Нелсън Демил
Кубинската афера (32)

32.

„Флоридита“, розова сграда на Кале Обиспо, приличаше на долнопробен бар в съмнителен маямски квартал — чак до неоновата реклама. Минах под бял навес, на който пишеше „Ърнест Хемингуей“, и видях на бара самия сеньор Хемингуей от бронз в естествен ръст, седнал несигурно на ръба на табуретката с лакът, опрян на полирания махагон. Бих го черпил едно, ама той вече се беше одървил.

На стената зад него висеше черно-бяла снимка на писателя с Фидел и заключих, че поводът е турнирът „Хемингуей“, преди или след като Кастро спечелил купата с оня марлин, дето имал оловни тежести в корема.

Отвътре заведението изглеждаше по-добре — повече клонеше към 90-те години на деветнайсети век, отколкото към 50-те на двайсети. Зад красивия бар имаше голям стенопис, вероятно изобразяващ пристанището на Хавана през отминалата епоха на платноходите. Отвореното продълговато помещение беше със син таван и преливащо бежови стени. Стълбище водеше към втори етаж. Ниските масички бяха отрупани с пътеводители, столовете бяха заети от американски туристи, половината от които бяха безвкусно облечени по шорти и тениски. Другата половина просто бяха безвкусно облечени. Персоналът носеше стилни червени сака и папийонки. На бара бяха подредени пет електрически блендера, които превръщаха рома в коктейлен глюкозотолерантен тест.

Метрдотелът ме прецени като американо — кой друг идваше тука? — и ме попита на английски:

— Маса или на бара, сеньор?

— Маса за двама, por favor.

Той ме отведе при една маса до стената и веднага се появи сервитьор, за да вземе поръчката ми.

Менюто с напитките съдържаше пет-шест свръхскъпи вида дайкири, например „Папа Хемингуей“ — ама не и „Фидел Кастро“. Всъщност ми се пиеше бира, но за да се впиша в атмосферата, си поръчах „Дайкири Ребелде“ — бунтарско дайкири.

— Отлично. Ще имате ли компания?

Е, в една полицейска държава човек никога не знае. Погледнах си часовника: 20:55.

— Нека са две.

След което се заслушах в американската реч и бръмченето на електрическите блендери.

Климатикът се мъчеше да навакса, обаче вътре беше горещо. Щях да си сваля сакото, само че… е, другото нещо в една полицейска държава е, че не може да носиш зареден деветмилиметров „Глок“ в банана си. Тъй де, тука не беше Флорида, където разрешително за носене на оръжие се получава по-лесно, отколкото за риболов.

Така или иначе, „Флоридита“ беше капан за туристи, ама съвсем приличен, въпреки че Ричард Невил може би нямаше да се съгласи.

Донесоха дайкиритата и аз отпих от едното. Тия неща трябва да ги дават с инсулин. Погледнах си часовника — 21:05. Проверих и джиесема си. Все така нямаше сигнал. Може би догодина.

Влезе някакъв тип със светлозелена риза с пагони, черна барета и с пистолет в кобура.

Тълпата се посмълча, докато типът отиваше към бара, и още преди да е стигнал барманът напълни чаша с газирана вода и му я подаде с принудена усмивка. Значи пичът — ченге или военен — беше редовен клиент в почивка, а не по служба. Добра новина. Имаше и лоша — той се облегна с гръб на бара и заоглежда навалицата, докато палеше цигара и си пиеше содата. Половината туристи се извърнаха, а другата половина видимо се развълнуваха. Каква страхотна снимка можеше да стане! Истински комуняга с патлак. Във „Флоридита“! Мамка му!

Погледът му спря върху мен — седях сам, носех единствения син блейзър в заведението, да не споменавам за единствения банан, в който се криеше доказателство за престъпна дейност. Спокойно можеше да ме обискира. Много ти благодаря, Джак.

Ченгето — или военният — ми хвърли един последен поглед и насочи вниманието си към маса с две млади жени по шорти. Имаха красиви крака.

Пак си погледнах часовника. 21:15.

При други обстоятелства щях да се обадя в „Парке Сентрал“ от телефона на бара, обаче така можех да предизвикам ченгето да ме заговори. „Тука е топло, сеньор. Я си съблечете сакото“.

Сеньор Барета остави чашата си на плота и тръгна към мене. Закопчах си блейзъра, за да скрия ремъка на банана. Тоалетните бяха в дъното и аз станах, изчислявайки шанса си да стигна до кенефа и да направя номера на Майкъл Корлеоне с пистолета.

Точно в този момент влезе Сара и ченгето я огледа, после спря при масата с двата чифта красиви крака.

Сара го забеляза и се намръщи, след това ме видя, усмихна се, дойде при мен и ме целуна по бузата. Изтеглих й стола и тя седна.

— Извинявай, че закъснях.

Отново погледнах към ченгето. То се усмихваше и си приказваше с двете американски сеньорита.

Седнах. Сара носеше черен панталон и бяла копринена блуза.

— Много си красива.

— Благодаря. А ти си потен.

— Тука е топло.

— Съблечи си сакото.

— Добре съм си.

Сара се втренчи в мен.

— Закъснях, защото едва успях да намеря такси „Коко“. А не защото съм се забавила на телефона.

— Няма нужда да ми обясняваш.

— Всъщност не проведох онзи разговор с Маями. Реших да те послушам и да го направя лично.

На това също му се вика да си оставиш резервен вариант.

— Така ще имаме време… да се уверим…

Нали вече го бяхме водили тоя разговор.

— Ако още ме искаш, след като довечера ме чуеш как хъркам, твой съм.

Тя се усмихна и се хванахме за ръце. Сара погледна чашите.

— Какво е това?

— „Дайкири Ребелде“.

Тя отпи глътка.

— Не е зле. — Чукнахме се и Сара ме открехна: — Много преди идването на Хемингуей тук се събирали американци от Флорида и местните започнали да наричат бара „Флоридита“ — малката Флорида. И името си останало.

— Мислех, че значи „капан за туристи“.

Тя се усмихна.

— Ако си в Хавана, поне веднъж трябва да дойдеш тук.

— Добре. Ще го зачеркна от списъка си със задължителни забележителности. — Всъщност щях да зачеркна цялата страна от списъка си с места, които трябва да видя преди да умра.

Хвърлях по едно око на мъжа с пистолета и Сара също хвърли един поглед през рамо, после пак ме погледна.

— Той е от БЕ, Бригада Еспесиал — структура в ПНР, Полисия Насионал Револусионария. Част от Министерството на вътрешните работи. — И добави: — Падат си по чужденки. Колкото по-руси, толкова по-добре.

— Значи ти отпадаш.

— Те са главорези.

Оня от БЕ пак ме измери с поглед — а може и да зяпаше Сара.

— Ако ни поиска паспортите, просто ще му ги покажем без каквито и да било коментари — инструктира ме тя. — Макар че едва ли е тук за това.

Или пък щеше да ни помоли да излезем навън. Погледнах чантата й, пълна с песо, плюс нейната карта — копие от която носех в джоба на сакото си. Това нямаше ли да е подозрително? Не толкова, колкото пистолетът. Ако ни арестуваха, заедно с мене щеше да загази и Сара. Лошо.

— ПНР правят следния номер — обясни ми тя. — Уличен продавач обвинява турист, че му е платил по-малко, отколкото трябва, и изведнъж се появява някой от ПНР или БЕ и урежда спора. Още по-голям проблем е, ако турист попадне в автомобилна злополука и изникне някой от тях. Не дай си боже да съобщиш, че са ти откраднали паспорта — ще те арестуват, защото си без паспорт.

— Е, в това има известна логика.

— Те са комемиердас. Лайнари. Така им викат хората, на тях и на комунистическите функционери. Лайнари.

— На испански звучи по-добре. — Освен това ми се струваше, че революцията е направила грешен завой.

— Те са обучени да се отнасят параноично към чужденците. Постоянно използват чиватос.

— Едуардо може би има право. Когато сваляш режима, трябва да ги разстреляш до крак. Или още по-добре да ги подложиш на изтезания, като ги пратиш да работят в туристическата индустрия.

Сара се усмихна.

— Хайде да си говорим за нещо по-приятно. — Наведе се към мен. — Значи яхтите са пристигнали?

— Да. Джак ти праща поздрави.

— Пита ли те дали спиш с мен?

— Беше ми написано на лицето.

— Дано не каже нищо на Фелипе.

— Никой не знае, че с Джак сме се срещнали — напомних й. Макар че бях забравил да го предупредя да си държи езика зад зъбите.

Оня от БЕ позираше с двете млади жени и сервитьорът ги снима с джиесема на полицая, но не и с телефоните на американките.

— Друг няма право да ги снима — поясни Сара. — Те обаче си правят колекции от фотографии с… — тя кимна към момичетата — тъпи блондинки.

— Ти също му направи впечатление.

— Няма да дойде тук, понеже съм с теб. Но когато идвах в Хавана миналата година, само да се отдалечах на пет метра от групата, веднага почваха да ми досаждат полицаи и всеки хинетеро на улицата.

— Всеки какъв?

— Жиголо. Задник. В Хавана е пълно с такива. Тук жените са общодостъпна плячка.

— Ясно ми е защо искаше да дойда с тебе.

— И сама мога да се грижа за себе си. И на испански, и на английски. Трябваше ми само твоята яхта.

— Освен това мога да нося корабни сандъци.

— Идеалният мъж.

Ченгето явно приключи със содата и сеньоритите и се насочи към изхода. На излизане хвърли поглед назад към Сара.

Тя изглеждаше доволна, че си е отишъл. Аз също.

— Е, разказвай как мина с Джак — подкани ме Сара.

— Добре мина. Готова ли си за още едно?

— Да.

Махнах на сервитьора и поръчах „Дайкири Ребелдо“ за Сара и „Буканеро“ за мен. Тя поиска и две пури.

— Имаме повод за празнуване. Е, предполагам, че утре флотилията отплава за Кайо Гилермо.

— Засега. Казах на Джак да ми остави съобщение в хотела за всеки случай.

— Добре си се сетил. Но нека сме оптимисти. Имало ли е някакви проблеми на кея?

— Нищо, което да не е можело да се уреди с пари.

— Хубаво… Имало ли е официална церемония на площада?

— Не точно. — Предадох й разказа на Джак.

Сара кимна.

— Антиамериканските демонстранти са били от БРР — Бригадас де Респуеста Рапида. Бригадите за бързо реагиране.

— И на какво реагират бързо?

— На каквото им каже правителството. — После поясни: — Това са доброволци, които се преструват на спонтанни демонстранти. Но както ти казах, тук нищо не е спонтанно.

— Освен… любовта.

Сара се усмихна.

— Демонстрацията на БРР означава ли, че властите може да отменят турнира? — попитах.

Тя се позамисли.

— Режимът се държи като човек, който се е съгласил да направи купон у тях и в последния момент се е отказал. И през идните месеци ще станем свидетели на още такива прояви. — Помълча и добави: — Толкова време са били изолирани, че не могат да взимат решения. Освен това в правителството има фракции за и против размразяването.

— Това „да“ ли означава, или „не“?

— Ако търсят повод да отменят турнира, лесно ще намерят. Но може да са доволни от пропагандната стойност на антиамериканската демонстрация. Може да са организирали още една в Кайо Гилермо.

— Ясно. А откъде са научили за пристигането на флотилията всички ония проамерикански настроени кубинци?

— Разнесло се е от уста на уста. Този начин на комуникация тук е по-разпространен от есемесите. А може да са чули и от радио „Марти“, което се излъчва от Щатите, ако не са го заглушавали.

— Значи Антонио може да е чул за „Пескандо Пор ла Пас“ от радио „Марти“.

— Или от Бригадата за бързо реагиране, в която членуват лос виджилантес — чиватос, които на свой ред донасят в ПНР, Националната революционна полиция.

— Пишман станах, че попитах.

— Това е полицейска държава, Мак. Никога не го забравяй.

— Добре. Е, утре вечер ще разберем откъде получава информацията си Антонио.

— Все още ли искаш да се срещнеш с него?

— Когато местен предложи да ти продаде информация, никога не отказваш. Даже лъжите имат известна разузнавателна стойност.

— Добре… Какво друго научи от непозволената си среща с Джак?

Е, зарадвах се, че попита. Откъде да започна? От пистолета ли? Или от Едуардо? Трябваше да запазя пистолета за накрая.

— Едуардо тайно се е качил на яхтата. — Погледнах я.

Тя не извърна очи.

— Опасявах се от това.

— Щом ти или Карлос сте знаели, че Едуардо може да извърти такъв номер, трябваше да оставите някой да го държи под око в Маями.

Сара помълча, после обясни:

— Едуардо е… влиятелен човек.

— Ясно. Той плаща сметките.

— Не е само това. Никой не може да откаже на Едуардо.

— Да не е кубинският кръстник?

— Нещо такова — Тя се усмихна принудено. — Но добър кръстник.

— Е, ако знаех какво замисля дон Едуардо, определено нямаше да приема предложението ти за това пътуване.

— Не те обвинявам, че си ядосан. Но не смятах, че той ще…

— Само че го е направил. И ако полицията го залови, може да си имаме сериозен проблем.

— Той никога няма да…

— Виждал съм как афганистанската полиция превръща талибански бойци в хленчещи хлапета.

Сара не отговори.

— Добре. Ако Едуардо не беше дядо на Фелипе, щях да кажа на Джак да го хвърли зад борда.

— Ти не би…

— Ще защитавам сигурността на тая операция, както и живота на нас тримата с тебе и Джак, на каквато и да е цена.

Тя не изглеждаше много доволна, но пък май бях успял да я убедя.

— Засега Фелипе пази Едуардо на яхтата. — И ненужно прибавих: — Не искам да тръгне да се мотае из Хавана.

— Той… той иска да отиде от Кайо Гилермо до родния си дом. И да посети гробището, където почиват близките му. На Вси светии — Задушница. Тук правим така. — Сара ме погледна. — И иска да умре в Куба.

Е, поне това трябваше да е лесно. Поомекнах малко и отвърнах:

— Добре. Разбирам.

Като се замислех за онзи романтичен круиз и последвалите ми срещи с Карлос в Маями и Кий Уест, виждах в операцията доста неща, които можеха да се объркат, например идването на Едуардо в Куба. Както и попадането на Сара във вниманието на властите. А също моята връзка с госпожица Ортега. Е, всичко това се беше случило. А сега изникваха и нови проблеми като Антонио или пистолета, който щеше да се превърне в проблем само ако ме заловяха с него. От друга страна, ако послушах Джак, оръжието можеше да реши проблема с Антонио — макар да не намирах причина за това. Засега.

Отгоре на всичко имаше вероятност да отменят турнира и/или срещата с нашия човек да не се осъществи. Само че това всъщност не бяха проблеми. А безопасен начин да се приберем у дома.

В заключение, още дори не бяхме напуснали Хавана и както бяха казвали моите шотландски прадеди, „И най-добрите помисли на мишките и хората пораждат често само теглила и горести“^[1], с други думи „тая работа не става, еба ти“. После идваха Камагуей, пещерата и Кайо, където щяхме да се сблъскаме с истинско предизвикателство — стига да успеехме да се измъкнем от столицата.

— За какво си се замислил? — попита Сара.

— За пътя, който ни предстои.

— Вече гледам по-оптимистично на това.

Сигурно беше от дайкиритата.

— Разказах на Джак за Антонио и евентуалните ни проблеми с властите, както и че Антонио спомена за „Пескандо Пор ла Пас“ — казах.

— Добре… Успя ли да го уплашиш?

— Просто привлякох вниманието му към проблема. Ако изобщо е било нужно.

— Предполагам, че не се е отказал.

— Ако аз не се откажа, и той няма да се откаже.

— А ти не се отказваш.

— Стига да не се откажеш ти.

— Значи никой от нас не се отказва.

И значи всичките бяхме луди. Допих си бирата, а тя — дайкирито. После попита:

— Джак каза ли нещо за Фелипе?

— Не… Само, че Фелипе не се зарадвал много, когато открили Едуардо под леглото.

— Фелипе ще се оправи с него.

— Дано не грешиш. Той знае ли какво ще става в Кайо Гилермо, за да го съобщи на Джак?

— Нямам представа какво знае Фелипе.

— А Едуардо?

— Едуардо не иска да знае никакви конкретни подробности за операцията. Единствената му цел е да се прибере у дома.

— Ще се прибере в Маями с „Мейн“.

— Нека той…

— Точка по въпроса.

Тя повика сервитьора, поръча по още едно и помоли за огънче. В Кий Уест се ограничавах до една пура седмично. Тука обаче, както и в Афганистан, тютюнът не представляваше първостепенен здравословен проблем от гледна точка на продължителността на живота.

Появиха се трима китаристи и тръгнаха да обикалят бара, като свиреха и пееха. Познах някои песни от лекцията на Тад. Тази учебна екскурзия действително си струваше парите.

Сара се наведе към мен.

— Оръжията на яхтата ли са?

Ами, само три. Четвъртото се намираше в банана ми. Обаче не исках да я разтревожа — или да я развълнувам — с тази новина, докато не се наложеше.

— Да — потвърдих. — Джак е взел и четири бронежилетки. Дано не се наложи да ги използваме.

Тя кимна.

Обикалящите китаристи стигнаха до нашата маса и попитаха какво да ни изпълнят.

— Моля, изсвирете ни „Дос Гардениас“ на Буена Виста Соушъл Клъб — каза им Сара на английски, скривайки факта, че знае испански.

Музикантите явно останаха доволни от избора й и подеха песента. Не беше зле.

Погледнах си часовника. 22:35. Оставаше ни един час да отидем до „Дос Ерманос“, ако искахме да го направим. Следваща спирка Кий Уест.

Загледах се в Сара, която пушеше пурата си, и тя ми намигна. Опитах се да си ни представя в Маями, Кий Уест или даже в Мейн. Картинката изглеждаше по-добре, ако бяхме с червено „Порше“ кабрио.

Китаристите свършиха и аз им дадох десетачка, а те ни отговориха с доволни усмивки. Ако някой ни наблюдаваше, повече приличахме на тъпи туристи, отколкото на врагове на страната.

Във „Флоридита“ ставаше все по-претъпкано и Сара ме осведоми:

— По-късно има спектакъл. Искаш ли да останем и да изпием шестнайсет двойни дайкирита?

Или исках да се прибера в Кий Уест и да изпия шестнайсет бутилки „Корона“? Сара не подозираше, че има такава опция.

— Мак?

Погледнах я.

— В единайсет екипажите и риболовците имат среща в някакво заведение, „Дос Ерманос“.

— Това е прочут моряшки бар.

— Джак ме попита дали искаме да се видим там с него.

— Не бива.

Наведох се към нея.

— Тази нощ можел да ни качи на „Мейн“.

Тя се вторачи в мен.

— Призори флотилията отплава за Кайо Гилермо. „Мейн“ ще отплава за Кий Уест.

Сара се замисли, после попита:

— Ти какво му отговори?

— Да не ни чака. Обаче той настоя да те попитам. Е, питам те.

— Нали решихме да продължим.

— Да.

— Добре… какво се е променило?

— Предлага ни се безопасно прибиране вкъщи.

Тя пак се замисли.

— Откъде знаеш, че ще успеем да се качим на яхтата?

Обясних й за празните посетителски пропуски и прибавих:

— Нещо като транзитните пропуски, които Богарт дава на Бергман и мъжа й в „Казабланка“. Само трябва да попълниш имената.

Сара кимна разсеяно.

— Носим си всичко необходимо: паспорти, визи, пари за подкуп — продължих аз и за да й дам цялата нужна й информация, добавих: — Джак ми донесе глока, от който ще се отърва преди да минем през охраната. И ти напомням, че Едуардо е на яхтата и трябва да се върне в Маями. — И в заключение: — Ако отменят турнира, флотилията ще си замине утре заран и ние с тебе ще останем в Куба без яхта.

Китаристите правеха серенада на млади мъж и жена, които се държаха за ръце и не откъсваха очи един от друг. Погледнах си часовника, после отново насочих вниманието си към Сара.

— Трябва да вземем решение.

— Ъъъ… претеглям всички „за“ и „против“.

— Аргументите за прекратяване на операцията далеч надхвърлят аргументите за продължаването й. Само че ти няма да вземеш решение въз основа на това.

— Поискай сметката.

Махнах на сервитьора, платих в брой и напуснахме „Малката Флорида“, може би за да се отправим към голямата.

— Къде е пистолетът? — попита Сара.

— В банана на кръста ми.

— Затова ли искаше да се срещнеш с Джак?

— Не. Ама той може затова да е искал да се срещне с мен. А ти може да не си искала да се срещнем, понеже Едуардо е на яхтата.

— И аз бях изненадана колкото теб.

— Животът е пълен с изненади.

— Така е — съгласи се тя. — Някои приятни, други — не.

— Напълно вярно. Къде отиваме сега?

— Изненада.

Кале Обиспо беше пешеходна зона и минахме покрай банката на дядо й, където преди петдесет и пет години беше започнала цялата тая история. На следващата пряка няколко таксита очакваха туристи и ние се качихме на едно „Коко“.

— A donde vas? — попита шофьорът.

„Накъде?“ Това беше въпросът.

— Хотел „Парке Сентрал“ — отговори Сара.

— Добро решение — похвалих я аз.

— Правилното решение.

Това щеше да стане ясно през следващите дни.