Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Безразсъдно (33)

32.

Нямаше време за сълзи. Нямаше време за шок. Нямаше време за каквото и да било.

Хънтър Дрексъл беше мъртъв и след няколко секунди Трейси щеше да го последва.

Пистолетът й още беше на масичката за кафе, на около шест метра от нея. Повече отчаяно, отколкото с надежда, тя се втурна към него.

— О, без тия.

Камерън се хвърли след нея и я сграбчи отзад за крака. Трейси откри, че полита напред със същото усещане за забавен кадър, което бе изпитала преди малко, сякаш гледаше как това се случва на някой друг и в същото време е напълно безсилна да го спре. Главата й се стовари болезнено върху масата. От челото й рукна кръв, която влезе в очите й и я заслепи. Камерън затегна хватката около краката й, докато пръстите на Трейси отчаяно драпаха към пистолета. По някакво чудо успя най-сетне да се добере до него и стисна студения черен метал. Но нямаше шанс да стреля. Камерън вече беше отгоре й и цялата тежест на тялото му я притискаше към твърдото дърво на масата, смазваше я, изкарваше въздуха от дробовете й като от стари духала. Топлата гъста кръв продължаваше да тече от раната на челото.

— Не се съпротивлявай, Трейси. Не прави нещата по-трудни.

Усещаше дъха му в ухото си и ударите на сърцето му в гърба си.

Успя леко да се извие, колкото да забие коляно в слабините му. Беше научила това движение преди години от Таи Ли, приятел на Гюнтер, експерт по бойни изкуства. Гюнтер ги бе посъветвал с Джеф да го посетят.

— Самозащитата може да е важна във вашата работа, скъпи мои — беше им казал той. — Прекарайте няколко часа с Таи. Няма да съжалявате.

Това беше преди много време. Трейси още помнеше как двамата с Джеф се кикотеха по време на уроците на сенсей Ли. Таи Ли беше стар и съсухрен, с лице като маринован орех — макар че, както казваше Джеф, един орех би имал повече чувство за хумор от него. Старецът приемаше джиу-джицу много сериозно и излайваше заповедите си подобно на тренировъчен сержант в казарма. Трейси не помнеше почти нищо от наученото, но точно това движение бе усвоила добре и беше прибягвала неведнъж до него.

Камерън изквича от болка и се сви на пода. Пистолетът му беше паднал в мелето. Трейси го изрита настрани и той полетя по паркета като засилена хокейна шайба.

— Кучка! — изсъска той. Болката го беше ядосала.

Сега или никога. Трейси се прицели в крака на Камерън и стреля. Но този път той се оказа прекалено бърз и изби ръката й нагоре. Пистолетът изхвърча и куршумът се заби безполезно в тавана. Парченца гипс заваляха като сняг. В следващия миг Камерън вече бе сграбчил Трейси за раменете. Натискаше я отново на масата, но този път по гръб, така че тя виждаше лицето му. От челото му се лееше пот и капеше върху кожата й. Лицето му, същото лице, което бе обичала, лицето на човека, с когото се бе любила само преди седмици, сега бе неузнаваемо, изкривено от противна комбинация на гняв и болка. Русата му коса беше полепнала по скалпа като мокра козина на куче.

„Той е куче — каза си Трейси. — Животно. Диво, смъртоносно и неспособно да изпитва съчувствие.“

Ръцете му се сключиха около шията й, пръстите се свиваха около трахеята й като боа удушвач.

— Съжалявам, Трейси — каза той, като хриптеше от усилието да я държи прикована. — Никога не съм искал това.

За своя изненада Трейси почувства как паниката започва да я залива като леденостудена вълна.

Беше си казвала безброй пъти след загубата на Ник, че вече не се страхува от собствената си смърт. А сега, докато хватката на Камерън се стягаше и тя се мъчеше да си поеме дъх, инстинктът за самосъхранение на тялото й надделя. Беше уплашена и гневна.

Кой беше този мъж, че да я лишава от живота й?

Кой беше този Камерън Крю, че да решава кой да живее и кой да умре? Чий живот има значение и чий няма? Кои истини могат да бъдат казани и кои трябва да останат покрити?

Не. Трейси нямаше да го позволи!

Но не можеше да направи нищо.

Краката й се мятаха безполезно. Ръцете, приковани от коленете на Камерън, потръпваха и се дърпаха жалко, сякаш сами, в някакъв гротесков танц на смъртта. На устните й изби пяна, докато напразно се мъчеше да се освободи от задушаващата хватка. Силите й я напускаха с всеки миг, лишен от кислород. Трейси усети как очите й се изцъклят, как кръвта се носи в черепа й с такава сила, че заплашва да го взриви. Във филмите удушаването бе бързо — няколко секунди борба и после всичко свършва. Но в действителност изобщо не беше така. Не изгуби съзнание. Вместо това не можеше да направи нищо, освен да гледа как мъжът, когото бе смятала, че обича, я убива бавно и болезнено, как усилието да задуши живота й си личи в разширените му ноздри и грозните, изпъкнали вени.

Отчаян, че това му отнема толкова много време, Камерън започна да я тресе яростно, подобно на териер, уловил плъх. „Опитва се да счупи врата ми“ — помисли си Трейси. Тя си представи как мозъкът й се удря в черепа, подобно на мека какавида в пашкула си. Болката бе мъчителна. Вече не мислеше за оцеляване. Искаше единствено агонията да приключи.

И изведнъж стана точно това.

Нямаше изстрел. Или поне Трейси не чу такъв. Вместо това усети куршума като раздвижване на въздуха, като нежен шепот, сякаш някой — Бог? — й пращаше милостива въздушна целувка.

Очите на Камерън Крю се опулиха от изненада. После падна върху Трейси, ръцете му пуснаха шията й и увиснаха като на парцалена кукла.

Последният спомен на Трейси бе мъчителното усещане от въздуха, изпълващ отново празните й бели дробове. Сякаш поглъщаше шепа бръснарски ножчета.

След това изгуби съзнание.