Нелсън Демил
Кубинската афера (33)

33.

Неделята не беше ден нито за почивка, нито за черкуване, освен ако не смяташ климатизирания китайски рейс за храм.

Съгласно програмата заминавахме на еднодневна екскурзия в град Матансас, отдалечен на сто километра източно от Хавана, и със Сара се настанихме един до друг, докато автобусът потегляше от „Парке Сентрал“, нашия втори дом.

Утрото започна с две съобщения: телефонно обаждане от Джак под псевдонима Кристо, гласящо „Полетът ми е навреме“, и обява от Тад, че „Днес Антонио няма да идва с нас“.

Сара изтълкува съобщението от Джак като знак, че снощи е взела правилното решение и че операцията най-после е тръгнала както трябва. Не бях убеден, че Джак ще се съгласи с нея. Поне се надявах предишната вечер да си е намерил мадама.

Що се отнасяше до новината за отсъствието на Антонио, тя зададе реторичния въпрос:

— Според теб къде е?

Ами, дано го беше прегазило някое „Коко“. Или да го беше застрелял някой пострадал ревнивец и така да ми спестеше това главоболие. От друга страна, внимавай какво си пожелаваш. Не че очаквах с нетърпение срещата с екскурзовода, но пък и не исках да му се случи нещо преди да съм чул какво има да ми каже.

Сара обаче заяви:

— Смятам, че довечера не бива да ходим в онзи бар.

Е, ако сега бяхме на „Мейн“ и плавахме към Кий Уест, нямаше да й се налага да се безпокои за това.

— Мак?

— Вече се уговорихме с него.

— Чудя се защо не ни предупреди, че днес няма да го има.

— Попитай го, когато го видиш.

— Мисля, че това довечера е капан и той не е искал днес да… общува с нас.

— Интересна логика. Само че може да направиш и обратното предположение. Ако това довечера беше капан, Антонио щеше да дойде, за да ни напомни за коктейлите в седем.

Тя не отговори.

Всъщност обаче можеше и да се окаже права. Антонио приличаше на човек, който няма смелостта да те погледне в очите преди предателската си целувка. На Юда му е стискало повече.

Днес отсъстваше и Хосе, нашият шофьор. Заместваше го кубинец на име Лопе. Ако бях параноик, щях да кажа, че Лопе всъщност замества Антонио. Още една седмица в тази страна и щях да почна да подозирам оная си работа в доносничество на полицията.

Рейсът се клатушкаше по тихите неделни улици на Хавана и Сара отпусна глава на рамото ми и затвори очи.

Бяхме спали в моята стая и сутринта набързо й изнесох урок по стрелба с глока. Натисни спусъка. Жените от армията, с които бях излизал, смятаха оръжието за моден аксесоар, ама с повечето цивилни мадами е най-добре да го криеш, когато се обличаш или събличаш. Сара обаче се радваше, че съм въоръжен, макар да разбираше, че пистолетът напълно опровергава легендирането ни като невинни туристи.

Нямаше къде другаде да скрия пистолета, освен в себе си или в Сара, затова го носех в банана на Джак, заедно с трите заредени пълнителя. Дано днес нямаше повод полицията да се поинтересува от съдържанието на чантичката ми.

— Не бива да носиш пистолета на срещата ни с Антонио — беше ме предупредила предишната вечер Сара. — Ако е капан, на полицията няма да й трябва друго доказателство, за да ни предаде на военния трибунал.

Така си беше. С будалкане може да се измъкнеш от много неща, ама не и ако в Куба те пипнат с патлак.

Докато обсъждахме уликите за нашите престъпления срещу държавата, Сара ми обясни какви промени е направила в картата на съкровищата. Бяха доста елементарни — беше разменила местата на цифрите в няколко двуцифрени числа — и като бивш офицер от пехотата с добра подготовка за работа с карти бях спокоен, че ако остана сам, ще се ориентирам до означената с X пещера.

Вече пътувахме по крайбрежното шосе на изток към Матансас. Извънградският пейзаж беше напълно девствен — нямаше бензиностанции, аутлети, мотели и билбордове, рекламиращи ферми, в които може сам да си набереш манго. Освен това провинцията ми се стори рядко населена и много от къщите във фермите изглеждаха изоставени, както и селскостопанските земи около тях. Отдалече видях селянин, който ореше нива с два вола.

Антонио го нямаше да ни разкаже за новия селскостопански петилетен план, затова Тад се изправи и поднесе на групата нецензурирана информация, според която земеделието в Куба се било върнало към деветнайсети век. Това потвърждаваше мнението ми, че екологичното стопанство, което бяхме посетили, е пълна бутафория.

Професор Нейлбъф ни даде още подривни данни.

— Последният финансов спасителен пояс за Куба беше Венецуела, социалистическото правителство на която инжектираше страната с пари от петрол. Цената на петрола обаче спадна и сега Венецуела също като Куба е в състояние на икономически колапс. — И прибави: — Каква ирония, че Куба е последната реална надежда на американския туризъм и търговия.

Да не забравяме и риболовните турнири.

Тад и Алисън, които се бяха въздържали да критикуват режима, си мислеха, че в отсъствието на Антонио могат да говорят свободно, обаче ми се стори, че Лопе, който беше казал, че не знаел английски, надава ухо.

Шосето минаваше близо до брега и аз се зазяпах към Флоридския пролив. Някъде там успоредно с нас плаваше риболовната флотилия и „Мейн“ беше с нея. Ако снощи се бяхме качили на борда, сега яхтата щеше да е на път за Кий Уест. Както мъдро съветва Мечока Йоги: „Когато стигнеш до кръстопът, тръгни по него“.

 

 

Навлязохме в предградията на Матансас и Алисън ни осведоми:

— Преди революцията в града са живели много художници, писатели, музиканти и интелектуалци. Наричали го „кубинската Атина“.

А сега приличаше на Помпей.

Слязохме от рейса във влажната жега на един голям площад и Тад и Алисън ни поведоха към аптека от XIX век, превърната в музей на фармацията. Музеят се помещаваше в огромния дом на семейството, което притежавало аптеката. И после дошла Ла Револусион.

После тръгнахме по тесните градски улички, като се блъскахме по тротоарите с местните, които сигурно си мислеха, че рейсът ни се е заблудил.

— Сега разбираш ли защо Антонио си е взел почивен ден? — попитах Сара.

— Стига си мърморил.

Тад ни посъветва да пазим ценните си вещи, макар че в тези провинциални градчета нямало толкова много джебчии и крадци на чанти, колкото в Хавана. Съмнявах се, че има предвид моя „Глок“, но вече си бях преместил банана отпред и го бях скрил под тениската си, сдобивайки се с доста голямо бирено шкембе.

Докато се разхождахме, видях няколко ченгета от ПНР, които ни огледаха на минаване, но големият брой хора осигурява безопасност и стига да не се отделяхме от стадото, нямаше да се натъкнем на някой вълк, който да се поинтересува от паспортите и визите ни. „Бременен ли сте, сеньор?“

Сара обаче можеше да се окаже прекалено хубава, за да се изплъзне от вниманието на вълците, затова я предупредих:

— Ако те спрат, не мога да ти се притека на помощ. Това е работа на Тад и Алисън. А ако спрат мене, не ме познаваш.

— Всички знаят, че сме заедно.

— Не и полицията. — И добре че го нямаше Антонио да ни изпорти. Напомних й: — Запознали сме се на тази екскурзия. И това, че спим заедно, не значи, че трябва и да ни арестуват заедно — и даже да се разхождаме заедно.

— Добре… Разбирам. Мога аз да нося пистолета.

— Той си е мой.

Иначе местните жители се държаха дружелюбно, макар да не виждах никаква причина за съществуването на този град.

След няколкочасови опити да разберем защо сме в него, изтощеното от жегата стадо се върна на площада и се натовари на рейса. Със Сара седнахме един до друг и си поделихме шише вода.

Може би, понеже беше неделя, щяхме да обядваме в Матансаската духовна академия, която се намираше на хълм над града. Алисън ни обясни, че Академията не била католическа, а методистка, презвитерианска и епископална и в нея следвали четирийсет студенти от двата пола, половината от които според нея сигурно щели да напуснат страната при първа възможност. Също като мене.

Спряхме в Академията, която имаше добре поддържан парк, а и сградите бяха в по-добро състояние от всички други, които бях видял в Матансас. В тях със сигурност никой нямаше да ме обискира и за пръв път през деня се поотпуснах.

— Вярата ще спаси Куба — осведоми ме Сара, докато слизахме от автобуса.

— Аха. Виж какво направи тя за Афганистан.

— Не бъди циничен. Досега не съм те питала — какъв си по религия?

— Спиш с презвитерианец. Ама когато съм под обстрел, се моля на всички.

— Би ли обмислил да приемеш католицизма?

За сватба ли ставаше дума? Или за последно причастие?

— Мак?

— Да, ще го обмисля.

Тя хвана ръката ми и я стисна.

Посрещна ни приятна дама на средна възраст, която ни заведе в трапезария с дълги маси и пейки, и ние със Сара се случихме срещу Тад и Алисън, които май още не се бяха загаджили. При нас бяха също Александра и Ашли, с които си бях поговорил на приветствената вечеря, преди да се влюбя в Сара Ортега. На края седеше нашият шофьор Лопе, който не беше избрал мястото си случайно.

На масата имаше кани с леден чай, които чакаха с надежда да се превърнат във вино. Приятни млади мъже и жени, грейнали от Светия дух, ни сервираха подноси с храна. Очаквах хляб и риба, но получихме ориз с фасул и птици, които бяха завършили втори в бой на петли.

Поведохме общ разговор и по някое време Тад ме попита:

— Как прекарвате досега?

— Тези преживявания действително ми отварят очите.

— Ще има още.

Да де. Ама не с вас.

— Къде е Антонио? — поинтересувах се.

— Нямам представа. Трябваше да дойде.

— Дано не се е разболял.

— Оставил е съобщение, че ще дойде утре.

— А днес на вечеря?

— Явно не.

Точно така. Довечера със Сара имахме среща на по чаша с Антонио.

— Днес ще вечеряме в „Ла Гуарида“, един от най-хубавите ресторанти в Хавана — съобщи ни Алисън. — Помещава се в огромна стара къща. Ако сте гледали филма „Ягода и шоколад“, ще познаете сцените, които са заснети там. — И прибави: — „Ла Гуарида“ е получавала положителни оценки в „Ню Йорк Таймс“.

— Както и Фидел Кастро — отбелязах аз.

Всички намериха думите ми за смешни. Даже Лопе, който се усмихна.

Алисън ни попита къде сме вечеряли снощи и всеки на масата разказа своето кулинарно приключение, някои приятни, други не толкова.

— Ние със Сара предпочетохме течна вечеря във „Флоридита“ — признах си аз.

Някои от сътрапезниците ни се подсмихнаха. Наистина се сближавахме. Още една седмица и щяхме да си говорим на малко име.

Тад използва възможността да ни сгълчи.

— Липсвахте ни на балетната репетиция и после на посещението в Музея на пожарникарите.

— Не се чувствах добре и Мак ме изпрати до хотела — излъга Сара.

— Пазете се от обезводняване — посъветва ни Алисън.

Сега не беше моментът да информираме нашите водачи, че ще се чупим от груповата вечеря, обаче аз подготвих почвата, като попитах:

— Какви са първите симптоми на малария?

Явно никой не знаеше.

Така или иначе, преди да приключи обядът, Сара си погледна часовника и заяви:

— Имам среща с доктор Мендес, ректора на Академията.

Сериозно?

— Участвам в една общоцърковна благотворителна организация в Маями и нося парични дарения за няколко религиозни институции в Куба — поясни тя и се изправи. — Няма да се бавя. — И излезе с пълната си с песос чанта.

— Това е чудесно — каза Алисън.

И съответстваше на легендата й.

Следващата ни спирка беше параклисът, където слушахме изпълнение на камерния хор. Отидох без желание, обаче младите хористи имаха ангелски гласове и изпяха някои страхотни стари парчета като „Рок завинаги“ и „О, чудна благодат“. За няколко минути пак бях момче, носех неделния си костюм и седях в Първа презвитерианска църква в Портланд. През цялото това време Сара я нямаше.

После един теолог ни изнесе лекция на открито и ни разказа, че в Куба се наблюдавало истинско религиозно възраждане, само че предизвикано главно от Евангелистката, а не от Католическата църква. Бях сигурен, че папата пак ще ги посети.

Сара се появи след лекцията и всички се качихме на рейса, за да потеглим обратно за Хавана.

— Колко им даде? — полюбопитствах аз.

— Трийсет хиляди песо. Около хиляда и двеста долара. Това са много пари.

— Измолихме ли си Божията милост?

— Ще разберем довечера.

Беше права.