Нелсън Демил
Кубинската афера (12)

12.

За да ни потопи в приключенска атмосфера, второразредната чартърна компания ни возеше със стар „Макдонъл Дъглас“ МД-80, който беше видял и по-добри дни.

Сара седеше до прозореца десетина реда пред мене и доста възрастният й съсед май спеше, а можеше и да е умрял от страх по време на излитането.

Аз седях откъм пътеката и мъжът на средна възраст до мен — който ми сподели, че бил от групата за дружба между народите на САЩ и Куба „Приятелска планета“ — зяпаше през прозореца, докато аз четях за Кайо Гилермо в пътеводителя от Карлос. Освен истински рай за риболовците, Кайо Гилермо също бил едно от седемте легални входни пристанища в Куба, което означаваше митническа и миграционна проверка и засилена охрана. И със сигурност стражеви катери.

Оставих пътеводителя, прозях се и се огледах. Трийсетината души от йейлската група бяха пръснати из самолета, който беше пълен, и само можех да предполагам какви са другите пасажери, от какви групи са и защо отиват в Куба.

Както бяхме инструктирани, в пет и половина сутринта участниците в йейлската екскурзия се бяхме събрали във фоайето на хотела, където ни приветстваха нашите водачи, млад мъж на име Тад и млада жена на име Алисън. И двамата бяха преподаватели в университета, но организаторските им способности не вдъхваха доверие. Тад беше трийсетинагодишен, макар че младееше, несъмнено в резултат от уединения живот в академичните среди. Имаше нужда от три години в армията. Алисън не изглеждаше никак зле, обаче ми се стори малко строга, може би даже педантична. Ако пътувах сам, щях да приема това предизвикателство. Така или иначе, според програмата Тад и Алисън щяха да изнасят лекции за кубинската култура, като часът и мястото предстоеше да бъдат оповестени или в моя случай, избегнати.

По време на събирането на групата Сара се държеше на разстояние от мене, което напълно ме устройваше в пет и половина сутринта. Носеше черен панталон, сандали и тясна зелена тениска с яка. Чудех се къде е скрила тристате хиляди кубински песо.

Подобно на повечето мъже в групата, аз се бях облякъл за път небрежно — панталони каки, тениска с яка и спортни обувки. Също по отношение на дрехите, Карлос беше казал, че когато избягаме от столицата, със Сара трябвало да приличаме на пешеходни туристи, затова двамата бяхме с раници и щяхме да зарежем куфарите си, когато се измъкнехме от хотела в Хавана, за да не се върнем никога повече там.

След събирането на групата и поименното преброяване всички отидохме в друга зона на летището, където бяхме подложени на безкрайно попълване на формуляри, проверка на паспортите и визите и други бюрократични гадости. Накрая, след като платихме по двайсет и пет долара кубинска изходна такса, получихме бордните си карти от Чартърни авиолинии „Криле и молитва“ или както там се казваше превозвачът.

Използвах тези протяжни процедури, за да поогледам спътниците си. Повечето бяха двойки, главно на средна възраст, и мнозина, изглежда, се разкайваха за прибързаното си решение да се хвърлят в кубинската авантюра. Аз също. Освен това забелязах седем-осем самотници като нас със Сара и няколко по-възрастни жени от оня тип, дето винаги може да ги видиш по груповите екскурзии, понякога до екзотични места, където здравеопазването е несигурно. Отдавам им дължимото, обаче няма да им отстъпя амоксицилина си.

По-важното беше, че никой от групата не ми се стори подозрителен — освен нас двамата със Сара. И нещо интересно — освен Сара Ортега в списъка нямаше други испански фамилни имена. Надявах се да не я нарочат още с кацането ни в Хавана.

Едно име от списъка ми беше познато — Ричард Невил, автор на бестселъри. Бях чел един-два негови романа, които не бяха чак толкова лоши. Спомнях си снимката му върху обложката и го разпознах; стоеше настрани — или странеше от групата. С него пътуваше една жена, Синди Невил според списъка. Достатъчно млада, за да му е дъщеря, обаче не си приличаха, тъй че трябваше да му е жена. Синди беше готина мацка и се зачудих какво е намерила в него. Сигурно издутината на панталона — портфейла му де, не чатала.

В списъка имаше някой си Бари Нейлбъф, професор в Йейл, който заедно с Тад и Алисън щял да изнася лекции.

Нейсе, след третото или четвъртото поименно преброяване и някои объркващи инструкции от Тад и Алисън ни остана време за едно бързо кафе и евентуално последния ми варен геврек в тоя живот. И после към изхода.

И сега, четирийсет минути след излитането от Маями, вече започвахме да се снишаваме към Хавана — или към ада, според Едуардо и Карлос. Представях си как са изглеждали тези полети през 50-те години. Богати комарджии, кинозвезди, мафиоти и търсачи на силни усещания от Ню Йорк и Маями, летящи с луксозни въздушни лайнери за греховна Хавана — казина, проститутки, еротични шоута, порнография и дрога, по онова време все неща с ограничено разпространение в Америка. Стара Хавана трябваше да е била възхитително упадъчен град, нищо чудно, че продажното правителство на Батиста беше паднало като гнило манго. Спомних си, че дядото на Сара се измъкнал с един от последните пътнически полети от Хавана до Маями. Сега внучка му се завръщаше и се надявах да има неговия късмет при измъкването.

Подобно на радикалните ислямисти, с които съм се сражавал, комунистите не си падат по забавленията и ги забраняват, когато вземат властта. Веднъж казах на един пленен талибански боец, чрез преводач, естествено: „Животът е кратък, синко. Чукай се, смей се, пий коктейли и танцувай“. Обаче той си имаше собствено виждане за живота.

На моя съсед му омръзна да зяпа навън и ме заговори.

— Крайно време е да нормализираме отношенията си.

— Аха.

— И да вдигнем търговското ембарго.

— Добра идея.

— Нашето правителство ни лъже.

— На мене ли го казвате?!

— Сериозно, кубинците са като нас. Искат мир. И по-добри отношения.

Всъщност искаха да избягат в Маями, но му отговорих:

— Много хубаво.

— Мисля, че приятно ще се изненадаме.

Чух сигнала за закопчаване на предпазните колани и отбелязах:

— Капитанът току-що включи надписа „Не разговаряйте“.

Моят спътник отново се обърна към прозореца и аз използвах възможността да попълня митническата си декларация. Имах ли огнестрелно оръжие? Щеше ми се. Носех ли алкохол? Само колкото беше останало в мозъка ми.

Във формуляра освен това питаха дали имам кубински песо и ако да, колко. Зачеркнах „не“, ама не бях сигурен какво ще реши да отговори Сара. Честността е най-добрата политика, освен ако можеш да излъжеш безнаказано.

Предстоеше ми да попълня и миграционния формуляр. За пръв път ли посещавах Куба? „Да“. И за последен. Къде щях да отседна? „Парке Сентрал Хотел в Хавана“. Трябваше ли да спомена и за пещерата? Не. Що се отнасяше до заминаването ми, написах номера и датата на обратния ми полет — макар че си запазвах правото да избягам по-рано с яхта, под обстрел. Подписах декларацията.

Вдигнах глава и видях, че Сара се приближава към мен. Не ме погледна, понеже отиваше в тоалетната. На връщане обаче ме докосна с пръсти по рамото. Тайната ни връзка се развиваше. Беше вълнуващо.

Докато се снишавахме, видях Хавана в далечината, над двумилионен град, построен около голямо пристанище, което осигуряваше достъп до Флоридския пролив и останалия свят — стига да се добереш до него.

Заходихме към международното летище „Хосе Марти“ и видях няколко пътнически терминала до общо взето пустеещи паркинги. Забелязах, че в единия край на аерогарата има военен сектор — кубинските военновъздушни сили явно се състояха от пет достойни за музей съветски изтребителя МиГ, няколко хеликоптера руско производство и един престарял американски ДС-3 с червена звезда на опашката. Дано бяха приземили миговете и вертолетите за резервни части и ремонт и не ме подгонеха, когато отплавах от Куба.

Бях прочел в пътеводителя, че през 1961-ва кубински пилоти изгнаници бомбардирали летището „Хосе Марти“, подготвяйки подкрепения от ЦРУ десант в Залива на прасетата. Бомбардировачите американско производство явно били осигурени от Управлението. Разбирах защо режимът на Кастро може да има някои нерешени проблеми с гнева. Така или иначе, сега летището изглеждаше нормално, обаче бях сигурен, че нищо не е забравено.

Самолетът кацна и аз пристигнах в Куба, на безкрайните сто четирийсет и пет километра от „Зеленият папагал“.