Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Cuban Affair, 2017 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Крум Бъчваров, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Еми (2017)
- Разпознаване и корекция
- bookratt (2019)
Издание:
Автор: Нелсън Демил
Заглавие: Кубинската афера
Преводач: Крум Бъчваров
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Алианс Принт ЕООД
Излязла от печат: 02.10.2017
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-655-790-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4312
История
- — Добавяне
31.
Малкото ми такси „Коко“ ловко се провираше сред трафика, така че никой не можеше да ме проследи, освен ако не беше Самотния рейнджър, яхнал Силвър. Въпреки това не се отбих до круизния терминал „Сиера Маестра“. Съвсем скоро щях да разбера дали Джак е в Хавана. Пък и закъснявах.
Още беше светло, но в тази знойна съботна привечер на Малекон вече гъмжеше от народ и вълноломът се бе превърнал в най-дългия бар за свалки на света.
Казах на шофьора да спре, дадох му десет ККВ и продължих пеша покрай просяци, поети и пияндета. И покрай една група американски туристи, чийто вид предполагаше, че торнадото току-що ги е довяло от Канзас.
Свих по една пряка и тръгнах към дългата отбивка, която водеше към входа на хотела. Погледнах си часовника: 18:15.
Влязох в „Насионал“ за трети път — за също толкова дни — и проверих на рецепцията дали има съобщение от Джак или Сара, обаче нямаше. После се отправих към грамадната Зала на славата, в която висеше димна завеса от многобройните пури. Огледах салона, но не видях Джак.
Помолих метрдотела да ме настани и срещу десет ККВ той се сети за някаква отменена резервация и ме отведе до малка маса под снимка на Мики Мантъл.
Оптимистично поръчах две „Буканеро“ на сервитьорката и й казах да повика момичето с пурите, което пристигна с подноса си. Купих две „Монте Кристо“ и ги оставих на масата.
Бирите ми дойдоха и почнах да пия сам. Вече минаваше шест и половина. Къде се губеше Джак? Може да се беше напил в някой пристанищен бар, да се чукаше или да го бяха арестували. Или още да си е в Кий Уест. И в такъв случай щях да се прибера вкъщи без три милиона долара.
По навик проверих дали не съм получил есемеси или гласова поща. Пак нямаше сигнал, затова отидох на бара да видя дали Джак е оставил съобщение на бармана, обаче нямало нищо за мене.
Сара вероятно вече се тревожеше и за да не вземе да се обажда, помолих бармана да се свърже с „Парке Сентрал“ по неговия телефон и той ми подаде слушалката.
Докато слушах позвъняванията, една ръка ме стисна за подлакътницата.
— Арестуван си.
Завъртях се и видях ухиленото лице на Джак.
— Подмокри ли гащите?
— Уволнен си.
— Пак ли?
Отсреща отговориха и казах на телефонистката:
— Съобщение за Сара Ортега, стая петстотин трийсет и пет. Седнали сме на по чаша. Ще се видим в девет. — Помолих я да повтори и затворих.
— Тъпчеш ли я вече? — попита Джак.
— Праща ти много поздрави.
Заведох го в дъното на салона и седнахме.
Джак носеше приличен панталон каки и бяла тениска с яка — същата, която държах на „Мейн“ за официални случаи. На кръста си имаше банан, също абсолютно необичайно за него.
— Какво има вътре?
— Презервативи. — Той вдигна бирата си и се чукнахме. — Радвам се да те видя.
— И аз.
На няколко съседни маси седяха добре облечени мъже и разговаряха на испански. Като че ли никой не проявяваше интерес към нас.
— Как дойде? — попитах.
— С шевролет кабрио, модел петдесет и седма. Моят старец имаше петдесет и осма…
— Обърна ли внимание дали те следят?
— Да ме следят ли? — Той се замисли. — Дадох на човека щатска десетачка да ме остави аз да карам. — Усмихна се. — Адски се бях развълнувал, обаче оня бил сменил двигателя със скапан четирицилиндров от „Тойота“ и беше като два хамстера в колело…
— Следяха ли те, Джак?
— Не. — И прибави: — Струва ми се.
А бе и на мене така ми се струваше. А ако го бяха следили, полицията трябваше вече да е знаела за връзката между Джак Колби, Даниъл Маккормик и преименуваната „Голяма риба“ и ако знаеха за това, не им трябваше да знаят повече. Така че спокойно можехме да пием по още една бира.
— Защо закъсня?
Джак се оглеждаше.
— Тоя бар е адски скъпарски.
— По-стар е от тебе.
— Сериозно? Ей, има снимка на Синатра. И на Чърчил… Марлон Брандо, Джон Уейн… И Мики Мантъл…
— Всички те са мъртви, Джак. Същото ще сполети и тебе, ако не ми кажеш защо закъсня.
Той ме погледна.
— Изпих няколко бирички с нашите трима риболовци. Не можех да им кажа, че имам среща с тебе, и не ми хрумна никакво оправдание. Опитах се да ти звънна, ама нямаше сигнал. — После отбеляза: — Тая страна е преебана тотално. Как върви тука?
— Засега добре. По кое време пристигна флотилията?
— Към обяд.
— Проблеми?
— Не. Влязох от раз в пристанището. Фасулска работа.
— Предполагам, че просто си следвал яхтата пред тебе.
— Да. Ама пак си беше мъчно.
— Как е Фелипе?
— Изглежда нормално. — Джак май се сети за нещо и добави: — Той познава Сара.
— Добре.
— Чукаш ли я?
— Тя си има гадже.
— И какво от това? Използвай старата реплика „Утре може да сме мъртви“.
— Как са тримата риболовци?
— Съвсем нормални. Изобщо не се познава, че са кубинци.
— Надявам се, че си ги похвалил за това.
Той се усети, че го майтапя, и се разсмя. Виждаше се, че е обърнал няколко бири, но когато го закачах, винаги загряваше, даже да е полупиян.
— Как мина, след като пристанахте?
— Добре. Двама мръсни комуняги обиколиха от яхта на яхта да проверят паспортите и другите неща и да съберат по петдесет и пет долара пристанищна такса — двайсет и пет за Фидел, останалите за тях. Фелипе им даде торбички с храна и разни неща от „Уолгрийнс“ — паста за зъби, витамини и прочее, — те ни подпечатаха визите и хайде, ди ди мау.
Джак понякога използва виетнамски изрази, особено когато е на градус. В тоя случай искаше да каже, че са се разкарали.
— Дано някой от екипажите е останал да наглежда яхтите.
— За глупаци ли ни смяташ? — Не отговорих и той продължи: — Фелипе е на „Мейн“. На всички други яхти също има по един дежурен. Иначе няма да остане нищо, когато се върнем.
Или пък десет риболовни яхти ще плават за Кий Уест с петстотин кубинци на борда.
— На кея имаше ли охрана?
— Да. Десетина военни с калашници. Не съм се доближавал толкова до такъв автомат, откак взех оръжието на един убит жълтурковец.
— Каза ли им го?
Джак се засмя, после продължи:
— Тия копелета ни смъкнаха по двайсетачка на яхта — да ни помогнели да държим под око съдовете.
— Евтино сте минали.
— Ако не бяха въоръжени, щях да ги наритам в ташаците и да ги пратя на майната им.
— Добре. — Само че преговорите обикновено са в полза на оня с автомата, както отдавна бяхме научили с Джак — когато с автоматите бяхме ние. Попитах го: — Когато излязохте от терминала, посрещна ли ви духов оркестър?
— Не. Обаче на площада имаше снимачен екип и няколкостотин души.
— Дружелюбни ли бяха?
— Повечето. Викаха: „Добре дошли, американци“ и прочее. Ама една групичка викаше „Янки, вървете си вкъщи“ и „Cuba si — Yanqui no“. Такива глупости. Тъй че трябваше да останем пред терминала. — Отпи глътка бира. — Майната им.
Представих си творчески редактираните кадри по кубинската телевизия. Антиамериканска демонстрация, на която се е събрала половин Хавана. По Теле Ребелде нямаше да покажат дружелюбната група — кой знае как научила за пристигането на риболовната флотилия.
— Имаше ли полиция? — попитах. — Военни?
— Няколко патрулки. Ама ченгетата само си седяха, после някой изрева по мегафон нещо на испански и всички се пръснаха.
Край на спонтанната демонстрация.
— Предай на приятелката си, че не беше голямото посрещане, за което говореше тя — каза Джак.
Нито пък посрещането, за което говореше Антонио. И това ме накара да се запитам откъде екскурзоводът знае толкова за пристигането на американските яхти, щом не са съобщили по новините. Може би от същото място, откъдето и антиамериканската група — от полицията.
Във всеки случай информационното затъмнение и инсценираният антиамерикански протест ми позволяваха да надзърна в отношението на режима към размразяването. Нищо сериозно, освен ако не отменяха турнира.
— Кога потегляте за Кайо Гилермо? — попитах.
— Утре призори.
— Добре. Искам точно преди да отплавате да намериш уличен телефон или да вземеш назаем джиесем от някой кубинец и да позвъниш в хотел „Парке Сентрал“. — Дадох му касовата бележка от обмяната на валута с номера на хотела. — Остави съобщение за господин Маккормик от стая шестстотин и петнайсет. Ако заминавате за Кайо, кажи: „Полетът ми е навреме“. Ако са отменили турнира, кажи: „Полетът ми е отменен“. Името ти е… — Погледът ми попадна върху пурите.
— Кристо. Разбра ли?
— Разбрах. Защо мислиш, че турнирът…
— Нищо не мисля. Обаче няма друг начин да разбера дали мръсните комуняги не са измислили някакъв повод да отменят турнира.
— Ако го отменят, спокойно можеш да се прибираш вкъщи.
Беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи.
— Екипажите и рибарите имаха ли някакви проблеми на брега с полицията и местните? — попитах го във връзка с евентуалния повод за отмяна на турнира.
— Не съм чул. Всички едновременно тръгнахме от терминала — петдесетина души, включително три жени от риболовците, две от които хич не изглеждат зле, — и се пръснахме по баровете. Всички бяхме с шапки на „Пескандо Пор ла Пас“, ама аз дадох моята на една кубинска мадама. Хората в заведенията и по улиците бяха дружелюбни и ги почерпихме наред.
— И ти също си обърнал няколко бири.
Джак се усмихна.
— Нали сме посланици на добра воля. После почнахме да се разделяме на по-малки групички. — Показа ми някакъв документ. — Това бил посетителски пропуск или нещо от тоя род. Всички трябва да се върнем на яхтите до полунощ.
— Гледай да го направиш.
— Няма проблем. — Джак се зазяпа в мрежестите чорапи на момичето с пурите. — Тука къде може да си намери мадама един моряк?
Спомних си лекцията на Сара по този въпрос и го осведомих:
— Сексът с проститутка може да те вкара в пандиза за четири години.
— Кофти. А колко ли взимат?
— Имаш важна задача, Джак. Дръж си оная работа в гащите. — Кой го казва? Джак се нацупи, затова го информирах: — Сигурен съм, че можеш да свалиш някоя сеньорита след няколко чаши и вечеря.
Той се усмихна.
— Трябва ми помощник.
— Имам среща.
— Сериозно? Гаджето те държи на къс повод, а?
Поръчах още две бири. Джак си носеше зипото и запалихме пурите.
— Митничарите претърсиха ли яхтата? — попитах аз.
— Не. Изобщо не слязоха долу. Зарадваха се на подаръците си и ни приветстваха с добре дошли в Куба.
— Декларира ли оръжията?
— Те бяха в шкафа и ги забравих.
— Добре… Сети ли се да купиш още боеприпаси и бронежилетки?
— Струваха ми цяло състояние. — Той смени темата. — Разбра ли как ще качим парите на борда?
— Още не, обаче ще разбера, когато със Сара отидем в Кайо Гилермо.
— А аз как ще разбера?
— Пита ли Фелипе дали знае нещо?
— Да. Питах го. Отговори ми „no comprende“[1].
И може да казваше истината. Само че не цялата истина.
— Някой ще ти съобщи — на тебе или на Фелипе, — докато сте в Кайо.
— Колко са парите?
— Да речем само, че няма да ни е леко.
— Какво да правя, ако не се появиш и стане време флотилията да отплава за Кий Уест?
— Ще отплаваш заедно с другите яхти.
Джак ме погледна.
— Не мога да го направя.
— Това е заповед.
Той се вторачи в издигащия се от пурата му дим.
— Не мисли за неща, които не зависят от тебе, Джак. Просто иди на турнира и се забавлявай. — И прибавих: — Що се отнася до идването ни със Сара и качването на парите на борда, както си се убедил на кея, всички в тази страна са подкупни.
— Ние с тебе сме били известно време в преебани страни като тази — напомни ми моят помощник-капитан. — Случвало ли ти се е местните да те измамят?
— Поне веднъж седмично.
— И на мене. Така че…
— Така че, ако ни измамят, ще правим като тогава. Ще си пробием път с оръжие.
— Имаш ли оръжие?
— Не. Ти имаш. Четири броя.
— На теб ще ти трябва оръжие преди да стигнеш до Кайо Гилермо. — Джак впери поглед в мен.
Е, знаех накъде бие. Знаех и че в банана си не носи презервативи.
— Как го прекара през митницата?
— Беше по-лесно, отколкото си мислех. Двамата кубинци, дето се качиха на борда, ни раздадоха митнически декларации и ние ги попълнихме и подписахме. Нищо не декларирахме. Ония си взеха формулярите и плячката и си тръгнаха.
— Притежанието на оръжие в Куба не е твое конституционно право, а твоята смъртна присъда — осведомих го.
— А бе, синко, в моята страна контрол над оръжието значи да използваш и двете си ръце. — И прибави: — Глокът ще ти даде повече шансове да се качиш на „Мейн“. С парите.
— Както и да ме арестуват, ако на излизане от тоя бар ме спрат и ме обискират.
— „По-добре да имаш оръжие и да не ти дотрябва, отколкото да ти дотрябва и да нямаш“ — цитира Джак една от тениските си.
— Така е. Добре де… благодаря.
— Сега го казваш ей така, обаче по-късно може и да го мислиш наистина. — Той отпи глътка бира и отбеляза: — Тая гадост хич не е лоша. Трябва да я внасяме в Щатите. Мога да вложа своя милион в такъв бизнес, когато вдигнат ембаргото.
— Половин милион за транспорта и още половин за участие в бойни действия, ако ни обстрелват — напомних му. — Даже да не те ранят.
Джак ме погледна през дима от пурата си.
— Забравих да ти кажа — глокът ще ти струва половин милион.
— Че той си е мой.
— Рискувах живота си, за да ти го донеса.
— Не съм те молил.
— Виж какво, капитане, щом не го искаш, ще го върна на яхтата.
— Странно, че още не си милионер.
— Прав си.
— Обаче си задник.
— Не ме дразни. Въоръжен съм. А ти не си. — Това му се стори смешно.
Известно време поседяхме в мълчание, наслаждавайки се на бирата и пурите. Един диджей монтира уредбата си и пусна албум на Синатра. Джак беше гладен, поиска менюто и си поръча кубински сандвичи. Франк пееше „Това е животът“.
— Какво се е случило с жена ти? — попитах го във връзка с песента.
— Разболя се.
— Деца?
— Не.
— Кой е най-близкият ти роднина?
— Имам сестра в Ню Джърси.
— Написал ли си завещание?
— Не.
— Ако не оцелееш, как да открия сестра ти?
— Ако аз не оцелея, няма да оцелееш и ти.
— Да речем, че се прибера с парите, Джак. Как да предам твоя дял на сестра ти?
— Ако си такъв късметлия, задръж го.
— Добре. Как да открия сестра ти, за да й съобщя, че си мъртъв?
— Говориш като офицер.
— Опитвам се да говоря като приятел.
Той допи бирата си и се зазяпа в празното пространство.
Реших да сменя темата.
— Как е времето тая седмица?
— Следващите два дни май ще е тъкмо за риболов. Ама в Атлантика се заформя тропическа депресия.
Наближаваше краят на сезона на ураганите, обаче в карибския регион беше необичайно горещо за октомври.
— Продължавай да следиш обстановката.
— Всички го правим. — После попита: — А бе, защо в Хавана е толкова по-горещо от Кий Уест?
— Сигурно заради жените.
Той се засмя.
— Да. Фелипе вика, че ако пъхнеш свещ в мексиканка, щяла да изтече разтопена, а ако я пъхнеш в кубинка, излизала запалена.
Радвах се да чуя, че са се сприятелили.
— Някакви механични проблеми с яхтата? — продължих да го разпитвам.
— Не.
— Тримата ти риболовци кога ще летят за Мексико?
— Заминават за Хавана веднага след последния ден от турнира. Ще пропуснат тържествената вечеря, когато ще раздават наградите.
— Кога отплава обратно флотилията?
— Към девет на другата сутрин. — Джак ме погледна. — Мога да си измисля някакъв механичен проблем и да те почакам след девет.
Нямах представа по кое време и даже в кой ден със Сара ще стигнем в Кайо Гилермо, нито как стои въпросът с охраната на кея, кого са подкупили, кой ще се наложи да бъде премахнат и кой ще ни помага там — ако изобщо имаше кой да ни помага. В момента тези неща не ме интересуваха много, понеже бяха от тактически характер, обаче от психологическа гледна точка винаги е добре да можеш да си представиш пътя към вкъщи.
— Мак?
— Ще отплаваш с флотилията. Но ти благодаря.
— Виж, това няма нищо общо с тебе и гаджето ти. Става дума за моите пари.
— Значи, ако се появя в Кайо без парите…
— Ще те оставя на кея. — Той поклати показалец и се усмихна. — Адиос, амиго.
— Коравосърдечен си, Джак.
— Не го приемай лично. И между другото, задник такъв, ти ми обеща яхтата, ако те убият, пък после си я продал на Карлос, еба ти.
— Ако я върнеш в Кий Уест, той с удоволствие ще ти я припише в замяна на мълчанието ти. А ако ни убият и двамата, няма за какво да се безпокоим.
Джак не можа да ми отговори нищо, така че само изтръска пепелта на пурата си.
Синатра пееше „Ню Йорк, Ню Йорк“, където ми се искаше да съм сега.
Е, настъпи моментът да преминем от бъдещите към настоящите проблеми.
— Изслушай ме. — Огледах се, за да се уверя, че не ме слуша никой друг. — Възможно е полицията да се интересува от нас със Сара.
Той ме погледна.
— Ако полицията те разпита, тука или в Кайо Гилермо, кажи, че си чувал за мене в Кий Уест, ама не знаеш да съм в Куба и нямаш представа дали съм си продал яхтата. Изобщо не си чувал за Сара Ортега и си просто наемен работник. А ако ти кажат, че са арестували мен или Сара и ние твърдим обратното, настоявай на своето, щото нищо друго не ти остава.
Джак кимна.
— Ако те разпитат в Хавана, поискай да ти позволят да се обадиш в посолството. Ако си в Кайо Гилермо и нещо вземе да ти намирисва по-кофти от рибата, кажи на Фелипе какво съм ти обяснил, ако вече не ти е обяснил същото. Просто излезте в морето с клиентите си да ловите риба и изобщо не се връщайте.
Той се вторачи в мен.
— Защо смяташ, че полицията се интересува от вас със Сара?
Исках да съм откровен с него, обаче наистина не знаех дали операцията отива по дяволите, или ние със Сара преиграваме. Или пък тълкувахме грешно алабализмите на Антонио. И нямаше да разбера, докато не се срещнехме утре вечер, а дотогава Джак щеше да е в Кайо Гилермо.
— Помниш ли как си изпадал в параноя пет часа по време на патрул, а нищо не се е случвало? — попитах го.
— Да.
— Така Бог ти показва, че това не ти е разходка в парка. Постоянно бъди нащрек.
— Ясно. Само че с това не отговаряш на въпроса ми.
— Добре. — И му разказах за проблемите на Сара на летището, за нашия кубински екскурзовод и за интереса на Антонио към Сара. — Възможно е интересът му да е личен, но може и да е нещо друго.
— Май просто иска да я чука.
— Да. Но тоя тип може да е и полицейски доносник.
— Сериозно?
Обясних му, че екскурзоводите в Куба редовно донасят на полицията.
— Антонио няколко пъти спомена за „Пескандо Пор ла Пас“. И знае, че съм риболовец от Кий Уест.
— Откъде знае?
— Разпитвал е американския водач на групата ни за мене.
— Така ли? Значи наистина е доносник.
— И е кофти екскурзовод.
Джак се замисли за всичко това и заключи:
— Трябва да го убиеш.
— Не е чак толкова лош екскурзовод. Утре вечер ще се срещна с него в един бар. Мисля, че играе двойна игра. Иска петстотин долара, за да ми каже каква е играта.
— Добре. След това го проследи до дома му и му пръсни черепа. И край на играта.
— Може би ще е по-лесно със Сара просто да напуснем Хавана и да се отправим към мястото, където са скрити парите.
— Утрешната среща може да е капан.
— Тайната полиция в Куба няма нужда да си губи времето с капани.
— Нали ти казах, че тая страна е преебана. — И ненужно ми напомни: — По-лесно е да обереш някоя банка в Маями за три милиона долара.
— Не е законно. А това тука е. И е забавно.
Джак се засмя.
— И твоят мозък е преебан.
— Моят ли? Кой ме увещаваше току-що да пръсна черепа на Антонио?
— Само предлагам. Прави каквото смяташ за нужно.
— Много благодаря.
Диджеят пусна Дийн Мартин и известно време слушахме музиката.
— Кубинските служители, които са се качили на борда, поискаха ли регистрацията на яхтата? — попитах го след малко.
— Да… Единият я свери с номерата, написани върху корпуса.
В регистрационния талон не фигурираше името на предишния собственик — моето де, — макар че тази информация можеше да се получи от щатските власти на Флорида, стига да си от правоохранителните органи и да имаш съответното законово основание. Но това не се отнасяше до кубинската полиция. Което беше добра новина.
Джак обаче ми съобщи и друга.
— Неколцина от екипажите на другите яхти са от Кий Уест и знаят, че си продал „Мейн“, която сега е „Голямата риба“.
— Да приемем, че полицията не задава такива въпроси. Все пак помоли хората да те предупредят, ако се стигне дотам. — И прибавих: — И им кажи просто да забравят за „Мейн“.
Той се наведе към мен.
— Със Сара може би трябва да помислите как да се измъкнете от Куба.
— А ти си помисли как ще станеш милионер.
— Това надали ще се случи.
— Няма как да разбереш, ако си замина.
— Добре. Щом ти стиска да го направиш, ще се видим в Кайо Гилермо.
— Довери се на инстинкта ми.
— Твоят инстинкт е преебан като мозъка ти.
— Сто на сто е така, щом съм те взел на работа.
Донесоха сандвичите, но не бяхме гладни и си поръчахме още две бири. Дино пееше „Когато луната се отрази в очите ти като голяма пица, това е аморе…“
— Дано само не вдигаш стойки пред гаджето си — отбеляза Джак във връзка с последното.
Винаги има по малко и от това. Обаче…
— Тук съм заради парите. Също като тебе.
— Щом казваш.
Погледнах си часовника. Беше рано за срещата ми със Сара, но му казах:
— Трябва да тръгвам.
— Още нещо.
— Какво?
— Старецът — Едуардо.
Вече знаех какво ще ми каже.
— На борда е. Намерил си е фалшив паспорт. Твърди, че искал да види Куба за последен път преди да умре.
— Мамка му! Той слезе ли с тебе на брега?
— Не. И Фелипе го държи под око.
Е, от пристаналата на кея яхта Едуардо нямаше да види много от Куба. Така че можеше вече да се е изплъзнал от Фелипе и да се мотае пиян из Хавана и да крещи: „Долу революцията!“. Въпреки фалшивия му паспорт, идването на Едуардо Валаскес в Куба представляваше ужасен пробив в сигурността, в сравнение с който собственото ми нарушение с тази ми среща беше съвсем дребно недооценяване на обстановката.
— Защо го пусна на борда?
— Да не мислиш, че съм го пуснал аз?! Беше напъхал мършавия си задник под едно легло в каютата. Никой не подозираше, че е там, докато не влязохме в пристанището на Хавана.
Зачудих се дали Карлос е знаел. Адвокатът не беше толкова глупав, че да се съгласи с това, обаче Едуардо бе клиентът — той даваше парите и командваше парада. Побеснях.
— Кубинците, които се качиха на борда, видяха ли го?
— Не. Нали ти казах, те изобщо не слязоха долу.
— Добре. На изхода на кея имаше ли паспортна проверка?
— Да. Беше само един служител.
— Имаше ли скенер за документи?
— Не. Тая страна още не се е отворила за бизнес.
— Добре… — Подозирах, че паспортът на Едуардо е подарък от хората, които наричаше „нашите приятели от американското разузнаване“, и предполагах, че е изключително качествен и ще издържи на сериозна проверка. Но ако попаднеше в стая за разпити, Едуардо нямаше да издържи на един хубав бой и щеше да си признае, че е пристигнал с „Голямата риба“. По дяволите!
Погледнах Джак.
— Добре… Когато стигнеш в Кайо, гледай старецът да не слиза от яхтата.
— По пътя мога да го хвърля през борда, ако искаш — предложи моят помощник-капитан.
— Просто го дръж долу. Той е дядо на Фелипе.
— Сериозно? Никой не ме предупреди.
— Вече знаеш. Тъй че недей да храниш акулите с него.
— Дадено.
Зачудих се дали Сара е знаела, че Едуардо изпитва носталгичен копнеж да види Куба за последен път. Може би. И може би тъкмо затова не искаше да се срещна с Джак. Същото се отнасяше за Карлос. Макар че, за да съм справедлив, нито Сара, нито Карлос щяха да изложат операцията на риск заради нещо толкова глупаво като носталгията на Едуардо, следователно не можеше да са знаели. От друга страна… а бе, ако бях кубинец, може би щях да го разбера.
Погледнах си часовника. Осем и половина.
— Нещо друго? — попитах Джак.
— Само пистолетът.
— Добре. Тръгни си пръв и остави банана на стола си.
— Купуваш ли го?
— Той си мой.
— Предлагам ти сделка. Четиристотин хиляди, включително три пълнителя, единият зареден и готов за рокендрол.
— Добре бе, задник такъв, купувам пистолета. Обаче ти пък няма да получиш хонорар за участие в бойни действия.
— Става. Продадено. — Джак си допи бирата и ме погледна. — Виж още какво ще ти предложа. На няколко преки от кея има един стар моряшки бар, „Дос Ерманос“. Всички екипажи и риболовци ще се срещнем там в единайсет. Ако с дамата си нямате какво да правите, дай да се видим там в единайсет и половина — и си носете паспортите и парите. Без багажа. Купих няколко празни посетителски пропуска от двамата служители — за да вкарам жени. Пропуските са подписани и подпечатани. Тъй че ще успея да кача на борда нея — а може би и тебе. — И прибави: — Когато призори флотилията отплава за Кайо, „Мейн“ ще потегли за Кий Уест.
— Ще се видим в Кайо Гилермо.
— Би трябвало да попиташ Сара.
— Добре. Но ако в единайсет и половина ни няма в „Дос Ерманос“, пий едно за наше здраве.
— Наистина ти стиска, Мак.
— Човек все трябва да умре някъде.
Джак разкопча банана и се изправи.
— Сестра ми се казва Бети. Елизабет. Живее в Хобокън. По мъж е Кувалски. Омъжена е за поляк. Пълен задник. Имат две деца, Дерек и Софи, вече пораснали и самостоятелни. Виж дали ще успееш да ги откриеш. Парите няма да са им излишни.
— Добре.
— А ако аз оцелея, а ти — не?…
— Иди при родителите ми в Портланд и им кажи нещо хубаво за мене.
— Все ще измисля нещо.
— Знаеш си урока, Джак — „Умрял е бързо и безболезнено. Последните му думи били «Бог да благослови Америка»“ или нещо от тоя род.
— Знам си урока. Добре, до скоро.
Изправих се и си стиснахме ръцете.
— Това е последният ти риболовен круиз, Джак. Успех.
— И на тебе. — Той се обърна и си тръгна.
Поисках сметката, седнах на неговия стол и закопчах банана под спортното си сако. Платих в брой и тръгнах към фоайето, почти очаквайки да чуя: „Стойте, сеньор, вие сте арестуван. Тоя път наистина“.
Минах през фоайето, излязох от хотела и портиерът махна на един бял „Понтиак“ кабрио.
Качих се и казах на шофьора:
— „Флоридита“, por favor.
Той знаеше английски.
— Добре, заминаваме за Флорида. — И се засмя.
Всички се правим на шутове.
Така че потеглихме с американския кабриолет от средата на миналия век.
Това място не беше само изкривено пространство-време — беше алтернативна вселена, в която минало и настояще се бореха да станат бъдеще. А аз си мислех, че Кий Уест е преебан.