Нелсън Демил
Кубинската афера (50)

50.

Събудих се от следобедната си сиеста, прибрах глока в раницата и си проправих път сред гъсталака към улицата, която водеше към хотел „Мелия“.

Тъкмо минаваше шест, слънцето се спускаше към хоризонта и крайбрежната улица пустееше. До хотела имаше около три километра и щях да стигна за по-малко от половин час, ако ускорях ход или някоя полицейска кола предложеше да ме качи до там.

Като стана дума за това, изпитвах известни угризения, че съм зарязал Сара сама, обаче тя можеше да се грижи за себе си и разделянето ни наистина беше добър тактически ход. А и ме беше ядосала.

По време на полудрямката си не бях получил потресаващо откровение, подсъзнателно прозрение или емоционално облекчение. Всъщност още бях ядосан.

А най-много се ядосвам, когато хората ме лъжат. И освен това бях ядосан на Карлос и Едуардо. Карлос имаше много да ми обяснява, когато се приберях. Едуардо беше ходещ мъртвец, така че щеше да мине метър.

Като се замислех, най-много бяха баламосали Фелипе. И щяха да продължат да го баламосват.

Подминах „Сол Клуб“ и напред видях „Мелия“. Погледнах си часовника. Беше шест и половина. Забелязах, че тук слънцето залязва малко по-рано, отколкото в Хавана. Забелязах и че небето е покрито с бързо движещи се облаци.

Ускорих ход и минах по обточената с палми отбивка на хотела, задъхан и потен. Заозъртах се за буика, но не го видях. Мамка му.

Тъкмо се канех да попитам служителя, който паркираше колите на гостите, дали е виждал красива дама с красива американска кола, когато комбито спря пред входа на хотела. Сара ме видя, обаче остана зад волана и поговори на испански с един от служителите, после му подаде няколко сгънати банкноти и паркира сама на отбивката. Слезе с раницата си, заключи вратите и тръгна към мен.

Нямах представа какво да очаквам.

— Направо се поболях от тревога за теб — каза Сара.

— Добре съм. А ти?

— Пука ли ти?

Предстоеше тежка вечер.

— Дай да пийнем по едно.

Влязохме и намерихме лоби бара, слабо осветено заведение на име „Лас Оркидеас“, въпреки че наоколо не забелязах никакви орхидеи. Затова пък имаше много свободни маси и Сара помоли на английски салонната управителка да ни настани до прозорец, понеже искала да вижда буика си, в багажника на който имало седемнайсет черепа и титулос де пропиедад, макар да не й обясни всичко това де.

Оставихме раниците си на пода и седнахме един срещу друг. Липсваше ни само Фелипе, за да оформим триъгълника.

— Страхувах се, че няма да дойдеш — призна Сара.

— Къде можех да се дяна?

— Мислех, че ще свалиш някоя на плажа.

Ей, как не се сетих за това?!

— И се тревожех да не те спрат.

Хрумна ми, че тази операция спокойно може да продължи и без мене.

— Това щеше да реши поне един от проблемите.

Тя се наведе към мен.

— Ако не беше дошъл, щях да обърна всеки камък на този остров, за да те намеря.

— И аз.

Сара се отпусна назад и си погледна часовника, после се заозърта.

— По това време повечето гости са на терасата и тук обикновено е празно.

Не се впечатлих особено, че Карлос — или някой друг — е пратил дозор да разузнае терена. Но пък отново се успокоих, че има план да ни измъкнат оттук.

Във връзка с това, като се имаше предвид, че със Сара най-вероятно сме обект на полицейско издирване, нямаше да е съвсем безопасно да се срещнем с Фелипе на обществено място. Първоначалният план предвиждаше, че нашето изчезване от йейлската група може да предизвика реакция на полицията, но че властите няма да проявят особено усърдие в търсенето на двама току-що загаджили се туристи и ще се позабавляват, обикаляйки нудистките плажове край Хавана. Ама заради оня лайнар Антонио Сара Ортега и Даниъл Маккормик сега бяха заподозрени в… каквото там ни подозираха. Пък ние си седяхме в лоби бара на хотел „Мелия“ и аз се чудех дали показват снимките ни от летището по Теле Ребелде.

В бара цареше романтичен сумрак и през последната седмица външността ни се беше поизменила, тъй че сервитьорката надали щеше да се разпищи: „Ето ги американците, дето ги издирват!“. Съвсем скоро щяхме да разберем.

Сара се взираше в мен и аз й отправих неискрена усмивка.

— Къде беше? — обвиняващо попита тя.

— Поразходих се. А ти?

— Останах там, където ме заряза, докато в пет не ме изритаха, и после седях в колата, ревах и се тревожих за теб.

„Даниъл Маккормик, ти си истинско говно“.

— Просто имах нужда да се поразходя.

— Повече не прави така.

Не можех да ходя по вода, затова обещах:

— Няма.

— Остави ме аз да платя сметката.

— Тази вечер аз ще те черпя. — Освен ако не ни почерпеше Фелипе.

Появи се сервитьорка по нещо като саронг, поздрави ни и не се разпищя за полицията.

— Гости на хотела ли сте? — попита направо.

— Отседнали сме в „Соло Клуб“ — осведоми я Сара. — Ще платим с ККВ.

— Si, senora.

Сара си поръча дайкири — също като в Торонто, — а аз помолих за диетична кока-кола, за да запазя ума си ясен.

— Трябва да опитате нещо местно — посъветва ме Сара и се обърна към келнерката. — Бихте ли дали на господина „Куба Либре“? — И пак към мен: — Пили ли сте някога този коктейл?

Усмихнах се.

— Веднъж. На моята яхта.

Сервитьорката отиде да изпълни поръчката ни и Сара ме попита:

— Ветроходец ли сте?

— Риболовец съм.

— И за какво хвърляте въдицата си?

— За мир.

— Това си го биваше.

Тя ме погледна.

— Сара Ортега. Обичате ли ме?

— Да.

Сара се наведе към мен.

— Може ли да започнем всичко отначало?

С други думи, можех ли да забравя цялото баламосване. Защо не? Животът е кратък.

— Дадено.

— Единствените лъжи, които ще чуеш от мен, тази вечер или изобщо някога, ще са насочени към Фелипе.

Сещах се за едно подобно обещание, обаче кимнах.

— Добре.

— Ще бъдем ли пак заедно, когато се приберем?

— Много бих искал… но… нали знаеш, понякога, когато хората попадат заедно в опасна ситуация…

— … виждат истинската същност на другия. На мен ми харесва това, което виждам. — И ме погледна в очите.

— И на мен. — Бях се справил страхотно. Сара също.

Донесоха напитките ни и се чукнахме. „За тебе, малката!“

Включете саундтрака на „Казабланка“.

— Предполагам, че се очаква да знам за вас двамата с Фелипе.

Тя кимна.

— Трябваше да ти го кажа.

— Кога?

— След кацането ни на летището.

Май си спомнях, че когато през първия ни ден в Хавана се разхождахме при „Насионал“, ми беше казала, че няма гадже, което влизаше в пълно противоречие с казаното от нея на яхтата. По-късно обаче призна — след секс, — че всъщност имала гадже. Би трябвало да си водя записки.

— И наистина ти казах — напомни ми Сара.

— Благодаря ти за откровеността. — След което я посъветвах: — Понякога и едно име е от полза.

— Какво щеше да промени това?

Основателен въпрос. Ако знаех, че слагам рога на своя съотборник Фелипе, щях ли да легна с нея?

— Мак?

— Вече няма значение. Въпросът е чисто хипотетичен.

— Държиш се като Карлос. Така говорят адвокатите.

— Никога не са ме обиждали толкова.

— Хайде да сменим темата.

Така пък говорят жените. Обаче не го споделих с нея.

Тя се отпусна назад.

— Малко съм нервна.

Пийни си.

— Струва ми се, че той само ще ни погледне и…

— Той вече знае. Или си мисли, че знае. Или просто е ядосан, че цяла седмица сме били заедно денонощно.

Сара само кимна.

— Ще говорим по работа. А работата ни е да се разкараме оттук, без да ни убият. — Уверих я: — Той е наясно, тази вечер това е главната му грижа. Ти си на заден план.

— Бива те да накараш една жена да се почувства специална.

Съгласих се с нея:

— Аз съм безнадежден романтик.

Споменах й също опасението си да не ни познаят, ако снимките ни са били разпратени из страната или са ги показвали по телевизията. Сара явно беше мислила за това или я бяха инструктирали.

— Обикновените кубинци не искат да имат нищо общо с полицията и се проявяват като добри граждани само ако издирваният е убиец или изнасилвач. Не им пука за враговете на режима. — И прибави: — Повечето кубинци харесват американците.

— Ние сме канадци.

— Друг е въпросът с чиватос, но както имаше възможност да се увериш с Антонио, повечето чиватос първо гледат да те изтръскат и чак после се обаждат в полицията. — След което ми напомни: — На курортните острови почти няма такива.

— И един стига. Ами ако Министерството на вътрешните работи е обявило парична награда за информация, която да доведе до арестуването ни?

Тя се позамисли.

— Хм… това вече ще е проблем. Само че ние няма да останем тук дълго, след като се срещнем с нашия човек… с Фелипе де. За участниците в турнира е резервирана допълнителна стая в „Мелия“ и Фелипе би трябвало да има ключ от нея. Ще се скрием там и ще се освежим, докато стане време да тръгнем и да качим товара на яхтата.

— Добре. А кой ще остане да държи под око товара, докато другите двама са в стаята?

— Ще решим, когато дойде Фелипе.

Виж, това щеше да е интересно. За себе си твърдо знаех, че нямам никакво желание да влизам под душа с Фелипе.

— Сега най-после известно ли ми е всичко за операцията?

— Фелипе има информация, с която аз не разполагам. Например как да се качим с товара на яхтата.

— Ясно. — Що се отнасяше до превозното ни средство, ако някой от нашите амигос в Хавана доброволно или принудително пропееше в полицията за черен буик „Роудмастър“, модел 1953-та, щяхме да си имаме сериозен проблем, който отстъпваше единствено на възможността полицията да ме е свързала с „Голямата риба“. Трябваше колкото може по-скоро да разкараме комбито оттук. И колкото по-рано отплавахме, толкова по-добре.

Сара седеше така, че през прозореца да вижда колата и входа на бара. Аз бях с гръб към тях и нямаше да разбера кога е пристигнал нашият човек — Фелипе де, — докато не зърнех нейното щастливо и изненадано изражение. Или не чак толкова щастливо, ако идваха от полицията.

Тя непрекъснато си поглеждаше часовника.

— Закъснява.

— Сигурно ще обърне някоя и друга чаша преди да дойде.

— Ти така ли щеше да направиш?

— Може и да съм го правил в подобни ситуации.

Сара впери очи в мен.

— Ти си си готин и без да си чак такъв мачо.

— Хубаво е човек да е честен. Стига да е и безстрашен.

Тя се усмихна, после погледна над рамото ми и разбрах, че се е появил Фелипе.

— Кажи ми, че ме обичаш — помоли ме Сара.

— Обичам те.

Тя се изправи и се усмихна.

— Я виж ти кой е дошъл!

Станах на крака и се обърнах. Беше Фелипе. Каква изненада!