този път и ще излезем на морската магистрала за Кайо Гилермо.

— Добре. — Забелязах няколко стари американски коли, навярно таксита, и една възрастна двойка даже ми махна да спра. И аз им махнах. — Дейв Кац трябва да дойде тук.

— Кой?

— Един таксиджия в Кий Уест.

— Самите ние трябва да се върнем тук. С твоята яхта.

Да не говореше за същата яхта, с която щяхме да избягаме от Куба?

— След пресконференцията в Маями надали ще ни посрещнат с отворени обятия.

Сара не каза нищо.

Излязох на магистралата за Кайо Гилермо, на която се бяха подредили въдичари, и видях, че един е уловил червен луциан.

— Обичаш ли суши?

— Не говори за храна.

Пясъчните брегове и плитчините край пътя бяха порозовели от стотици поклащащи се фламинго.

— Изумително е — каза Сара.

— Наистина.

Късата магистрала свърши и вече бяхме на Кайо Гилермо — не самият край на нашето пътуване, ама може би началото на края. Зависеше от това дали флотилията на „Пескандо Пор ла Пас“ още е там. И щяхме да разберем след десетина минути.

— Успяхме — заяви Сара.

Наистина.

— Къде е пристанището?

Тя провери в пътеводителя.

— Завий надясно.

На Кайо Гилермо не беше застроено като на Кайо Коко и по тясното шосе почти нямаше трафик, освен колела и таксита „Коко“. Пред нас видях надпис „Марина Марлин“, отбих в чакъления паркинг и спрях.

Пристанището се състоеше от няколко прилични наглед сгради край брега, включително голям навес, където риболовците носеха улова си, за да го претеглят и фотографират, докато си разказваха рибарски истории и жулеха бира. Наляво забелязах една по-занемарена постройка с кубинското знаме и реших, че това е дирекцията на входното пристанище. Отпред бяха спрели четири маслиненозелени военни коли и на дъсчената табела пишеше „Guarda Frontera“, а отдолу — „Ministerio del Interior“, също като на затвора „Вила Мариста“. Тия задници бяха навсякъде.

Докато гледах натам, отвътре излезе мъж с маслиненозелена униформа, качи се на една от колите и потегли към нас. Подкарах към главната сграда на пристанището, обаче видях, че мъжът пътьом ни измерва с поглед.

Зад сградите се виждаха някои от кейовете, където почти нямаше пристанали яхти. Погледнах си часовника. Минаваше един и флотилията трябваше да е в морето. Освен ако не беше във Флорида.

— Ще ида да видя какво ще успея да науча. Ти остани при товара.

Сара прибави нещо на испански и въпреки че не го разбрах, схванах смисъла.

— Адиос и късмет.

Тя слезе от буика, закрачи към главната сграда и влезе.

Е, това пак беше от ония моменти, от които зависеха съдбата на операцията и собственият ни живот. Ако бяха наредили на флотилията да отплава от Куба, довечера заедно с други балсерос щяхме да се качим на някой сал.

Видях един трийсетметров катер, закотвен на стотина метра от пристанището — корпусът му беше боядисан в сиво и въпреки че не можех да различа маркировката, на кърмата му се вееше кубинското знаме, а на задната палуба имаше оръдейна кула. Определено не беше риболовен.

Отново ми хрумна, че тази операция прекалено много зависи от низ от събития, върху които нямаме почти или абсолютно никаква власт. Повече щеше да ми допадне план, който не разчита толкова на „vaya con Dios“.

От сградата излезе още един военен, погледна американското комби, качи се на колата си и потегли. Трябваше да е обедната почивка. Пък ние бяхме спрели точно пред дирекцията на Гуарда Фронтера, митницата и миграционната служба, чиито служители си изкарваха прехраната, като ти искаха паспорта. „Pasaporte, senor.“ А бе, как точно ми беше името?

Сара излезе от сградата и по лицето й не можах да позная дали ми носи добра новина, или щяхме да се прибираме вкъщи с плуване.

Тя се качи в колата.

— Добра новина. „Голямата риба“ засега е на трето място.

Никога не бях смятал третото място за добра новина.

— Щяха да наваксат, ако имаха още няколко дни. Добре, а сега накъде?

— Към хотел „Мелия“. Той е на няколкостотин метра нататък по улицата.

Излязох от паркинга и завих надясно по засипания с пясък път.

Първо минахме покрай хотел „Гранд Кариб“, после покрай заведение на име „Иберостар Дайкири“, което ми напомни, че трябва да пийна нещо.

— Завий тук.

Завих по дългата обточена с палми отбивка на хотел „Мелия“ — комплекс от розови сгради, заобиколени от добре поддържана буйна растителност. Тук бяха отседнали тримата риболовци, докато Джак и Фелипе живееха на яхтата. И пак тук довечера в седем със Сара щяхме да се срещнем с нашия човек в Кайо Гилермо. Ако изобщо се появеше.

Сара повтори информацията за хотела, която й бяха дали.

— Срещу щедър бакшиш довечера ще можем да паркираме на отбивката и да държим под око колата от ей онези прозорци. Там е лоби барът.

Когато си бях представял тази сцена след разговора на гробището, се бях виждал да седя тук в камион с шейсет милиона долара в каросерията. Сигурно трябваше да се благодаря, че съм стигнал чак дотук. Само че щях ли да приема работата, ако знаех, че шейсетте милиона са евентуални? Не. Но пък можеше да се съглася, ако ми бяха казали за костите от „Вила Мариста“.

— Мак? Да тръгваме.

— Добре… обаче щом вече сме канадци, може още сега да си вземем стая тук и един след друг да се изкъпем и да поспим, докато единият от нас виси в бара. — Макар че нямах представа как ще правим секс, ако спазвахме тая схема. — Ще платим в брой.

— Звучи съблазнително, но трябва да покажем и визите си и да докажем как сме пристигнали и как ще си заминем.

— Добре де, дай тогава да вървим в бара.

— Не се очаква да пристигнем преди седем вечерта. Ще спазваме плана. — И прибави: — Има къде да отидем. Завий надясно по улицата.

Явно я бяха инструктирали какво да правим и какво да не правим тук. Аз знаех само — от разговора ни с нея на гробището — за лоби бара на „Мелия“ в седем. И сигурно не трябваше да знам повече, докато не се наложеше.

Излязох от отбивката и завих надясно по крайбрежната улица. Подминахме хотел „Сол Клуб“, очевидно последния по пътя. Нататък имаше ниска тропическа растителност и тук-там стърчеше по някоя палма, а надясно бяха белият пясъчен плаж и Атлантикът, където щях да съм довечера. Ако всичко минеше по плана, който щяхме да научим в седем.

Стигнахме до края на улицата и видях дъсчена табела с надпис „Playa Pilar“.

— Така се е казвала яхтата на Хемингуей — открехна ме Сара.

— Нямаше да се сетя.

— Кръстил я на героинята си от „За кого бие камбаната“. Ти би ли кръстил яхтата си на мен?

— Разбира се. — Стига да имах яхта. Ана?

Влязох в пясъчния паркинг, който не се виждаше от пътя заради високите храсталаци, и спрях под една палма. Имаше още няколко коли, а по-нататък към морето видях продълговата синя сграда със сламен покрив, която приличаше на плажен бар и ресторант.

— Може да убием известно време тук и да държим под око буика от задната тераса — каза Сара.

Явно бяха направили предварително разузнаване, което ме наведе на мисълта, че някой си знае работата.

Слязохме и взехме раниците си от задната седалка. Измъкнах глока от пояса си и го прибрах в чантата.

Отидохме в ресторанта, който се казваше „Ранчон Плая Пилар“, минахме през бара с неизненадващото име „Хемингуей“ и излязохме на дървената задна тераса. На пластмасовите маси седяха неколцина души, вариращи на възраст от стари до млади и на цвят — от съвсем бели до червени като рак. Замириса ми на пържени картофи.

Не се мяркаше обслужващ персонал, затова се настанихме на маса с прекрасен изглед към плажа и буика. В отсрещния край на терасата седеше двойка с три хлапета, които тичаха наоколо и изобщо се държаха противно.

— Искам деца — осведоми ме Сара.

— Аз ще си поръчам пържени картофи.

Отправих поглед към морето, отчасти скрито зад високи пясъчни дюни. Към плажа водеха дървени пътеки и на една наблюдателна кула видях хора с бинокли и фотоапарати. Прекрасно кътче от света.

Та седяхме си ние, вдишвахме аромата на пържени картофи и соления въздух и слушахме прибоя и хиперактивните малчугани. Все едно бяхме на почивка някъде на Карибите или в Южна Флорида. Ама не бяхме. Всъщност се намирахме в Куба, където, веднъж беше казала Сара, полицейската държава невинаги е очевидна.

Забелязах, че десетина от клиентите са по небрежно плажно облекло и са боси, докато ние със Сара приличахме на пешеходни туристи чак до обувките. И бях почти сто процента сигурен, че съм единственият на тази тераса с пистолет в раницата. Вписването в обстановката по-скоро е въпрос на нагласа, отколкото на дрехи, а опитите да се правиш на незабележим привличат вниманието.

Една млада сервитьорка по черен панталон и розова тениска дойде при нас и ни поздрави с „буенос диас“, докато ни оглеждаше, може би за да определи националността ни. „Аз съм канадец“.

Сара отговори на поздрава на испански и продължи на английски.

— Може ли обедното меню, por favor?

— Si, senora.

Не беше ли сеньорита? Вероятно се беше състарила от пътуването.

— И една бира — прибавих аз. — Имате ли „Корона“?

— Si.

Има Бог! Обърнах се към Сара.

— Реши ли какво ще пиеш, Ана?

— Дайкири, Джонатан.

— Също като в Торонто. — Вдигнах поглед към сервитьорката. — Дайкири за сеньората, por favor, а?

— Si. Веднага се връщам. — Тя се отдалечи.

— Ти си идиот — похвали ме Сара.

— Трябва да се потопиш в легендата си. Не са ли те учили на това?

Тя нямаше какво да ми отговори.

— Може ли да повисим тук до седем?

— Затварят в четири и половина. — Сара ме погледна. — Преди секретни срещи понякога е по-добре да си статичен. Друг път е по-добре да си мобилен.

— Добре са те научили.

— Чела съм романите на Ричард Невил.

— Недей да смесваш действителността с художествената измислица. — Което ме подсети за нещо. — Пазиш ли списъка на групата ни?

— Да. Взех го, в случай че се наложи да го използваме за прикритие. Защо?

— Искам да купя картичка с Хемингуей и да я пратя на Ричард.

— Съсредоточи се върху мисията, моля те.

— Аз имам много мисии в живота.

— Не и ако не изпълниш тази.

— Добре.

Отново се загледах към плажа. Пясъкът имаше сини и розови нюанси, водата искреше в тъмен аквамарин. По-навътре обаче забелязах пенещи се вълнички и в небето от изток на запад бързо се носеха разпокъсани облаци. Задаваше се буря.

Келнерката донесе напитките ни и две обедни менюта. Цените бяха само в ККВ, което директно отрязваше кубинците в собствената им народна република. Момичето обеща да се върне, за да вземе поръчката ни, само че ние не го пуснахме. И двамата си поръчахме специалитета на заведението, а именно салата от омари, и аз поисках две бутилки вода и „папас фритас“ — пържени картофи.

— Знаете ли откъде мога да купя пощенски картички? — поинтересувах се.

— Si. Вътре има.

— Gracias.

— Los banos? — попита Сара за тоалетните.

Сервитьорката ни упъти, взе менютата и се отдалечи.

— Какво ще правим с всичките ни кубински песо? — полюбопитствах аз.

— Ще ги запазим за другия път.

„Прати ми картичка“.

Тя вдигна раницата си и се изправи.

— Дръж товара ни под око.

— Намери ми картичка с Хемингуей.

Та седях си аз и се рехидратирах с короната, която, макар и внос от Мексико, ми навяваше спомени за дома. И зяпах морето със същия копнеж, с който се взираха във Флоридския пролив кубинците по Малекон. Тъй близо, ала тъй далеч, както се пее в прочутата песен.

Всъщност Кайо Гилермо се намираше на триста и петдесет километра от Кий Уест. Това правеше десетчасово плаване със скорост двайсет и пет възела, в зависимост от вятъра, вълните, приливите и отливите. Ако потеглехме в полунощ, щяхме да сме на Чартърния кей най-късно в десет сутринта, а в „Зеленият папагал“ — навреме за обяд. И Фестивалът на фантазията още щеше да е в разгара си.

Нещо повече, щяхме да сме в международни води един час след отплаването, на теория в безопасност от стражевите катери на Гуарда Фронтера.

Нямах представа как ще качим товара си на „Голямата риба“, обаче довечера в седем щяхме да научим и се надявах планът да не разчита прекалено много на молитви към Богородица. Иначе като капитан щях да го променя.

Едно от противните хлапета дотича при мене — шест-седемгодишно шопарче по бански. Държеше хартиена купа с пържени картофи, за които бях готов да му откъсна ръката. Малкият натика шепа картофки в устата си и ме попита:

— Ти откъде си?

— От Канада. Не си ли личи?

— Ние сме от Хамилтън. Ти откъде си?

— От Торонто.

— Говориш като американец.

— Върви си играй в морето.

— Американец си.

— Ти да не си чивато?

— Какво е това?

— Дай ми едно картофче и ще ти кажа.

Хлапето протегна купата към мене и аз награбих няколко картофа, преди да успее да я дръпне.

— Какво е… чови…

— Комемиерда. Умен човек. На испански. Кажи го.

Успя от втория опит и аз го посъветвах да използва думата пред обслужващия персонал.

Майка му му извика да не досажда на чичкото и хлапето избяга с пържените си картофи, като надаваше крясъци:

— Американци са!

Много ти благодаря, малкият. А бе, в Кайо Гилермо не беше престъпление да си американец, обаче в Куба беше престъпление да си Даниъл Маккормик и Сара Ортега. Трябваше да му покажа канадския си паспорт. Ако успееше да го заблуди, щеше да заблуди и полицията.

Сара се върна и реших да не й споменавам за случката. Знаех, че не се плаши лесно, ама пък можеше да настои да си тръгнем преди да получа салатата си от омари.

Тя остави на масата няколко картички.

— Избери си една. Останалите ще запазим като сувенири.

Бях се надявал да запомня Куба с трите милиона долара, само че нямах право да говоря за това.

Разгледах картичките и се спрях на изглед с риболовна яхта и надпис „Кайо Коко и Кайо Гилермо, където е обичал да лови риба Ърнест Хемингуей“. Идеално.

— Скъпи Ричард, надявам се, че тениската ти е харесала и със Синди сте отишли в „Роландо“.

— А аз се надявам да я пратиш от Кий Уест.

— Така и ще направим.

Та седяхме си ние и се наслаждавахме на мига. Хвърлих поглед към буика на паркинга. На второ място по важност след безопасното ни измъкване от Куба беше тайно да пренесем товара си в Съединените щати. И това ме подсети за катерите на американската брегова охрана и Агенцията за борба с наркотиците. Обаче ние с Джак и „Мейн“ — понастоящем „Голямата риба“ — бяхме в компютърната система и се смятахме за благонадеждни корабопритежател и екипаж, а и познавахме част от граничарите по име и си приказвахме с тях по радиостанцията. Същото се отнасяше за митницата в Кий Уест. И бях наясно, че това е една от множеството основателни причини Карлос и неговите амигос да изберат тъкмо нас с Джак за тази интересна работа.

Донесоха салатите и пържените ни картофи и ние ги изядохме в мълчание, разделяйки вниманието си между морето и паркинга, където беше буикът — и където щеше да се появи полицията, ако дойдеше да ни търси.

Е, бяхме стигнали до Кайо Гилермо и вече знаехме, че флотилията още е тук. Това беше добрата новина. Естествено, имаше и лоша — със Сара бяхме обект на общонационално издирване. Само че Куба беше голям остров и като в повечето полицейски държави, полицията я биваше повече в сплашването, отколкото в полицейската работа. Бях сигурен, че залавят повечето бегълци по доноси от чиватос. И тъй като се намирахме в зона, свободна от такива, можеше да приемем, че сме в относителна безопасност.

Освен, разбира се, ако ченгетата не бяха направили връзка между мене и „Голямата риба“, което можеше да се е случило или да се случи по всяко време.

С това приключих анализа на силните и слабите страни и възможностите на противника. На ред идваха приятелите.

Първо, Едуардо продължаваше да е свободен електрон. Сигурно трябваше да го натикам в багажника на някоя кола в сервиза на Чико, обаче щях да разстроя Сара.

Второ, още не бях получил очакващата ме изненада. Нямах рожден ден, значи трябваше да е нещо друго. Дали пък планът не предвиждаше да ни зарежат двамата с Джак в Кайо Гилермо? Изненада! Обаче щяхме да им трябваме на пресконференцията — освен ако не ме бяха баламосали и за това. Все пак щяха да имат нужда от нас, за да преведем яхтата през бреговата охрана и да избегнем митницата. Пък и след като не носехме шейсетте милиона долара, вероятността с Джак да се окажем измамени рязко намаляваше. Ама не чак до нула.

И накрая, не можех да не си помисля — за последно до другия път — за трите милиона долара. Два за мене, един за Джак. Виж, това наистина щеше да ми промени живота. Ама пък парите може би още си бяха там и аз може би щях да се върна за тях със Сара — ако през следващите няколко часа нещо тука драстично не ни променеше живота.

Междувременно нашият човек в хотел „Мелия“ не знаеше коя вечер ще се появим, обаче се надявах ежедневно да ходи в лоби бара, както го бяха инструктирали. „Радвам се да ви видя тук“.

— Досети ли се каква е изненадата? — попита ме Сара.

— Не съм мислил за това.

— Ами… тогава може би трябва да ти кажа.

— Сега е моментът.

Тя се поколеба.

— Нашият човек в „Мелия“ е Фелипе.

Виж, това наистина ме изненада. Ама не чак толкова. А и от гледна точка на сигурността изглеждаше логично — така в операцията бяха замесени по-малко хора и самият той имаше интерес от успешната развръзка.

— Това е хубаво. — Само че защо Сара си мислеше, че няма да се зарадвам? Ами… щом бях толкова умен, трябваше да се сетя.

Вперих очи в нея и погледите ни се срещнаха.

— Добре… — Май загрях. — Добре… и?…

— Съжалявам, Мак. Трябваше да научиш преди да се срещнем с него.

Да бе. За да се държа така, все едно току-що сме минали на „ти“ след една седмица заедно. А бе, тия хора наистина не допускаха нищо да излиза от семейството.

Сара ме погледна.

— Ъъъ… не знам какво да кажа.

— И аз. Обаче как си я мислеше тази работа?

— Мислех си, че няма да стигнем чак дотук. Тъй че нямаше значение. Желаех те… сигурно трябваше да съм по-разумна.

А бе всъщност и аз често не мисля по-далече от оная си работа, но… трябваше да призная, че изпитвам… гняв ли? Не, по-скоро бях изненадан от чувствата си. Когато ставаше въпрос за някакво абстрактно гадже в Маями, това не ме смущаваше особено. А сега, след като можех да поставя на безликия й и безименен приятел красивото лице и името на Фелипе, почвах да се измъчвам — сериозно.

— Кажи нещо.

Погледнах я и видях, че е разстроена.

— Когато се срещнем с Фелипе, ще се държа така, като че ли между нас не се е случило нищо — успокоих я аз. Шест пъти съм гледал „Казабланка“.

— Той и бездруго почти се е побъркал от ревност.

— Нямам представа защо.

— Защото е кубинец.

И това беше човекът, с когото щяхме да сме на яхтата цели десет часа! Е, имах пистолет. Както и той обаче. Спомних си, че я бях питал доколко го познава. „Срещали сме се“ — отговори ми тогава тя. Хм, сигурно. Спомних си и че във „Флоридита“ Сара ме попита дали Джак ме е питал дали спя с нея. Спомних си и че Джак ми каза, че Фелипе познавал Сара. Дали се беше опитвал да ми подскаже нещо? Може би. Въпреки че той обикновено не се церемонеше. Ама пък вече можеше да е почетен кубинец, купен от Едуардо. И като отворих дума за Едуардо, старата лисица знаеше какво става — или от Джак, или сам беше разбрал, взирайки се в очите на Сара, когато бяхме в сервиза на Чико. Спомних си и напомнянето му, че тя имала връзка в Маями, и как я беше погледнал, потвърждавайки репликата на нашия човек, на Фелипе де: „Радвам се да ви видя тук“.

Тъй че, да, бях имал всички необходими улики. Тогава защо не ги бях свързал в обща картина? Понеже любовта е сляпа.

Във всеки случай Едуардо нямаше как да се свърже с племенника си и да сподели с него подозренията си. И никога нямаше да го направи. Затова пак уверих Сара:

— Ще се държа като офицер и джентълмен.

— Само това ли ще ми кажеш?

— Какво друго да ти кажа?

— Искам да ми кажеш, че ме желаеш.

Може да беше гледала прекалено много кубински сапунки, на каквато и почваше да напомня нашият диалог.

— Нали каза, че ме обичаш?

— Обичам те. — И наистина я обичах. И точно затова трябваше да попитам: — Обичаш ли го?

— Обичах го. Но вече не го обичам. Иначе нямаше да правя секс с теб.

— Добре. Той обича ли те?

— Той бърка ревността с любов.

Никога не бях имал такъв проблем, ама пък бърках секса с любов. Само че не и този път.

Изобщо, чувствах се кофти. Не съм свикнал да съм страна от триъгълник.

— Довечера ще се придържаме към нашата версия и ще се оправяме, когато се приберем у дома.

Тя кимна и ме хвана за ръка.

— Когато се приберем, ще му разкажа всичко.

Нали щеше да му се обажда от Хавана? Обаче разбирах, че тогава Фелипе се е намирал на яхтата и Сара не е можела да се свърже с него по телефона. Вероятно беше забравила.

Тя се усмихна принудено.

— Обичам те, въпреки че нямаш пари.

Мерси, че ми го напомни. Но пък ми стана приятно и се усмихнах.

Сара се огледа за сервитьорката.

— Хайде да пием по още едно.

— Аз ще пропусна. Обаче ти си поръчай. — Изправих се и преметнах раницата си през рамо.

— Къде отиваш?

— Ще се разходя по плажа.

— Ще дойда с теб.

— Не. Трябва да се разделим — от тактически съображения за сигурност. Ако ни издирват, полицията няма да ни залови и двамата и единият от нас ще успее да отиде в хотела и да се срещне с нашия човек… с Фелипе де.

Тя също стана.

— Не…

— Сега командвам аз, както ще е и довечера, когато отново ще съм капитан на яхтата си. Тъй че свиквай да изпълняваш нареждания.

— Мак… не…

— Трябва да останеш при товара. — Хвърлих ключовете на масата. — Ще се видим в лоби бара на хотел „Мелия“, да речем, в шест и половина.

Сара изглеждаше искрено разстроена и вече почвахме да привличаме внимание, затова я целунах.

— Всичко е наред. Така е най-добре. Ще се видим след няколко часа.

И аз слязох надолу към плажа с раницата и глока. Хвърлих поглед през рамо да видя дали не е тръгнала подире ми, обаче я нямаше.

В любовта и на война човек трябва да взима тежки решения.

Изобщо, очертаваше се интересна вечер. И дано да нямаше повече изненади.