Нелсън Демил
Кубинската афера (21)

21.

Лекцията на Тад в пет и половина се провеждаше в конферентна зала на мецанина и всички отидохме облечени за вечеря, както бяхме инструктирани, понеже рейсът тръгваше веднага щом Тад изпълнеше своето ча-ча-ча или каквото там щеше да изпълнява. Със Сара седнахме един до друг. Тя носеше червена дантелена рокля и сандали и парфюмът й ухаеше превъзходно.

Забелязах, че Антонио го няма да следи за подривни изказвания — може да беше отишъл в тайната полиция да донесе, че съм се усъмнил в теглото на уловения от Кастро марлин. Устата ми понякога ме вкарва в беля, което прави живота интересен.

Нейсе, провериха присъствието и се оказа, че липсват трима души, които обаче били съобщили, че не се чувствали добре и щели да останат в стаите си, напълно обяснимо след дългия ден под палещото слънце и алабализмите на Антонио. Помислих си, че със Сара трябва да се пишем болни, за да си осигурим преднина, докато ни обявят за изчезнали без предизвестие.

Тад започна, като пусна кубинска музика на сидиплейър, докато на екрана се заредиха снимки на разгорещени танцьори. Това се оказа гвоздеят на лекцията.

Всъщност се оказа интересно. Научих за жанровете сон, салса, румба, регетон, за африканския произход на голяма част от кубинската музика и танци. Нямаше време за въпроси, но той не забрави да спомене имената на някои добри нощни клубове, например „Флоридита“, родно място на дайкирито и любимо заведение на Хемингуей. След което ни осведоми:

— Рекордът му бил осемнайсет двойни дайкирита на едно сядане. Не се опитвайте да го повторите.

— В „Боудън“ го правехме още преди да сме закусили — казах на Сара.

Докато слизахме по широкото стълбище към фоайето, тя ме попита:

— Хареса ли ти?

— Да.

— Кубинската музика и танци са сред малкото неща, които режимът не е променил или цензурирал.

Значи и комунягите обичаха да зяпат клатещи се цици и задници. В някои отношения Куба си оставаше Куба.

— Днес Хемингуей ми дойде малко в повече, обаче ако искаш, след вечеря може да се отбием във „Флоридита“ — предложих й.

— Мисля, че трябва да се разходим по Малекон.

— Евтино гадже.

Качихме се на автобуса. Хосе продължаваше да е на смяна и Антонио се беше появил навреме за безплатната вечеря.

По пътя до „Ривиера“ екскурзоводът ни разказа за хотела, за да направи преживяването ни още по-пълноценно и прекрасно. „Ривиера“, обясни ни той, била построена от прочутия американски гангстер Майер Лански и била открита на Коледа през 1957-ма.

— Но в новогодишния ден на хиляда деветстотин петдесет и девета година комунистическата партия провалила тържеството на господин Лански — обяви Антонио.

Тази реплика предизвика смях сред йейлчаните, които бяха гледали втората част на „Кръстникът“, и Антонио, който сигурно произнасяше думите за стотен път, се усмихна.

Да, помислих си, Майер Лански и неговите ласвегаски партньори бяха сбъркали, залагайки на „Ривиера“, и за един ден бяха изгубили всичко. Представих си пачките пари с надпис на бандерола „Лански“ или „Лучано“. Моят дял може да идваше тъкмо оттам. Е, щях да го преглътна.

Стигнахме при хотела, който гледаше към Малекон и Флоридския пролив, обаче видът му повече подхождаше за ласвегаското ларго.

Изсипахме се от рейса и влязохме в огромното мраморно фоайе, което злокобно пустееше. Антонио ни позволи да надникнем в пустия нощен клуб „Копа“, истинска капсула на времето от 50-те години. Представих си онова новогодишно парти — мъже и жени в официално облекло, пушат и пият по масите, други танцуват под звуците на двайсетчленния оркестър, докато Фидел Кастро и пъстрата му армия се приближават към Хавана. И купонът беше свършил.

— Ще отворят ли пак казиното? — попита някой.

— Никога — отсече Антонио. — То е било напълно разрушено с брадви и чукове в първия ден на свободата от революционната армия и народа на Хавана. — След което ни обеща: — В Музея на революцията ще гледаме филм за това.

Съмнявах се, че бих могъл да гледам такова нещо.

Така или иначе, беше време за прекрасна вечеря в първия ресторант на хотела, „Леглон“, и Антонио ни поведе натам. В просторния салон с червен таван имаше плюшен килим и кристални полилеи, някога пищни, а днес просто антиквариат от средата на миналия век.

Почти нямаше други гости и Сара зае маса само за нас двамата. Погледнах към Антонио, който седеше при Тад, и го хванах да ни зяпа. Явно се интересуваше от нас и след срещата в бара бях нащрек.

Сервитьор с папийонка дойде да вземе поръчките ни за напитки и Сара избра скъпа бутилка „Вьов Клико“.

— Свиквай да си богат — посъветва ме.

Обслужването вървеше бавно и йейлските възпитаници използваха това време, за да правят снимки. Представих си разговора по време на пауърпойнт презентацията в Щатите: „И ония две знойни мадами избягаха заедно, след което всички ни разпитваха в полицията и пропуснахме посещението в тютюневото стопанство“.

Донесоха напитките и всички се върнаха по местата си.

Ресторантът беше френски, ама не и кухнята, а обслужването съответстваше на двайсетте кинта месечна заплата на сервитьорите. Но да не губим връзка с действителността — останалата част от страната получаваше храна с купони.

Осведомих Сара за разговора си с Антонио в бара и отбелязах:

— Има две възможни заключения: той или проявява личен интерес към тебе, или интересът му е продиктуван от други съображения.

Тя кимна.

— А на какво се дължи интересът му към теб?

— Преценява конкуренцията.

Сара се усмихна малко принудено.

— Защо те е обсъждал с Тад?

— Нямам представа.

— Не ми харесва и че е споменал за риболовния турнир.

— Ако го разглеждаш в съответния контекст, приличаше на общ разговор. А извън този контекст… не съм сигурен.

Това като че ли я обезпокои и аз смених темата. Разказах й, че съм се усъмнил в теглото на уловения от Фидел Кастро марлин в турнира „Хемингуей“ и съм намекнал на Антонио, че Фидел е ударил в кантара.

— Здравата съм загазил — заключих.

Тя се засмя.

— Тази история е много известна. Според кубинците в Маями гмуркач закачил рибата на куката на Фидел — с оловни тежести в корема.

И двамата хубаво се посмяхме.

Е, като за втора среща вървеше идеално. В реалния свят щях да почна да си мисля, че довечера може да ми се отвори парашутът или най-късно следващия път. Само че Сара Ортега ме беше включила в програмата за четвъртия ден. Защо? Не знам, обаче ми се струваше, че мога да ускоря свалката. Например с още една бутилка шампанско.

Изпразних първото шише в чашите ни и отбелязах:

— Очите ти искрят като това шампанско.

— Не съм чувала по-тъп комплимент.

— Доста отдавна съм в морето.

— Личи си.

В ресторанта влязоха още няколко души. Чух британски акцент и немска реч.

— Този хотел е безжизнена пародия на някогашния — въздъхна Сара.

— В добри ръце „Ривиера“ може да е златна мина.

— Хотелът всъщност е собственост на армията, която е най-големият собственик на имоти в Куба. — И прибави: — Тук няма да се промени нищо, докато имотите не бъдат върнати на законните им собственици.

— В този случай това са наследниците и партньорите на Майер Лански.

— Нещата понякога са сложни, да — призна Сара. — Но може да са и прости, ако откраднеш онова, което е твое.

Това можеше и да не е толкова просто.

Вечерята беше включена в екскурзията, но трябваше да платя алкохола, което и направих с двеста ККВ в брой. Кубинската армия не приемаше американски кредитни карти.

Със Сара прескочихме десерта и аз докладвах на Тад — и Антонио, — че ще вземем такси до „Флоридита“.

— Приятно прекарване — пожела ми Тад.

— Това е капан за туристи — предупреди ме Антонио. — По-добре се разходете по Малекон.

Което и щяхме да направим, обаче му отговорих:

— Много е близо до плажа. Тад ще ни издаде на Държавния департамент.

Тад се усмихна принудено, но не каза нищо. Надали щях да му липсвам, когато изчезнех.

Ама пък щях да липсвам на Антонио.