Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Безразсъдно (27)

26.

— Скоро ще започнем да се спускаме към Женева. Моля, закопчайте предпазните колани и се уверете, че багажът е прибран…

Трейси се размърда на мястото си, докато главната стюардеса повтаряше обичайната си рецитация. До нея Джеф беше заспал дълбоко. Наистина дълбоко — с отметната назад глава, отворена уста и здраво хъркане. Гърдите му се издигаха и отпускаха със същия спокоен ритъм, с който го правеха от самото излитане.

Трейси бе летяла безброй пъти с Джеф. Някои полети бяха луксозни, в пищни частни самолети, други си бяха чиста мизерия. Но винаги, без нито едно изключение, Джеф заспиваше.

При едно паметно пътуване крайниците на двамата бяха болезнено нагънати в сандъци с диаманти, сякаш бяха кукли. После сандъците бяха заковани, като им беше оставен малък отвор за дишане, и бяха натикани в леденостудения товарен трюм. През следващите осем часа не можеха да помръднат нито един мускул. Дори дишането бе трудно. И въпреки това Джеф отново успя да заспи, дори при този адски полет. Способността му да се изключва по желание, подобно на някаква електрическа играчка, беше колкото впечатляваща, толкова и вбесяваща.

Докато го наблюдаваше, Трейси отново се върна в миналите дни. Преди цялата тази лудост. Преди Никълъс. Преди всичко. С усилие пропъди спомените. Трябваше да остане в настоящето, ако искаше да оцелее.

Днешният полет бе точка, от която нямаше връщане. Трейси и Джеф вече официално действаха сами. Бяха се качили на самолета на „Ер Франс“ като господин и госпожа Крик, отиващи на ваканция в красивото планинско градче Межев. Ани Крик беше запалена скиорка. Браян също обичаше планините, но той отиваше там заради покера.

Идеята хрумна на Джеф. И с всеки изминал ден Трейси я харесваше все повече.

По-малко от ден след срещата им в Дома на инвалидите той нахълта в хотелската й стая в Париж и изтърси:

— Ами ако не е заради парите?

Трейси вдигна уморено поглед от компютъра. През последните шест часа тя усърдно проверяваше всяка Кейт, Катрин и Катлийн, работила или спала с Хънтър Дрексъл, като сверяваше данните с базите данни на ЦРУ, МИ-6 и Интерпол. Очите й се затваряха от умора.

— Кое да не е заради парите?

— Покерът. Ами ако е прикритие за нещо друго? Ами ако игрите са местата, на които се е срещал с другите заговорници? Където планира следващите атаки?

Въпросът бе толкова очевиден, че Трейси не можеше да повярва, че не се е сетила да го зададе първа. Че никой от двамата не се беше сетил.

— През цялото време приемахме, че играе, за да печели. За да живее с пари в брой, да стои под радара. Ами ако парите нямат нищо общо с това?

Трейси се съгласи да прекъсне безплодния лов на Кейт/Алтея и да провери другите известни участници в различните игри на Хънтър Дрексъл в Румъния, Латвия, Франция и Белгия.

В тях имаше нещо общо. Повечето игри се организираха от свръхбогати домакини като Паскал Кушен и Люк Шарл. Хора, които категорично попадаха в списъците с мишени на Група 99. Енергийният сектор, и по-конкретно фракингът, беше представен много добре. Както и изящните изкуства. Търговецът Антоан дьо ла Кор беше представил Хънтър на Кушен под името Лекс Брайтман. Люк Шарл беше легенда в света на изкуството.

— Възможно е Дрексъл да използва картините, за да насочва финанси към и от Група 99 — предположи Джеф. — И двамата знаем, че половината от най-големите търговци в Европа се занимават и с крадени вещи, и с пране на пари.

— Виж това! — развълнувано възкликна Трейси.

Бърза проверка на младия американски богаташ Джони Крей, който бе завел Хънтър на играта в Брюж, показа продължително флиртуване с радикални левичарски каузи.

— Арестуван при две антиглобалистки прояви в Щатите. Обвинен в опит за бомбен атентат в Давос миналата година, по време на икономическия форум!

— Какво е станало? — попита Джеф.

Трейси затрака на клавиатурата.

— Родителите му го измъкнали. Дарили близо трийсет милиона долара на някакъв швейцарски фонд за международно развитие.

Тя показа числата на Джеф. Още малко търсене свърза името на Джони Крей с неколцина известни членове и дарители на Група 99.

Когато няколко дни по-късно Джеф научи, че Крей в момента е в Межев и че ще участва в игра на покер в хижата на местния мултимилионер Гюстав Ардент, който натрупал състоянието си чрез инвестиране във фракинг предприятия в Африка, двамата с Трейси веднага си резервираха билети.

— Събуди се. — Трейси го потупа по рамото. — Кацаме.

Джеф моментално се изправи, разтърка очи и се усмихна широко.

— Изглеждаш великолепно, както винаги, госпожо Крик. Готова ли си за пързалката?

Трейси завъртя очи. Джеф можеше да превърне всичко в игра. А това беше сериозно. ЦРУ и МЦ-6 можеха да ги спипат всеки момент. Бяха рискували всичко заради предчувствието, че Хънтър Дрексъл ще участва в играта в Межев утре вечер; че по някакъв начин двамата ще успеят да го измъкнат от хижата на Ардент без кръвопролитие; и че ако успеят, Хънтър ще каже истината.

Имаше три много големи „ако“.

И залогът не беше само отношенията на Трейси с началниците й от ЦРУ. Беше избягала и от Камерън, като напусна „Жорж V“ без да остави съобщение за него и като унищожи стария си телефон, преди да напусне Париж. Не можеше да обясни дори на себе си защо го беше направила. Камерън бе положил толкова усилия да се грижи за нея. Дори я бе убедил да замине с него на Хаваите, което изобщо не бе характерно за Трейси. Тогава тя поиска това пътуване. Идеята да разчита на някой друг бе опияняваща. Но това време беше отминало. Сега Трейси бе по-силна, пък и без това не можеше да говори с Камерън, докато е с Джеф. Просто не можеше. Може би, след като всичко приключи, ще намери някакъв начин? Някакво бъдеще за двамата? Но дотогава…

Колелата на самолета докоснаха пистата с леко подрусване.

— Добре дошли в Женева.

 

 

Джеф караше като обезумял и им отне по-малко от час по магистралата Албервил — Шамони да се върнат във Франция и да пристигнат в Межев, идилично градче във Френските Алпи, в сянката на Монблан.

Межев оживяваше истински през зимата, когато обилният снеговалеж и множеството луксозни бутикови хотели го превръщаха в предпочитания ски курорт за известните парижани. Но градчето беше поразително красиво и през пролетта. Зелените склонове на Алпите се спускаха под синьото небе, покритите с постоянен сняг върхове продължаваха да искрят. Тротоарите се заемаха от масите на кафенетата, където гостите — предимно французи — се наслаждаваха на топъл, прясно изпечен хляб и лангустини и отпиваха леденостудено „Шабле“ под яркото слънце.

Браян и Ани Крик бяха отседнали в „Ле Ферм дьо Мери“ — великолепен, построен от дърво планински рай и може би най-елегантният хотел в града.

— Виж, скъпа. Имат страхотен спа център. Искаш ли да се запишем за някои процедури?

Джеф истински се забавляваше в ролята си на Браян Крик — гръмогласен, нахален и вулгарен американски простак, който изправяше на нокти всеки французин.

— Не е нужно. — Ани Крик бе много по-невзрачна. Работата й бе да бъде забравена, бледа сянка на яркия си, пищен съпруг. — Дошла съм тук, за да карам ски.

— Разбира се, скъпа. Разбира се. А аз съм дошъл, за да правя пари! Ха-ха-ха! — Браян Крик се разсмя достатъчно силно, че да го чуе цялото лоби. — Дошъл съм да играя покер в къщата на Гюстав Ардент — каза той на рецепционистката. — Обзалагам се, че познавате Гюстав. Трябва да е най-богатият в града, нали?

Докато смаяната и ужасена рецепционистка ги регистрираше, Трейси седна на бара в лобито. Беше старомоден, от полиран месинг и дърво, а зад него имаше огромен панорамен прозорец, от който се разкриваше зашеметяващ изглед към Алпите. Планините събудиха спомени за Колорадо, за Ник и за Блейк Картър. Трейси изпита вина, когато си даде сметка, че рядко си спомняше за Блейк. Смъртта на Ник беше изсмукала всяка капка мъка в нея. Но Блейк й беше скъп приятел, част от семейството й. Малко бяха хората, играли подобна роля в живота на Трейси.

Гюнтер Хартог.

Ернестин Литълчап в затвора.

— Приятели ли сте с мосю Ардент?

Някакъв англичанин беше седнал до Трейси и я заговори. Отне й секунда да се сети къде е и коя е. „Ами Крик, вярна съпруга на Браян Крик. Богата домакиня от Охайо.“

— Не точно приятели. Съпругът ми го познава — стеснително отговори тя. — Дойде заради картите.

— Е, ако иска да направи пари, значи е дошъл на неподходящото място — каза англичанинът, оглеждайки със завист фигурата на Трейси. Дори облечена като Ани в широки панталони и блуза с висока яка, тя си оставаше най-привлекателната жена наоколо. — Гюстав Ардент неслучайно е най-богатият човек в Межев. Той никога не губи.

Ани Крик се разсмя.

— Всеки понякога губи. Господин…?

— Дейвис. Питър Дейвис.

Ръкуваха се.

— Ардент не губи. Ако съпругът ви е умен, ще стои далеч от онази хижа утре вечер.

 

 

Следващият ден се оказа ясен и ярък. Трейси прекара сутринта в наемане на ски и щеки и осигуряване на пропуск за лифтовете. Джеф обикаляше града като Браян Крик, купуваше часовници и бижута с надути цени, пилееше пари и като цяло говореше колкото се може по-гръмко и просташки за покер, за Гюстав Ардент и плановете му за вечерта.

Двамата с Трейси обядваха във фондю ресторант в планината. Заведението бе достатъчно празно, за да позволи на Джеф поне за момент да поговори нормално и да излезе от ролята си.

— Изтощен съм — измърмори той.

— Пазарувал си до припадък, а? — подразни го Трейси.

— Сериозно говоря. Да се правиш на мишена за Група 99 не е толкова забавно, колкото изглежда. Половината сутрин крещях, а през другата половина пръснах цяло състояние за боклуци, които не ми трябват.

— Направо ми се къса сърцето.

— Освен това спах лошо — многозначително добави Джеф. Ани Крик бе прекарала комфортна нощ в гигантското легло. Браян трябваше да се задоволи с канапето. Не че не беше удобно — Джеф бе спал дълбоко и на много по-лоши места, — но да лежи толкова близо до Трейси и да не може да я докосне или да я прегърне, си беше чисто мъчение. През цялата нощ почти не бе мигнал.

— Научи ли нещо повече? — попита Трейси.

Джеф кимна и отпи дълга глътка от студената бира.

— Първо, приятелят ти Питър е прав. Гюстав Ардент печели здравата, при това често. Толкова често, че гостите рядко посещават хижата му втори път. Парен каша духа. Говори се, че имал скрити камери, с които наднича в картите на противниците си.

— Значи мами?

— Кой знае? — сви рамене Джеф. — Така казват. Второ, не съм сигурен, че Дрексъл ще се появи.

Трейси посърна.

— Защо няма да дойде?

— Не съм казал, че няма. А че не съм сигурен. Доколкото чух, никой от жертвите тази вечер не отговаря на описанието на нашия човек. Играчите сме моя милост, някакъв енергиен богаташ от Рим, нашият приятел Джони и трима други.

— Продължавай.

Джеф отново отпи от бирата си.

— Единият е търговец на картини от Женева. Ларс Беренсен. Познаваш ли го?

Трейси поклати глава. Но това беше интересно. Поредният търговец на произведения на изкуството не можеше да е съвпадение. Освен ако…

— Възможно ли е той да е Дрексъл?

— Не мисля — отвърна Джеф. — Беренсен бил над шейсетте. Доста пресилено ми се вижда.

Трейси се съгласи.

— Ами другите двама?

— Очаква се да дойде някакъв бизнесмен на име Али Ласферли. Той е възможен кандидат, защото в Гугъл не съществува, макар че човекът, с когото говорих, каза, че бил французин от арабски произход.

— Дрексъл би могъл да изиграе такава роля — каза Трейси.

— Може би — съгласи се Джеф. — Предполагам, че довечера ще разберем. По-интересен ми е последният играч.

— Кой е той?

— Тя. Жена е. Вдовица от Сен Тропе. Само че е американка. При това богата. Искаш ли да познаеш името й?

Косъмчетата на ръката на Трейси настръхнаха.

— Кейт?

Джеф се наведе към нея.

— Почти уцели. Госпожа Катрин Кларк.

— Наистина ли мислиш, че може да е тя?

— Не знам. Но довечера ще стане нещо. Сигурен съм.

— Трябва да дойда с теб — изтърси Трейси.

— Категорично не.

— Може да е опасно, Джеф.

— Именно.

Трейси отвори уста да протестира, но Джеф я прекъсна.

— Имаме план. Добър план. Няма причини да го променяме.

Той бръкна в джоба на сакото си и извади нов предплатен телефон. За всеки случай и двамата сменяха телефоните си на всеки няколко дни.

— Дръж го включен. Ще ти се обадя, ако стане нужда.

 

 

Гюстав Ардент беше в лошо настроение. Поради три много основателни причини.

Жени.

Пари.

И хемороиди.

Жената на Гюстав Алис беше научила снощи за любовницата му Камил. Алис имаше досадно еснафско становище по темата, мърмореше и викаше, правеше непристойни коментари за изкуствените цици на Камил и заплашваше с развод. Гюстав просто не можеше да я разбере.

„Какво очакват жените, когато се женят за богати мъже? Моногамия ли?“.

Скандалът едва ли можеше да се случи в по-неподходящ момент. Гюстав и без това бе имал лоша седмица — бе изгубил милиони заради провалена инвестиция в Украйна. Земята, за която смяташе, че се пръска от шистов газ, всъщност даваше жалки добиви. Гюстав бе изхвърлил главния си инженер, но това далеч не оправи отвратителното му настроение.

За хемороидите нямаше какво да се говори.

Все пак в иначе черното небе над Гюстав имаше и светлина — перспективата да одере гостите си на покер довечера. Той погледна през прозореца на Шале Мирабел и видя, че първите коли на гостите вече пристигат.

Тлъстото, натъпкано със спагети шкембе на Лука Андрони се появи от „Рейндж Роувър“.

„Свиня.“ Гюстав Ардент по принцип не харесваше конкурентите си в бизнеса, но бе резервирал специална ненавист за Андрони. Въпреки очевидната си тъпота италианецът бе спечелил много като бандит в Украйна. Полята за добив на Лука Андрони граничеха с тези на Гюстав, но въпреки това Андрони бе успял да изстиска милиони долари от своята земя, докато резултатът от дивия фракинг на Ардент беше жалко подобие на слаба пръдня.

Довечера Гюстав с удоволствие щеше да се постарае Лука да се прости с част от тези милиони. За разлика от все по-бездейните, мързеливи и алчни бедни на Европа, той не се нуждаеше от Група 99, която да му върши мръсната работа. Макар че като се замислеше, беше изненадващо, че човек като Лука Андрони все още не е станал мишена на организацията. Поне на хартия той изглеждаше идеален кандидат за техния злобен, уверен в собствената си правота комунизъм. Това беше проблемът с екстремистите. Никога не бяха на разположение, когато имаш нужда от тях.

Следващият пристигнал беше Ларс Беренсен, следван плътно от нелепия американец Браян Крик. С прегърбените си рамене, тътреща се походка и плешиво теме Беренсен приличаше на беглец от някоя местна клиника. Но дилърът на произведения на изкуството беше с много по-остър ум, отколкото можеше да се предположи по старческия му вид. Тази вечер носеше под мишница картина, предназначена за негов клиент, госпожа Кларк. Кучката несъмнено бе платила много повече от реалната й стойност. Но това си беше работа на Беренсен. Гюстав нямаше нищо против гостите му да правят бизнес в Шале Мирабел, особено ако водеха други богаташи на масата му за покер. Ларс Беренсен беше виновник за присъствието на богатата вдовица Кларк и арабина Ласферли. Беше си заслужил парите.

Браян Крик влезе в хижата, като говореше гръмогласно и потупваше месестите рамене на Лука Андрони на прага в проява на фалшива приветливост.

— Радвам се да се запознаем… — Бумтящият глас на американеца достигаше през прозореца до Гюстав. Чувал съм много за вас. Аз съм Браян. Браян Крик.

Гюстав се усмихна. Господин Крик щеше да бъде много по-тих, когато дойде време да си тръгне. И много по-беден.

Почука два пъти импланта в ухото си и зачака познатия глас. Два етажа над него техникът седеше под стряхата на къщата и гледаше картината от шестте камери на огромния свръхмодерен екран.

— Проба.

Ардент кимна едва забележимо към четвъртата камера.

„Ясно като камбана.“

 

 

Трейси седна на бара. Барманът подреждаше кристални чаши на рафта.

Огледа се за Питър Дейвис, но тази вечер англичанинът никакъв не се виждаше. Целият хотел сякаш бе почти зловещо притихнал.

Барманът се обърна.

— Какво да бъде, госпожо Крик?

— Джин с тоник, моля. „Гордънс“, ако имате. С лед, но без лимон.

— Веднага.

Трейси погледна неспокойно телефона си, после часовника на стената. Още бе едва седем. Помисли си как Джеф пристига за играта и очаква Хънтър Дрексъл или Алтея да се появят. Знаеше точно как се чувства в момента — притока на адреналин, опънатите до скъсване нерви. Също като в доброто старо време.

За момент изпита вина заради онова, което щеше да направи.

Но само за момент.

„Това не е игра — напомни си тя. — И не е доброто старо време. Колкото и да му се иска на Джеф. Имам работа за вършене.“

Джеф седеше на масата за покер, потрепвайки като заек.

— Мисля, че раздаването е мое.

Гюстав Ардент се усмихна самодоволно, свали на мекото зелено сукно втория си кент флош за вечерта и посегна към купчината чипове като дете, посягащо към сладкиш. Джеф беше виждал измамници през годините. Но този тип беше абсолютно безсрамен.

Не че на Джеф му пукаше за картите.

Нещо не беше наред. Ама изобщо не беше наред.

Нито Катрин Кларк, нито Али Ласферли бяха дошли за играта. Нито пък Джони Крей. Един отсъстващ можеше да е случайност, но трима? Нещо се готвеше.

Джеф не беше единственият разочарован от отсъствието на играчите. Гюстав Ардент очевидно бе бесен, че няма да може да опразни още три тлъсти портфейла.

А търговецът Беренсен изглеждаше така, сякаш всеки момент ще избухне в сълзи. Непрекъснато поглеждаше към вратата, сякаш се надяваше въпреки всичко, че те ще влязат. После погледът му се насочваше към грижливо опакованата картина, която беше донесъл, облегната на стената.

„Някой е предупредил другите. Но никой не е казал на Беренсен.“

Положението беше лошо поради много причини. Първо, планът за вечерта беше отишъл по дяволите. За пореден път жертвата им се беше измъкнала от мрежата.

Втората причина бе далеч по-лоша.

„Дрексъл и приятелите му от Група 99 знаят, че сме тук.

Знаят кои сме.

А знаят ли къде сме отседнали?“.

Мислите му полетяха към Трейси в „Ле Ферм дьо Мери“. В безопасност ли беше тя? Изгаряше от желание да й се обади, но не можеше да напусне масата преди Ардент да е обявил почивка, без да събуди подозрения.

Накрая, след като измина цяла вечност, Лука Андрони хвърли с отвращение картите си на масата и обяви, че си тръгва.

— Аз също. — Джеф се прозя шумно. Още играеше ролята на простака Браян. — Не мога да понеса повече пердах за една вечер. Благодаря за гостоприемството, Гюстав.

Извади чековата си книжка и остави на Ардент „подскачаща бомба“, както я наричаха с Трейси — чудесен фалшификат за половин милион долара, след което побърза да излезе в нощта.

Обади се на Трейси от колата, но тя не отговори.

„Странно.“

Събирай багажа — написа й съобщение. — Кларк и Ласферли не дойдоха. Връщам се след десет минути.

 

 

Остави колата запалена и влезе тичешком в хотела.

Без да поглежда момичето на рецепцията, което се мъчеше да привлече вниманието му, той влезе в чакащия асансьор и отиде право в стаята, за да открие, че картата-ключ не работи.

— Ани? Скъпа? — Той задумка силно по вратата.

„По дяволите, Трейси!“.

Изкара си го на момичето на рецепцията.

— Не мога да вляза в стаята си — разфуча се той. — И не мога да открия жена си.

— Опитах се да ви кажа преди, господин Крик, когато влязохте. Госпожа Крик освободи стаята по-рано вечерта. Плати цялата сметка. Боя се, че реших, че и двамата напускате Межев, тъй като госпожа Крик взе целия багаж със себе си.

— Целият ли?

— Да, господине.

Мислите на Джеф запрепускаха.

„Лаптопът ми. Вторият ми телефон.“

— Ако още желаете стаята, с удоволствие ще активирам картата ви…

Но Джеф вече тичаше към изхода.

 

 

Трейси седеше на задната седалка на таксито и качваше последните файлове на Джеф на флашката си, докато приближаваха Гренобъл. В този късен час пътищата пустееха. Щеше да стигне навреме за влака.

„Горкият Джеф. Дано да ми прости, след като всичко приключи.“

Джеф. Камерън. Грег Уолтън. Имаше много хора, на които щеше да й се налага да дава обяснения. Но не й пукаше. Единственият, който наистина имаше значение, беше Ник.

Трейси затвори очи и се съсредоточи върху лицето му.

„Близо съм, скъпи. Много близо. Ще го направя за теб, обещавам.“

Замъкването на Джеф до Межев и цялата постановка с покера беше сложно, но необходимо занимание.

Сега тя разполагаше с цялата информация, която й бе нужна.

„Време е да приключа тази работа.“

 

 

Никога през живота си Джеф не беше карал толкова бързо.

Една част от него искаше да удуши Трейси с голи ръце, друга — да я целуне страстно и никога да не я пусне.

Не се беше променила. Никак. Независимо какво твърдеше.

И тази вечер го доказваше, както доказваше, че го бе лъгала от самото начало. Трейси знаеше къде е Хънтър Дрексъл. Вероятно знаеше коя е и Кейт. И това нямаше нищо общо с никакви тъпи игри на покер.

„Досетила се е, мътните да я вземат. И ме изкарва от играта. Още ми няма доверие.“

Цялата игра на покер е била постановка. Всичко — с изключение на това, че Гюстав Ардент е измамник. Джони Крей изобщо нямаше да пристигне. Колкото до Катрин Кларк и Али Ласферли, които и да са те…

Изведнъж му хрумна нещо. Джеф отби, спря и извади от жабката лист и химикалка.

Изписа внимателно всяка буква.

А-Л-И-Л-А-С-Ф-Е…

„Не може да бъде.“ Джеф се разсмя.

Името Али Ласферли беше анаграма.

На Сали Фейърс.

Може би идеята на Трейси за отдаване на почит?

Джеф излезе отново на магистралата, натисна здраво газта и изпита моментен прилив на радост. Трейси си оставаше същата чудесна, умна, коварна, измамна, съвършена жена, каквато е била винаги. И ето че той я гонеше. Отново.

Погледна червената точка на сателитното проследяващо устройство, което бе свързал към таблото си, и се усмихна. Трейси се насочваше към гарата на Гренобъл.

Слава богу, че беше сложил устройството в телефона й.

„Плътно зад теб съм, скъпа.“

Джеф Стивънс също не беше се променил.

 

 

Гренобълската гара се оказа по-оживена, отколкото беше очаквал в този късен час.

Гигантските табла в чакалнята обявяваха пристигането и заминаването на огромно количество влакове, много от които международни.

С проследяващото устройство в ръка Джеф си запробива път през тълпите уморени пътници към червената точка на Трейси.

Тя го водеше по права линия към тринайсети перон, от който всеки момент трябваше да тръгне влак. Надписът на бариерата уведоми Джеф за крайната му спирка — Рим — и времето на заминаване. Разполагаше с две минути.

— Billet. — Навъсеният контрольор изгледа кисело Джеф, когато се опита да си пробие път до перона.

— Закъснявам. Ще платя във влака! — Джеф почука трескаво часовника си.

— Billet — нетърпеливо повтори мъжът.

Джеф си помисли дали да не фрасне грозната, бузеста, жалка френска муцуна, но не можеше да си позволи да го арестуват. Не и преди да види физиономията на Трейси, когато седне срещу нея. „Радвам се да те видя тук, скъпа.“

Майната му на Хънтър Дрексъл. Заслужаваше си само заради физиономията.

Джеф се обърна и се втурна към касата, като едва не избухна от нетърпение, докато чакаше семейството пред него да приключи със спора за цената.

— Je vous en prie! — замоли се той, като размаха едри банкноти към тях и сочеше отчаяно влака за Рим. — Моля ви! Трябва да хвана влака. Спешно е.

Спринтира обратно до тринайсети перон и стигна точно когато бариерата се спускаше. И тогава я видя, в същото кремаво поло и сиви панталони, които бе носила по-рано, с прибрана назад коса. Намираше се в далечния край на перона, в първия вагон. Подала се от вратата, Трейси гледаше назад към чакалнята, докато служителят надуваше свирката. Очевидно доволна, тя се прибра във влака.

Джеф размаха билета към контрольора.

— Mon billet.

Пълният дребен мъж сви рамене.

— Съжалява — каза той на френски. — Закъсняхте. Бариерата е спусната.

Влакът потегли.

Лицето на Джеф помръкна, после се озари от бляскава усмивка.

— Много съжалявам — каза той. — Мисля, че не ме чухте правилно.

При контакта на юмрука му със скулата се чу хрущене. Контрольорът зави от болка и рухна на пода. Джеф прескочи преградата и се втурна към влака, който набираше скорост.

— Monsieur! — извика някой зад него. — Arrete!^[1]

Но Джеф не спря, а продължи да тича с протегнати напред ръце. Едва успя да отвори вратата и да скочи вътре, преди увеличаващата се скорост на влака да направи това невъзможно. Задъхан, но и усмихнат, той се преви и опря глава в коленете си, докато дишането му не се успокои.

„Стар съм за такива изпълнения. Особено по това време на нощта.“

След като дойде на себе си, Джеф оправи вратовръзката си, приглади косата си и тръгна спокойно към вагона на Трейси. Беше в безопасност, поне засега. Влакът бе скоростен и нямаше да спре, докато не пресекат границата с Германия. След кратък престой в Мюнхен щеше да продължи на юг през Италия през нощта, за да пристигне в Рим утре по обяд.

Предостатъчно време, за да се наслади на триумфа си над Трейси — тя бе умна, но Джеф бе по-умен — и да я убеди, че тъй като никога няма да успее да се отърве от него, ще е по-добре да му каже истината и да му позволи да й помогне. Да хванат Дрексъл и Кейт.

Този път наистина.

Въпреки че влакът бе нощен, имаше само един спален вагон. Повечето вагони бяха с обикновени седалки, а над много от тях имаше малки картончета с надпис ЗАЕТО. Хората пиеха кафе, спяха или четяха новини на айпадовете си. Малкото разговори бяха приглушени и се водеха на френски, немски и италиански, сливайки се в едно тихо мърморене.

Вълнението на Джеф растеше, докато приближаваше първия вагон. Малката червена точка на проследяващото устройство светна ярко и спря да премигва.

Тя още бе тук.

Беше я намерил.

Щеше да бъде щедър в победата си. В края на краищата, тепърва трябваше да спечели Трейси. Нямаше да злорадства.

Видя я как се навежда напред и бърка в чантата си за нещо. За телефон.

Джеф се настани на мястото до нея и я изчака да вдигне глава, после замръзна от ужас.

— Добре ли сте? — Някаква жена, която не бе виждал никога досега, го гледаше въпросително. — Имате вид, сякаш сте видели призрак.

Джеф зяпна първо нея, после телефона в ръката й. Беше телефонът на Трейси. Онзи, който й бе дал в ресторанта преди по-малко от дванайсет часа.

— Телефонът… Откъде го взехте? — успя да измънка той.

— Нямам представа. — Жената се намръщи. — Не е мой. Току-що го открих. Някой сигурно се е объркал и го е сложил в чантата ми.

Сърцето на Джеф заблъска силно. В същия момент собственият му телефон избръмча — беше получил есемес.

Извади го от джоба си.

Само един човек имаше този номер.

Съжалявам, скъпи. Приятно прекарване в Рим. Т.

Джеф трескаво спря минаващия контрольор.

— Извинете — каза той на развален френски. — Станала е грешка. Случаят е спешен. Трябва да сляза от влака.

Мъжът се усмихна.

— Съжалявам, мосю. Влакът ще спре чак на границата.

— Не разбирате…

— Не, мосю. Вие не разбирате. Ако имате нужда от доктор, имаме на влака.

Джеф се тръшна на мястото си.

Нямаше нужда от доктор.

Цяла минута се взираше в съобщението на Трейси, след което стана сковано и излезе в празния коридор, за да се обади.

 

 

Франк Дориън спеше дълбоко, когато телефонът му иззвъня.

— Изпуснах я.

Гласът на Джеф Стивънс го събуди на мига, сякаш някой бе плиснал чаша леденостудена вода в лицето му.

Генералът седна в леглото си.

— Къде беше, по дяволите?

— Няма значение — каза Джеф. — Трейси е в опасност. Реална опасност. Трябва ми помощта ти, Франк.

 

 

Камерън Крю стоеше при гроба на сина си.

Беше горещ нюйоркски ден, влажен и задушен, без никакъв вятър. По гърба на Камерън се стичаше пот, но той почти не забелязваше.

Гробището на църквата „Сейнт Люк“ в Куинс представляваше невзрачен парцел, по-голямата част от който беше обрасъл с бурени, сред които стърчаха ръждиви кръстове и надгробни камъни с полуизтрити надписи. Много от гробовете бяха на деца. Забравени деца, както изглеждаше. Въпреки това наоколо се долавяше някакъв покой, нещо красиво и потайно. Камерън често идваше тук и се грижеше за гроба на Маркъс — чиста и обикновена мраморна плоча.

Същото правеше и Шарлот, майката на Маркъс, макар че напоследък не бе идвала тук. Всъщност, майка й, бившата тъща на Камерън, официално съобщи миналата седмица за изчезването на дъщеря си. Камерън бе обещал да уведоми детективите, ако научи нещо за Шарлот.

Не беше получавал никакви вести и от Трейси, вече повече от две седмици. Сякаш всички изчезваха, напускаха живота на Камерън така внезапно, както се бяха появили в него.

„Всичко отминава. Нищо не е вечно. Най-малко любовта.“

Телефонът му иззвъня. Камерън се намръщи. Явно беше забравил да го изключи.

— Да? — рязко каза той.

— Имаме следа.

Мъжки глас. Глас, който Камерън не бе чувал от много време. От твърде много.

— Къде?

— Италия. Езерата.

— Кога ще бъдеш там?

— Утре. Трябват ми средства.

Камерън изсумтя цинично. „Както винаги, нали?“.

— Ще ти пратя още сто хиляди.

Затвори и се опита да си възвърне покоя, който бе изпитал преди няколко секунди, да почувства присъствието на Маркъс, но не успя.

Като бършеше потта от челото си, Камерън се обърна и бавно тръгна към колата си.

 

 

Трейси се усмихна, докато самолетът „Еърбъс 300“ се издигаше към синевата.

„Горкият Джеф. Осем часа във влак без надежда за избавление!“.

Вече несъмнено беше открил най-привлекателната жена във влака и й говореше настоятелно. Готов на всичко, за да се разсее от мисълта, че са го надхитрили.

Но той беше надхитрен. Всички бяха надхитрени.

Трейси злорадо отпи от шампанското си.

Денят на разплатата беше настъпил.