Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cuban Affair, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2017)
Разпознаване и корекция
bookratt (2019)

Издание:

Автор: Нелсън Демил

Заглавие: Кубинската афера

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Алианс Принт ЕООД

Излязла от печат: 02.10.2017

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-790-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4312

История

  1. — Добавяне

44.

Минаваше един през нощта, трафикът оредяваше и край магистралата се забелязваха все по-малко следи от човешко присъствие. Релефът ставаше хълмист и забелязах, че моторът се мъчи по нанагорнището. Каква ирония, че пътувахме с кола с двигател за яхти! Може би беше карма? Или просто най-евтината опция на Чико? А бе, човек получава толкова, колкото плаща. Освен в Куба.

— Две неща правят това пътуване по-важно от парите — открехна ме Сара.

— Посещението в екологичното стопанство и?…

Ние, Мак. Ние се открихме един друг.

— Да. — С известни усложнения.

— И връщаме у дома тленните останки на онези мъже.

За това спор нямаше. Ама също като всичко друго в тази страна, на черепите несъмнено бяха закачени етикети с цена. Този народ беше толкова отчаян, че всички се бяха превърнали в изпечени тарикати, за да оцелеят. Като Антонио. И ми хрумна, че черепите може да не са на американски военнопленници, убити в затвора „Вила Мариста“, че някакви измамници са се възползвали от историята и са продали менте на Едуардо и неговите приятели. В Куба нямаше дефицит на екзекутирани затворници, както и в Америка нямаше дефицит на кубински изгнаници, готови да повярват във всичко, стига да им помогне да съборят режима. Но дали Едуардо можеше да е толкова лековерен? Е, когато — ако? — пренесяхме черепите в Щатите, щяхме да проверим по научен път за какво сме си рискували живота.

А и онези дванайсет корабни сандъка с пари и скъпоценности… Съществуваха ли наистина? И още ли бяха скрити в пещерата в Камагуей?

Тази страна беше като сложен илюзионистки спектакъл, грандиозно фокусничество, игра на тука има — тука няма, истински „Хогуортс“ за измамници. Пък аз си мислех, че афганистанците са майстори на премятането.

Е, поне нотариалните актове изглеждаха истински.

Хвърлих поглед към Сара. Тя беше истинска. И си беше признала всичките лъжи. Какво още можех да искам?

— За какво мислиш?

— Представям си как в полунощ Антонио е отишъл в твоята стая и е заварил табелата „Не безпокойте“ на вратата.

— Според теб ще съобщи ли в полицията?

— Зависи от това дали е готов да им каже, че е имал среща с теб и ти си му вързала тенекия.

Тя кимна.

— Мене например щеше да ме е срам и сигурно нямаше да си призная, че са ме метнали. Но ако е честен полицейски доносник, може да им се обади и да ги осведоми. И когато в седем сутринта не се появим на кея, вече няма да има никакво съмнение, че сме избягали.

Сара се замисли за всичко това и заключи:

— Нямаме особено голяма преднина.

— Така е. — И благодарение на Антонио така или иначе бяхме в черния списък на полицията. А имахме и други проблеми. Например, ако ченгетата вече бяха открили връзката между мен и „Голямата риба“, което щеше да ги отведе право в Кайо Гилермо. И ние нямаше да знаем за това, докато не стигнем там, а дотогава… А бе, както се казва, никога не пътувай по-бързо, отколкото може да лети твоят ангел хранител.

Друг проблем щеше да е, ако пристигнехме в Кайо и установяхме, че флотилията е била изгонена от страната. Да не споменавам пък за разходките на Едуардо из Хавана или пък тръгването му пеш за родния му дом.

Старецът беше единственият човек в Куба, освен Джак и Фелипе, който знаеше къде отиват Дан Маккормик и Сара Ортега. Даже знаеше с какво пътуваме. Ако полицията го арестуваше и го идентифицираше като Едуардо Валаскес, прочутия враг на държавата, щяха да го питат какво прави в Куба — докато му пускат ток в ташаците. Той ни беше уверил, че ще изпие отровата, ама знае ли човек?

После пък идваха Чико и Флавио, които знаеха малко повече, отколкото ми се щеше. А, да не пропусна и стареца с бастуна. Бях сигурен, че приятелите на Едуардо в Маями и Хавана внимателно са проучили и тримата, и все пак… Както казваше Антонио, всички кубинци работеха на две места. И се продаваха един друг.

— Някой ден Антонио и всички като него в Куба ще бъдат изправени пред съда — предрече Сара.

Всъщност предпочитах да можех в полунощ да чакам Антонио в нейната стая и лично да издам присъда над ташаците му. Само че операцията стоеше на първо място.

Сара наблюдаваше в дясното огледало и от време на време се озърташе през рамо.

— Тукашните катаджии ползват ли необозначени коли? — поинтересувах се аз.

— Да — отвърна тя и ме осведоми: — Най-често карат джипове „Тойота“.

Сара беше истинска съкровищница на информация. Част от която получена миналата година от Марсело. Друга част идваше от нейния инструктор, бившия агент от ЦРУ. Както и от Едуардо, Карлос и техните амигос в изгнаническата общност. Самият аз не бях толкова добре информиран, обаче забелязвах, че ако попитам, понякога получавам отговор. Затова попитах:

— Едуардо познавал ли е баща ти или дядо ти?

— Познаваше и двамата.

— Ясно. Значи единият от тях или и двамата трябва да са му казали, че тези нотариални актове са скрити в църква, а не в пещерата.

— Вероятно.

— Ти обаче не си го знаела.

— Ъъъ… може и да съм го знаела. Но съм забравила.

— А може отначало да са били в пещерата. И после някой е отишъл там и я е опразнил.

— Какво намекваш?

— Намеквам, че Едуардо играе тази игра още отпреди ние с тебе да сме били родени.

— Това не е игра.

— Напротив. Само че кой определя тактиката?

— Не си ти.

— Да, аз съм само рънинг бек. Ти си куотърбекът, а Едуардо е треньорът.

— Уместна аналогия. Но не се задълбавай много в това — посъветва ме Сара.

— Добре. — Обаче се чудех кой е собственикът на отбора. И стигнах до заключението, че е ЦРУ.

Хрумна ми, че цианид не се намира толкова лесно. Не се продава по дрогериите. Спомних си и за фалшивия паспорт на Едуардо и за неговите приятели в американското разузнаване. И колкото повече мислех за това, толкова по-ясно виждах ръката на ЦРУ в някои аспекти на тази операция. Тъй де, всяко нормално американско момче, отрасло с конспиративни теории, вижда ръката на ЦРУ във всичко. Даже баща ми се оправдава за лошата си игра на голф с психологическия контрол на Управлението. Бях работил с техни агенти в Афганистан и ги бях виждал в най-добрата им светлина при специални операции. Куба обаче е друга история. ЦРУ беше тясно, маниакално и злополучно замесено в кубинските работи още отпреди идването на Кастро на власт. Много агенти бяха правили главоломна кариера или се бяха проваляли с гръм и трясък в Куба — най-често второто. Знаех, че оттогава е изтекла доста вода, обаче болката и професионалният срам от тези провали не минават. Тъй де, експлодиращите пури се бяха превърнали в майтап, но десантът в Залива на прасетата представляваше историческа катастрофа.

Затова предполагах, че ЦРУ иска реванш. И подозирах, че там не са фенове на кубинското размразяване, което щеше да легитимира режима и да спомогне за задържането на братя Кастро и комунистите на власт. Освен това допускането на размразяването щеше да е предателство към всички дисиденти, рискуващи живота си в Куба, към всички изгнанически организации в Америка, които все още поддържаха връзки с ЦРУ — хора като Едуардо Валаскес и неговите амигос. Тъй че, да, виждах ръката на Управлението в тази операция и съзнавах, че ако това е вярно, целта изобщо не са били парите в пещерата, а изнасянето на черепите и нотариалните актове, които сега бяха в багажника на буика, и после предизвикване на скандал, който да върне дипломатите вкъщи или поне да им даде повод за разправии.

И ако всичко това беше вярно, моите три милиона долара трябваше да са били само примамка — и то не истинско парче месо, а обикновена блесна. Нейсе, както казваше Сара, не биваше много да се задълбавам. Обаче това обясняваше много алабализми. И можеше да ме подготви за очакващата ме в Кайо Гилермо изненада.

В крайна сметка обаче се радвах, че съм се измъкнал от Хавана и шофирам собствената си кола със затъкнат в пояса „Глок“. До Кий Уест оставаше още много път, ама се движехме в правилната посока и аз за пръв път бях зад волана. Хаванското баламосване беше зад гърба ми. Оттук до края всичко зависеше от собствената ми смелост.

Сара извади от раницата си бутилка вода и си я поделихме.

— Мислех си за нашата екскурзионна група — каза тя.

— Кои са пък тия?

— Дръж се сериозно, Мак. Дано не им създадем проблеми.

— Много мило от твоя страна, че си се замислила за тях. — „Докато ние тука си спасяваме кожата“. — Ако имат проблеми, ще им ги създадат кубинските власти. Не ние.

— Чувствам се така, сякаш сме ги използвали.

— Наистина ги използвахме. — Напомних й: — Нали точно такъв беше планът ти. — Или планът на ЦРУ.

— Полицията може да ги разпитва.

— Това ще е гвоздеят на екскурзията им.

— И да ги експулсират.

— Или още по-лошо. Още една седмица с Антонио. Освен ако в полицията не го пребият.

— Прояви малко съчувствие.

— Добре де, Тад ми хареса — признах аз. — Също Алисън, професор Нейлбъф и някои други, например… — Хубавката Синди Невил. — Оставих тениската си с Хемингуей на Ричард — припомних й.

Тя не ми обърна внимание.

— Чудя се какво ще направи Тад, когато установи, че ни няма.

Това беше по-важният въпрос.

— Надявам се, че ще се обади в посолството. Оттам ще уведомят Министерството на вътрешните работи, откъдето ще отрекат, че сме при тях, обаче ще разберат, че американското посолство знае за изчезването ни и се тревожи.

Сара кимна.

— За съжаление, преди обаждането на Тад, по някое време през нощта Антонио ще съобщи в полицията и Министерството на вътрешните работи ще разпрати снимките ни от летището до всички участъци, военни бази, аерогари и пристанища в страната, включително в Кайо Гилермо.

Помълча, после попита:

— Мислиш ли, че ще успеем?

— Ще направим всичко по силите си.

Сара отново кимна.

— Спомняш ли си какво ти казах, когато взехме стая в „Насионал“?

— За?…

— За това как ние с теб седим на носа на твоята яхта, Джак и Фелипе са в рубката, и се взираме в хоризонта, докато накрая се появява Кий Уест.

— Аха.

— Казах ти също, че нашето идване тук е благословено от Бог. И че както си се завърнал от Афганистан, така ще се завърнеш и от Куба.

— Да, спомням си.

— Трябва да повярваш в това. Вярата те е върнала у дома от войната. — Тя сложи ръка на рамото ми. — Когато си благословен и каузата ти е справедлива, Бог е с теб и ти дава сила.

Кимнах. И се сетих за нещо, написано на лист хартия, което се разпространяваше сред войниците: „Съдбата прошепнала на воина: «Няма да издържиш надигащата се буря». А в отговор воинът й прошепнал: «Аз съм бурята».“

— Прибираме се у дома. Джак и Фелипе се прибират у дома. И воините се прибират у дома.