Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Безразсъдно (32)

31.

— Пистолетът, ако обичаш, скъпа.

Камерън продължаваше да се усмихва на Трейси. Същата непринудена топла усмивка, която помнеше от Женева, Ню Йорк, Хаваите и Париж. Усмивката, която я бе карала да се чувства в безопасност. Която я бе върнала към живота след смъртта на Ник.

Вярно беше, че Трейси никога не бе изпитвала същите дълбоки чувства към Камерън, които имаше към Джеф. Но Камерън й бе дал нещо друго през краткото време, през което бяха заедно.

Спокойствие.

Доброта.

Надежда.

Сега Трейси чувстваше как и трите изтичат между пръстите й като пясък.

— Пистолетът, Трейси. Постави го на масата, моля. Бавно.

Тонът му бе спокоен, дори нежен. Но пистолетът му продължаваше да е насочен между очите й.

— Прави, каквото казва — прошепна Хънтър.

Камерън наблюдаваше като ястреб Трейси, която стана и внимателно остави оръжието си на ореховата масичка до камината. С всяка стъпка тя се опитваше да се настрои към новата реалност.

Камерън Крю не беше неин закрилник.

Не беше неин приятел.

Не беше дошъл да я „спаси“ от Хънтър Дрексъл или от някой друг.

Той беше онзи, от когото Трейси трябваше да бъде спасена.

— Благодаря — каза Камерън. — А сега седни. Ти също.

Той небрежно махна с пистолета към Хънтър, който седна до Трейси на канапето. Дори да беше уплашен, Хънтър не го показа — сложи крак върху крак и се настани удобно, сякаш тримата бяха стари приятели, седнали да побъбрят край огъня.

Камерън се обърна към Трейси.

— Съжалявам, че трябваше да се стигне дотук, скъпа. Наистина съжалявам. Надявах се на различен край. Но когато избяга от мен след Париж… когато настоя да продължиш сама след Дрексъл… наистина ме остави без избор.

Трейси потисна желанието си да се изсмее. Цялата ситуация изглеждаше толкова нелепа. Тримата стояха в тази великолепна стая като герои от някаква пиеса. С тази разлика, че им бяха объркали репликите. Сега Камерън играеше ролята на лошия терорист, а Хънтър бе погрешно разбраният герой.

„И в такъв случай аз коя трябва да съм? — зачуди се Трейси. — Дамата в беда ли? Не мисля.“

Когато погледна Камерън, в очите й нямаше страх. А само любопитство. Най-сетне щеше да научи цялата истина.

— Значи си бил ти? — попита го тя. — Ти ли си уредил отвличането на Хънтър?

— Да. Грешка, като си помисля сега. Трябваше да се погрижа да го убият. Но човек се учи от грешките си.

Трейси никога досега не го беше чувала да говори толкова коравосърдечно. Сякаш в тялото на Камерън се беше вселил някакъв напълно различен човек.

„Това ли е човекът, когото е познавала Шарлот Крю? Човекът, за който се опита да ме предупреди? Затова ли Шарлот се води изчезнала?“

— Значи ти си финансирал Група 99? И те са работили за теб?

— Утайки като Алексис Аргирос ще работят за всеки, който им напише най-тлъстия чек. Движещата сила за такива като него е алчността. Алчността и завистта, красиво опаковани като социална справедливост. Нали така, господин Дрексъл?

— Да. Точно това открих, след като разговарях с принц Ахилеас в Сандхърст. Група 99 също вземаше подкупи — обясни Хънтър на Трейси. — Дори така наречените добри момчета бяха корумпирани. „Крю Ойл“ ги притежаваше напълно и Аполон и мутрите му се гушеха като бандити от самото начало. Внимателно се целеха във всички конкуренти на Крю, а него самия не го докосваха. Отстраниха Хенри Кранстън, за да може Крю да се добере до шистовия газ на Гърция, при това на чудесна цена.

— Значи ти си убил Хенри Кранстън? — Трейси вече не можеше да скрие изумлението си. — Затова ли беше в Женева?

Камерън сви рамене.

— Аз съм бизнесмен. Защитавам бизнес интересите си.

— Като взривяваш конкурентите си?

— Ако се наложи. Само че на твое място не бих пилял сълзите си по Хенри, скъпа. Повярвай ми, не ги заслужава.

Трейси впери поглед в него. Не каза нито дума, но изражението й говореше ясно: „Кой си ти?“.

Как бе възможно да се заблуди така ужасно, така фатално в някого?

Джеф се беше опитал да я предупреди, а тя бе приела, че просто ревнува.

Дължеше му извинение.

Запита се дали ще доживее да го направи.

— Нека да изясним нещата — каза тя. — Хънтър е знаел, че контролираш Група 99, така ли?

— Да.

— И че ги използваш, за да удариш конкурентите си?

— И правителства, когато иска да ги натисне — намеси се Хънтър. — Включително американското и британското. Именно Камерън е привлякъл Кейт в Група 99. Сближил се с Грег Уолтън, успял да се намърда като консултант на ЦРУ, след което дирижирал унищожителната кибератака срещу системите на Лангли, както и всичките онези злепоставящи изтичания на информация.

— Но… ти си бил спонсор на кампанията на Джим Хейвърс — каза Трейси. — Подкрепил си го.

— Открито, да. И той подкрепяше мен. Но в политиката няма такова нещо като доверие. Нито в живота, между другото. Човек трябва да държи приятелите си близо, а враговете още по-близо.

— Когато ме отвлякоха, отивах в офиса на Крю — каза Хънтър. — Исках да го притисна с доказателствата, да чуя неговата версия на историята. Вече знаех, че Група 99 получава сериозно финансиране от американски източник. Алтея-Кейт, както научих по-късно — е била използвана, за да изглежда, че тя е въпросният източник. А в действителност е била прикритие. Бързо разбрах, че зад нея трябва да има някой друг, някой много по-богат, който би извлякъл много повече ползи. Крю изглеждаше логичният избор. Фракинг начинанията му като по чудо нито веднъж не бяха ударени от Група 99, а всичките му конкуренти търпяха големи щети. Камерън разполагаше и със средствата, и с мотива да си купи контрола върху Група 99 и е направил точно това. Само за две години „Крю Ойл“ стана най-печелившата фракинг компания в света.

Камерън кимна одобрително на Хънтър за описанието на способностите му.

— Освен това е действал умно — продължи Хънтър. — Погрижил се е да си създаде отлични връзки от двете страни на оградата. В Съединените щати ЦРУ ядеше от ръката му. Вече са го смятали за свой човек и затова изобщо не им е хрумнало да задълбаят точно в този заден двор. Колкото до администрацията на Хейвърс, „Крю Ойл“ направи огромно дарение за кампанията на президента. Освен това всички във фракинг индустрията гледаха на него като на един от добрите. Всички онези благотворителни мероприятия, неправителствени организации…

— Точно така — каза Трейси и се обърна към Камерън. Още се мъчеше да се хване за някаква сламка, да си върне онзи Камерън Крю, когото бе срещнала в Женева и когото бе харесала от пръв поглед. — Ти си връщал… Било те е грижа за хората в района, в който работиш.

Той я изгледа съжалително.

— Чаровна идея, Трейси. Но невярна.

— Повечето дейности не са били благотворителни — обясни Хънтър. — Те са само фасада. Пране на пари, целящо финансиране на различни терористични или екстремистки групи, често с противоположни цели. Политиката на Крю е проста — дава пари на всички. Също като на Група 99, които се противопоставят конкретно на най-богатия един процент. Но в същото време той поддържа крайнодесни и антиимигрантски групи. Дава пари на политически сепаратисти, проислямски групировки, антиислямски групировки, републиканци, националисти. Идеята е да прави всичко, за да дестабилизира района, към който се е насочил — а това означава всяко място, богато на шистов газ. Полша, Гърция, Китай, Съединените щати. И после да използва политическата нестабилност, за да отстрани конкурентите си. В материала си наричам това „икономика на хаоса“.

— Икономика на хаоса! — Камерън се ухили. — Много добро. Харесва ми.

— Блестящо хрумване — каза Хънтър, обръщайки се към Трейси. — Работещо. Разбира се, в същото време и напълно отблъскващо от морална гледна точка. Камерън е идеалният образец за безсрамна алчност. Човешкото нещастие, страданията на другите не означават нищо за него. Честно казано, не бих избърсал подметката си с него.

Самодоволната физиономия на Камерън се стопи.

— Спести ми високопарните си лекции — озъби се той на Хънтър. — Простият факт е, че повечето страни нямат представа как да печелят от собствените си природни ресурси. Или не разполагат с необходимата инфраструктура, или им липсва политическа воля. Фракингът гарантира загуба на изборите. Но някой щеше да направи състояние от целия този шистов газ. Това беше сигурно. Аз само направих всичко по силите си, за да бъда този някой.

— Като финансиращ убийства и тероризъм ли? — извика му Трейси. — Като помагаш на садисти и убийци да превземат мирна организация като Група 99?

Камерън завъртя очи.

— Ох, я стига. Не бъди толкова наивна, скъпа. Група 99 изгаряше от желание да пръсне нечия глава много преди аз да се появя при тях. Така или иначе в крайна сметка щяха да прибегнат до насилието, със или без моята помощ. Аргирос и мутрите му са примитивни кръвожадни животни. Виж само какво направиха в Ньой… Рано или късно щяха да започнат да убиват хора.

— И ти просто си се погрижил да започнат по-рано — ехидно отбеляза Трейси, чувстваше се опустошена и засрамена.

„Аз ти се доверих! Влюбих се в теб. Или поне си мислех, че съм се влюбила.

Как е възможно да се случва това?“

Хънтър погледна въпросително Камерън. След размяната на думи с Трейси самодоволната му усмивка отново се беше появила.

— Даваш ли си сметка, че си психично болен? — попита го Хънтър.

Камерън леко се обърна и насочи пистолета си към него.

— Млъквай — озъби се той. — Никой не се интересува от мнението ти. Разбираш защо се наложи да наредя отвличането му — каза той на Трейси. — Ето ти един никой, който се смята за много важен. Женкар, пристрастен към комара и планиращ да унищожи не само мен, но и компанията ми, и всичко, за което съм работил така усилено.

Хънтър се разсмя. Липсата на страх у него като че ли бе замислена да предизвика Крю. И действаше.

— Ти си психопат.

— КАЗАХ ДА МЛЪКНЕШ! — Пистолетът в ръката на Камерън трепна. — Разговарям с Трейси, не с теб. Не съм психопат — каза той на Трейси. Изведнъж заприлича на много уязвим човек. — Или поне не повече, отколкото си ти. Не повече от всеки, който е минал през онова, през което сме минали ние, и осъзнава, че не му е останало нищо за губене. След смъртта на Маркъс всичко се промени.

За миг сърцето на Трейси се сви и тя отново изпита съчувствие към него. Старата връзка помежду им, искрицата, която бе запалена така неочаквано в Женева, се върна. Камерън беше изгубил Маркъс, а Трейси — Никълъс и това бе достатъчно, за да ги събере, да ги слее като емоция. Защото за известно време загубата на Никълъс беше единственото нещо в живота на Трейси. Единственото събитие, единствената емоция, единствената мисъл, единствената точка на съществуването й. Камерън я беше намерил в този момент — или тя беше намерила него? — и двамата си бяха паснали като две парчета от пъзел.

Но вече не.

Не само заради факта че Камерън очевидно никога не е бил мъжът, за когото го бе смятала Трейси. Че беше объркан и опасен, убиец. Трейси също беше различна.

Болката от смъртта на Ник никога нямаше да я напусне. Но тя вече не беше единственото нещо. Имаше цял свят, пълен с други хора, други животи, други надежди и мечти. Трейси може и да не познаваше тези хора. Но те имаха значение. Човечеството имаше значение. Истината имаше значение. Поне за нея.

Камерън продължаваше да говори.

— Преди смъртта на Маркъс имах живот и извън бизнеса. Но след това „Крю Ойл“ беше единственото, което ми остана. Хората говорят за морал, за справедливост, за добро и лошо, за Бог. — Той изсумтя презрително. — Всичко това са глупости. Животът и смъртта не подбират. Когато Маркъс умря, разбрах, че няма Бог. Няма справедливост. Няма добро и лошо. Няма милост. Да продължиш да се държиш така, сякаш ги има, би било просто… ирационално.

Той погледна умоляващо Трейси, сякаш я призоваваше да го разбере.

— Разкажи ми за Алтея — каза Трейси, за да спечели време. — За Кейт Еванс. Ти ли я вербува?

— Да. Запознахме се на една конференция в Ню Йорк. Когато погледнах в очите й, сякаш погледнах в огледало. — Камерън въздъхна носталгично. — Не беше като между теб и мен. Нямаше физическо привличане. Но моментално разпознах отчаянието й. Нуждата й да замахне срещу един свят, който я бе ограбил от единственото, за което милееше. Не й пукаше, че могат да я застрелят. Не й пукаше какво ще стане с нея. Моята цел беше „Крю Ойл“. Кейт унищожаваше ЦРУ. Но двамата се разбирахме един друг. Тя беше готова да следва указанията ми, поне отначало.

— Ти ли й каза да убие сина ми? — Трейси изгледа свирепо Камерън, като се мъчеше да запази спокойствие.

— Не! — Той изглеждаше истински ужасен. — Категорично не. Нямам нищо общо с инцидента с Ник, Трейси. Трябва да ми повярваш.

Трейси се загледа изпитателно в лицето му. Вярваше ли? Не знаеше. Вече нищо не знаеше.

— Помисли си само — каза Камерън. — Защо ми е да те лъжа?

— Защото така си правиш… — обади се Хънтър.

Камерън се обърна яростно. За един ужасен момент Трейси си помисли, че ще застреля Хънтър на място. Но той успя да се сдържи. Поне засега интересът му бе насочен повече към Трейси.

— След екзекуцията на Боб Дейли напълно изгубих контакт с Кейт — продължи той. — За мен Група 99 вече бяха изпълнили ролята си. Нямам представа защо Кейт реши да те въвлече и искрено ми се иска да не го беше правила. Онова, което имахме, беше истинско, Трейси. Онази вечер в Женева. Хаваите… Имах чувства към теб. Истински чувства. Чувства, които не вярвах, че ще изпитам отново.

Трейси вдигна ръка.

— Моля те, недей.

— Истина е. Опитах се да те държа близо до себе си. Да контролирам положението. Още се надявах по някакъв начин да те пощадя. Но когато англичаните включиха Джеф Стивънс и двамата започнахте заедно да затягате обръча около Дрексъл, разбрах, че няма надежда. Че след като откриете Хънтър, той ще ви каже истината за мен. И че вие ще се погрижите материалът му да бъде публикуван. Не можех да позволя това да се случи. Но наистина те обичах, Трейси. Не исках…

Преди да успее да завърши, Хънтър излетя от канапето като изстреляна ракета. С оглушителен шум, който бе наполовина писък, наполовина рев, той се хвърли към Камерън. Трейси гледаше като на забавен кадър как журналистът полита във въздуха с приведена глава и протегнати ръце и сграбчва пистолета на Камерън като ръгбист, хвърлящ се за топката.

Беше толкова неочаквано, че на Камерън му трябваше малко повече от необходимото, за да реагира.

Но това не беше достатъчно.

Трейси видя как изражението на Камерън се промени от изненада в гняв и после в решимост. Изстрелът проехтя като гръмотевица.

Куршумът улучи Хънтър толкова отблизо, че сякаш го спря насред полета, сякаш някой бе спрял видеозапис или нечия невидима ръка се бе протегнала и го бе сграбчила отгоре. После, подобно на чувал с камъни, той рухна на пода.

Трейси с ужас впери поглед в него.

Лежеше по гръб, с разперени настрани ръце, а безжизнените му очи гледаха празно нагоре, към нищото.