Нелсън Демил
Кубинската афера (10)

10.

Потеглихме и Джак погледна джипиеса.

— Това ли е посоката за Кий Уест?

— Горе-долу.

Той нямаше лиценз за капитан на дванайсетметрова моторна яхта, обаче беше роден моряк и имаше инстинкт за морето, времето и руля. Освен това много го биваше в риболова. Единствено корабната електроника си оставаше загадка за него.

— Смяташ ли, че ще се справиш с „Пескандо Пор ла Пас“? — попитах го.

— Без проблем.

Дано помощник-капитанът, когото щеше да осигури Карлос, разбираше от навигация. Не исках да стигна до Кайо Гилермо с шейсет милиона долара и да установя, че „Мейн“ е заседнала в пристанището на Хавана.

Е, това може и да беше последната ми грижа.

Джак отвори последния пакет „Доритос“.

— Искаш ли? Без глутен са.

— Яж си ги. Обаче гледай и дълбокомера.

От каюткомпанията долу се чуваше телевизорът. Сателитната ми антена понякога работи нормално в морето и моите клиенти явно бяха намерели комедийно шоу с много монтиран смях, който заглушаваше разговора им. Освен това приказваха на испански, тъй че не можех да ги подслушвам, даже да исках, обаче проявяваха шпионски опит, като надуваха телевизора.

Хрумна ми, че Карлос, Едуардо и Сара не ми разкриват цялата истина. От една страна, тяхната история за скритите пари ми се струваше правдоподобна и съответстваше на случилото се в Куба по онова време. От друга страна обаче я разказваха прекалено гладко. Но може и вроденият ми скептицизъм да се опитваше да попречи на шанса ми да изляза в пенсия.

Не се мъчех сам да се разубедя, ама когато някой ти предлага три милиона долара, трябва да се запиташ следното: а) дали изобщо ще видиш парите; б) дали работата не е по-опасна, отколкото и без това ти изглежда. Мен опасността не ме плаши, но когато възлиза на самоубийство, имам нужда от рестарт.

— За какво си се замислил?

— Чудя се как да те прецакам с твоята хилядарка.

— Ще се опитам да ти помогна. Оня, дето отказа другите две хиляди, трябва да отиде и пак да си ги поиска. А който не ги е отказал, получава двете хиляди в плика, тъй че някой ми дължи половината от четири бона.

— И къде я научи тая математика?

— По улиците на Патърсън. Пликът, ако обичаш.

Извадих плика от джоба си и му го подадох.

— Никога не отказвай пари, освен ако няма някаква уловка — посъветва ме Джак.

— Винаги има уловка. — Смених темата. — Колко боеприпаси имаме на борда?

Той ме стрелна с поглед.

— Не са много. Половин кутия деветмилиметрови…

— Вземи част от нечестно спечелените си две хиляди и купи поне четиристотин патрона за автомата, сто за пистолетите и няколко кутии за пушката.

Джак се зазяпа през предния прозорец и след малко каза:

— Месечната заплата за участие в бойни действия във Виетнам беше петдесет и пет долара. Можеш ли да повярваш, че съм рискувал живота си за по-малко от два долара на ден?

— Не си рискувал живота си за това.

— Да. Но даже за половин милион…

— Хубаво си помисли, Джак. Аз ще участвам, но ако ти откажеш, трябва да знам.

— Ти си помисли хубаво. Аз само ще ловя риба. Освен ако оная мадама не ти е казала нещо друго.

— Само каквото вече ти е известно. Ти ще управляваш яхтата, с която ще се измъкнем. Ние със Сара ще оберем банката.

— Каква банка?

Не отговорих.

— Ще ни преследват ли по време на измъкването?

— Надявам се, че няма.

— А ако ни преследват?

— Точно затова ти дават половин милион.

Той кимна, после попита:

— Заради обира ли ти плащат два милиона?

— Вече са три.

— Сериозно? Явно е станало по-опасно.

— Виж какво, ако стрелят по нас, заплатата ти за участие в бойни действия ще е още половин милион. Ако участваш.

Джак се замисли, после се усмихна.

— Добре… ама ако не успеете да се доберете до яхтата, след турнира просто ще отплавам за вкъщи, ще продам яхтата и ще задържа парите.

„Даниъл Маккормик умря. И продавам яхта“.

— Разбрахме ли се?

Погледнах го.

— Разбрахме се.

Стиснахме си ръцете.

Огряната от луната вода беше спокойна, южният вятър се усилваше и „Мейн“ пореше вълните с двайсет и пет възела. На хоризонта вече се виждаха светлините на Кий Уест.

Джак запали цигара.

— Спомням си кубинската революция.

— Оная през хиляда осемстотин деветдесет и осма ли?

— Не, оная през петдесетте, умнико. Навремето беше голяма новина.

— Не и за мене, старче. Още не съм бил роден.

— Тогава бях малък. Спомням си я от телевизията. — Той се умисли, после продължи: — Свещениците в моята черква, „Свети Йосиф“, разправяха, че комунистите затваряли църквите в Куба и арестували свещениците. Даскалът в католическото ми училище викаше, че Кастро бил Антихрист. — Джак се засмя. — Изкарваше ми ангелите от страх.

Предполагам, че през 50-те години на XX век католицизмът и комунизмът не са вървели рамо до рамо в Америка. А Джак си припомняше ония дни на изгубената американска невинност, което намирах за интересно.

Той смукна от цигарата си.

— За да изкарам пари, след всяка служба продавах католическия вестник, „Таблет“, на тротоара пред черквата. За десет цента. В „Таблет“ имаше всевъзможни репортажи за бежанци от Куба, за екзекутирани хора. „Свети Йосиф“ събираше пари за бежанците и помня, когато на нашата улица се засели първото кубинско семейство… Знаеха доста добре английски и тоя тип, Себастиан, разправяше на съседите за всичко, което изгубил в Куба, фабрика и още някакви работи, а жена му — не се сещам името й — все плачеше. Децата им бяха малки. Три парчета. Бяха си наред, ама все дрънкаха за голямата къща, дето я имали в Куба. И за слугите си. Сигур всички са се смятали за преебани. — Джак се усмихна. — А бе, то аз съм се родил преебан в Ню Джърси!

Има два вида история: онази, която си чел, и онази, която си преживявал — или в която дори си участвал. За Джак кубинската революция беше детски спомен. За Сара тя представляваше историята на нейния род и част от нейната идентичност. За Едуардо — травма от детството и мания. За мене нямаше значение. До днес.

— Имаш ли им доверие на тия? — попита Джак.

— Инстинктът ми подсказва, че са почтени.

— Това не отговаря на въпроса ми.

— Те имат нужда от нас.

— Докато се качим на яхтата с парите, които откраднете.

— Ще сме въоръжени. И те сигурно си мислят същото за нас.

— Аха. Няма почтени крадци.

— Ние не сме крадци. Ще пренасяме пари, които богати кубинци са откраднали от бедни кубинци, за да бъдат върнати на богатите кубинци, които са ги откраднали.

Джак се усмихна и попита:

— Ти с оная си работа ли мислиш?

— Този път не.

— Добре. Колко пари ще крадете?

— Няма нужда да знаеш. И е излишно да те предупреждавам да не казваш нито дума за това на никого.

— „Приказлива уста кораб потопява“, както гласеше оня лозунг от Втората световна война.

— Двамата с тебе поотделно ще опишем всичко и аз ще оставя запечатаните пликове при моя адвокат, който ще ги отвори в случай на нашето изчезване или смърт.

Джак не каза нищо.

— И ще съобщя на нашите нови амигос за съществуването на тези пликове.

Той кимна.

Сара се качи от каюткомпанията и дойде при нас.

— Надявам се, че риболовният турнир ви интересува — каза на Джак.

— Да. Още по-интересно ще е плаването обратно към къщи — осведоми я той и попита: — Искате ли „Доритос“?

— Благодаря. — Сара си взе и се загледа в електронните прибори на пулта. — Можете ли да отворите Хавана и Кайо Гилермо на джипиеса?

Влязох в Гугъл Ърт, написах „Хавана“ и на екрана се появи сателитен образ на града.

— Ако имаше Гугъл Ърт, Христофор Колумб щеше да види, че не е открил Индия. — Сара се засмя за пръв път. Имаше чудесен смях.

Тя посочи едно място на брега на Флоридския пролив, на седем-осем километра западно от пристанището на Хавана.

— Това е кеят „Хемингуей“, откъдето са се провеждали повечето турнири. Но за по-широка реклама на новия турнир и за да има по-добри възможности за фотографите, корабите от „Пескандо Пор ла Пас“ ще акостират направо в пристанището на Хавана. — Сара посочи голямото пристанище и продължи: — Това тук е круизният терминал „Сиера Маестра“. Наскоро го реставрираха и сега изглежда точно като преди сто години.

Уголемих постройката на екрана — дълъг покрит кей, стърчащ в морето и свързан с внушителната терминална сграда на брега.

— Реставрираха го, защото очакват Хавана да се превърне в междинно пристанище за американските круизни кораби — поясни тя.

Дейв Кац май щеше да се окаже прав. Круизните кораби щяха да подминават Кий Уест, което щеше да навреди на бизнеса ми. Беше време да се пенсионирам с три милиона долара в банката.

— Както виждате, терминалната сграда е разположена на красив стар площад — Плаза де Сан Франсиско де Асис. — Сара погледна Джак. — И когато слезете от яхтата и излезете от терминала, ще се озовете право в сърцето на историческия Стар град.

Моят помощник-капитан наблюдаваше дисплея, но не отговори.

Тя продължи рекламната си акция:

— Може да ви очаква оркестър, ако го разрешат, и малка тълпа посрещачи, телевизионни камери и репортери от кубинската телевизия и вестници. Както и представители на кубинските власти и американското посолство. — И побърза да го успокои: — Няма нужда да давате интервюта и да позирате за снимки, ако не желаете.

Той упорито мълчеше. Но ако имаше намерение да дава интервюта и да позира за снимки, настойчиво щях да го посъветвам да не облича оная тениска с надписа „Убий комуняга в името на Христа“.

— Не е ясно каква публичност ще иска да даде на турнира кубинското правителство — поясни Сара. — Те се колебаят. Съзнават, че събитията се развиват по-бързо, отколкото им се иска, и че са застанали на пътя на историята.

Интересно.

— В Стария град има много барове, ресторанти и нощни клубове — продължи тя.

Уплаших се, че Джак ще вземе да обърне яхтата и да потегли за Хавана веднага.

За да изчистя фокуса на тази розова картинка, попитах:

— Екипажите и риболовците минават ли паспортна и митническа проверка?

— Предполагам. Но тъй като става въпрос за специални гости, сигурна съм, че няма да има никакви проблеми. Защо питате?

„Ами понеже ти спомена, че можело да се наложи някой да свали пистолет на брега“.

— Просто питам.

Погледнах Джак, който явно размишляваше над всичко това. Той вече беше приел тази добре платена работа и съответно нямаше нужда от скритата реклама на Сара. И все пак нарисуваната от нея словесна картина на посрещането му с духов оркестър в хаванското пристанище щеше да затвърди съгласието му. Оставаше само да му каже къде да си намери момиче и всичко щеше да е тип-топ.

— Надявам се, че съм успяла да ви дам представа какво да очаквате в Хавана — завърши тя.

Джак кимна.

Да бе. Ама не и какво да очаква в Кайо Гилермо.

Смалих сателитното изображение, така че едновременно да се виждат Хавана и Кайо Гилермо, който се намираше на около четиристотин километра източно от столицата. Теоретично плаването покрай брега не трябваше да го затрудни.

Той се вторачи в екрана и замислено кимна.

— Щом Джак е на руля, ние с вас можем да пийнем по чаша — предложи ми Сара.

Мислех, че ще слезе долу, но тя се насочи към кърмата и аз я последвах.

Сара наля два рома и ми подаде единия.

После, все още изправена, ме осведоми:

— Двамата с Джак сте направили силно впечатление на Едуардо и той е съгласен за трите милиона. — После ме попита: — С нас ли сте?

— Да.

— Добре. А Джак?

— И той.

Тя чукна чашата си в моята.

— И Бог ще е с нас.

— Нима тогава нещо може да се обърка?

Вдигнахме наздравица за това.

— Трябва да се срещнете с Карлос, за да ви обясни подробностите за участието ви в учебната екскурзия до Хавана, да подпишете документите за визата и да обсъдите още някои логистични въпроси. Можете ли утре да отидете в офиса му?

— Разбира се.

— Той ще ви каже по кое време.

— Аз ще му кажа по кое време.

Сара ме стрелна с поглед.

— Добре… и след няколко дни — в удобно за вас време — Карлос пак ще дойде в Кий Уест, за да поговори с вас и Джак за турнира. И да вземе копие от паспорта на Джак, както и някои данни за „Мейн“. Ще донесе разрешителното за турнира и чека за наема на яхтата. — Усмихна се. — Тайните операции започват с досадни подробности.

— Добре е и да свършват така.

Тя ме погледна.

— Всичко ще е наред.

Сигурно така бяха твърдели и за десанта в Залива на прасетата. Да не споменавам за стотиците опити на ЦРУ за покушение срещу Кастро. Да не забравяме и за Карибската криза, Мариелското бягство и търговското ембарго.

Както би казал Джак, Съединените щати и Куба толкова отдавна се преебаваха взаимно, че вече сигурно и на двете страни им харесваше.

Сега обаче бяхме в навечерието на нова ера — кубинското размразяване. Но преди това аз имах шанс да направя същото, каквото бяха правили адски много други американци, например мафията и ЦРУ — да се опитам да прееба Куба. Сигурно имах същия шанс за успех, колкото и да еба Сара Ортега.

— Защо се усмихвате?

— Сигурно от рома.

— Тогава изпийте още един. Харесва ми усмивката ви.

— И на мен ми харесва вашата.

Наляхме си по още едно и тя обяви:

— Другия път ще пием в Хавана.

Другият път можеше да ни е и последен.