Нелсън Демил
Кубинската афера (52)

52.

Реших, че всички наистина имаме нужда от по още едно, само настоях да е бира. Човек не може да се напие с бира.

Погледнах си часовника. Бяхме там почти от един час и въпреки че не привличахме внимание, вече трябваше да се разделим — Сара в стаята, аз в бара, за да държа под око буика. Фелипе щеше да се върне на пристанището.

Донесоха бирите ни — „Корона“ — и се чукнахме с шишетата.

— За щастливото завръщане у дома — вдигна тост Сара.

Вдигай котвата!

Фелипе извади от джоба си сгънат лист и й го подаде.

— Това е картата. Не е сложно. Пътувате на запад по крайбрежното шосе и след малко повече от три километра ще видите отляво табела „Екскурзии из блатата“. От там до кея е около половин километър.

Трябваше да е близо до гъсталаците, където бях подремнал следобед.

— Някой ходи ли нощем там?

— На два пъти ходих да проверявам към единайсет. Нямаше никой.

Трябваше да призная, че Фелипе си знае работата. Или пък беше силно мотивиран кретен. Тъй де, и той като нас с Джак и Сара залагаше живота си на карта, следователно имаше интерес да си отваря очите на четири. И защо се беше писал доброволец в тази операция, зачудих се. За пари, сто процента. Или пък заради каузата. Ама и понеже не можеше да остане в Маями, докато гаджето му си рискува главата в Куба. Сара можеше да си развали мнението за него. Че даже и да му изневери.

— Как се придвижва човек на този остров? — поинтересувах се аз.

— Всички взимат колела под наем. И аз дойдох до хотела така.

— Джак на яхтата ли е в момента?

Той кимна.

— Някой трябва да остане на борда. Кубинците не са крадливи, но взимат разни неща.

Можех да пробутам тоя лаф в „Зеленият папагал“.

— Някакви проблеми с оръжието на борда?

— Още си е там. Даваме бакшиши на Гуарда Фронтера при всяко отплаване и приставане, за да стоят настрана от риболовните яхти — оплака се Фелипе.

Риболовът за мир си беше скъпо удоволствие.

— Механични проблеми?

— Нали щях да ти кажа.

Диалогът ни малко приличаше на боксов мач, което нямаше да е така, ако Сара се казваше Стив. Какви задници са мъжете!

Фелипе извади от джоба си електронна ключ-карта и я даде на Сара.

— Качи се първа. Стая триста и осемнайсет. Аз ще дойда малко по-късно. — Погледна ме. — А ти наблюдавай колата. После е твой ред да вземеш душ. Така става ли?

Всъщност не.

— Първо ще си довършим работата.

— Още какво те интересува?

— Как мина риболовът?

— Отлично. Бяхме на трето място, но днес минахме на второ.

— Честито. — Джак проявяваше свръхестествен усет при намирането на риба. — Жалко, че не може да останете още няколко дни.

Той се усмихна, после погледна ключа, който Сара беше оставила на масата. Адски му се чукаше.

Погледнах я и видях, че е… напрегната? Освен това ми се струваше, че Фелипе ни хвърля въдица. Или ни проверяваше.

— Как посрещнаха флотилията на „Пескандо Пор ла Пас“?

— На пристигането ни имаше неколцина фотографи от държавната преса. Но никой не отразява турнира. Защо?

— Безпокояхме се, че може да наредят на флотилията да напусне Куба — отговори му Сара.

Той кимна.

— Е, тогава двамата щяхте да останете на сухо. Какво щяхте да правите?

Да се чукаме до скъсване, докато не измислим как да се измъкнем.

— Щяхме да отидем пеш до Гуантанамо.

Фелипе се позамисли.

— Хипотетично е възможно, макар че вече няма значение.

Как е могла да обича човек, който използва такива адвокатски думички?!

— Джак каза ли ти, че се опасявам полицията да не ме свърже с „Голямата риба“?

Той впери очи в мене.

— Да, и се погрижихме никой от другите риболовци да не споменава пред никого, че „Голямата риба“ се е казвала „Мейн“. И помолихме всички екипажи да ни предупредят, ако някой разпитва за това.

— Добре. — Браво на Джак, че се беше сетил. Всъщност и той имаше сериозна мотивация — парите и собственото му оцеляване. Парите бяха отпаднали, ама и оцеляването стигаше. — Наясно си, че полицията в Хавана може току-що да е направила връзката и в момента да се обажда на ченгетата в Кайо Гилермо.

Фелипе нямаше какво да ми отговори, обаче ми се стори, че едва забележимо пребледнява.

— Трябва също да ти кажа, ако Джак вече не го е направил, че със Сара попаднахме във вниманието на полицията в Хавана.

Той кимна. Джак явно го беше осведомил.

— И след нашето изчезване от екскурзионната група най-вероятно ни търсят. А и буикът вече може да е обявен за издирване. Тъй че, ако има начин да ускорим отплаването, предлагам да го направим.

Фелипе отново кимна.

— Ами… пак ще погледна таблицата… но…

— На пристанището има ли обществен телефон, от който да се обадиш?

— Да…

Настъпваше моментът да се отърва от него.

— Добре, тогава веднага се върни на яхтата, разкажи всичко на Джак, после остави на рецепцията на „Мелия“ съобщение за Джонатан Милс. Това съм аз. В съобщението ми определи среща в „Сол Клуб“ по което време смяташ, че можеш да закараш „Мейн“ в мангровото блато. Гледай да е към десет. Имаш дълбокомер. Ако случайно ви е задържала полицията, използвай израза „задаваща се буря“. Междувременно колкото може по-скоро изведи яхтата от пристанището. Ако видиш полицейски коли на кея, спокойно може да приемеш, че търсят тебе. В такъв случай моментално си домъкни задника пак тук и ще се опитаме да се върнем с буика по морската магистрала. — Прибавих: — И гледай Джак също да си домъкне задника. — Инструкциите ми бяха толкова вледеняващи, че сам се уплаших.

Фелипе пребледня още повече и кимна.

— Ако не те видя или не получа съобщение от теб до двайсет минути, максимум, ще приема, че полицията те е арестувала, и със Сара ще потеглим за морската магистрала. А вие с Джак ще трябва да се държите геройски на разпита, за да ни дадете време да стигнем до вътрешността на Куба. — Вперих очи в него. — Разбра ли?

Той като че ли се беше изключил, но после ме погледна и каза:

— Може би всички трябва да се качим на яхтата още сега. Сигурно ще успея да ви вкарам без…

— Наистина не бива да имаме вземане-даване с властите, Фелипе. Има вероятност да ни издирват — и нас, и колата. — Напомних му: — Не можем да допуснем граничарите да проверят товара ни.

— Зарежете го.

— Няма да го зарежем! — отсече Сара.

Изправих се.

— Време е да вървим. Ще се видим с теб по-късно. — И прибавих: — Vaya con Dios.

Той също стана и погледите ни се срещнаха. Определено разбираше, че в Куба няма да прави секс с гаджето си, и ми се струваше, че знае защо — явно не по причините, които му бях изложил.

Фелипе дълбоко си пое дъх, погледна Сара и ме осведоми:

— Още отначало не ми допадна идеята аз да съм на яхтата, а ти да си със Сара.

— Е, всеки с уменията си.

— Казах на Карлос, че съм най-подходящ да придружа Сара в Куба и двамата с нея да открием пещерата. Както и че трябва да потърсим друга яхта, чийто капитан и екипаж са от кубински произход.

Виж, това наистина можеше да е по-добре. И сега щях да спя с Амбър в Кий Уест, блажено неподозиращ за приключението, което пропускам.

— Другия път ще опитаме както предлагаш ти — уверих го. — Сега обаче ще го направим както казвам аз. — Дали съжалявах? Донякъде.

Фелипе трябваше да даде прощалния изстрел.

— Когато се връщаме тук за парите, ще имат право да участват само хора, които знаят испански или мразят режима.

— Фелипе, това не е… — започна Сара.

Той я стрелна с поглед и я накара да млъкне.

— Както може би знаеш, заради Едуардо съм три милиона долара на минус — опитах се да го върна в действителността аз. — Затова не съм в особено добро настроение и когато се кача на яхтата, поемам командването и не желая никой да ми дава съвети за времето, стражевите катери, горивото и кога и дали да използваме оръжие. — Впих поглед в него. — Кажи ми, че разбираш. Иначе може да си останеш в Куба.

Бях го вбесил и засрамил пред гаджето му. И аз щях да се чувствам така. Само че, както бях научил от собствен опит в Афганистан, когато яйцето опре до задника, водачът на глутницата е само един. И предварително трябва да е ясно кой е той.

— Comprende?

Адски го бях вбесил. Обаче успя да се подсмихне и да отговори.

— Si, Capitan.

— Adios.

Сара също се беше изправила. Поколеба се, после набързо го прегърна и целуна, и му каза нещо на испански. Това пък ме вбеси мене, ама можеше да му е казала да се стегне и да се разкара.

— До скоро — сбогува се Фелипе и развали триъгълника, като забрави ключа на масата.

Двамата със Сара останахме един срещу друг.

— Справи се… добре — каза тя накрая.

— Знам.

— И ме избави от перспективата да… отида в стаята с него.

— Целта ми не беше такава.

— Тъкмо такава беше.

Можеше и да е била.

— Седни. Ще предупредя на рецепцията, че чакам съобщение.

Отидох на рецепцията, показах канадския си паспорт и информирах двамата рецепционисти, мъж и жена:

— Аз съм в лоби бара с една млада дама и очаквам съобщение по телефона. Моля, предайте ми го веднага щом го получите. — Поощрих ги с по десет ККВ и те ме увериха, че щели да ме намерят даже в тоалетната.

Върнах се на масата, повиках сервитьорката и уредих сметката.

— До полунощ ще сме излезли от кубински териториални води — каза Сара.

— Определено. — Замислих се за последните си дни и часове в Афганистан. Войниците, на които предстоеше да си заминат и които бяха преживели целия ад, без да подмокрят гащите, трепереха да не се случи нещо преди да се качат на самолета за дома. Тъй де, след като толкова време си надлъгвал смъртта, изпадаш в параноя и си сигурен, че тя току-що се е сетила за твоето заминаване.

— Струва ми се, че той знае — заяви Сара.

Ако беше така, имаше да висим в онова мангрово блато. И Джак щеше да цапа във водата, докато Фелипе дава пълен напред към Маями, за да изпревари бурята и кубинските оръдия. Тъй де, парите още си бяха в Камагуей, гаджето му се чукаше с капитана и полицията стягаше обръча. Фелипе с удоволствие щеше да каже „адиос“ на всичко това.

Известно време поседяхме в мълчание, докато чакахме да се появи някой от рецепционистите или Фелипе. Или полицията.

Накрая си погледнах часовника и се изправих.

— Време е да тръгваме.

— Къде?

— Ще видим.

Сара стана от масата, взехме си раниците и тръгнахме към фоайето. Проверих на рецепцията и се оказа, че току-що се е получило съобщение за мене: „Вдигаме котва. Ще се опитаме да стигнем до «Сол Клуб» към 22:30“. Подадох бланката на Сара.

Тя я прочете и ме погледна.

— Това може да ни е последният път заедно, Мак. Колата е заключена. Хайде да се качим в стаята. — В ръката си държеше ключ-картата.

Звучеше съблазнително. И в армията имаше нещо като традиция да се опиташ да се изчукаш преди да се опиташ да не те убият. Обаче исках да се махнем от хотела.

— Някога правила ли си го на задната седалка на комби в мангрово блато?

Сара се усмихна.

— Не, но много бих искала да опитам.

Излязохме от хотел „Мелия“. Взех ключа от нея, отключих буика и седнах зад волана. Запалих бордовия двигател „Пъркинс“, потеглих по отбивката и завих на запад по крайбрежното шосе.

— Това беше най-хубавата седмица в живота ми — каза тя.

На едно и също място ли я бяхме прекарали?

— И за мене.

— Ти имаш кураж. И сърце.

— А ти имаш интуиция. И ум. — Бях искрен.

— Добър екип сме.

— Наистина.

— По кое време ще стигнем в Кий Уест?

— Точно за обяд.

— Ще те черпя в „Зеленият папагал“.

Маса за двама? Или за трима? Може би за четирима, заедно с Джак.

— След обяда ще съобщя на Фелипе, че няма да се прибера в Маями с него. И ще му обясня защо.

Тогава май аз трябваше да черпя.

— Съгласен?

Замислих се за всичко това — за миналото, настоящето и бъдещето — и стигнах до заключението, че Сара Ортега е моята съдба. Пътуването ми ме беше отвело при нея. И това ме зарадва. Хванах я за ръка.

— Съгласен.