Нелсън Демил
Кубинската афера (4)

4.

Кий Уест е широк само километър и половина и е дълъг шест и половина — тук човек се придвижва здравословно пеш или с колело, особено ако плановете му включват алкохол. Бях дошъл пеш в „Зеленият папагал“ от бунгалото си на Пайн Стрийт, затова сега закрачих към пристанището. Приятен ветрец полюшваше палмите и денят беше ясен, тъй че залезът обещаваше да си струва двете хиляди долара.

Пратих есемес на Джак, който чистеше яхтата, в случай че кубинецът пожелае да я види: „Имаме 3 клиенти, романтичен круиз. Куба Либре, веднага“.

Е, ако не друго, поне тази вечер щях да изкарам два бона. А и без това, какво щях да правя с два милиона?

Излязох на Дювал Стрийт, главната улица на Кий Уест, километър и половина барове, вариетета, магазини за тениски, бутикови хотели и улична сцена, в сравнение с която Марди Гра е пълна скука. Особено ми харесва Фестивалът на фантазията, който се провежда на Дювал през седмицата преди Хелоуин и по време на който много дами джиткат само по бодипейнт — което щеше да ми липсва тази година, ако заминех за Куба.

Получих отговор от Джак, който имаше сгъваем джиесем и тъкмо се беше научил да праща есемеси: „Същият кубинец, дето имахте среща в «Папагала» ли?“

Отговорих му: „Да“. И стига си задавал въпроси на капитана.

Исках да стигна на яхтата преди клиентите, затова спрях такси и казах на шофьора да ме закара на Чартърния кей.

Кий Уест има около двайсет и пет хиляди жители без туристите, но иначе си е село и общо взето всички се познаваме, тъй че шофьорът ми беше познат, казваше се Дейв Кац. Преди беше карал такси в Ню Йорк.

— В морето ли ще излизаш тази вечер? — попита ме той.

— Романтичен круиз.

— Аха. Как върви бизнесът?

— Вече живва.

— А дано. Когато се отвори Куба, свършено е с нас.

— Що така?

— Туристите ще летят за Хавана и круизните кораби изобщо ще престанат да спират тука.

— „Две нации — една ваканция“ — напомних му.

— Глупости. Прецакани сме.

Продължих да му напомням:

— В Хавана няма Фестивал на фантазията.

Дейв се засмя.

— След пет години Хавана ще е същата като отпреди Кастро. Еротични шоута, хазарт, малолетни проститутки, евтини ром и пури. Как ще се конкурираме с това?

— Не знам, Дейв. Не съм мислил за това.

— А трябва. Кубинците ги бива да правят пари. Виж Маями. Целият е техен. Още щом паднат комунягите, Хавана ще стане като Маями. Само че с хазарт. И ще е по-евтино. Прецакани сме.

За щастие пътят до Чартърния кей беше кратък. Дадох на Дейв двайсетачка и един съвет:

— Купи си „Буик“ модел петдесет и шеста и се премести в Хавана.

— Не е смешно, Мак. Ще видиш. Хората ще ходят за риба от Хавана за половината от твоята цена. Ще работиш за кубинците и ще им обираш трохите.

Аз май и без това вече работех за кубинците.

— Адиос, амиго.

— Майната ти.

Надписът пред кея гласеше: „Исторически чартърен кей. Опитни шкипери“. За мене ставаше дума.

Минах по кея и неколцина шкипери и моряци, опитни или не, ме поздравиха, докато се наливаха с бира. Явно днес нямаше да излизат в морето. Обаче бизнесът трябваше да живне. Винаги живва. А и ми предстоеше поредната вноска за „Мейн“. И да платя за основния ремонт на двигателя. Дали нямаше да съм по-щастлив, ако обирах трохите в Хавана? Или пък настъпваше моментът да се прибера у дома?

Бях се канил през септември да отплавам с „Мейн“ за Портланд, за да проуча тази възможност, обаче се размина. Затова сега обмислях да се обадя на баща си и да го обсъдим. Но като повечето кореняци от крайбрежието на Мейн, той не обичаше приказките. Ако загинех в чужбина и се наложеше да пусне некролога ми в „Портланд Прес Хералд“ за двайсет долара на дума, щеше да е стиснат като янки и темерут като жител на Мейн и просто щеше да напише: „Даниъл Маккормик умря“. А ако имаше лимит от минимум шест думи, щеше да прояви и практичността си и да прибави: „И продавам кола“.

Е, може и да съм суров към стареца. Той се гордееше с мене, когато постъпих в армията, и преди второто ми заминаване за Афганистан ми даде следния съвет: „Гледай да се върнеш“. Ами ето, върнах се и баща ми като че ли се зарадва, обаче беше загрижен за раните ми, макар и не толкова за посттравматичния стрес, в който не вярва. Обичаше да казва, че се прибрал от Виетнам същият, какъвто и заминал, което според майка ми за съжаление било вярно.

Що се отнася до воюването, родът Маккормик се е сражавал за родината си още откак е пристигнал в Новия свят в началото на осемнайсети век, избивайки индианци, французи, британци, южняци, немци, японци и всевъзможни комуняги, без оглед на расова, религиозна и етническа принадлежност. По-големият ми брат Уеб участва във Втората иракска война, тъй че вече имаме и араби в семейния трофеен списък, а за още по-голямо разнообразие аз бях очистил някой и друг афганистанец. Но съм сигурен, че ако видите роднините ми или познавахте предците ми, ще ги сметнете за нормални миролюбиви хора. Наистина сме такива. Обаче винаги сме си изпълнявали дълга пред Бога и отечеството, което понякога означава, че някой трябва да умре.

Когато убих първия си талибан, момчетата от ротата ми подариха тениска с надпис „Пътят към рая започва от мене“. Джак я хареса, затова му я дадох. Той има интересна колекция.

Баща ми, Уебстър старши, е моряк през уикендите и финансов консултант през работните дни, извънредно предпазлив с парите на клиентите си и стиснат като кокоша трътка със своите. С кеф бих си отплавал за вкъщи с два милиона в банката и бих подхвърлил на стареца да инвестира половин милион от мое име. Майка ми Джун е от рода Бедел, начална учителка в едно частно школо, въпреки че не обича особено децата, може би дори своите. Повечето Маккормик и Бедел са завършили висше и според баща ми младото поколение било прекалено образовано за интелигентността си. Може и да е прав.

Като на много жители на Нова Англия, политическите убеждения на семейството ми представляват смесица от прогресивност и консерватизъм. Вярваме в грижата за по-неблагополучните, ама гледаме да не се харчим за това. Що се отнася до мене, аз съм аполитичен, а що се отнася до типичната за янките стиснатост, явно съм го пропуснал тоя урок. Например, ако имам два милиона долара, ще почерпя всички в „Зеленият папагал“ и ще заведа Амбър на дълъг круиз. Моят финансов съветник е Джак Колби, който обича да казва, че прахосал повечето си пари за пиячка и мадами и изхарчил останалите.

Е, май е излишно да посочвам, че макар да са свързани от океана и шосето, Портланд и Кий Уест са различни места. Излишно е да посочвам и че за разлика от баща ми, аз не съм същият, какъвто бях преди да напусна дома си. Но всички сме едно човешко семейство и хвърляме въдицата за мир. Междувременно щях да изслушам какво ще ми кажат Карлос и неговите клиенти за хвърлянето на въдицата за пари. За слушане пари не вземат. Даже още по-добре, щяха да ми платят за това.