Нелсън Демил
Кубинската афера (27)

27.

Когато стигнахме до „Амбос Мундос“, групата ни тъкмо излизаше от хотела и Антонио ни поведе към недалечната Плаза де Сан Франсиско де Асис. От едната страна на площада се намираше неотдавна реставрираният круизен терминал „Сиера Маестра“. Екскурзоводът го посочи и обяви:

— По някое време днес пристига нашественически флот от Америка.

Йейлските питомци колебливо се позасмяха в очакване на разяснение.

— Това всъщност е риболовна флотилия, която е отплавала от Кий Уест, за да участва в един нов турнир, „Пескандо Пор ла Пас“. — И преведе: — „Риболов за мир“. Името е измислено хитроумно, нали?

Хитроумните йейлчани се съгласиха.

— Риболовците ще минат през този терминал и ще излязат на този прекрасен площад, където ще ги приветства народът на Хавана. И после ще се пръснат по хубавите барове, и ще се напият като моряци. — Антонио се засмя на тъпата си шега.

Огледах се, обаче по нищо не личеше, че се очаква пристигането на яхтите — нямаше официални лица, репортери, лозунги и оркестри.

Пристигането на риболовната флотилия от Америка не можеше да се окачестви точно като новина от световен мащаб, но беше важно в контекста на кубинското размразяване, тъй че трябваше да се отбележи с някаква тържествена церемония и съответно да се отрази в медиите. Освен ако режимът не искаше да го игнорира или омаловажи, естествено. Или да го отмени.

— Почвам да се безпокоя — каза Сара.

— Да приемем, че Антонио е добре осведомен.

Екскурзоводът впери поглед в мен.

— Господин Мак е риболовец от Кий Уест и довечера сигурно ще иска да пие с другарите си.

Не отговорих и той продължи на други интересни теми.

Следващият ни и последен площад за тази сутрин беше Плаза Виеха — Старият площад — и по пътя дотам Сара ме попита:

— Какво искаше да каже Антонио?

— Не намирам нищо особено в думите му.

— Той направо ти даде да разбереш, че знае за срещата ти.

— За нея знаят само трима души — ние с Джак, а от един час насам и ти.

Тя очевидно ми се ядоса.

— Антонио е направил връзка между теб, риболовец от Кий Уест, и „Пескандо Пор ла Пас“.

— Няма никаква връзка. Това е случайно съвпадение, което би могъл да забележи всеки.

Стигнахме на Плаза Виеха и екскурзоводът заговори в движение:

— Този площад е построен през хиляда петстотин петдесет и девета година за домовете на най-богатите хавански семейства, които едно време се събирали тук да гледат публичните екзекуции. — И прибави: — Тези богати семейства вече ги няма, естествено.

Понеже бяха присъствали на собствените си публични екзекуции. Обаче Антонио не го спомена.

— Поразгледайте наоколо — разреши ни той. — Десет минути. После отиваме на обяд.

Половината група се насочи към фонтана в средата на площада, за да се снимат пред него, други отидоха на сянка, например Антонио, който се оттегли под едно дърво, запали цигара и се обади по джиесема си.

— Вика наказателния взвод — казах на Сара.

— Заслужаваш го.

Много смешно.

— Трябва да се успокоиш… — започнах аз.

— А ти трябва да се запиташ дали операцията не е провалена.

— Ако е така, трябва да благодариш на Антонио, че ни предупреди. Той наистина може да докладва в полицията, обаче не знае нищо. А ако просто ни хвърля въдица, не използва нужната стръв.

— Но защо ще ни хвърля въдица?

Основателен въпрос. Бях мислил по него.

— Ами, може би си привлякла вниманието му, понеже си от кубински произход, и като добър чивато да иска да се докара пред полицията.

Обяснението ми явно не я задоволи, затова продължих:

— Възможно е също от миграционната служба или от митницата на летището да са уведомили полицията за теб и ченгетата да са наредили на Антонио да те държи под око. — Напомних й: — Нали уж ще даряваш своите триста хиляди песо за благотворителност. Може затова да са те нарочили. — А можеше и в Маями да е изтекла информация и в такъв случай играта беше свършила.

Тя ме стрелна с поглед.

— Ти или си много хладнокръвен, или не виждаш по-далеч от носа си.

Което ми напомни за една стара войнишка мъдрост: „Ако си под обстрел и запазиш хладнокръвие, докато всички наоколо са се насрали от страх, явно не оценяваш вярно обстановката“.

— Според теб Антонио вярва ли, че сме се запознали сега?

— Ние наистина се запознахме сега. Трябва да вярваш в легендата си. — И като си спомних неприятните часове в учебната стая за разпити, прибавих: — Ще ни разпитват в различни стаи и версиите ни трябва да си съвпаднат.

— Това ми е известно.

Нашите десет минути запознаване с архитектурните забележителности изтекоха и Антонио събра групата.

— А сега — на обяд.

Последвахме го по една улица, която водеше обратно към Сентро.

Забелязвах очевидна промяна в позитивната нагласа на Сара и това сигурно беше свързано със снощи. Така става, когато имаш за какво да живееш.

 

 

Известно време повървяхме в мълчание, после тя ме попита:

— Възможно ли е изобщо полицията да е направила връзка между теб и „Голямата риба“?

— Всичко е възможно. Хайде обаче да се доверим на Карлос за това.

— Добре, но…

— Даже полицията някак си да открие, че съм бивш собственик на една от яхтите, които участват в турнира, те не знаят нищо друго. Може да им се стори странно или подозрително, само че няма да ги наведе на никакви заключения за причината да дойда в Куба.

— Така е… но може да ги накара да те разпитат за това съвпадение.

— Бъди спокойна, вече съм готов с правилните отговори.

Сара явно продължаваше да се тревожи, затова я осведомих:

— Нито виждам, нито чувам, нито усещам нещо, което излага на риск нас или операцията. Ако се случи нещо такова, ще ти съобщя.

Стояхме един срещу друг и се гледахме.

— Това е Куба, Мак — напомни ми тя. — Не е Афганистан. Първият признак за опасност тук е среднощно почукване по вратата.

— Нали каза, че тайната полиция я бивало само да всява страх?

— Е… понякога са късметлии. — Сара се позамисли. — Може би парите не струват колкото живота ни…

— Не е само заради парите. А и защото ще откраднем нещо под грозните им носове, забрави ли? И ще довършим започнатото от дядо ти. И както неотдавна научих, заради нещо, на което съм щял много да се зарадвам, каквото и да е то.

— Добре… нека си помисля.

— Съобщи ми какво си измислила преди да се срещна с Джак, за да му кажа дали с тебе ще напуснем Куба преждевременно.

— Ако са отменили турнира, няма какво да мислим.

— Това ще е знак Божи — заимствах от нейния репертоар.

— Не, ще е решение, взето от правителствата на Куба и Съединените щати.

— Да де, и това също.

Погледнахме по улицата, но групата ни я нямаше.

— Изгубихме ги. Хайде да намерим къде да изпием по една студена бира.

Сара извади програмата от чантата си.

— Обядът е в „Лос Нардос“. Знам къде е.

— Жалко.

— Хайде. Тад ще се паникьоса, ако си помисли, че сме изчезнали.

— Това ще го подготви за момента, когато наистина изчезнем.

Бавно тръгнахме и по пътя продължих да обмислям всичко. Антонио не ми беше ясен, обаче ако останех десетина минути насаме с него из задните улички, щях да науча някои неща. Но Сара имаше право — тук не беше Афганистан, където можех с изключителна настойчивост да задавам въпросите си на местните.

Така или иначе, лесно намирах аргументи в полза на прекратяването на операцията и напускането на Куба. Ама пък бях обещал на Сара, че ако дойда тук, няма да се откажа. Затова и решението трябваше да е нейно. А ако й повлияеха моите уверения и ни арестуваха, не за пръв път щях да съм си направил грешно сметките.

Както си вървяхме, тя ме хвана за ръка.

— Не ме е страх от смъртта, Мак. Страх ме е, че полицията ще ни арестува, тук или в Камагуей, ще намерят картата и… ще ни принудят да си признаем всичко… Не искам да се проваля. Не искам да проваля всички.

— Няма.

— И освен това… чувствам се отговорна, задето въвлякох и теб.

— Наясно съм с отговорността на командира. Обаче аз знаех в какво се забърквам. — Е, не всичко де. Винаги има изненади.

— В армията… ако издадеш заповед, която… доведе до смърт…

— Всичко се случва. — И прибавих: — Не съм бил в тила и не съм издавал заповеди по телефона. Бях на предната линия, където сега си ти.

Тя ме погледна.

— Добре… ако кажа да си заминем, решението ще е мое. Ако кажа да продължим…

— Обещавам да не те обвинявам, ако загинем или ни тикнат в затвора. Обаче няма да съм и много доволен.

Тя се усмихна принудено.

— Повечето мъже в такава ситуация веднага биха се възползвали от шанса да се приберат у дома, да си вземат петдесетте хиляди и да се похвалят на приятелите си, че в Хавана са спали с жена, която им е платила ваканцията.

— Не ме изкушавай.

— Е, благодаря, че ме изслуша. Ще ти съобщя решението си преди срещата ти с Джак.

— Добре. Обаче ако няма да ходим в Камагуей, не ми се остава още цяла седмица с йейлската група.

— Нищо няма да ти стане.

— Може пък и да ми стане.

Сара разбра, че не се шегувам, и се съгласи с мен.

— Ако ни наблюдават, наистина ще е най-добре да се махнем оттук колкото може по-скоро.

— Точно така.

— Само че ще е трудно… До Щатите няма пътнически полети… може да си вземем билети до Мексико или Канада.

— Даже да го направим, може да са ни включили в черния списък на летището.

— Не остават много други възможности — намръщи се тя.

— Никога не сме разполагали с много възможности. В такъв случай човек просто продължава напред.

— Към Камагуей.

— Точно така.

— Дори да не сме се срещнали с нашия човек тук.

— Точно така.

— Пак стигаме там, откъдето започнахме — заключи Сара.

— Когато се качихме на самолета в Маями, вече нямаше връщане.

— Да, нямаше — съгласи се тя.

— Пътят към дома минава през провинция Камагуей, пещерата, Кайо Гилермо и „Мейн“.