Нелсън Демил
Кубинската афера (35)

35.

Антонио носеше тесния си черен панталон и прилепнала тениска в същия цвят, която изглеждаше малко нелепа. Не се ръкувахме, но той ни покани да седнем и ни попита:

— Трудно ли открихте мястото?

— Нямаше го в моя пътеводител.

Той впери очи в нас.

— Мислите ли, че са ви проследили дотук?

Странен въпрос от полицейски доносник.

— Вие кажете.

Антонио сви рамене.

— Няма значение. И преди съм водил тук американски туристи. Да им покажа как народът си почива след работа.

Да де. Работата за двайсет долара месечно си е уморителна.

— Наблизо ли живеете?

— Да. Това е кварталният ми бар.

Джак би ме посъветвал да му взема адреса, да го проследя до вкъщи и да му пръсна черепа. Сара би могла да подкрепи моя помощник-капитан.

— Терасата е запазена само за нас, докато свършим — осведоми ни Антонио.

— Което може да е след две минути — отбеляза Сара.

Той я погледна, без да каже нищо.

Вътре „Блак Айд Пийс“ пееха „Имам предчувствие“.

Млад сервитьор с тениска на „Атланта Брейвс“ дойде да вземе поръчките ни. Мокрият бар в „Роландо“ се свеждаше до ром и бира и тъй като тук всички печелеха по двайсетак месечно, напитките бяха по десет песо — четирийсет цента. Е, цената си я биваше. Антонио пиеше „Буканеро“, но ние със Сара си поръчахме кока-кола.

— Запечатани бутилки — инструктирах келнера. — Без чаши.

Антонио като че ли не се обиди на намека ми, че в заведението е мръсно или че има намерение да ни упои. Освен това екскурзоводът може да носеше подслушвателно устройство, обаче панталонът и тениската му бяха толкова тесни, че предавателят трябваше да е в задника му.

— Казахме на няколко души от групата, че идваме тука да пийнем с вас — информирах го.

— И ако изчезнете, полицията ще ме заподозре. Само че на полицията не й дреме дали ще изчезнете.

Да де. Всъщност полицията щеше да е главният заподозрян в нашето изчезване.

— Как се оправдахте пред Тад и Алисън за тазвечерното си отсъствие? — попита той.

— Казах им, че ни е сполетяло възмездието на Фидел.

Антонио погледна Сара.

— Que?

— Диария.

Той се усмихна.

— Тъкмо затова отсъствах днес. Защото изядох една американска ябълка.

Задник.

Сервитьорът донесе кока-колите и аз лично отворих бутилките. Никой не предложи наздравица.

Слънцето беше залязло напълно и сега на запад грееха светлините на Мирамар, а на сто четирийсет и пет километра на север, отвъд Пролива, се намираше Кий Уест, където беше в разгара си Фестивалът на фантазията. Животът има интересни обрати.

— Носите ли парите? — премина по същество Антонио.

— Кубинските закони забраняват да ви даваме щатски долари и няма причина да ви плащаме каквото и да е — заяви Сара.

Той се обърна към мен, гласа на разума.

— Получавам повечето бакшиши в щатски долари. Това няма никакво значение.

— Не носим долари, но ако онова, което ни кажете, ни интересува, ще поставя бакшиша ви в плик и ще ви го оставя в хотела.

— Май ми нямате доверие.

— По какво познахте?

— Поемам голям риск, като се срещам с вас.

— И ние също.

— Вие вече сте изложени на риск.

— Може ли да сте малко по-конкретен?

— Мога. — Антонио погледна Сара. — Имам информация, че полицията се интересува от вас.

Е, това не ме изненадваше, а и явно не се отнасяше за мене. Освен ако екскурзоводът не пазеше най-важното за накрая.

Сара впери очи в него.

— Почти няма измами и капани в Куба, за които да не съм чувала, включително такива.

— Ако това беше полицейски капан, вече и двамата да сте арестувани — каза той. — А ако смятате, че искам да ви измамя, правите голяма грешка. Вашият проблем не съм аз — а полицията.

— Вие работите за полицията — сряза го Сара.

— Всички в Куба работят на две места и водят два живота. — И прибави: — И имат две души. Така оцеляваме. — След което ни напомни: — „Кубинците се мамят един друг. Продават се един друг“. В крайна сметка всички работим за себе си.

Ясно. Екскурзоводът също страдаше от тежък случай на множествено разстройство на личността и не бях сигурен кой Антонио е дошъл на срещата.

— Добре, значи тая вечер ще продадете приятелите си в полицията за пари, а утре ще измамите нас.

— Ще трябва да поемете този риск.

— Не. Мога да пасувам.

— Можете. Но това може да ви струва свободата.

— Погледнете ме — нареди му Сара.

Кубинецът се подчини.

Тя му заговори на испански и аз познах думите „лос виджилантес“, „чиватос“ и „Полисия Насионал Револусионария“, но не и думичката за „лайнари“, което показваше, че се владее. Тъй де, не че се поддавам на етнически стереотипи, ама госпожица Ортега имаше кубински темперамент, особено когато разговаряше с човек, когото смята за комунистически лайнар, унищожил Куба.

Антонио безизразно я изслуша и накрая я похвали:

— Говорите испански по-добре от un poco.

— Да си вървим — каза ми Сара и се изправи.

— Нека чуем защо Антонио смята, че полицията се интересува от теб — възразих аз.

Тя се поколеба, после седна и ме стрелна с извънредно ядосан поглед.

— Ваш ред е, амиго — подканих екскурзовода.

Антонио запали нова цигара и се обърна към мен — не към Сара.

— Тя е имала проблем на летището.

От Алисън ли имаше тази информация? Или от полицията?

— Не съм забелязал никакъв проблем на летището, нито пък тя ми е споменавала нещо.

— Носела е триста хиляди песо.

Виж, това вече можеше да го е научил единствено от полицията.

— Не е незаконно.

— Но е подозрително.

— Ако днес бяхте с нас, щяхте да знаете, че госпожица Ортега е направила дарение в песо на Матансаската духовна академия. А може и да сте научили, ако сте разговаряли с Лопе.

— Да, много любезно от нейна страна. Обаче полицията се интересува от останалите пари.

— Всичките са за кубински благотворителни организации. Но да се върнем назад. Обяснете ни откъде знаете какво се е случило на летището.

— Мислех, че сте наясно с това. Заради работата си имам контакти с туристи, главно американци. Полицията го намира за много полезно и иска от мен да съобщавам, ако забележа или чуя нещо подозрително. Понякога искат да наблюдавам конкретен човек — Антонио хвърли поглед към Сара, — когото вече подозират в престъпна или политическа дейност.

— А защо полицията подозира Сара Ортега в нещо?

— Те не ми казват всичко. Но освен за проблема на летището, в полицията ми обясниха, че тя е в Куба за втори път. И че е кубинка.

— Американка от кубински произход — поправи го Сара.

— Правили ли сте това и преди? — попитах го. — Да предупреждавате американски туристи — от кубински произход, — че полицията се интересува от тях? И да им искате пари?

— Задавате прекалено много въпроси.

— Съжалявам, имам още. Какво съобщавате на полицията за госпожица Ортега?

— Казвам им истината — че прави обидни забележки за кубинския социализъм.

— Споменахте ли им и за личния си интерес към госпожица Ортега?

Той се усмихна.

— Не им казвам всичко. Но им казах за ваканционната ви свалка.

— Затова ли поканихте и мен на тази среща?

— Поканих ви, защото полицията вече се интересува и от вас.

Вероятно им беше съобщил, че съм се усъмнил в честността на победата на Фидел в риболовния турнир. Освен това знаеше, че Сара няма да се срещне с него сама.

— И защо се интересуват от мен?

— Защото двамата с госпожица Ортега изчезвате заедно за определени периоди. Казахте, че след „Ривиера“ отивате във „Флоридита“, обаче установих, че не сте там, и не сте пренощували в определения ви хотел. И се отделихте от групата след Музея на революцията. Всичко това е подозрително и аз го съобщих на полицията.

— Казахте ли им, че с госпожица Ортега сме се запознали на тази екскурзия?

— Така твърдите вие.

Антонио сигурно съобщаваше на полицията грижливо подбрана информация, както правят всички полицейски доносници, за да се докарват. Така правят и задниците.

— Казах им също, че госпожица Ортега е разпитвала за неразрешено посещение на плажа — продължи той.

— И разбира се, сте им казали, че сте й предложили да я заведете на нудистки плаж.

Екскурзоводът пак хвърли поглед към Сара. Може би си мислеше как е щяло да е — ако в картинката не съм се появил аз. Всъщност сигурно си беше представял срещата със Сара Ортега по съвсем друг начин. Без мене. И как ще я осведоми, че полицията се интересува от нея, ще й обясни, че може да й помогне, и ще й разкрие какво очаква в замяна. Развинтена фантазия, само че по някое време трябваше да е разбрал, че Сара Ортега не е от ония жени, дето можеш да ги вкараш в кревата по този начин. А после в картинката се бях появил аз и фантазията му се беше преобразила в по-реалистичната възможност да прибере петстотин долара. Е, той наистина разполагаше с известна информация, обаче не споменаваше за „Пескандо Пор ла Пас“, нито за срещата ми с Джак Колби в „Насионал“, тъй че моята вина се изразяваше във връзката ми с госпожица Ортега, чиято вина пък беше нейният произход.

— Не ни казвате нищо, за което да не сме се досетили и сами — осведомих го. — Така че… ще платя сметката и ще се включа в колективния ви бакшиш в края на екскурзията.

— Екскурзията ще свърши за вас по-рано, отколкото си мислите.

Защо ли знаех, че ще го каже?

— Искате да кажете, че ще ни експулсират ли?

— За съжаление ще ви се случи нещо друго.

Какво ли можеше да е това нещо друго?

Антонио запали нова цигара от предишната.

— Както знаете, в Америка и Куба има хора, които не искат отношенията между двете страни да се нормализират. Самият режим се колебае. Може би се страхува от последиците.

Ние със Сара мълчахме и той продължи:

— Може да сте чули, че при пристигането на риболовната флотилия на кея е имало антиамериканска демонстрация.

Наистина бях чул, обаче отговорих:

— Това няма да допринесе за подобряване на отношенията.

— Няма. А и демонстрацията не е била спонтанна. Била е…

— Инсценирана?

— Да. Инсценирана. От Министерството на вътрешните работи. — Екскурзоводът погледна Сара. — Госпожица Ортега със сигурност знае, че това е изключително влиятелно министерство, което отговаря за вътрешната сигурност, граничната охрана и полицията. Те силно се противопоставят на нормализирането на отношенията. Страх ги е от — той посочи на север — онова там.

— От Републиката на раковината ли?

Антонио явно не ме разбра.

— От Америка. От настъпващата нова реалност. Обаче Министерството на вътрешните работи търси повод, който да спре кубинското размразяване и да предотврати свободния достъп на американци в страната. И за съжаление този повод ще бъде арестът на госпожица Ортега. Заедно с вас.

Не бях сигурен дали казва истината, или се опитва да ни уплаши, за да му дадем голям бакшиш.

— Аз по никакъв начин не съм свързан с Куба.

— Така твърдите вие. Но знам, че полицията ви проверява. Чрез интернет. И чрез свои източници в Кий Уест. Проверяват и дейността на госпожица Ортега в Маями.

Това вече беше кофти. Е, когато бях продал „Мейн“, бях закрил уебсайта си, обаче полицията все пак можеше да открие нещо и да ме свърже с „Голямата риба“. Що се отнасяше до Сара, от самата нея знаех, че не се е афиширала в Маями. Погледнах я — изглеждаше хладнокръвна и спокойна.

— Не съм сигурен кога ще ви арестуват — продължи Антонио. — Но някоя нощ сигурно ще почукат на вратите ви… или на една врата, ако спите заедно. — И прибави: — Обикновено го правят, когато сте най-уязвими — когато сте в кревата — и когато всички други спят. — След което последователно погледна Сара и мене в очакване на реакцията ни.

— Щом в полицията не ви казват всичко, защо са ви казали това? — поинтересувах се аз.

Струва ми се, че той очакваше да се развълнуваме повече, и отговорът му се позабави.

— Наредиха ми да съм на разположение за разпита ви в полицията, за да ви изоблича и да дам писмени показания.

— Добре, ако ви платим петстотин долара, какво да правим с тази информация?

— Трябва да напуснете Куба.

— Ако ви послушаме, полицията ще заподозре, че сте ни предупредили.

— А ако ви арестуват, вие ще им разкриете, че съм ги предал.

— Няма да направим такова нещо, амиго.

— Ще го направите, разбира се. Играя много опасна игра. Затова и за мен е не по-малко важно да напуснете страната.

Детекторът ми за баламосване пищеше, обаче го попитах:

— Добре, как да напуснем Куба?

Той не прие въпроса ми като реторичен.

— Поразпитах тук-там и мога да ви кача на британски круизен кораб, който напуска Хавана след два дни. Отплава за Бриджтаун на Барбадос.

Тази седмица за втори път ми предлагаха да избягам с кораб. Изглеждаше прекалено добре, за да е вярно, но все пак проявих интерес:

— Колко?

Антонио си даде вид, че размишлява, после отговори:

— Колкото е останало от тристате хиляди песо на госпожица Ортега, плюс хиляда щатски долара — които ще ми трябват за подкупи на кея.

Ловък търговец. Петстотин за рекламираната холна гарнитура, ама за още хиляда, плюс всичките ни песо, щял да прибави още два стола и круиз до Барбадос.

— Трябва да си помислим — каза Сара.

— Няма какво да му мислите. И ми отговорете до утре по обяд. Утре ще ми трябват и хилядата долара, за да уредя пътуването ви. Тристате хиляди песо ще ми дадете накрая, преди да се качите на кораба.

Ние мълчахме и Антонио продължи да ни убеждава.

— Заради американското ембарго никой кораб, от каквато и да е националност, който е посетил Куба, после шест месеца не може да влиза в американски пристанища, затова тук не идват много круизни кораби, но за щастие този британски лайнер, „Бреймар“, никога не навлиза в американски води и в момента е в Хавана. Много американци пристигат в Куба, като взимат полет до Бриджтаун, където е пристанището на домуване на „Бреймар“, така че би трябвало без проблем да ви качим на борда за плаването до Барбадос.

— Тогава защо сте ни вие?

— За да ви преведа през охраната и паспортната проверка — имената ви са в черния списък, не забравяйте.

„Много ти благодаря за това, задник такъв“.

— Това е единствената ви възможност да напуснете острова.

— Разбрахме. Утре ще получите отговора ни.

— Ако се обадите в американското посолство, ще поставите вашия Държавен департамент в трудно положение в този момент на деликатни дипломатически преговори — предупреди ни Антонио.

Дали не трябваше да го открехна, че Сара Ортега и държавният секретар са били едва ли не съвипускници в Йейл?

— А ако се опитате да влезете в посолството, полицията ще ви спре, ще открие, че сте в черния списък, и ще ви арестува.

Дали не трябваше да му напомня, че Ричард Невил искаше да го арестуват? Писателят щеше да изкяри от това повече, отколкото ние със Сара.

Антонио не преставаше.

— Ако ви арестуват или по някакъв начин успеете да избягате от Куба, вашата група ще бъде експулсирана. Вече се е случвало. Освен това, също като в миналото, за да увеличи напрежението, режимът ще отмени много посещения на добра воля, например турнира „Риболов за мир“.

Това пък защо го споменаваше? За да види дали ще реагирам ли? Тази новина не ме зарадва, обаче не я коментирах.

— Ясно ви е, че ние с госпожица Ортега сме туристи и сме се запознали на тази екскурзия. Тук сме напълно легално, за да се запознаем с кубинската култура, а не да сваляме режима.

Антонио се усмихна и търпеливо отговори:

— В Куба няма значение дали сте виновни, или невинни. Важна е политиката. Ще ви напомня, че вашият сънародник Алън Грос получи петнайсет години за шпионаж и прекара пет години в затвора, а беше невинен.

— Явно не е имало някой като вас да го предупреди.

— Да, с мен наистина сте извадили късмет.

— В Америка казваме, че с приятели като вас нямам нужда от врагове.

Екскурзоводът очевидно не беше сигурен дали го обиждам, или му правя комплимент.

— Въпреки различията между нас аз всъщност ви харесвам и се радвам, че имам възможност да ви помогна да преодолеете сполетелите ви затруднения — увери ни той.

— За които преди това сте допринесли. Нещо друго?

— Моите петстотин долара — предполагам, ще се съгласите, че съм си ги заслужил.

— Утре заран ще ви чакат в плик на рецепцията.

— И хилядата долара за подкупите.

— В същия плик.

Понечих да се изправя, но Антонио ме спря.

— Разбирате, че ви подарявам живота — и вашата свобода. — Обърна се към Сара и погледите им се срещнаха.

Екскурзоводът й каза нещо на испански и въпреки че не знам езика, разбрах точния смисъл на думите му.

Сара дълбоко си пое дъх и си помислих, че ще му се разкрещи, обаче тя овладя гласа си, отговори му почти кротко и поклати глава. Антонио прибави още нещо и Сара кимна.

Той ме погледна, може би за да види дали съм загрял каква е сделката. Погледнах Сара и тя ми каза:

— Всичко е наред.

После стана.

— Време е да си вървим.

Аз също станах, обаче Антонио остана седнал.

— Не биваше да се връщате — каза на Сара той.

Тя кимна.

— Но аз ще ви измъкна оттук.

Сара кимна повторно.

Хванах я под ръка и си тръгнахме. Фарел пееше „Защото съм щастлив…“