Нелсън Демил
Кубинската афера (34)

34.

Преди революцията кубинските гангстери и американската мафия контролирали хаванския квартал Ведадо като печелившо съвместно бизнес предприятие, което можело да се превърне в добър модел за бъдещето.

Таксито ни, разнебитена съветска „Лада“, чиято тапицерия смърдеше на синьо сирене, пътуваше по Малекон към западния край на Ведадо, където щяхме да се срещнем с Антонио в бар „Роландо“.

Според Сара някои части от Ведадо все още съхранявали дореволюционната си атмосфера и били център на множество нелегални дейности като черна борса, нощни автомобилни пазари, стаи на час и незаконни барове. Всеки град има нужда от своя Ведадо.

Шофьорът, който поназнайваше английски, не беше чувал за „Роландо“ и консиержът в нашия хотел също не успя да го открие в указателите, обаче таксиджията проведе няколко телефонни разговора със свои колеги и получи някакъв адрес. Ако беше капан, Антонио никак не ни облекчаваше да паднем в него.

Бях оставил в хотела съобщение на Тад и Алисън, че със Сара ни е сполетяло възмездието на Фидел и няма да отидем с групата на вечеря. Послепис: а сега трябва бързо да бягам.

Продължихме по Малекон и Сара се умълча, само от време на време подхвърляше неща от рода на „Правим грешка“ и „Идеята беше твоя“.

Двамата бяхме облечени небрежно с дънки и тениски и си бяхме обули маратонки, в случай че вечерта свърши със спринт до американското посолство.

Бях оставил своята карта на съкровищата в стаята си, пъхната заедно с пътеводителя в раницата, обаче глокът и трите заредени пълнителя бяха в раницата на Сара, заровени под пачки кубински песо, заедно с нейната карта и всичките ми щатски долари. Сега само трябваше да намерим къде да я скрием преди срещата с Антонио.

Шофьорът зави на юг по мрачна улица със занемарени многофамилни къщи, почти невидими зад избуялата растителност.

Таксиджията намали и тримата се заозъртахме през прозорците в опит да открием адреса или някаква реклама, но повечето улични лампи не светеха — явно от общинската служба за поддръжка не бяха стъпвали тук от 1959-а.

Сара нареди на шофьора да спре и се обърна към мен.

— Ще продължим пеш.

Платих на таксиджията и слязохме. Единственият звук на тъмната тиха улица беше крякането на дървесните жаби в знойната нощ. Не се притеснявах, че може да ни следят, защото, ако ни готвеха капан, ченгетата вече пиеха бира с Антонио в „Роландо“ и ни чакаха. Погледнах си часовника. 19:16.

Малко по-нататък видях мостче над тясна река, която Сара идентифицира като Рио Алмендарес, а на отсрещния бряг започваше добре осветена зона, която според нея било Мирамар, богаташки квартал на Хавана, днес обитаван от чуждестранни бизнесмени, дипломати и комунистическия елит. Следователно бяхме стигнали до края на Ведадо и буквално до края на пътя, където трябваше да се намира „Роландо“.

Тъкмо се чудех как да повикам Юбър, когато забелязах край реката розова двуетажна сграда, разположена навътре от улицата. Прозорците светеха и около сградата имаше висок жив плет. Отпред нямаше паркирани коли, обаче на плета бяха подпрени няколко колела.

— Трябва да е това — каза Сара.

Докато вървяхме към сградата, минахме покрай висока до раменете стена. От другата й страна имаше изоставена къща, почти невидима сред обраслия двор.

— Подходящо място да се отървем от раницата ти — предложих аз.

Тя кимна и двамата се заоглеждахме. И въпреки че откакто бяхме слезли от таксито не бяхме видели нито автомобили, нито пешеходци, знаех, че на всяка улица в Хавана има лос виджилантес — от ония хора, дето надничат през щорите на прозорците.

Сара надзърна над стената, после хвърли раницата си сред гъсталака от лиани.

— Извади ли всичките си документи? — попитах я.

— Не, Мак, оставих си паспорта, та полицията да може да ни намери и да ти върне пистолета.

— Добре си се сетила. — Тя май не беше в добро настроение. — Е, да вървим да пийнем по нещо.

Продължихме до края на улицата и спряхме пред оформения в живия плет портал. През него се виждаше дворът с пет-шест маси, заети от мъже с гангстерски вид, които пиеха, пушеха и играеха карти.

Хванах Сара под ръка и влязохме.

Клиентите ни хвърлиха по един бърз поглед, обаче никой не каза нищо. Бях гледал тази сцена в някакъв филм, ама не си спомнях как свършва.

Над входа на сградата висеше самоделно нарисувана табела с надпис: „Rolando — aqui jamas estuavo Hemingway“. Сара ми го преведе като „Хемингуей никога не е идвал тук“, което беше смешно и освен това потвърждаваше казаното от Антонио. Трябваше да дам адреса на семейство Невил.

Аз влязох пръв и Сара ме последва.

Предното помещение приличаше на бакалия — опушени стени с лавици, по които имаше консерви с храна. Зад щанда седеше старец и четеше вестник. Погледна ни и преди да успея да кажа, че ни праща Антонио, кимна към завесата на стената.

Минахме през завесата и се озовахме на стълбище, водещо към горния етаж.

Отгоре се носеше музика — „Имперска психика“ — и се качихме в сумрачна стая със спуснати щори, голи червени стени, бетонен под и вентилатори.

Мъже и жени седяха на овехтели тапицирани мебели, пръснати безразборно из помещението. Две-три двойки танцуваха. Всички пиеха и пушеха, а няколко двойки загряваха за главното събитие. Сигурно имаше свободни стаи. Или килер за метли.

Не видях Антонио, обаче някакъв мъж се изправи, даде ни знак да го последваме и ни изведе през друга врата на малка покривна тераса с четири маси, слабо осветена с газени лампи. Единственият клиент беше Антонио — седеше сам, пиеше бира, пушеше цигара и разговаряше по джиесема си.

Видя ни, затвори, стана и се усмихна.

— Bienvenidos.