Нелсън Демил
Кубинската афера (29)

29.

След обяда Антонио ни поведе на кратка разходка до Музея на революцията, неокласическа сграда, в която някога се помещавал президентският дворец. Отпред имаше съветски танк — според екскурзовода един от ония, с които силите на Кастро отблъснали подкрепения от САЩ десант в Залива на прасетата.

— Десантът се провали и затова ние нахлухме в Маями с един милион кубинци — завърши Антонио.

— Няма да му е толкова смешно, когато изгнаниците започнат да се връщат и да изкупуват Куба — каза ми Сара.

И хайде отначало.

Йейлчаните пък не подозираха, че техният високопатриотичен екскурзовод е просто поредният подкупен кубинец. Пет стотачки. Двегодишната му заплата. Но за какво? За информация? Изнудване? Имаше само един начин да разбера.

По пътя към музея обаче Сара ми каза, че не искала да се срещнем с Антонио. Тя командваше, ама инстинктът ми подсказваше, че трябва да отидем на срещата. Естествено, това можеше да е и някакъв капан и да ни арестуват. Но в Куба могат да арестуват човек и без повод, така че защо да не го съчетаем с едно хубаво пийване? Трябваше да си поприказвам със Сара.

Влязохме в грамадния „паласио“ — в двореца де. Антонио много държеше да ни покаже нещо и ние го последвахме във фоайето при величественото мраморно стълбище.

— Това е Ринкон де лос Кретинос, Ъгълът на кретените — каза той.

А кои бяха кретените в ъгъла? Ами, огромни карикатури на бившия президент Батиста, както и на Джордж Буш и Роналд Рейгън в каубойски дрехи — приличаха на герои от сатиричното списание „Мад“. Джордж даже приличаше на талисмана на списанието, измисления персонаж Алфред Е. Нюман.

Даже на йейлските възпитаници им дойде малко прекалено. Ъгълът на кретените надали щеше да спомогне за затопляне на отношенията.

Качихме се по стълбището и тръгнахме да обикаляме помещенията, като всички възхвалявахме Ла Револусион, макар че много експонати бяха проява на лош вкус, например страховитите снимки на революционери, изтезавани и екзекутирани от някогашните кубински режими. Изложени бяха и окървавени военни униформи с доста нехигиеничен вид. За съжаление всичко това разглеждаха и много ученически групи. Сигурно затова на Антонио щеше да му се изкриви малката главичка.

Влязохме в някогашния официален кабинет на покойния президент Батиста, където екскурзоводът ни посочи позлатен шайбов телефон, подарен от AT & T на важния им клиент, и се впусна в пламенна реч срещу американския империализъм. Добре че Сара си държа устата затворена.

За негова чест, по някое време Тад прекъсна Антонио.

— Трябва да тръгваме.

Така че продължихме обиколката на Музея на революцията, който се намираше в окаяно състояние — подобно на почти всичко друго в Хавана, а и на самата революция.

Антонио ни показа тайното стълбище, по което Батиста се спасил от студентите, нахлули в двореца, за да го убият.

— Много от тях били арестувани, изтезавани и екзекутирани — съобщи ни екскурзоводът.

Тук явно вземаха студентските протести много сериозно. Групата се затътри нататък без нас и аз предложих на Сара:

— Хайде да избягаме по тайното стълбище.

— Опитай се да научиш нещо, докато си тук.

— Добре. На обяд научих от Антонио, че интересът му към теб бил личен.

— Нищо подобно. Знаеш го.

— Не бъди скромна. Освен това не биваше толкова директно да му поставяш въпроса защо е разпитвал за тебе.

— Понякога просто трябва да се опънеш на хората, които ти причиняват главоболия, Мак.

— Добре де, май успя да го изкараш от дупката му. Сега иска да разговаря с нас.

— Няма да разговаряме с него.

— Това трябва да го обсъдим.

— По-късно. Може би.

Настигнахме групата и Антонио ни заведе в стая, превърната в киносалон за правостоящи, където гледахме откъси от цветни и черно-бели филми за Ла Револусион с дикторски текст на испански. Видях младите Фидел, Че Гевара и много други брадати типове да бродят въоръжени из гъсталаците. Приличаха на талибани.

После показаха Хавана на 1 януари 1959-а. В града влизаше конвой камиони и джипове с въстанически бойци, приветствани от ликуващите хабанерос. Следваше сцена в хотел „Насионал“ и аз очаквах да видя как Майкъл Корлеоне и Хаймън Рот бягат с колите си, обаче двамата вероятно вече си бяха заминали.

На екрана се появи хотел „Ривиера“ и както вече знаехме от Антонио, тълпа партизани и цивилни разбиха казиното, включително бара. Стана ми тъжно от този край, затова си излязох.

Сара ме последва.

— Татко ми е казвал, че това бил най-страшният ден в живота му.

Естествено, ако си малко момче и на Нова година се събудиш в имението си и се чудиш защо прислугата не ти е донесла закуската.

— Всички други изглеждаха щастливи — отбелязах.

— Да… Започнало е с огромни надежди за кубинския народ… но после се е превърнало в кошмар.

— Ясно.

Йейлската група се изниза от киносалона и Антонио ни изведе в някогашната задна градина, където сега се издигаше мемориалът „Гранма“ — стъклена постройка с едноименната яхта, с която през 1956-а Кастро и малката му шайка революционери пристигнали от Мексико в Куба. Останалото, както казват, е история.

— Когато Куба се освободи, всичко това ще бъде изринато и в тази градина ще бъде построен моят паметник на мъчениците — каза Сара.

А пред стените на градината Едуардо можеше да разстреля всички комуняги.

— Хубаво място — отвърнах. Сега действително се чувствах като външен човек, въвлечен в родови вражди, датиращи от времето на Христофор Колумб.

Така или иначе, около мемориала „Гранма“ имаше надупчени от куршуми военни машини и самолетен двигател, който според Антонио бил от американски шпионски самолет Ю-2, свален по време на Карибската криза през 1962-ра. Макар тогава още да не съм бил роден, знаех, че сме били на ръба на ядрена война със Съветския съюз. И ако това се беше случило, сега нямаше да съм тук. Хрумна ми, че Куба винаги е била трън в задника на Америка и че Америка винаги се е опитвала да го навре в задника на Куба.

В градината беше тягостно, затова със Сара се отделихме от групата и излязохме на улицата. Следваше посещение в близката Национална балетна школа, където щяхме да гледаме репетиция, така че се запътихме натам.

— Трябва да се срещнем с Антонио — казах, докато вървяхме.

— Ако се срещнем с него, ще се издадем, че не сме невинни туристи.

— Логиката ти ми е ясна, но ако ще играеш комар, трябва да хвърляш заровете.

— Един път може и да пропуснеш.

— Хайде да опитаме с друго клише — няма как да не обръщаш внимание на триста и петдесет килограмова горила в стаята.

Тя помълча, после заяви:

— Вече се съгласих довечера да се срещнеш с Джак. Не съм съгласна да се срещнеш с Антонио.

— Не си ли любопитна какво ще ни каже?

— Знам какво ще ни каже. Иска петстотин долара. Просто поредното изнудване на американски турист от кубински произход.

— Ясно ти е, че не е само това.

— Да. Може и да е ужилване. Ние му даваме петстотин щатски долара и полицията се появява и ни арестува за подкуп и валутно престъпление — или още по-лошо, опитват се да ни вербуват за шпиони. — И прибави: — Случвало се е и преди. А тук шпионажът се наказва със смърт.

— Мога да отида сам.

— Няма да отидеш.

— Добре… но…

— Ти не разбираш кубинците, Мак.

— В сравнение с афганистанците кубинците са пълни аматьори.

— Ако някога идем в Афганистан, ти ще командваш.

— Si, comandante.

— Не е смешно.

Стигнахме до Националната балетна школа, седнахме на предното стълбище и зачакахме групата, като си подавахме един на друг шише вода.

— Антонио иска да ти каже защо полицията се интересува от тебе — продължих на същата тема.

Не получих отговор.

— Той си мечтае да е мафиот. Иска да живее добре. Иска двегодишна заплата. Елементарно е.

Сара се замисли над думите ми.

— Добре. Ще видим за срещата с Антонио. А междувременно, днес няма групова вечеря. Какво да правя, докато ти пиеш с Джак?

— Ще те чакам във „Флоридита“ в… девет. Каня се да подобря рекорда на Хемингуей по пиене на дайкири.

Тя се усмихна.

— Ще ти направя снимки.

Групата дойде и Антонио покани всички да влязат в балетната школа с Тад и Алисън, после се приближи до нас и попита:

— Ще дойдете ли?

— Още го обмисляме.

— А помислихте ли за моето предложение да пийнем по нещо заедно?

— Вие ли ще черпите?

— Не, вие ще има за какво да ме почерпите.

Обърнах се към Сара. Все още седнала, тя погледна Антонио в очите.

— Ще дойдем.

— Добре. Ще си струва парите и времето ви.

— Ние ще преценим това.

Той кимна, после заподскача нагоре по стъпалата, все едно току-що е спечелил двегодишна заплата — което си беше точно така.

Сара се обърна към мен.

— Доверявам се на преценката ти.

— Имай доверие на инстинкта ми.

Тя се изправи.

— Ще видим. — После ме попита: — Гледат ли ти се потни момиченца по трико?

Да, ама…

— Далече ли е „Парке Сентрал“?

— На три преки по ей тази улица.

— Да вървим. — Аз също станах.

— Ще пропуснем Музея на пожарникарите.

— Нищо, ще ти покажа моя маркуч. Хайде.

Сара се усмихна и ме хвана за ръка.

— Ако ще се чупим от групата, първо трябва да проверим дали са пристигнали яхтите.

— Не бива и да припарваме до оня терминал, в случай че ни следят. Можем да проверим по Си Ен Ен или по Теле — там каквото беше.

И ръка за ръка забързахме към „Парке Сентрал“ за едно спонтанно следобедно чукане.