Нелсън Демил
Кубинската афера (36)

36.

Спряхме на тъмната тиха улица.

— Наистина ли чух каквото си мисля? — попитах Сара.

Сара кимна.

— Той ми каза, че в „Роландо“ давали стаи на час. Отговорих му, че не мога да го направя, докато ти седиш там.

— Колко време според тебе щеше да отнеме?

— Не е смешно.

— Извинявай.

— Обаче се уговорихме да дойде в стаята ми утре към полунощ.

— Добре. И той си мисли, че сте се разбрали, така ли?

— Мисли си, че съм се уплашила. И че на мен също ще ми достави удоволствие.

— Не мога да повярвам, че тоя изрод действително го е направил в мое присъствие, та дори и на испански!

Сара хвърли поглед назад към „Роландо“.

— Той просто си мисли, че съм разпасана жена и че с теб сме случайни любовници. И също смята, че ти ще се съгласиш да спя с него, ако това е условието да ни помогне да избягаме. Казах му, че ще разговарям с теб и че съм сигурна, че ще се съгласиш.

— Може би трябваше да го предвидим.

— Аз го очаквах. Още от първия ден. — Помълча, после каза: — Утре вечер трябва да заминем.

— Да. — Съмнявах се, че ни следят, но за всеки случай трябваше да сме предпазливи. — Не бива да взимаме раницата ти тази вечер.

Тя погледна към изоставената къща, после се обърна към моста над реката.

— Добре. Хайде да отидем до Мирамар и да хванем такси.

Стигнахме до тесния мост над Рио Алмендарес. Оттам Мирамар приличаше на приятно предградие във Флорида през 50-те години на миналия век. Виждах защо чужденците и комунистическият елит са избрали да живеят в този квартал, далече от двата милиона по-неблагополучни кубинци, които се тъпчеха в разрухата на Хавана.

Слязохме от моста и тръгнахме по улица, обточена с палми и къщи в пастелни тонове. Улиците в Мирамар се пресичаха под прав ъгъл и Сара явно познаваше района. Завихме на север и тя посочи с ръка.

— Главният булевард, Авенида Куинта, е нататък. Там ще хванем такси.

— Забеляза ли, че Антонио пак спомена за „Пескандо Пор ла Пас“? — попитах, докато вървяхме.

Сара нямаше какво да отговори.

— Възможно е полицията да подозира, че имам някаква връзка с това. Или пък ще открият връзката в резултат на проверката си в интернет. И тогава ще ни причакат в Кайо Гилермо.

— Ще мислим за това, когато стигнем там.

Тази стратегия не я бяхме учили в армията, обаче проблемите с операцията — включително тръгването на Едуардо по пътя на спомените — се трупаха толкова бързо, че не си струваше да споря.

Сара се загледа в добре поддържаните къщи от двете страни на улицата.

— Тези комунистически свине имат клубове на плажа, отлична храна и достъп до чуждестранни стоки, за каквито кубинският народ може само да мечтае.

— Сигурно се разкъсват от угризения.

— Те са лицемерни лайнари.

И ако режимът паднеше, изгнаниците щяха да се завърнат и да се заселят в Мирамар. Представях си как Карлос открива там клон на кантората си.

— Съсредоточи се върху операцията. Не върху обитателите на Мирамар.

— Не ми чети лекции. Ти не си кубинец.

— Не ти чета лекции. Казвам ти — овладей омразата си и мисли защо сме тук и как да се измъкнем.

Сара не отговори.

Послушах собствения си съвет и се замислих за всички изненади, с които се бяхме сблъскали след слизането от самолета. Бог се опитваше да ни каже нещо. И ми се струваше, че знам какво е то.

— За колко време ще стигнем, ако оттук направо заминем за Кайо Гилермо? — попитах.

Сара не отговори.

— Колко? — повторих.

— Около осем часа.

— За няколкостотин долара може да вземем такси до Кайо и ще стигнем там преди разсъмване, ще се качим на „Мейн“ преди да са излезли на риболов и ще сме в Кий Уест тъкмо навреме за намалението в баровете.

Сара ме хвана за ръка.

— Нали каза, че пътят към дома минавал през Камагуей?

— Казах го, да. Обаче преди Антонио да ни съобщи, че полицията е по петите ни. Или че властите може да наредят на флотилията да си замине.

— Защо вярваш на всичко това?

— Защото може да е вярно. — Напомних й: — Утре в полунощ имаш среща с него, така че сега е моментът да избягаме от Хавана.

Тя пусна ръката ми и не ми отговори.

Стигнахме до Авенида Куинта, широк булевард с разделителна ивица, фланкиран от тропически дървета и големи къщи. Няколко таксита намалиха, после ни отминаха.

— Е, до хотела ли искаме такси, или до Кайо?

— Утре вечер заминаваме за провинция Камагуей.

— Изслушай ме. Даже Антонио да греши за това, че ще наредят на флотилията да си замине, даже да лъже, че полицията ще ни арестува и че сме в черния списък, да допуснем, че казва истината за това, че полицията ни проверява. И ако открият връзката ми с „Голямата риба“ и утре заминем за Камагуей, докато стигнем в Кайо Гилермо, те вече ще ни чакат там. И не само ще ни арестуват, но ще пипнат и парите. А също нотариалните актове и… каквото и да е онова другото нещо. Разбираш ли всичко това? Разбираш ли и какво ще правят с тебе, ако попаднеш в кубински затвор?

Сара помълча, после отвърна:

— Ти замини за Кайо Гилермо, щом искаш. И когато стигнеш там, можеш или да ме изчакаш, или с Джак и Фелипе да отплавате с моя транспорт.

Онова, което я мотивираше, явно беше прекалено силно и надделяваше над логиката, фактите и дори над страха.

— Добре… успя да ме засрамиш. Ще изпълня обещанието си.

— Всичко ще бъде наред. — Тя отново ме хвана за ръката. — С теб се чувствам в безопасност.

Щеше ми се да можех да кажа същото.

Сара посочи по булеварда.

— Ей там е Музеят на Министерството на вътрешните работи, който е включен в нашата програма. Там се подиграват с многобройните опити на ЦРУ да убие Кастро.

— Изненадан съм, че експлодиращите пури не са сработили.

— Историята на американската интервенция в Куба е пълна с провали.

И на мен ми беше хрумнало същото в Кий Уест.

— Но ние с теб ще променим тази статистика.

— Аха. Такси?

Тя кимна.

Слязох на улицата и спрях първото минаващо такси, хубав нов модел „Тойота“, която не вонеше на синьо сирене.

— Хотел „Парке Сентрал“ — упътих шофьора.

Сара му каза нещо и проведоха кратък разговор на испански. Тя отпусна глава на рамото ми и прошепна в ухото ми:

— Помолих го да ни закара в някоя „каса партикулар“ във Ведадо — частен дом, в който дават стаи под наем, обикновено без излишни въпроси. — И поясни: — Не бива да рискуваме през нощта да почукат на вратата ни. Нито пък Антонио да подрани. — Стисна ръката ми. — Утре сутрин ще се приберем в хотела и ще се присъединим към групата. А след груповата вечеря ще приберем моята раница и ще заминем за Камагуей.

— Добре.

Шофьорът мина по тунела под Рио Алмендарес и навлезе във Ведадо. Сара поговори с него, после ми каза:

— Обясних му — той се казва Томас, — че сме от персонала на канадското посолство и тъй като и двамата имаме съпрузи, трябва да намерим много дискретна „каса“, където няма да ни искат паспорти.

— Май не ти е за пръв път.

Тя се вживя в ролята, прегърна ме и почнахме да се натискаме като разгонени зайци. Погледнах Томас, който наместваше огледалото си. Явно не беше подозирал, че канадците са толкова страстни.

След няколко минути спряхме пред малка къща, почти изцяло скрита сред буйна растителност. Шофьорът слезе и почука на вратата. Какъвто ни беше късметът, това сигурно щеше да се окаже домът на Антонио.

На прага се появи възрастна жена, двамата с Томас си казаха нещо и той ни даде знак да отидем при тях. Слязохме от таксито и Сара и възрастната жена — Камила — си поговориха около минута, после Сара се обърна към мен.

— Тук става. Дай му двайсетачка.

Връчих на Томас едномесечна заплата, а той ми намигна и ни пожела buenas noches. Без да попита за багажа и паспортите ни, Камила ни покани вътре, огледа уличката, после затвори и заключи вратата.

Предната стая на тая „каса партикулар“ беше малка и овехтяла, но спретната и чиста. На стената висеше красива черно-бяла фотография на младия Фидел. Камила ни показа банята и кухничката, където, преведе ми Сара, сутринта можело да си направим кафе, безплатно. Цената за стаята била пет ККВ в аванс и аз дадох десетачка на Камила, което я зарадва, и тя ни предложи останалия от вечеря ориз с фасул, ако сме гладни.

— Питай я дали случайно има „Канейдиън Клъб“.

Сара й каза нещо и Камила ни наля две чаши ром, подарък от заведението.

После ни заведе в нашата стая, миниатюрно помещение, задръстено от двоен креват и дървена пейка. На стената срещу леглото — където би трябвало да е плоскоекранният телевизор — имаше разпятие.

Камила се усмихна, пожела ни buenas noches и аз заключих вратата след нея.

— Тук в безопасност ли сме? — попитах.

Сара посочи разпятието.

— Той бди над нас.

Ама пък виж какво му се беше случило на него.

Чукнахме се и надигнахме чашите.

— Какво ти се прави? — попитах.

— Искам да разкарам тези дрехи и да правим секс.

Тъкмо каквото си мислех.

Лежахме в тъмната стая, голи и потни.

— Освен парите, защо всъщност сме тука?

— За нотариалните актове на откраднатите имоти.

— Друго?

— Нещо, което ще разбереш още щом го видиш.

— Струва ли си да рискуваме живота си за него?

— Довери ми се, Мак.

— Нали това правя.

— Обичаш ли ме?

— Дойдох заради парите, но ще остана заради любовта.

Тя се претърколи отгоре ми.

— Ще имаме всичко. Пари, любов и… справедливост.

Дано имахме и дълъг живот, та да можем да им се насладим.