Нелсън Демил
Кубинската афера (16)

16.

Пристигнахме в нашия хотел „Парке Сентрал“, който, както предполагаше името му, се намираше срещу парк в центъра на Хавана.

Смъкнахме се от рейса, взехме си багажа и влязохме в хотела, сравнително нова сграда с атриумно фоайе и мецанин, до който се стигаше по широко стълбище.

По-голямата част от фоайето представляваше коктейлен салон с дълъг бар отляво. Видях, че много от масите са заети от клиенти, пушещи пури, които изпълваха въздуха с доста приятен аромат, макар че повечето йейлски питомци се ужасиха. А бе, ей, тука е 1959-а! Приемете го най-сетне.

Настани ни група служители, които никога не бяха чували за професионална вежливост, обаче ни раздадоха мохито, за да компенсират неефикасното и равнодушно обслужване.

Тад и Алисън се спасиха и оставиха стадото си от нещастни агънца само да се грижи за себе си — но не и преди Тад да ни напомни:

— Приветственото коктейлно парти и вечерята са от пет и половина на покривната тераса.

Тогава Сара щеше да почне да ме сваля, тъй че трябваше да взема душ и да отида навреме.

Тя взе ключа от стаята си и затегли куфара си покрай мене, без да ме погледне.

Регистрираха ме и се качих на шестия етаж.

Стаята с изглед към парка беше чиста и функционална, с легло персон и половина и плоскоекранен телевизор. И с малък сейф, въпреки че едва ли можех да скрия нещо в него от полицията. Имаше и минибар, обаче празен.

Беше адски горещо, затова намалих температурата, но без никакъв резултат. Разопаковах малкото си вещи, смъкнах потните си дрехи и влязох под душа. Не знам защо очаквах да има топла вода, обаче всъщност имах нужда от студен душ, за да замразя либидото си до неделя.

Облякох си чисти дрехи, наметнах синия си блейзър и слязох в лоби бара. Нямаха „Корона“, затова си поръчах „Буканеро“. Шест ККВ. Една трета месечна заплата. Единственият човек от нашата група, когото познах, беше Тад — четеше някакви листове в края на бара и пиеше бутилирана вода. Настаних се до него и го попитах:

— Какво четете?

Той ме погледна.

— Ъъъ… господин…

— Маккормик. Викай ми Мак.

— Добре… това са бележките за лекцията ми. — Тад постави дланта си отгоре и си помислих, че му дължа обяснение за несдържаното си поведение с дръпването на списъка му, обаче вместо това го почерпих „Буканеро“.

За да завържа разговор, докато седях с гръб към бара и се озъртах за Сара във фоайето, го информирах:

— В четиризвездната ми стая няма топла вода и климатикът страда от астма.

— Съжалявам. Случва се от време на време. — После ме светна: — Всъщност има топла вода в мивката и ваната. Душовете явно са на отделна система. — И прибави по отношение на климатика: — И моят не работи. В Хавана има проблеми с електричеството.

— Какво ще се случи, ако в този град се изсипят половин милион разглезени американци?

— Един бог знае.

— Поне бирата е студена.

— Обикновено.

Побъбрихме малко, докато аз зяпах хората, слизащи с асансьорите. Тад всъщност не беше лошо момче, ама използва възможността да ме скастри.

— Пропусна обяда. Много е важно да не се отделяш от групата.

— Защо?

— Това е групова екскурзия. Ако отидеш сам някъде, където нямаме право да ходим, например на плажа, на яхта или на каквото и да е място, което не се смята за образователно, рискуваме да изгубим разрешението си за провеждане на учебни екскурзии от Държавния департамент.

— Държавният департамент как класифицира бардаците?

Тад се усмихна, после сподели:

— Всъщност след груповите вечери си свободен да правиш каквото искаш.

— Значи няма да проверяваш дали сме си легнали?

— Няма, разбира се. В Хавана има много добри нощни клубове. В първата си лекция утре вечер ще спомена за тях.

— Страхотно. За какво е лекцията ти?

— За историята на кубинската музика.

— Непременно ще дойда да слушам.

— Всъщност присъствието на лекции е задължително.

Явно нямаше да мога да ги избегна.

— Може ли да ти прегледам бележките? За да мога да задам интелигентни въпроси.

— Съжалявам, но…

— Няма нищо. Чакай да те питам нещо. В групата има една дама, оная, дето й помогнах с багажа на летището, Сара Ортега. Знаеш ли нещо за нея?

Тад ме стрелна с поглед.

— Не. Не познавам никого от групата.

— Надявам се да опознаеш Алисън.

Той не ми обърна внимание и попита:

— Има ли някой от твоя курс в групата?

— Аз не съм от „Йейл“. Не се ли познава?

Тад любезно се усмихна.

— При предишната ти екскурзия някой отдели ли се от групата?

— Не… е, една двойка отиде на плаж в Хавана.

— Ти обади ли се да ги арестуват?

Той се насили да се усмихне.

— Просто си поговорих насаме с тях и в следващата си лекция повторих правилата пред групата.

— Длъжен ли си да се обадиш в посолството, ако някой наруши правилата?

— Ъъъ… ами, миналата година посолството още не беше открито. Но… Защо питаш?

— Надявах се да мога да отида на гмуркане, докато съм тука.

— Съжалявам, не е позволено. — И прибави: — Може да създадеш неприятности на цялата група.

— Обаче с бардаците няма проблем, нали?

Той пак се усмихна принудено.

— Тук едва ли има бардаци. Но ми кажи, ако откриеш някой.

Усмихнах се. Тад наистина не беше лошо момче — просто беше малко напрегнат и неспокоен заради отговорностите си като ръководител на групова екскурзия в полицейска държава. Надявах се да го понесе добре, когато двамата със Сара изчезнем. Сбогом, разрешително мое.

Побъбрихме си и той ме попита:

— Какво работиш?

Сериозен въпрос. Същият фигурираше и във визовия ми формуляр. И двамата с Карлос знаехме, че моето прикритие — „легендата“ ми, на езика на разузнавачите — трябва максимално да се доближава до истината, в случай че кубинските власти ме проверят. Не биваше да ме хващат в излишни лъжи, затова се разбрахме да се пиша „риболовец“. Нямаше как да ме свържат с „Пескандо Пор ла Пас“, понеже вече не бях официален собственик на яхта, участваща в турнира.

— Мак?

Освен това Тад със сигурност разполагаше с копия на визовите формуляри на всички от йейлската група, затова отговорих:

— Риболовец съм.

— Ясно. Хм, не ми е приятно да ти го кажа, обаче Куба е рай за риболовците. Но не и за теб.

— Е, другия път.

— Американците все някога ще започнат свободно да идват тук като туристи.

— Нямам търпение.

Е, бях подготвил сцената, произнесох някоя и друга реплика и сега идваше моментът да се оттегля вляво.

— Ще се видим на партито.

Занесох бирата си на една от коктейлните маси във фоайето и огледах салона. Бяха се появили неколцина от групата, но Сара я нямаше.

По време на инструктажа Карлос ме предупреди, че цивилни агенти от оруелското вътрешно министерство следели хотелите, които приемат американци. Но тъй като кубински граждани общо взето не се допускали в хотели за чужденци, ченгетата се престрували на латиноамерикански туристи и бизнесмени. Лесно съм щял да ги различа, увери ме Карлос, по евтиното им облекло, лошите обноски и факта, че никога не си плащали пиенето. Звучеше по-скоро като сцена от филм за инспектор Клузо, отколкото като кубинска версия на Големия брат. Обаче май трябваше да послушам Карлос.

Както си седях, изведнъж ме осени — намирах се в комунистическа Куба, където параноята представляваше средство за оцеляване. И по някое време през следващите десет дни или щях да съм богат в Америка, или щяха да ме хвърлят в тукашен затвор, или щеше да ми се случи нещо още по-лошо. Освен това щях да правя секс с жена, която едва познавах — нямаше да ми е за пръв път, ама все пак беше вълнуващо.

Що се отнасяше до Сара, съчувствието не е от силните ми страни, но се замислих за рисковете, които поема тя. Нейните мотиви за идването й тук бяха много по-силни от моите, което в никакъв случай не омаловажаваше смелостта й. Всъщност тези нейни мотиви можеха да я стимулират да поеме известни рискове, които аз не одобрявам. Пази се от хора, готови да умрат за някаква кауза — особено ако си им подчинен.

И накрая, и аз като нея знаех, че спането с мен всъщност не е част от работата и че лесно ще имитираме романтична връзка — както го изискваше оригиналният сценарий, който сигурно бяха подготвили двамата с Карлос, откъдето и измисленото гадже. Само че Сара беше променила сценария и отношението си и сега бе готова не само да умре за своята кауза, но и… е, да се чука за нея. Ей на това му викам жертвоготовност!

И в замяна на секса Сара искаше от мен лоялност, надеждност и ангажираност. На бойното поле мъжете са свързани помежду си по друг начин. Жените, попаднали с партньор в опасна ситуация, са установили, че сексуалната връзка обикновено държи идиота в подчинение.

А може и наистина да ме харесваше. Колкото и невероятно да изглежда. И това можеше да доведе до съвсем други проблеми. Особено ако чувството беше взаимно.

Допих си бирата и си погледнах часовника. До коктейлното парти оставаха петнайсет минути.

В бойна обстановка изпитвах противоречиво съчетание от усещане за повишена осъзнатост и чувство за нереалност. Струваше ми се, че това няма как да се случва с мен. Ама се случваше и както бях обещал на Сара по време на разговора ни на „Мейн“, щом бях дошъл в Куба, нямаше да се отметна от думата си. Изцяло съм на разположение, както се казва в американската армия. И готов за действие.

Секс, пари и приключения. Какво по-хубаво от това?