Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Безразсъдно (16)

15.

Сали Фейърс бързаше към метрото, когато някаква жена с вид на бездомница я приближи.

— Сали!

— Да — неуверено каза Сали. Жената каза името й, сякаш я познаваше, но Сали бе сигурна, че никога не беше я виждала преди. Огромните, тъжни зелени очи, високите скули и дребното, птиче тяло като на дете бяха толкова поразителни, че нямаше как да не ги запомни. — Срещали ли сме се?

— Не. Името ми е Трейси Уитни.

„Това трябваше ли да означава нещо?“

— Трябва да поговорим.

— За какво? — Сали погледна часовника си. Нямаше време да си играе на гатанки с дребни женици. Бойлерът й беше повреден и досадните хора от „Еон“ трябваше да дойдат в апартамента й след половин час, за да го поправят. — Ако става дума за някаква история, можете да се обадите в новинарския отдел. — Тя бръкна в джоба си за визитка.

— Става дума за Хънтър Дрексъл — каза Трейси.

Сали замръзна.

— Не тук — прошепна тя. Надраска адрес на едно листче и го подаде на Трейси. — Това е кафене до пазара на Ийст Стрийт. Ще се видим там след двайсет минути.

 

 

Кафенето бе мръсно, със запотени прозорци. Миришеше на пържен бекон и силен чай, а клиентелата май изцяло се състоеше от полски строители. Трейси го хареса на мига.

— Местна ли сте? — попита тя Сали.

— Вече не. Като студентка живях в този район. За кратко. — Сали не беше в настроение за празни приказки. — Коя сте вие?

Поръчаха си чай и Трейси й разказа редактираната версия. Че работи с контратерористичния отдел на ЦРУ срещу заплахата от Група 99.

— По-конкретно се опитвам да проследя една американка, за която се предполага, че е сред лидерите им. Смятаме, че е изиграла основна роля в убийството на капитан Дейли и в отвличането на Хънтър.

Сали я погледна скептично.

— Значи сте агент на ЦРУ?

— Не точно. — Трейси сипа захар в чая си. — Работя с тях, не за тях. По-скоро може да се каже, че съм консултант. Един вид.

— Как ме открихте? — попита Сали. Бръкна в джоба си, извади диктофон и натисна копчето за запис. Трейси я погледна. — Просто предпазна мярка. Нещо против?

— Ни най-малко — каза Трейси. — Генерал Франк Дориън ми даде името ви.

— А! — Сали завъртя очи. — Генералът.

— Не сте ли му почитателка? — попита я Трейси.

Сали се усмихна.

— Че кой е?

Трейси също се усмихна.

— Може би госпожа Дориън?

„Харесвам тази жена“ — помислиха си едновременно и двете.

— И какво ви каза генералът? — попита Сали.

— Само че сте задавали въпроси за него и за самоубийството на принц Ахилеас. И че двамата с Хънтър Дрексъл сте били близки.

— Хънтър е близък с много жени — ехидно рече Сали.

— Не че би ви се доверил да проследите някаква история за него. Докато бяга от Група 99 и от американското правителство и вероятно се страхува за живота си — каза Трейси.

Сали я погледна с възхищение.

— Значи е жив? Свърза ли се с вас?

Сали се съсредоточи върху чая си. Инстинктивно харесваше Трейси Уитни, но се беше случвало инстинктът й да греши. И се беше заклела на Хънтър, че няма да каже на никого, че поддържат връзка.

Трейси усети колебанието й.

— Ако Група 99 го намерят преди нас, ще го убият — каза направо тя. — Независимо дали Хънтър го вярва или не, опитваме се да спасим живота му. Но се нуждаем от помощта ви, Сали.

Над масата се възцари тежка тишина. Накрая Сали я наруши.

— Добре. Да, жив е. Да, разговаряхме. Само че не знам къде се намира. А дори да знаех, нямаше да ви кажа.

— Върху какво работи той?

— Не знам.

— Трябва да знаете нещо — притисна я Трейси. — Помолил ви е да поразровите около Франк Дориън, нали? Защо?

— Кълна ви се, не знам. — Сали прокара раздразнено длан по мръсната си руса коса. — Хънтър по-скоро би умрял, в буквалния смисъл, отколкото да допусне някого до работата си. Дори мен. Знам само, че подозираше, че генералът е замесен в смъртта на гръцкия принц. Затова ме помоли да го проуча.

— И замесен ли е? — Трейси се опита да зададе въпроса небрежно.

Сали поклати глава.

— Не. Било е самоубийство. Както казах и на Хънтър, около онзи тип няма нищо гнило. Наистина нищо. Франк Дориън не е цвете за мирисане, но е чист като капка. Никога не е играл комар, почти не пие, никога не е бил наказван, никога не е изневерявал на жена си. Готова съм да се обзаложа, че ризите в гардероба му са подредени по цветове. Може да е груб и малко смахнат, но да си маниак на тема ред и дисциплина не те прави убиец.

— Да, така е — съгласи се Трейси. — Но въпреки това Хънтър го подозира, така ли?

— Подозира го в нещо — каза Сали. — Не мисля, че дори знае в какво точно. Един от проблемите на Хънтър е инатът му. Когато си науми каквото и да било, трябва нещо много повече от факти — или в този случай пълната и абсолютна липса на факти, — за да промени мнението си. По същия начин е и в хазарта. Щом заложи на покер или на конни състезания, сякаш резултатът вече е предрешен. Трябва да спечели, така че ще спечели. Сякаш си мисли, че може да направи всичко, ако вярва достатъчно силно.

Трейси си спомни, че Камерън Крю беше споменал нещо подобно за Хънтър Дрексъл.

— Не мисля, че това е добре за един журналист — отбеляза тя.

— Така е — съгласи се Сали. — Хънтър има своите силни страни. Но може доброволно да не вижда очевидни неща, когато поиска.

— Знаете ли защо е избягал от спасителите си? — рязко смени темата Трейси.

Сали поклати глава.

— Вероятно не им е имал доверие. Но ако ме питате защо, нямам представа.

— И никога ли не ви е споменавал името Алтея? Или някое друго име от Група 99?

— Не. — Сали допи чая си. — Шантавото е, че те се опитват да го убият. — Тя разказа на Трейси за почти фаталната среща на Хънтър с Аполон, като внимаваше да не споменава места. — Но имам силното усещане, че материалът, по който работи, отива отвъд Група 99. Става въпрос за нещо голямо. Достатъчно голямо, че приятелите ви от ЦРУ да искат да го скрият.

Трейси се замисли над думите й, докато дъвчеше мълчаливо сандвича си с бекон. Внезапно Сали попита:

— Знаете ли защо скъсахме с Хънтър?

— Заради друга жена? — предположи Трейси.

Сали се усмихна.

— И това не помогна. Но сламката, която прекърши гърба на камилата, беше комарът. Двамата притежавахме жилище, чудесен градински апартамент в Хампстед. Повечето пари дойдоха от родителите ми. Хънтър го реипотекира зад гърба ми, за да плати дълг от покер. — Тя се разсмя горчиво. — Обичам го. Но той е толкова безчестен, че направо ти спира дъха. Изгубих апартамента, а той дори не съжали, честна дума. Все говореше, че това са „само“ пари, „само“ тухли и мазилка. Питате се защо ви казвам всичко това, нали?

— Да… — призна Трейси.

— Работата е, че двамата с Хънтър сме близки. Но аз така и не го разбрах. Сигурно съм последният човек, когото би трябвало да питате за мотивите му. Никога не знаех какво ще направи в следващия момент.

Трейси плати сметката и двете излязоха на улицата. Размениха си телефоните и си обещаха да се чуват.

— Някой друг знае ли, че сте говорили с Хънтър? Или че е избягал от тюлените?

Сали поклати глава.

— Никой. Казвам ви го само защото съм уплашена, честно. Хънтър го е грижа единствено за тъпия му материал. Но както сама казахте, ако Група 99 го намерят, ще го убият. Каквото и да е онова, което той не иска да научавате, не ми се вярва да си заслужава да се умира за него.

— Наистина го обичате, нали?

Сали се сгуши безнадеждно в палтото си.

— За съжаление, да. Обичам го. Той е задник и играч. Абсолютно отровен. Но наистина няма друг като него. Влюбиш ли се в някой като Хънтър, повече не можеш да погледнеш нормалните, стабилни мъже. — Тя се разсмя смутено. — Сигурно нямате представа за какво говоря.

В ума на Трейси неканено се появи образът на Джеф Стивънс.

— О, напротив — каза тя на Сали. — Повярвайте ми. Имам, и още как.

 

 

На следващата сутрин Грег Уолтън събуди Трейси в шест сутринта.

— Имаме оплаквания.

Трейси разтърка очи. „И на теб добро утро.“

— Какви оплаквания?

— Сериозни. От британското Министерство на вътрешните работи. Според тях на срещата вчера не си сътрудничила и си правила обструкции.

— Абсурд. — Трейси се замисли за вчерашния разговор с Джейми Макинтош и Франк Дориън, като се мъчеше да се сети за нещо казано или направено, което би могло да се определи като обструкция. — Поискаха да говоря с една журналистка, която е близка с Хънтър Дрексъл, и аз го направих. Кой се оплаква, Грег?

— Няма значение.

— За мен има — разгорещено каза Трейси. — Франк Дориън, нали?

— Както казах, не става въпрос за това.

— Вчера той ясно ми даде да разбера, че ми няма доверие. — Трейси усещаше как гневът й расте. — Но знаеш ли какво? Чувството е взаимно. Той е по-забъркан в тази история, отколкото показва. Хънтър Дрексъл също му няма доверие.

— Откъде знаеш това?

Трейси разказа на Грег за вчерашната среща със Сали Фейърс и той се въодушеви.

— Страхотно, Трейси. Чудесна работа. Ще кажем на англичаните да проучат телефонните й разговори.

— Не го правете — побърза да го спре Трейси. — Нека засега не предприемат нищо. Сали ми има доверие. Ако усети, че е използвана или я шпионират, ще млъкне. И тя не харесва Дориън почти колкото мен.

— Хм-м — Уолтън не изглеждаше доволен. — Не знам…

— Така или иначе няма да намерите нищо. Хънтър Дрексъл е професионалист. Няма начин да не е използвал предплатени телефони.

— Добре. Засега ще оставим това. Но поддържай връзка с нея. И не забравяй, че генерал Дориън е на наша страна. Трябва да намериш Алтея, а не да разследваш генерала.

— Ами ако двете неща са свързани?

— Не са, Трейси — каза Уолтън с твърд глас, но бързо смени тона с по-дружелюбен. — Задължително ще кажа на президента за страхотната ти работа. Повярвай, ще остане много доволен най-сетне да научи, че Дрексъл е жив. Това е много повече от онова, което знаехме вчера.

— Да се надяваме, че е само началото. Имам още много работа тук. Алтея не е част от МИ-6, сигурна съм. Но…

Грег Уолтън я прекъсна.

— Всъщност, Трейси, бих искал да се върнеш в Щатите утре или най-късно в четвъртък.

— Какво? Защо? — озадачи се Трейси.

— Агент Бък има някои потенциално нови насоки.

— Какви нови насоки? Най-добрите, с които разполагаме, са точно тук, в Лондон.

— Бък ще те информира, когато се прибереш — каза Грег Уолтън с тон, който ясно показваше, че завръщането на Трейси е заповед, а не предложение. — Както казах, благодарни сме за онова, което си постигнала. Но от дипломатическа гледна точка е важно да се върнеш у дома.

— Добре — безизразно отвърна Трейси.

Уолтън сякаш изпита облекчение.

— Билетът ще те чака на бюрото на „Бритиш Еърлайнс“ в „Хийтроу“.

— Ясно.

— Още веднъж, чудесна работа.

Уолтън затвори.

Трейси дълго остана да седи в леглото, загледана в телефона в ръката си.

„Нещо не е наред. Някой иска да ме няма. Генерал Франк Дориън? Добрият, стар, порядъчен, кристалночист Франк?“

Започна да се облича.

 

 

Грег Уолтън затвори телефона. Седеше в Овалния кабинет, от другата страна на бюрото на президента; агент Бък от ФБР беше до него.

Президентът Хейвърс погледна към Уолтън.

— Значи е жив?

— Да, сър.

— Но не знаем къде е?

— Не, сър. Още не.

Президентът Хейвърс изгледа кисело шефовете на разузнаването и спря поглед на собствената си снимка, която висеше в рамка на стената над главите им. Беше направена в деня на встъпването му в длъжност, преди по-малко от година. Сигурно беше остарял с десетилетие оттогава, благодарение на Хънтър Дрексъл.

Кампанията по преизбирането му щеше да започне сериозно след няколко месеца. Някои от големите му дарители вече бяха написали чекове. Но други, сред които и Камерън Крю, се колебаеха и чакаха да видят как ще се разреши кризата с Група 99. Положението в Европа от десетилетия не беше толкова напрегнато. Президентът трябваше да спечели и го знаеше.

— Ами Уитни? Какво знае тя?

— Нищо не знае — присмехулно каза агент Бък. — Тя е средство. Нищо повече.

Президентът Хейвърс се надяваше Бък да е прав. Трейси Уитни се бе оказала полезна за проследяването на Алтея до Лондон и за откриването на следа към Хънтър Дрексъл. Но дедуктивните й способности можеха да се окажат изключително опасни, ако не я държат под око. Тя вече проявяваше нездрав интерес към злополучните събития в академията Сандхърст. Да не говорим за това, че беше изправила на нокти британските служби.

Една от секретарките надникна зад вратата.

— Моля да ме извините, господин президент, но британският премиер е на телефона.

Президентът Хейвърс въздъхна дълбоко. След катастрофалния рейд в Словакия Джулия Кабът беше единственият приятел, който му бе останал в Европа. Имаше нужда от нея.

Обърна се към двамата служители от разузнаването.

— Върнете Трейси Уитни — изсъска той. — Причинява прекалено силно вълнение.

— Да, сър. — Грег Уолтън стана. — Вече е направено.

— И отсега нататък я дръжте изкъсо.

Докато излизаха от кабинета, Уолтън и Бък чуха как президентът заговори с най-топлия си и предразполагащ тон.

— Джулия! — Хейвърс буквално мъркаше. — На какво дължа удоволствието?

 

 

Камила и Рори Дейли живееха в красива пасторска къща в покрайнините на едно от най-популярните селца на Хемпшир. Безупречно поддържаните градини и двор се спускаха полека към Ривър Тест, където няколко поколения Дейли се бяха наслаждавали на изключителните права върху може би най-добрата пъстърва в страната. Вътре паркетните подове бяха буквално осеяни със стари персийски килими, по които се стигаше до просторни елегантни стаи с оригинални прозорци от времето на крал Джордж, огромни камини и традиционни английски мебели. Два акварела на Търнър украсяваха стените на салона, над канапето, в двата края на което спяха два мърляви дакела с твърда като жица козина.

Това бе най-чаровната английска аристократична провинциална къща, която Трейси бе виждала откакто Гюнтер бе жив. Личеше си, че родителите на капитан Боб Дейли са представители на онзи един процент на върха, ако не и на висшия 0,1 процент.

— Сигурна ли сте, че не желаете чаша чай, мис Аркел? — най-малко за трети път попита лейди Дейли. Трейси бе възприела съвършен, кристален английски акцент и се бе представила като Хариет Аркел, писателка, работеща върху биография на сина им. Чувстваше се неприятно, че трябва да лъже сладката възрастна двойка, но знаеше, че в мига, в който спомене ЦРУ или заговори с американски акцент, Дейли ще застанат нащрек. Годините живот в Англия бяха научили Трейси, че английската висша класа е далеч по-общителна с онези, които възприема като свои.

— Много мило от ваша страна, но не е необходимо, благодаря — каза Трейси. — Няма да ви безпокоя дълго. Исках само да изясня някои дребни детайли относно времето, през което Боб е бил в Сандхърст.

— Разбира се. — Камила Дейли грейна и очите й проблеснаха; бяха сини като метличина, подобно на блузата и жилетката, които носеше. — Боб обожаваше Сандхърст. Направо беше влюбен в онова място, нали, Рори?

— И двата пъти — потвърди старецът. — Като кадет от Уелските мускетари, а после и като инструктор. Мисля, че активната служба изобщо не му липсваше.

Лорд Дейли имаше провиснали бузи като на булдог, които потрепваха, когато говореше, и светли, сълзящи очи. Изглеждаше по-стар и по-уморен от съпругата си. Трейси се запита дали ужасното убийство на сина им не го беше съсипало така и чувството й за вина заради лъжата й се удвои.

— Имаше ли много приятели в академията?

— О, Боб имаше куп приятели. От училището, от полка и, разбира се, от Сандхърст.

— С някой от тях да е бил по-близък?

— Ами, да. — Лицето на лейди Дейли внезапно посърна. — Горкият Ахилеас…

— Принц Ахилеас ли? Принцът на Гърция?

— Значи знаете за него. — Камила кимна тъжно. — Двамата с Боб бяха големи приятели. Много пъти ни е гостувал тук. Но се боя, че горкото момче се самоуби. Нямахме ни най-малка представа, че е бил в депресия. Стана през същата седмица, когато Боб… когато изгубихме Боб.

Мислите на Трейси запрепускаха. Думите на генерал Дориън отекнаха в главата й като звън на църковна камбана: Може да са се разминавали на плаца. Но само толкова. Не бяха приятели.

„Франк, дребен лъжец такъв!“ — помисли си Трейси.

— Ахилеас е бил кадет — рече тя. — Значи е бил доста по-долен чин от сина ви. И много по-млад. Знаете ли как са станали така близки?

— Заради Гърция — хрипливо отвърна лорд Дейли от креслото си. — Виждате ли, Боб беше класик. Лудо влюбен в Гърция, още от малко момче. Нали знаете, той беше в Атина, когато онези страхливци го отвлякоха.

— Разбира се, че Хариет знае това, скъпи — каза съпругата му и завъртя очи. — Тя пише книга за случилото се.

— Аз защо останах с впечатление, че пише книга за Робърт? — объркано попита старецът. Толкова много напомняше на Трейси за собствения й баща през последните му години, че й идеше да се хвърли към него и да го прегърне.

— Точно така, лорд Дейли — увери го тя. — За него пиша. — Обърна се отново към Камила. — Случайно да имате някакви снимки на Боб с Ахилеас?

— Ще погледна. — Камила се намръщи. — Но не мисля, че имам. Не си падаме много по снимането. А освен това Ахилеас бе кралска особа и тъй нататък. Не съм сигурна, че би му харесало да щракаме срещу него като някакви опулени туристи.

Трейси не можеше да си представи точно тази двойка като „опулени туристи“.

— Толкова се разстроихме, когато чухме за случилото се — продължи лейди Дейли. — Според някои приятели на Боб, някой е влизал в стаята на Ахилеас след смъртта му и го обрал. Можете ли да си представите? Полудели ловци на кралски сувенири. Колко ниско само може да падне човек, представяте ли си?

— Не мога — с престорен ужас отвърна Трейси.

 

 

Камерън Крю тъкмо излизаше от домашната си фитнес зала в Ню Йорк след изтощителна тренировка с инструктора, когато Трейси му се обади.

— Камерън?

Нужни му бяха няколко секунди да се сети кой го търси. За негово голямо разочарование, не се беше чувал с Трейси Уитни от онази вечеря в Женева и не знаеше дали изобщо ще я чуе отново.

— Трейси! — задъхано рече той и се облегна на стената. — Каква приятна изненада.

— Добре ли си? — попита тя. — Звучиш така, сякаш имаш пристъп на астма.

Камерън се разсмя. Чудесно беше да чуе гласа й. По-чудесно, отколкото би трябвало.

— Добре съм. Просто остарявам. И не съм във форма. Къде си?

— В Лондон. На Уандсуърт Бридж Роуд, ако трябва да съм точна.

— Аха.

— Виж, имам нужда от съвет.

Камерън Крю леко се усмихна.

„Тя иска съвета ми. Има ми доверие.“

— Давай.

За десетина минути Трейси му представи редактирана версия на развитието по случая Група 99-Алтея-Дрексъл. Без да разкрива нищо секретно, направи обобщение на срещата си със Сали Фейърс и сподели подозренията си относно британските служби и по-точно към генерал Франк Дориън.

За нейна изненада Камерън вече знаеше, че Група 99 е ударила компютърните системи на ЦРУ и ФБР. Все забравяше, че Камерън също бе работил от години с Грег Уолтън. Тя не беше единственият външен човек, към когото Управлението се е обръщало за помощ. Но той не знаеше, че Трейси бе проследила атаката до МИ-6, нито факта, че Хънтър Дрексъл със сигурност все още е жив. Камерън я слушаше внимателно.

Накрая Трейси му разказа за срещата си със семейството на Боб Дейли.

— Бих казал, че имаш сериозен напредък за пет дни — каза Камерън, когато тя най-сетне млъкна, за да си поеме дъх. — Грег Уолтън сигурно е влюбен в теб.

— Мислиш ли? — отвърна Трейси.

Тя обясни, че ЦРУ я отзовава във Вашингтон и утре трябва да вземе самолета.

— Казвам ти, генерал Дориън ги държи по някакъв начин. Той стои зад всичко това. Подал е някакво скалъпено оплакване срещу мен и е подплашил всички. А в същото време ме излъга в очите, че Дейли и принцът не са били приятели. Това вече го знам със сигурност.

Трейси говореше толкова бързо и възбудено, че на Камерън му бе трудно да следва мисълта й.

— Мисля, че той е откраднал нещата на принца — каза тя.

— Кой?

— Генерал Дориън.

— Обърка ме — каза Камерън. — Дориън от МИ-6 ли е?

— Също като капитан Дейли.

— И мислиш, че е откраднал вещи от стаята на мъртвия принц в Сандхърст?

— Да. Включително и компютъра му.

— И че смъртта на принца е свързана с Група 99… Но как?

— Не зная — призна Трейси. — Но мисля, че Дориън знае. Точно затова ми е нужен съветът ти.

— Добре. — Камерън зачака.

Трейси пое дълбоко дъх.

— Мисля да проникна в дома му.

Камерън замълча и се усмихна.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно. Ще вляза и ще намеря компютъра и другите неща, които е взел и които не иска да намирам. И ще ги представя на Уолтън.

— Ясно. Мога ли да предложа алтернативен план? — каза Камерън.

— Слушам.

— Качи се утре на самолета и ела в Ню Йорк да вечеряш с мен.

— Стига… Наистина се нуждая от съвета ти.

— Съвет за влизането с взлом ли? — Камерън се разсмя. — Току-що ти го дадох! Не го прави, Трейси. Това, което си намислила, е пълна лудост. Уолтън ще се разбеснее и ще има всички основания да го направи.

— Ами ако намеря доказателство, че Дориън не е онзи, за когото се представя? Доказателство, че има връзка между Група 99, материала на Хънтър Дрексъл за фракинга и смъртта на принца и че Дориън е замесен до шия…

— Няма да намериш никакво доказателство!

— Защо смяташ така?

— Защото ще те арестуват, Трейси! Или по-лошо, ще си счупиш врата. И в двата случая ще стане международен проблем. Виж, никак не ми се иска да те поучавам, но какво разбираш ти от влизане с взлом?

Трейси си позволи да се усмихне.

— Не се отказвай от идеята за вечеря — каза тя и затвори.

 

 

Джеф Стивънс гледаше от ъгъла на Стъдридж Стрийт как Трейси приключва разговора, озърта се бързо и се качва в автобус №19 към Челси.

Беше облечена в тесни черни джинси и тъмнозелен пуловер, а кестенявата й коса се развяваше на вятъра зад нея, докато се качваше и показваше картата си на шофьора. Изглеждаше толкова прелестна.

Усети остра, пронизваща болка в гърдите.

Разпозна я като копнеж.

— Зад теб съм, Трейси… — прошепна той, вдигна ръка и спря едно такси.

Размаха банкнота от петдесет паунда към шофьора и каза:

— Карайте след онзи автобус.