Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Безразсъдно (10)

9.

— О, Джеф! Джеф! О, господи!

Джеф Стивънс усети как Лиана получава оргазъм под него и се ухили. Никога не се уморяваше от тръпката да достави удоволствие на една красавица. През годините много жени му бяха казвали какъв чудесен любовник е. Но всяко ново момиче беше ново предизвикателство.

— Ами ти, скъпи? — Лиана се претърколи върху него и прекрасните й тежки гърди полегнаха на гърдите на Джеф като желета, извадени от формите си. Дийн Клинсман беше късметлия. С русата си коса и безкрайни крака това момиче беше толкова секси, макар по различен от Трейси начин.

Джеф никога не спеше с момичета, които приличаха на Трейси. Разбиваха му сърцето.

— Не искаш ли и ти да свършиш? — изчурулика Лиана. — Какво да направя за теб?

Изгледа го разбиращо и плъзна устни по тялото му, като се спускаше надолу към слабините.

— Всъщност, ангелче — каза Джеф, като нежно я придърпа обратно, — в момента искам само нещо за ядене. Умирам от глад. Какво ще кажеш за един „Байрон Бъргър“?

— Но… ти не си свършил? — нацупи се момичето.

— Чувствам се страхотно — увери я Джеф.

Отчасти бе вярно. Простата истина беше, че бе твърде уморен, за да свърши. Най-малкото, без да положи известни усилия. След като Лиана беше добре, умът му вече се насочваше към други неща. И по-конкретно към чийзбургер с бекон и всички добавки.

Не че сексът не му беше доставил удоволствие. Джеф обожаваше жените. Всички жени… Като се изключи някоя и друга лишена от чувство за хумор феминистка, макар че дори те представляваха интересно предизвикателство. Но в последно време държеше сексуалните си връзки под строг контрол. Беше се влюбвал два пъти през живота си и се бе женил и за двете жени. Луиз Холандер, първата му жена, беше на двайсет и пет, богата златокоса наследница, която бе наела Джеф да работи на яхтата й и разбира се, го съблазни. Джеф беше обичал Луиз до деня, когато научи, че му изневерява със серия по-богати любовници. След развода се закле никога повече да не бъде уязвим от жена.

Разбира се, това беше преди да срещне Трейси Уитни.

Трейси беше не толкова жена, колкото природна стихия, огромната любов в живота на Джеф. След последната им работа заедно в Холандия — блестяща кражба на диаманта Магелан под носа на местната и международната полиция — Джеф и Трейси се ожениха. Дали сега, погледнато назад, това не беше грешка? Началото на края? Домашното блаженство определено се бе оказало много по-неуловимо, след като адреналинът от предишния им живот отшумя.

„Но ако не се бяхме оженили, нямаше да си имаме Ник“ — напомни си Джеф.

— По-добре си върви у дома, скъпа — каза Джеф и целуна Лиана по бузата, докато нахлузваше джинсите си. Като си помислеше, двайсет и три годишните руски модели рядко бяха почитателки на чийзбургерите. — Не искаме бъдещият ти съпруг да стане подозрителен, нали?

— Така е — съгласи се тя. — Но нали ще те видя отново? Нали ще ми се обадиш?

В гласа й вече се долавяше съмнение.

— Разбира се — каза Джеф.

— Скоро ли?

— Веднага щом стане безопасно — увери я той. Което, разбира се, никога нямаше да стане, ако тя наистина се омъжеше за Дийн Клинсман. Да преспи с Лиана един път беше опасно, но да го превърне в навик щеше да е чисто самоубийство.

Веднага щом чу вратата на апартамента да се затваря, Джеф въздъхна с облекчение. Напоследък не знаеше на какво се наслаждава повече — на наистина страхотния секс или на наистина страхотния сандвич след това, спокоен с мисълта, че никога повече няма да види въпросното момиче.

Канеше се да излезе от стаята, когато телефонът му иззвъня.

Джеф въздъхна. По дяволите. Лиана току-що би трябвало да е излязла от сградата. В бара не му се беше сторила от прилепчивите, нито преди малко, докато бяха в леглото. Искрено се надяваше да не е сгрешил в преценката си. Да си играе на криеница с вбесения Дийн Клинсман не се вписваше в идеите му за весело прекарване на Коледа.

Остави обаждането да се прехвърли на гласова поща.

— Джеф.

Гласът на Трейси го прониза като стрела. Втурна се към телефона, препъна се в купчина книги и едва не си докара мозъчно сътресение в отчаянието да се добере навреме до апарата.

— Трейси? Благодаря, че се обади толкова бързо. Това означава ли, че мога да дойда? Нямаш представа колко искам да го видя и…

Трейси го прекъсна.

Години по-късно Джеф Стивънс щеше да сънува този разговор. Да си спомня всичко. Как точно усещаше слушалката в дланта си. Как точно миришеше апартаментът му. Далечното, кухо ехо в гласа на Трейси, как беше тя, но не тя. Как не беше плакала, не беше показала никакви емоции, а просто му съобщи студения, ужасен, невъобразим факт за смъртта на Никълъс.

„Моят Ник.

Синът ми.

Мъртъв.“

— Идвам, Трейси — успя да промълви Джеф. — Взимам първия полет.

— Недей. Моля те.

— Трейси, трябва. Не мога да те оставя да минеш сама през това.

— Не.

— Аз не мога да премина сам през това.

— Не идвай, Джеф.

Все едно говореше на зомби.

Гласът на Джеф се пречупи.

— За бога, Трейси. Той беше и мой син.

— Знам. Затова ти се обадих — каза Трейси. — Имаше право да знаеш.

— Обичам те, Трейси.

Трейси затвори.

Около минута Джеф остана като замръзнал, докато шокът минаваше през тялото му като електрически ток. После вдигна телефона и си резервира билет.

По-късно щеше да има време за други емоции. Цяла вечност, през която да оплаква сина си, когото така и не беше опознал както трябва. Време за всички въпроси, за всички „защо“ и „как“, които не можеше да изрече по телефона.

Точно сега трябваше да стигне до Трейси преди тя да е направила някаква глупост.

 

 

Бяха изминали точно трийсет и шест часа от обаждането на Трейси в Лондон, когато Джеф паркира на алеята на изолираното й ранчо в Колорадо.

Последния път, когато дойде тук — всъщност, единствения път, когато бе идвал в къщата — Джеф беше толкова слаб, че едва се движеше. Изпитанието от ръцете на Даниел Купър, бившия застрахователен агент, превърнал се в самозван пазител на реда и обзет от убийствена обсесия по Трейси, го беше пречупило физически. Но в крайна сметка, по ирония на съдбата, Даниел Купър бе направил услуга на Джеф Стивънс. Може би най-голямата услуга, която някой бе правил в живота му. Да, Купър се беше опитал да го разпъне на кръст и да го погребе жив в стените на древна българска руина. Но освен това постигна онова, което Джеф не беше успял за цяло десетилетие търсене. Бе довел Трейси при него, а заедно с нея и Никълъс. За това Джеф Стивънс щеше да му е завинаги благодарен. Трейси бе намерила Джеф и го бе спасила. В замяна той се бе съгласил да я остави да живее своя живот като най-обикновена майка в малко планинско градче. Трябваше да я остави да отгледа сина им с помощта на управителя на ранчото й Блейк Картър, защото знаеше, че Картър е по-добър от него. И защото Блейк обичаше Ник и Ник обичаше Блейк.

„Това беше правилното решение — помисли си Джеф сега, без да може да сдържи сълзите си. — Ник беше щастлив. Беше!“.

Казваше си, че ще има време да навакса със сина си, когато момчето поотрасне. Когато стане мъж, когато моментът е подходящ, Джеф и Трейси щяха да седнат с него и да му кажат истината. Тогава Ник ще може сам да взема решения. Джеф не знаеше защо, но винаги бе изпитвал увереност, че синът му ще му прости. Че ще разбере и че двамата ще имат пълноценни и топли отношения, ще наваксат изгубеното време.

А сега и Блейк, и Ник бяха мъртви.

Нямаше повече време.

Всичко беше изгубено.

Болката бе неописуема. През целия полет Джеф хлипаше. Пътниците около него молеха да бъдат преместени. Тъгата беше като физическа тежест, като паркиран върху гърдите камион, който чупи ребрата му едно по едно, преди да смаже сърцето му на пихтия.

„Защо го направих? Защо го оставих? Направих ужасна, ужасна грешка. И сега никога няма да мога да я поправя.

Късно е.“

Когато самолетът кацна в Денвър, на Джеф вече не му бяха останали сълзи. Беше изразходван, изпразнен, емоционално и физически. По време на дългия път в планините си мислеше за Трейси. Ако неговата болка, беше толкова силна, каква ли бе нейната? Джеф беше изгубил идеята за син, надеждата за връзка. Трейси беше изгубила реалност. Ник беше детето, за което бе мечтала през целия си живот. Детето, което никога не бе вярвала, че ще има. Беше го износила, родила и обичала всеки ден от живота си с яростната страст на лъвица, защитаваща малкото си. Дори собственото й тяло сигурно й напомняше за Ник. За Трейси нямаше измъкване от мъката, нито край на сълзите.

„При такава огромна загуба самоубийството сигурно изглежда напълно разумен избор — помисли си Джеф. — Може би единственият разумен избор.“

Паниката го заля, когато си спомни странния, кух глас на Трейси по телефона.

Стана нещастен случай. Блейк починал на място. Ник умря на следващата сутрин от травмите. Съжалявам.

Говореше така, сякаш не беше там. Сякаш вече се беше отписала.

Джеф подкара по-бързо. Когато най-сетне стигна ранчото, изпита огромно облекчение, когато видя светлини в къщата и две паркирани отвън коли. Вътре се движеха хора, минаваха покрай прозорците.

„Добре. Трейси има приятели, които знаят, че не бива да остава сама.“

Помисли си за момент как ще обясни на тези приятели кой е, но бързо пропъди мисълта. Вече нямаше значение. Щеше да види Трейси, да я прегърне, да плачат заедно. След това…

Не можеше да мисли за след това.

Изкачи тичешком стъпалата на предната веранда и се канеше да почука на вратата, когато видя, че тя вече е отворена.

— Ехо? — Влезе вътре. В антрето имаше наполовина пълни сандъци. Масата, на която беше играл карти с Ник, беше обърната и краката й бяха увити в найлон с мехурчета. Жена в стилен костюм, с айпад на врата сваляше картини от стените.

— Какво става тук? — остро попита Джеф. — Кои сте вие?

— Керън Коди. Недвижими имоти „Пруденшъл“. — Тя понечи да се намръщи, но забеляза колко привлекателен е тъмнокосият мъж. Очите му изглеждаха уморени, косата по слепоочията му вече беше леко посивяла, но решителната линия на челюстта му, чувствените устни и атлетичната фигура компенсираха с излишък подобни дребни недостатъци. Фалшивите мигли на Керън запърхаха. — Мога ли да ви помогна?

— Къде е Трейси?

— В момента госпожа Шмид е на Източния бряг. — Агентката предпочете да не обръща внимание на грубия тон на Джеф.

— Къде?

— Доколкото разбрах, при роднини.

„Трейси няма роднини — помисли си Джеф. — Поне не живи.“

— Каква трагедия само. — Керън поклати тъжно глава. — Вие… близък приятел ли сте?

Джеф не отговори. Вместо това изтича горе и започна отчаяно да отваря и затваря врати, сякаш Трейси внезапно щеше да се появи отнякъде. Накрая, обезсърчен, той се върна при агентката.

— Каза ли кога ще се върне?

Керън Коди изгледа със съжаление красивия мъж.

— Боя се, че няма да се върне. Обяви къщата за продажба. Затова сме тук. — Керън посочи сандъците около нея.

— Но… ами погребението?

— Службата в памет на господин Картър ще бъде в сряда. Мисля, че останките на Никълъс вече са кремирани.

— Вече? — слиса се Джеф.

— Майка му поиска нещата да бъдат ускорени. Разбрах, че сама е разпръснала праха. Ако искате да почетете паметта му, в прогимназията ще има бдение…

— Трейси остави ли някакъв адрес? — прекъсна я Джеф.

Бденията и службите не го интересуваха. Не искаше да „почита памет“. Искаше отговори. Как е умрял Ник? Трейси каза, че е станало при нещастен случай, но какъв? Какво се беше случило, по дяволите?

— Телефон? Каквото и да било?

— Не. Честно казано, мисля, че горката жена просто искаше час по-скоро да се махне. Продажбата на ранчото се извършва през пълномощниците на госпожа Шмид. Може би ще е най-добре да говорите с тях.

Сърцето на Джеф се сви.

„Трейси е знаела, че идвам. Знаела е, че няма да остана настрана.

Знаела е и е избягала.

Подплашил съм я.“

— Ако желаете, мога да ви дам координатите на офиса на пълномощниците, господин… как казахте, че се казвате?

— Не съм казвал — отвърна Джеф. — Къде е стаята на Ник?

Керън Коди настръхна. Красив или не, този мъж започваше да я дразни.

— На горния етаж, първата врата вдясно. Но вие не можете просто…

Джеф тръгна нагоре.

— Сега опаковаме… — извика Керън след него. — Моментът определено не е подходящ.

— Не докосвайте нещата му — отвърна й през рамо Джеф.

— Инструкциите ми са от госпожа Шмид — извика в отговор Керън. — Тя съвсем ясно нареди да…

— КАЗАХ ДА НЕ ДОКОСВАТЕ НЕЩАТА МУ! — изрева Джеф.

Агентката се опули. Кой беше този тип?

 

 

Джеф седна на леглото на Ник. Беше твърде изтощен, за да заплаче.

„Защо Трейси е избягала? Защо не иска да ме види?“

Дори не знаеше какво всъщност бе станало. Автомобилна катастрофа. Травма на главата. Откъслечни факти, без никакъв контекст, без никакво обяснение. Празна стая и шкаф, пълен с дрехи. Това бе всичко, което му беше оставила.

Джеф беше гневен.

На пода лежеше смачкана мръсна тениска. Ник сигурно я беше зарязал преди катастрофата.

„Преди два дни. Преди два дни е бил жив. Как изобщо е възможно това?“.

Взе тениската. Притисна я към лицето си и затвори очи, като вдиша аромата на сина си. След ден или два миризмата щеше да отслабне. След седмица щеше да изчезне напълно. Нямаше да остане нищо.

Стиснал тениската, Джеф изтича долу, подмина агентката и излезе навън. Не спря, докато не се качи в колата, която беше взел под наем.

Щом Трейси беше побягнала, значи не искаше да бъде откривана. Джеф Стивънс беше прекарал половината от живота си в опити да издири Трейси Уитни. Не можеше да премине отново през тази болка. Не и след това. Нямаше да го преживее. Но не можеше да изостави и сина си.

Щеше да разбере истината. Цялата истина.

Щеше да даде покой на Ник.

Стигна с колата до летището и хвана първия полет обратно за Лондон.

През целия път над Атлантика спа, притиснал тениската на Ник към гърдите си.

 

 

В друг самолет, седнала с изправен гръб и напълно будна, Трейси прочете за стотен път полученото по телефона съобщение:

„Може би разполагаме с информация във връзка със сина ви. Моля, свържете се с нас. Г.У.“

Грег Уолтън беше оставил защитен номер, на който Трейси да се обади в Лангли.

Тя не го направи. Какво би могъл да й каже Грег Уолтън за Ник?

Как смееше ЦРУ да се опитва да си играе с нея точно сега? Да заиграват най-цинично с мъката й, за да постигнат целите си?

Бум! Самолетът попадна във въздушна яма така внезапно, сякаш се бяха ударили в стена. Телефонът на Трейси изхвърча от ръката й. Навсякъде около нея се разливаха питиета и падаха чанти. Неколцина пътници изпищяха, когато самолетът изведнъж пропадна, губейки за секунди десетки метри височина.

— Моля да се върнете по местата си и да затегнете предпазните колани. — Дори капитанът звучеше неспокойно. — Екипажът също да заеме местата си.

Трейси видя как стюардесите размениха уплашени погледи. Жената до нея седеше със затворени очи и стиснати юмруци и трескаво мърмореше нещо.

„Моли се — със съжаление си помисли Трейси. — Нали знаеш, че няма Бог. Няма никой.“

Обзе я дълбоко спокойствие, докато самолетът подскачаше и се тресеше през бурята. Чувстваше се стоплена и откъсната от всичко. В пълен покой.

Вече нищо нямаше значение.

 

 

Грег Уолтън се събуди късно на Коледа сутринта.

Партньорът му Даниел беше заминал за празниците на обиколка из Карибите с възрастната си майка. Даниел беше евреин, така че не празнуваше Коледа. Грег беше презвитерианец и предишните години бе полагал усилия да украсява елхата, да ходи на празничната служба в Уестърн Прес на Вирджиния авеню, на един хвърлей от Белия дом, и да готви пуйка за двамата. Но в интерес на истината, правеше го предимно от чувство за вина, от някакво неуместно придържане към традицията. Коледа беше за децата. Имаше нещо смахнато, нещо насилено и фалшиво двама невярващи гейове да гърмят конфети, да ядат безумно скъп орехов пай и да пеят коледни песни само защото всички останали правеха същото.

Тази година тяхната прекрасна историческа къща в Джорджтаун принадлежеше изцяло на Грег. Възнамеряваше да прекара деня на канапето в гледане на телевизия, ядене на шоколад и опити да пропъди от мислите си Група 99, Словакия и Хънтър Дрексъл.

Не си правеше илюзии. Президентът Хейвърс беше заложил топките си, като нареди рейда в Словакия. Ако не намереха скоро Дрексъл, Алтея или касапина Алексис Аргирос, с Хейвърс щеше да бъде свършено. А ако той паднеше, щеше да завлече Грег Уолтън със себе си. Никой не плачеше, когато ЦРУ отнасяше удара. „Ние сме онези, които всички обожават да мразят“ — горчиво си помисли Грег. Но от друга страна, той знаеше с какво се захваща. Грег Уолтън беше шпионин през целия си зрял живот. А разузнавателните служби правеха точно това — спасяваха живота на хората и не получаваха нищичко от славата. Поемаха провалите на политиците и армията, дори на тъпи, търсещи внимание журналисти като Хънтър Дрексъл. Колкото до англичаните, така наречените „твърди съюзници“, Грег Уолтън знаеше, че ако Хейвърс не успее да обърне нещата, няма да чакат дори прахта да се слегне, а ще се опитат да изтръгнат някаква победа от хватката на поражението.

Но засега не бяха постигнали нищо.

Трейси Уитни беше Голямата бяла надежда. Възхищението на Алтея от нея беше единствената твърда следа, с която разполагаха. Трейси имаше връзка с Група 99 — важна връзка, независимо дали го знаеше или не. Но въпреки заплахите на Грег, Милтън Бък така и не успя да я накара да им сътрудничи. „За пореден път ФБР не свърши нищо.“ Сега, когато синът й бе в моргата, Уитни беше изчезнала напълно от радара. Грег Уолтън беше достатъчно дълго в Управлението, за да знае, че ако Трейси не иска да бъде открита, няма да я намерят. Беше й пуснал съобщението от отчаяние, но мълчанието й оставаше оглушително, както и беше очаквал.

„Весела Коледа и на теб.“

Взе душ, направи си яйца и подреди възглавниците в официалната дневна. После запали камината и италианските ароматни свещи, които бяха открили с Даниел във Венеция и които миришеха на портокали, карамфил, тамян и канела, смесвайки ароматите си във възхитителна бомба за сетивата. Накрая пусна музика — коледни песни от Кингс Колидж в Кеймбридж. Чистите момчешки гласове се понесоха из къщата, сякаш пееха ангели.

„Идеално.“

След като всичко бе готово, Грег се настани, за да се отдаде на гузните си удоволствия — филм от поредицата за Курт Валандер и пакетче „Рийс Пийсис“ (евтините бонбони винаги са най-добрите) — когато, за негово огромно раздразнение, на вратата се позвъни.

„Стига бе. Навръх Коледа?“

Включи айпада си и погледна картините от дванайсетте камери, разположени в имота. Когато Грег получи важна работа в Управлението, двамата с Даниел обсъдиха въпроса и решиха да откажат предложението за денонощна физическа охрана. Да, винаги имаше ненормалници. Винаги имаше рискове. Но технологиите бяха изминали дълъг път в осигуряването на защита без натрапчивото постоянно човешко присъствие. Камерите бяха само част от сложната система, включваща паник стая, бронирани стъкла на прозорците и софтуер за откриване на взрив. Системата не беше съвършена, но даваше на Грег и Даниел някакво подобие на уединение и чувството, че живеят в дом, а не в крепост.

На екрана на айпада обаче не се виждаше нищо тревожно.

Самотна белокоса жена стоеше отчаяно под навеса пред вратата. Изглеждаше крехка, с отпуснати рамене и вероятно объркана. Грег заключи това от факта, че не носеше никакъв багаж и се оглеждаше непрекъснато, сякаш не беше сигурна какво прави тук; нямаше палто, да не говорим за ръкавици и шал, което бе почти равносилно на самоубийство във Вашингтон през зимата.

„Ще трябва да я поканя да влезе — сърдито си помисли той. — И да се опитам да се свържа със семейството й. Или със социалните.“ Хората определено трябваше да държат под око възрастните си близки, особено по Коледа, по дяволите.

Отвори вратата.

— Здравейте. Мога ли да ви помогна?

— Да — каза жената. От ръкава на жилетката й чудодейно се материализира миниатюрен пистолет. — Можете да ми кажете истината, господин Уолтън. Цялата истина. Или ще ви убия.

Грег се опули. Сподави ахването си.

— Трейси?

Бялата коса не беше перука. Бе съвсем истинска, също като видимата загуба на тегло. Трейси Уитни беше остаряла с двайсет години през двете седмици, откакто я бе виждал.

— Вътре — нареди тя. — Бавно.

 

 

— Можете да оставите това — каза Грег Уитни, докато затваряше вратата. — И двамата знаем, че не сте убиец, госпожице Уитни. Много съжалявам за сина ви.

— Написахте ми онази бележка… — каза Трейси, все така насочила твърдо пистолета към главата на Уолтън.

Грег седна на канапето.

— Да.

— Защо? Не бихте могли да знаете нищо за смъртта на Ник.

— Нима?

— Да. Ник загина при нещастен случай.

„Мен ли се опитва да убеди, или себе си?“ — помисли си Грег Уолтън.

— Може би. Може би не. Така или иначе, госпожице Уитни, не съм сигурен какво си мислите, че ще спечелите като убиете вестоносеца.

Трейси се поколеба. Главата й пулсираше, цялото тяло я болеше. Не беше спала като хората от две седмици и почти не беше яла. Пристигна при Уолтън в пристъп на гняв, убедена, че той е врагът. Разумът й беше размътен от мъката и това й се бе сторило логично. Уолтън и Бък бяха дошли в ранчото. Блейк и Ник бяха убити. А сега Уолтън се мъчеше да прилъже Трейси да дойде в Лангли. Трите събития се сливаха в ума й в една зловеща верига. Но след като вече бе тук и гледаше Грег, я обзе съмнение. За свое смущение и огромна изненада откри, че започва да се тресе неудържимо.

— Всичко е наред. — Грег пристъпи до нея и внимателно й взе пистолета. Когато я прегърна през рамо и я поведе към канапето, с ужас откри колко е отслабнала. Усещаше всяка нейна кост. — Преживели сте огромен шок. — Трейси седна до него, като продължаваше да се тресе. — Ще ви направя чай.

Няколко минути по-късно, увита в дебело одеяло като корабокрушенец, тя отпиваше горещия, силно подсладен чай и се опита да се извини.

— Трябваше да си го изкарам на някого. Трябваше да направя нещо — каза тя.

— Наистина ви разбирам. Не се извинявайте. Ако трябва да съм честен, Трейси, радвам се, че сте тук.

— Какво знаете за сина ми? — попита тя.

— Не знаем нищо — призна Грег. — Но около инцидента има някои подозрителни обстоятелства.

— Какви обстоятелства?

— От ФБР направиха оглед на пикапа на Блейк Картър. Оказва се, че някой вероятно е бърникал системата за управление.

Ръката на Трейси полетя към устата й.

— Не! Не може да бъде. Кой би поискал да нарани Блейк? Той нямаше нито един враг на този свят.

— Съгласен съм — рече Грег Уолтън. — Той не е имал.

Замълча за няколко секунди, докато тя осмисли отговора му.

— Имаме сведения за някаква жена от ресторанта, в който са били Блейк и Ник. Висока, тъмнокоса, привлекателна. Никой от местните не я е познавал. Напуснала ресторанта веднага след господин Картър. Карала черна „Импала“.

В главата на Трейси прозвучаха думите от последния й разговор с Ник.

Блейк си мислеше, че някой ни следи. Някаква жена. Беше малко разсеян.

— Ник каза нещо — промърмори тя повече на себе си, отколкото на Уолтън. — В болницата. Преди да… Каза, че някаква жена ги следяла.

Грег Уолтън се наведе настойчиво напред.

— Описанието й отговаря на предполагаемия външен вид на Алтея.

Трейси поклати невярващо глава.

— Това е само предположение — продължи Уолтън. — Но знаем, че тази жена ви познава, Трейси. Че иска да ви забърка в цялата каша с Група 99 и заложниците. Някой е бърникал по пикапа на Блейк — Блейк, който по вашите думи не е имал никакви врагове.

Трейси поклати глава, този път по-решително.

„Не. Не може да е станало заради мен. Ник и Блейк не може да са мъртви заради мен.“

— Неизвестна жена, отговаряща на описанието на Алтея, е последвала Блейк и сина ви и вероятно ги е изкарала от пътя.

С огромно усилие на волята Трейси си заповяда да мисли логично.

— Не се връзва. Най-малкото, каква полза има да навреди на Блейк или Ник?

— Не знам — призна Грег. — Може би просто е искала да нарани вас. Или си е помислила, че щом семейството ви бъде премахнато, ще се съгласите да ни помогнете. Да се въвлечете.

В думите му имаше ужасна, извратена достоверност, от която сърцето на Трейси бясно се разтуптя. Въпреки това…

— Обаче кашата е прекалено голяма — каза тя. — Автомобилна катастрофа. Ами ако бяха оцелели? Никълъс почти успя. Когато го видях в болницата, той…

Млъкна като ударена с гръм. Изглеждаше така, сякаш е видяла призрак.

— Какво? — попита Грег Уолтън. — Трейси, какво има?

— В болницата — прошепна тя. — Видях някой да влиза в стаята му.

— Кой?

— Сестра. Помислих, че е сестра. Беше в униформа. Но…

Грег пое ръцете й.

— Кажете ми, Трейси. Как изглеждаше тя?

— Видях я само отзад. Но ми направи впечатление, защото маратонките й бяха кални. Сякаш беше вървяла навън или нещо подобно.

— Какво друго?

Трейси го погледна.

— Имаше дълга тъмна коса. И беше много, ама много висока.

 

 

След като придружи Трейси до хотела, Грег Уолтън извади телефона си.

— Как е психически? — попита Милтън Бък.

— Разстроена. Още е в шок.

— А физически?

— Ужасно. Изглежда така, сякаш е остаряла с двайсет години. Косата й е напълно побеляла.

— Господи… — Бък подсвирна. — Но ще го направи ли? Вътре ли е?

— Майтапиш ли се? — Въпреки всичко, Грег Уолтън не можеше да сдържи усмивката си. — Сега Трейси Уитни няма да намери покой, докато не открие Алтея. Вътре е, и още как. До смърт.

 

 

Милтън Бък затвори, обърна се към жена си и я прегърна силно.

— Това пък за какво беше? — изкиска се Лейси Бък. През последните няколко седмици Милтън беше като мечок с ужасно главоболие. Винаги беше такъв, когато работата не вървеше.

— О, за нищо. — Бък се ухили. — Съжалявам, че бях такъв сърдитко. Оказва се, че в крайна сметка Коледа може наистина да е весела.