Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Безразсъдно (9)

8.

Трейси огледа кабинета на Дейвид Харгрийвс. Коледни картички от екипа и от благодарни бивши ученици покриваха всяка свободна повърхност. Ваканцията започваше след няколко дни.

„Само да се беше сдържал още малко“ — отчаяно си помисли Трейси.

Вече познаваше директора на прогимназията на Ник почти толкова добре, колкото бе опознала класната му в началното училище, госпожа Дженсън. Горката госпожа Дженсън. Истинско чудо бе, че след всичко, на което я беше подложил Никълъс, не се озова в някой санаториум и не удряше тихо глава в тапицираната стена.

— Въпросът не е само за парите, госпожо Шмид. Онова, което направи Никълъс, е проява на крещящо неуважение.

Трейси кимна сериозно и се опита да пропъди от главата си образа на господин Харгрийвс, който звучно пърди в празния (според него) коридор.

Ник, който седеше до майка си, се опита да възрази.

— Ами артистичното изразяване? Миналата седмица учителят ни каза, че изкуството не познава граници.

— Млъкни! — казаха едновременно Трейси и директор Харгрийвс.

Решението на Ник да влезе с взлом в училищната зала за игри след часовете и да изрисува серия карикатури по стените, изобразяващи различни учители, вероятно щеше да отбележи края на престоя му в прогимназия „Джон Дий“. Той и анонимен съучастник бяха изрисували учителите в различни „хумористични“ ситуации (гадната дебела учителка по математика, госпожа Финч, бе представена като хотдог, полегнала върху хлебче и поливана с кетчуп от треньора по футбол). Като произведение на изкуството всъщност не бе никак зле. Но както каза директор Харгрийвс, въпросът не беше там.

— През уикенда ще говоря с настоятелството — каза директорът на Трейси. — Но ако трябва да съм честен, не виждам много изгледи за измъкване. На Никълъс доста пъти му се размина.

Директорът Харгрийвс не искаше да губи красивата госпожа Шмид като родител на ученик. Синът й наистина беше голяма беля, но пък тя бе чудесна жена. Още по-важното бе, че беше правила щедри дарения на училището през годините и предлагаше „повече от компенсиране“ на пораженията върху училищната собственост, нанесени от Ник. Но този път ръцете му бяха вързани.

— Зная — каза Трейси. — И оценявам, че дори обсъждате въпроса. Моля да предадете на настоятелството, че съм благодарна за това.

След срещата Трейси изчака да се качат в колата и да излязат от кампуса, преди да се нахвърли яростно върху Ник.

— Не мога да те разбера. Трябва да ходиш на училище, Никълъс. Такъв е законът. Ако те изритат, ще трябва да ходиш някъде другаде. Някъде по-далеч и по-точно на място, където нямаш никакви приятели.

— Мога да уча вкъщи — простодушно предложи Ник. — Би било супер.

— Не си го и помисляй — поклати глава Трейси. — Няма никакъв шанс това да се случи, господинчо. По-скоро ще си забия карфици в очите.

Домашното обучение на Никълъс щеше да е като да се опитваш да научиш на обноски току-що уловено шимпанзе.

— Мога да те пратя в пансион — направи контрапредложение Трейси. — Какво ще кажеш за това?

Ник я погледна с ужас.

— Не би го направила!

„Не — помисли си Трейси. — Не бих го направила. Не бих могла да преживея и един ден без теб.“

— Може и да го направя.

— Направиш ли го, ще избягам. Защо изобщо ми е да уча? Чичо Джеф е зарязал училището на дванайсет. Научил е всичко необходимо в карнавала на чичо си Уили.

— Чичо Джеф не е добър модел за подражание.

— Защо да не е? Той е богат. Щастлив е. Има страхотен бизнес, обикаля целия свят.

— Защото… въпросът не е в това — каза Трейси, която се отчайваше все повече. Не искаше да говори за Джеф и „страхотния“ му бизнес.

— Ами Блейк? — продължи Ник. — Той е добър модел за подражание, нали?

— Разбира се.

— Започнал е да работи в ранчото на баща си на моята възраст. На пълен работен ден.

Вече бяха стигнали до дома. Беше едва пладне. Трейси се замисли дали да прати Ник в стаята му — без компютър, без телефон и без други начини за измъкване — но мисълта, че ще стои затворен през целия ден и ще се муси, не й допадна. Затова го прати навън с двама работници да почисти снега, който беше навял по пасището нагоре по склона.

— Искаш да си на пълен работен ден в ранчо, така ли? — каза тя на намръщения Ник, докато го буташе в каросерията на пикапа. — Можеш да започнеш още сега.

С малко късмет няколко дни болежки в гърба и измръзване щяха най-малкото да го излекуват от романтичната му идея. Въпреки това Трейси не очакваше с нетърпение да разкаже на Блейк Картър за последните подвизи на Никълъс. Думите „Нали ти казах“ на стария каубой вече звучаха в ушите й.

 

 

— Нали ти казах — рече Блейк. — Съжалявам, че го казвам, Трейси, но наистина ти казах.

— Не ми се вижда да съжаляваш — кисело отвърна Трейси, докато му подаваше купата димяща супа от телешко и зеленчуци. В напрегнати дни обичаше да унищожава разни неща в блендера. — Не съм му казвала да влиза там и да рисува, нали така. Той не е играчка е дистанционно управление.

— Не е — съгласи се Блейк. — Той е момче, на което влияеш. А ти продължаваш да го окуражаваш да прави така.

— Не е вярно! — яростно възрази Трейси. — Как съм го окуражила за това?

— Каза му, че рисунките му са хубави.

— Наистина бяха хубави.

— Трейси. — Блейк се намръщи. — Когато директор Харгрийвс ти е показал математичката в хлебчето за хотдог, ти си се разсмяла! Пред Ник! Сама ми го каза.

Трейси сви безпомощно рамене.

— Знам. Не биваше да го правя, но беше смешно. Ник е забавен, това е проблемът, Блейк. И аз обичам чувството му за хумор.

Истината бе, че Трейси обичаше всичко в сина си. Всеки косъм на главата му, всяка усмивка, всяко намръщване. Майчинството беше великото чудо в живота й. Раждането на Никълъс беше единственото чисто, изцяло добро нещо, което бе правила някога, несвързано със съжаление, недокоснато от загуба или болка. Каквито и да бяха недостатъците на момчето, Трейси го обожаваше безусловно.

— Трудно беше да запазя сериозна физиономия в кабинета — призна тя на Блейк. — Всеки път, като поглеждах Харгрийвс, се сещах за онова изпърдяване. — Тя се разкиска. И не можеше да се спре.

Блейк седеше мълчалив като гроб, докато по бузите на Трейси се стичаха сълзи.

— Съжалявам — рече тя накрая.

— Наистина ли? — строго отвърна Блейк. — Защото не виждам да съжаляваш, Трейси. Да не искаш момчето да стане като баща си?

Трейси се сви като ударена с камшик. Блейк никога не бе повдигал въпроса за бащинството. Нито веднъж. Знаеше, че Джеф Стивънс е истинският баща на Ник. След като ги видя заедно при първото гостуване на Джеф в ранчото, подозренията му се превърнаха в твърда увереност. Но той никога не беше обсъждал това с Трейси. Нито веднъж не бе питал за подробности, нито бе давал оценки. До този момент.

За своя изненада Трейси откри, че неочаквано й се прииска да защити Джеф.

— Искаш да кажеш, защото искам Ник да бъде забавен, така ли? И очарователен, смел и свободолюбив?

— Не — гневно отвърна Блейк. — Не искам да кажа това. А дали искаш да стане престъпник, лъжец и крадец? Защото ако искаш, правиш точно необходимото.

Трейси бутна напред чинията си и стана. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Знаеш ли какво, Блейк? Няма значение какво искаме аз или ти. Ник е като Джеф. Просто е! Мислиш си, че можеш да предотвратиш това с поучаване и наказания, но не можеш.

Блейк също стана.

— Какво пък. Мога да опитам. Довечера ще го заведа на вечеря в града. Ще поговоря с него като мъж с мъж. Един от родителите трябва да му покаже разликата между правилното и неправилното.

— Какво трябва да означава това? — извика Трейси. Блейк вече вървеше към вратата. — Правиш се на прекален светец, Блейк Картър. Да си се запитвал някога защо съм единственият ти приятел? Не си съвършен, нали се сещаш.

Блейк не забави крачка.

— Ако Ник е хулиган, то е хулиган, който ти си отгледал! — извика Трейси след него. — А не Джеф Стивънс. Ти! По-добре се виж в огледалото… лицемер такъв!

Блейк я погледна и в очите му се четеше истинска болка.

После затръшна вратата след себе си.

 

 

През остатъка от следобеда Трейси навакса с бумагите. После се захвана да чисти кухнята, докато всяка повърхност не заблестя, след което преподреди книгите в библиотеката. Два пъти.

„Защо му трябваше на Блейк да е така осъдителен? И по-лошо, защо винаги трябва да е прав?“

Следобедът премина във вечер, после в нощ. Когато работниците се върнаха от полето, Ник не беше с тях.

— Господин Картър дойде и го взе — каза един от мъжете на Трейси. — Мисля, че тръгнаха към града. Искате ли да го доведем, госпожо?

— Не, не. Всичко е наред — каза Трейси. — Вървете си у дома.

Нощта беше много студена, без сняг, но с толкова силен вятър, че можеше да свали кожата от костите ти като бръснач. Обикновено Трейси обожаваше да се свие пред огъня през нощи като тази, да се наслаждава на топлото и на безценните часове насаме с някоя книга. Но сега осъзна, че погледът й само се плъзга по страницата, без да възприема нищичко. Отиде в кухнята да си приготви нещо за ядене, но не беше гладна. Ако Ник беше тук, щяха да гледат заедно някое предаване — нещо безсмислено и забавно като „Семейство Симпсън“, но Трейси мразеше да гледа телевизия сама. Накрая се предаде на нервността си и започна да крачи напред-назад, като премяташе наум отново и отново разправията с Блейк, подобно на дете, което упорито чопли коричката на зарастваща рана.

„Не трябваше да го наричам лицемер. Може би прекалено принципен. И непреклонен. Но не и лицемер.“

Блейк беше наранен, но и самата Трейси също. Наистина ли заслужаваше да бъде наказвана, задето обича свободния дух на Ник? Заради това, че го намира за забавен и очарователен дори когато й идеше да го удуши? Заради това, че е на негова страна?

Отдавна покойници, родителите на Трейси винаги бяха на нейна страна. Особено баща й. Но от друга страна, като дете Трейси нито веднъж не им бе дала повод да се тревожат. Никога не беше минавала границите, нито бе създавала проблеми в училище.

„Бях образцовото добро момиче. А виж моят живот какъв се оказа.“

Никой не знаеше какъв ще бъде Ник — нито Блейк Картър, нито който и да било друг. Би могъл да стане мисионер или доброволец. Не беше задължително момчетата бунтари да се превръщат в мъже бунтари. Нали така?

И въпреки всичко не биваше да нарича Блейк по този начин. Щеше да му се извини веднага щом се върне. И да му благодари за вечерта.

Погледна часовника си. Беше десет и четвърт. Много закъсняваха. Повечето ресторанти в Стиймбоут приключваха с поръчките в девет. Трейси си представи как в някое сепаре Блейк пълни главата на Ник с морална отговорност и други подобни, докато ушите на горкото момче се топят.

„Надявам се да е добре.“

Силно тропане по вратата я изтръгна от унеса.

„Върнаха се!“

Блейк сигурно беше забравил ключа си. Трейси затича към вратата. Отвори я и първото, което видя, бяха примигващите в синьо и бяло светлини на полицейската кола. После погледът й се фокусира върху двете ченгета пред нея.

— Госпожо Шмид?

— Да — предпазливо отвърна Трейси.

Единият полицай свали шапката си. Погледна Трейси така, че коленете й започнаха да треперят.

— Боя се, че е станал инцидент.

„Не, няма такова нещо.“

— Пикапът на господин Картър е излязъл от пътя при Крос Крийк.

„Не, не е. Не го е направил. Блейк е много внимателен шофьор.“

— Много съжалявам, госпожо Шмид, но се боя, че е загинал на място.

Трейси се вкопчи в касата на вратата, за да не падне.

— Ами Ник? Синът ми?

— Синът ви е добре. Откараха го в болницата. В медицинския център „Ямпа Вали“.

Краката на Трейси се подкосиха. Блейк беше мъртъв — нейният Блейк, нейната надеждна опора — но единственото, което изпитваше в момента, бе облекчение. Ник беше жив! Срам я беше да го признае, но това бе единственото, което имаше значение.

— Наложи се да срежат колата, за да го извадят. Но беше в съзнание, когато го качиха в линейката. Желаете ли да ви откараме в болницата?

Трейси кимна безмълвно и тръгна към полицейската кола.

— Имате ли палто, госпожо? — попита полицаят. — Нощта е доста студена.

Но Трейси не го чу, нито усещаше студа.

„Идвам, Ник. Идвам, скъпи.“

 

 

Всички в медицинския център „Ямпа Вали“ познаваха Трейси Шмид. Тя бе един от най-щедрите местни дарители на болницата.

Една сестра я отведе до стаята на Ник. За огромно облекчение на Трейси, той беше буден.

— Здрасти, мамо.

По лицето му имаше синини и долната му устна трепереше. Трейси го прегърна така, сякаш не възнамеряваше повече да го пусне. Той започна да плаче.

— Блейк е мъртъв.

— Знам. — Трейси не го пусна. — Знам, скъпи. Помниш ли какво стана?

— Не — изхленчи той. — Блейк смяташе, че някой ни следи. Някаква жена.

— Каква жена? — намръщи се Трейси. — Защо си е помислил това?

— Не знам. Не я видях. Но Блейк май беше малко разсеян. В един момент пътувахме, а в следващия… — Той отново се разплака.

— Ш-ш-ш. Всичко ще бъде наред, Ники. Обещавам.

Трейси го погали по главата и усети цицина колкото яйце.

— Добре ли се чувстваш? — попита тя, като се опитваше да не изпадне в паника.

— Горе-долу. Малко съм замаян. И свръхуморен. Докторите правиха някакви изследвания.

— Добре — рече Трейси усмихната. — Сега си почини. Ще открия доктора и ще разбера как стоят нещата.

Не се наложи дълго да го търси. Доктор Нийл Шеридън вече вървеше по коридора към нея, докато затваряше вратата на Ник зад себе си. Трейси познаваше доктор Шеридън от благотворителната вечеря за набиране на средства за болницата, на която бяха отишли с Блейк миналото лято. Спомни си, че беше с червена бална рокля и с диамантените обеци, които Джеф й бе подарил на сватбата им. Блейк сияеше от гордост, че я съпровожда, макар всички да знаеха, че не са двойка. Сега всичко това изглеждаше като от някакъв предишен живот.

— Госпожо Шмид?

— Напипах бучка — изтърси Трейси. — На главата му. Той добре ли е?

— Боя се, че не — сериозно каза доктор Шеридън.

Стомахът на Трейси подскочи, сякаш беше в асансьор и някой е срязал въжето.

— Какво? Как така се боите, че не е?

— Трябва незабавно да го оперираме.

Трейси примигна неразбиращо. Спомни си, че на галавечерята доктор Шеридън й се стори красив мъж. Сега изглеждаше отвратително, като дявол. Защо говореше такива ужасни неща?

— Нося формулярите за съгласие.

Трейси погледна доктора, после документите, които й подаваше.

— Но… — заекна тя. — Двамата разговаряхме. Току-що.

— Разбирам. Не е необичайно след автомобилна катастрофа. На тези травми по главата понякога им трябват часове, за да се проявят.

— Но той беше добре… — настоя Трейси. — Той е добре.

Доктор Шеридън постави ръка върху нейната.

— Не, госпожо Шмид. Направихме изследвания. Не е добре. Съжалявам. Бучката, която сте напипали, е резултат от масивна травма на мозъка. Извадил е късмет, че не е загинал на място.

Трейси се олюля. „Ще припадна.“

— Все още има добри шансове да се възстанови — каза докторът. — Но без операция синът ви ще умре.

Трейси опита да извика „не“, но не издаде никакъв звук.

— Съжалявам, че съм толкова директен, но времето не е на наша страна. Искам да подпишете формулярите, госпожо Шмид. Веднага.

Трейси погледна химикалката в ръката си. Гърлото й беше пресъхнало. Опита се да преглътне, но не се получи. Погледна през рамо и видя някаква необичайно висока сестра да се вмъква в стаята на Никълъс. Маратонките й бяха кални и оставяха диря по чистия болничен под. Погледът на Трейси се закова в калните петна в опит да се задържи върху нещо реално. Защото онова, което й казваше доктор Шмид, не беше истина. Не можеше да е.

„Това е някаква шега. Много, много гадна шега. Когато тръгна да се подписвам, химикалката ще ме напръска с вода и всички ще започнат да се смеят.“

— Ето тук.

Доктор Шеридън посочи мястото.

Трейси надраска името си.

— Благодаря. Ще го подготвим веднага за операция.

— Той… ще се оправи ли? — изграчи Трейси. Не можеше да понася страха в гласа си. — След като го оперирате? Можете да го оправите, нали, доктор Шеридън?

Доктор Шеридън я погледна в очите.

— Ще знаем повече, когато започне операцията. Надявам се. Но скенерът не дава пълна картина.

— Но…

— Обещавам да ви уведомя веднага щом приключим, госпожо Шмид.

И той забърза по коридора.

 

 

Трейси седеше пред операционната и се молеше.

Не вярваше в Бог. Но въпреки това се опитваше да се споразумее с него.

„Пощади живота му и ще направя всичко, което поискаш. Пощади живота му и вземи мен вместо него.“

Само да не беше водила онзи тъп спор с Блейк! Той винаги беше толкова внимателен шофьор. Дали не е бил разсеян, защото още й е бил ядосан?

„Не биваше да му позволявам да взема Ник. Не и докато не се успокои.“

Различните „ако“ се превъртаха през ума й, докато накрая не беше в състояние да мисли. „Ако бях пратила Ник в стаята му вместо навън? Ако аз го бях извела на вечеря вместо Блейк? Ами ако си бяха тръгнали по друг път?“. Изтощена, тя отпусна глава в дланите си. Искаше й се Блейк да е тук и да държи ръката й. Но Блейк Картър вече никога нямаше да е до нея. Блейк беше мъртъв, беше си отишъл завинаги, а Трейси не беше намерила дори секунда да го оплаче. Ник изпълваше всяка частица от съществото й.

„Нека остане жив, Господи. Моля те, моля те, нека остане жив.“

Доктор Шеридън беше най-добрият мозъчен хирург в Колорадо и един от най-добрите в цялата страна. Бог нямаше значение. Доктор Шеридън щеше да спаси Ник.

Някаква сянка падна върху Трейси, а после се събуди стресната.

„Как може да съм заспала в такъв момент?“ — виновно си помисли тя.

После погледна лицето на доктор Шеридън и вината се смени с нещо друго. Нещо много, много по-лошо.

Последното, което чу, преди да изгуби съзнание, бяха собствените й писъци.