Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Безразсъдно (11)

10.

Женевското езеро, Швейцария

Един месец по-късно…

— Кога ще се прибереш, Хенри? Не забравяй, че довечера ще вечеряме с Аленкон.

Хенри Кранстън погледна жена си Клотилд и му се прииска да беше по-млада. И по-красива. И не толкова настоятелна. Изпитвал ли беше изобщо някакво влечение към нея? Не си спомняше. Може би, преди да се родят близнаците и коремът й да се отпусне и набръчка като спаружена ябълка.

— Ще се прибера, когато се прибера — грубо каза той. — Днес имам много работа.

Клотилд Кранстън се опита да се нацупи, но инжекциите ботокс от миналата седмица бяха направили долната половина на лицето й почти напълно парализирана. Да, трябваше да смени дерматолога си. Смятаха, че доктор Труво е „най-добрият“ в Женева, но това не означаваше кой знае какво. На Клотилд й липсваше Ню Йорк. Там поне имаше приятелки, които да я разсейват от лишения й от обич брак. Приятелки и свестен дерматолог. Както и „Бергдорф“.

— Обичам те! — извика тя след Хенри, отчаяно и неискрено.

— И аз теб — излъга Хенри Кранстън.

Затвори вратата на бентлито си с доволно тежко туп и моментално се почувства по-добре. Днес наистина имаше много работа. Щеше да посвети сутринта на чукане на новата си секретарка, закачлива дребна брюнетка, едва излязла от тийнейджърската възраст и изгаряща от желание да доставя удоволствие по всякакъв начин.

После щеше да одобри подкупите за поляците и да сключи най-новата си сделка, която щеше да осигури на „Кранстън Енерджи“ правата за фракинг на огромна територия на Полша, пръскаща се по шевовете от шистов газ. Сделката не беше толкова добра, колкото онази за правата в Западна Гърция върху земя, която още беше собственост на намиращото се в изгнание кралско семейство. За съжаление, тъпият им обратен син се беше обесил и всичко лъсна по-бързо от празните обещания на политик след избори. Но полската сделка беше добра утешителна награда.

След това Хенри щеше да отиде на късен обяд с любовницата си Клеър. Клеър също започваше да става прекалено настоятелна. Скоро трябваше да я разкара, но не и преди да завърши колекцията си домашно видео с нея и не я убеди да прави анален секс. Така де, за какво си въобразяваше тъпата кучка, че му е нужна? Ако искаше досаден стандартен секс, можеше да го прави с жена си, без да плаща половин милион евро годишно за огромния тавански апартамент!

Хенри Кранстън пъхна ключа и запали двигателя.

 

 

Точно в този момент в офисите на „Ройтерс“ в Манхатън журналистът Деймън Питърс гледаше как екранът на компютъра му потъмня, а после се изпълни с познатите червени балони.

Същото се случи в лондонския „Таймс“, в „Ню Йорк Таймс“, в „Чайна Пост“ и в „Сидни Морнинг Хералд“, както и в стотици други вестници и медийни компании по целия свят.

Само че този път първият червен балон, който стигна до горната част на екрана, се спука. От него се изсипаха тежки, тъмни ъгловати букви, които оформиха смразяващо съобщение:

VIVA ЖЕНЕВА. ХЕНРИ КРАНСТЪН, R.I.P.

В Манхатън Деймън Питърс се завъртя на стола си към колегата си Мериан Джени.

— Кой е Хенри Кранстън?

— Нямам представа.

— А какво е станало в Женева, по дяволите?

 

 

Местните разказаха, че експлозията се чула на три километра от мястото.

Взривната вълна изхвърлила Клотилд Кранстън назад пред входната врата на къщата, като счупила таза й и четири ребра.

Оцеляла като по чудо.

Както и кучето им, Уилбър.

Хенри Кранстън е бил разкъсан на милион лъжливи, измамни, злонамерени парченца.

 

 

Трейси Уитни отново погледна снимките от бомбения атентат в Женева.

Нямаше много за гледане. Изкривени парчета метал. Натрошен камък от нещо, което доскоро е било градинска ограда. Самотен откъснат пръст.

— Колко бързо можеш да отидеш там? — попита Грег Уолтън.

Трейси се намираше в кабинета на Грегъри Уолтън в Лангли, където я запознаха с последните новости в борбата срещу Група 99. Беше февруари, три дни след убийството на Хенри Кранстън. Трейси бе прекарала последния месец във Вашингтон, като възстановяваше психическите и физическите си сили. По настояване на Грег Уолтън я поставиха на строга висококалорична диета и макар да си оставаше много слаба, вече не беше онзи скелет, който се бе появил в къщата му. Бялата й коса бе боядисана в оригиналното кестеново кафяво, а силните приспивателни започваха да й действат.

Единствената част от програмата за лечение на ЦРУ беше психотерапията. Трейси бе отговаряла вежливо и пълно на всички въпроси на психотерапевта, но отказа дори да започне работа върху осмислянето на смъртта на Ник.

— Ако отворя тази врата, няма да оцелея — просто обясни тя.

Увереността й по този въпрос беше непоклатима до такава степен, че психотерапевтът на ЦРУ започна да си мисли, че Трейси може и да е права. Вместо да говори, Трейси превърна в терапия работата и се потопи в секретните досиета за Алтея.

След множество срещи и часове, прекарани в проучване на всички следи, били те електронни или физически, Трейси вече знаеше за Алтея повече от всеки друг на този свят.

„Освен коя е.

Или откъде ме познава.

Или защо се е забъркала с Група 99.

Или дали именно тя уби сина ми.“

Изгаряше от желание да тръгне да я търси. Но до бомбения атентат в Женева не разполагаха с нови следи.

Прехванатият подозрителен електронен трафик даваше основания да се смята, че Алтея се е намирала физически в Швейцария по време на атентата. Възможно беше дори да е присъствала на среща в „Приват Банк“ в Цюрих два дни преди атаката. ЦРУ още се опитваше да получи видеозаписите от онази среща, както и разрешение да разпита въпросния банкер, но засега без особен успех.

— Да измъкнеш информация от швейцарец е като да получиш пряк отговор от адвокат — беше се оплакал Грег Уолтън вчера. — Човек направо да си помисли, че ние сме лошите.

Трейси повдигна вежди.

— Представи си само.

Грег Уолтън се ухили.

— Какво стана с доверието, нали, Трейси?

Двамата бяха установили добри работни отношения, приятелски, изпълнени с уважение. Това отчасти се дължеше на факта, че Милтън Бък не се появяваше на срещите, защото се бе посветил почти изцяло на издирването на Хънтър Дрексъл, който сякаш беше изчезнал напълно от лицето на земята. И отчасти заради това, че единственото, което имаше значение за Трейси Уитни, бе да научи истината за случилото се със сина й. За целта тя се нуждаеше от Грег Уолтън толкова, колкото той се нуждаеше от нея.

— Мога да отлетя и довечера, ако трябва — каза тя на Грег.

— Мисля, че идеята не е лоша. Ако си готова.

— Готова съм. — Трейси се усмихна.

— Добре. — Грег отвърна на усмивката й.

В класическа бяла копринена блуза и черни панталони, с прибрана назад боядисана коса и кожа, която блестеше от комбинацията медикаментозно предизвикан сън и насилствено здравословно хранене, днес Трейси изглеждаше страхотна. Нащрек. Прекрасна. Здрава.

— Можеш да вземеш билета си на летището — каза й Уолтън. — Не забравяй, официално не работиш за нас. Това може да ти осигури много повече свобода на действие в Швейцария.

— Ясно.

— Виж дали няма да успееш да ги омаеш. Ако не се получи, виж какви… алтернативни канали… можеш да намериш за откриването на Алтея.

Трейси кимна. Това щеше да го направи. „Алтернативните канали“ бяха нейната стихия. Или поне навремето.

— Знам, че ще бъдеш изобретателна. — Грег Уолтън й връчи папка с надпис „Секретно“. — Малко леко четиво за самолета. Късмет, Трейси.

 

 

— ТИ МЕ НАСАДИ!

Алексис Аргирос, известен като Аполон, държеше телефона на разстояние от ухото си. Алтея крещеше, съскаше и плюеше с безсилна ярост, като змия под ботуша му. Как само се бяха обърнали нещата!

Усещането беше чудесно.

— Стига глупости — отвърна той, когато тя най-сетне млъкна. — Швейцарските ни братя организираха това. Нямам нищо общо. Прекалено съм зает с лова на нашия приятел Хънтър. Или си забравила за него?

— Имаш общо, и още как! Да не искаш да ми кажеш, че е чисто съвпадение, че това се случи точно когато съм в страната?

— Не всичко се върти около теб, Алтея.

Преди няколко месеца не би посмял да й говори така дръзко. Но сега? Сега той беше силният.

Алтея усети задоволството му и отвърна на огъня.

— Ти си побъркан, Аполон. Всички го знаят. Организирал си убийството на Хенри Кранстън, защото си се възбудил, докато си го гледал как умира.

— А ти не се ли възбуди, докато гледаше как се пръсва черепът на Боб Дейли? — насмешливо отвърна Аполон.

За негова наслада гласът на Алтея трепереше, когато отговори.

— Разбира се, че не. С Боб Дейли беше различно. Знаеш защо той трябваше да умре.

— Знам ли? — подигравателно попита Аполон като котка, която си играе с уловената мишка.

— Изобщо не беше предвиждано да има други!

— О, но други ще има, скъпа. Много, много други. Един процент от световното население е голямо число, нали разбираш. Потиснатите най-сетне вкусиха отмъщението. И искат още! — Гласът му затрепери от възбуда. — Алчни, жадни, изнасилващи земята копелета като Кранстън заслужават да умрат.

„Изнасилващи земята“. Това беше израз, с който екобойците на Група 99 описваха фракинга. Преди Алтея винаги го беше намирала за смешен, незрял и мелодраматичен, нещо, което би измислил само някакъв самомнителен студент. Около Група 99 имаше неща, които винаги я бяха притеснявали, но тя продължи с тях заради Даниел. Но да чуе израза от устата на Аполон сега, използван като кауза, в която може да облече садизма и кръвожадността си, беше смразяващо.

Аполон се разсмя.

— Не забравяй, Алтея — подигравателно рече той. — Ти отвори портата на ада. Не аз.

„Това ли направих наистина? — помисли си тя, след като телефонът замлъкна, загледана през езерото към могъщите Алпи в далечината. — Наистина ли отворих портата на ада?“

Извади куфара си и забързано започна да си събира багажа.

 

 

— Нещо за пиене, госпожо?

Гласът на стюардесата върна Трейси в настоящето.

— Кафе, моля. Чисто.

Щеше да й е нужно. Папката, която й бе дал Грег Уолтън — неговата представа за „леко четиво“ — се оказа на практика абсолютно неразбираем анализ не само на бизнеса на Хенри Кранстън, но и на фракинг индустрията като цяло. Група 99 отдавна се противопоставяше на хидравличното разбиване, или фракинг, тъй като смяташе, че новите технологии за извличане на шистов газ чрез вкарване на огромни количества вода под налягане дълбоко в земята е изключително вредно за околната среда. „Затова ли беше убит Кранстън?“.

Ако това беше така, убийството бележеше поврат в начина на действие на Група 99. Предишните атаки срещу фракинг индустрията бяха електронни и финансови. И наистина, само часове преди смъртта на Кранстън от две негови корпоративни сметки мистериозно бяха изчезнали четири милиона долара — сметки в същата банка в Цюрих, в която се смяташе, че е имала срещи Алтея. Всичко беше крайно подозрително, особено след като Трейси вече знаеше, че Хънтър Дрексъл е работил върху материал за фракинг бизнеса по времето, когато е бил отвлечен. Предишните му материали бяха предимно разобличителни, колкото експлозивно спорни, толкова и приковаващи вниманието. В пъстрата си журналистическа кариера той се бе захващал с теми табу като блудството с деца в Римокатолическата църква, полицейската бруталност и безчинстващата корупция в света на международната хуманитарна помощ.

„Тогава защо Група 99 отвлича човек, който се кани да пише буквално от тяхно име и да срине фракинг индустрията? И защо им е било да убиват Хенри Кранстън, след като вече са си направили труда да извършат брилянтна и успешна икономическа атака?“.

Бруталната екзекуция на капитан Дейли определено изглеждаше повратен момент в развитието на Група 99 и обръщането й към насилието. Сякаш за една нощ бяха направили прехода от активисти в терористи.

„Защо? — питаше се Трейси, докато четеше материала. — Как убиването на хора съдейства на каузата им?“. Последната част от папката на Грег Уолтън беше посветена на човек, с когото той искаше да я запознае след завръщането си от Швейцария — американски петролен милиардер и газов магнат на име Камерън Крю.

Трейси беше срещала от време на време профили на Крю. Преди години имаше нещо в „Ню Йорк Таймс“, а наскоро и в „Нюзуик“, където се говореше за широката му благотворителна дейност. Ако фракингът имаше „приемливо лице“, то това бе Камерън Крю. „Крю Ойл“ бяха известни с щадящото средата сондиране, поне в сравнение с другите в индустрията, както и с изсипваните милиони долари за помощи и обезщетения за общностите, където работеха. „Крю Ойл“ бяха построили училища в Китай, медицински центрове в Африка и достъпни жилища в Гърция, Полша и редица обеднели бивши социалистически страни, включително и в Словакия. Създаваха работни места, засаждаха дървета, правеха дарения на болници по целия свят. Може би поради това нито веднъж не бяха станали мишена на Група 99, което ги правеше уникални.

Самият Камерън Крю също бе преживял трагедия. Единственият му син Маркъс беше починал от левкемия на четиринайсет — на колкото беше и Никълъс. Малко след това бракът на Крю се бе разпаднал. По някакъв начин тези голи, тъжни факти придаваха човешко лице на милиардера. Хората харесваха Камерън Крю.

По ирония на съдбата, Хънтър Дрексъл отивал на интервю с Крю в Москва, когато бил отвлечен от активистите на Група 99. И връзките не свършваха тук. Хенри Кранстън е бил пряк конкурент на Камерън Крю. Всъщност, както четеше Трейси, „Крю Ойл“ бил вторият по ред кандидат за последната сделка, спечелена от „Кранстън Енерджи“ за добиване на шистов газ в Полша. След смъртта на Хенри Кранстън те сигурно щяха да поемат контракта. Носеха се слухове, че вече дискретно се опитват да поемат и гръцката сделка, по която Хенри работел преди злощастното самоубийство на принц Ахилеас в Сандхърст.

Светлината в салона стана приглушена. Спътниците на Трейси се готвеха за сън. Тя включи лампата за четене и отпи от кафето си. Долепи за момент лице до прозореца и погледна в черното отвън.

Мислите за Никълъс се завърнаха. Не успяваше да ги задържи дълго настрана. Най-лошо беше по време на сън. Веднага щом се унесеше, започваха сънищата. Странно, никога нямаше кошмари за катастрофата. Винаги бяха прекрасни сънища, като снимки от миналото. В някои от тях присъстваше и Блейк. В други се появяваше Джеф. Но Никълъс винаги бе там — усмихнат, сияещ, хванал Трейси за ръката, с преплетени пръсти. В сънищата си Трейси можеше да чуе детето си, да го докосне, да го помирише. Беше толкова реален. Толкова жив.

А после се събуждаше и загубата я смазваше отново, сякаш някой изпускаше наковалня върху сърцето й. Не помнеше кога за последен път се бе будила без писъци или плач, протегнала напред ръце, сякаш можеше по някакъв начин да задържи Ник, да бръкне в красивите сънища и да го измъкне обратно при себе си…

Помисли си за Джеф.

Дали и той сънуваше подобни сънища?

Дали сега и той не беше някъде, с мъртва душа и безнадежден като нея, драпащ към пустотата, останала след смъртта на Никълъс?

Беше се почувствала виновна, че избяга от него. Знаеше, че го е наранила, при това ужасно. Но истината беше, че просто нямаше сили да го види. Ник приличаше толкова много на него, във всяко отношение. Срещата щеше да е твърде тежка. А и опитът на Трейси показваше, че споделената мъка не е половин мъка. Човешката загуба не беше отборна игра. Всеки човек се справяше с трагедията по различен начин.

Трейси Уитни предпочиташе да е сама.

Върна се отново към папката на ЦРУ и изтика от ума си образа на Джеф, наред с милия Блейк Картър и скъпия Ник.

После щеше да има време за сълзи. Цял живот. Сега трябваше да открие жената, убила сина й.