Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Безразсъдно (25)

24.

Игрите на покер у Люк Шарл в събота вечер бяха легендарни сред артистичното общество на Брюж. Провеждаха се в неговия идиличен преустроен манастир от петнайсети век, гледащ към канала Спинолере, и винаги се играеше покер със седем карти. Въпреки че самият Шарл неизбежно излизаше победител (преуспелият колекционер и собственик на най-ценната все още частна колекция на холандски импресионисти не беше от хората, които обичат да губят), поканите за игрите при него бяха много ценени. Да ти предложат място на прочутата маса със зелено сукно на Люк Шарл, за която се носеха слухове, че някога е принадлежала на кралица Мария Антоанета, и да седиш под картини на Вермеер, Рембранд и Хеда означаваше, че си стигнал до самия връх на белгийското общество. Парите на Шарл може и да бяха нови (баща му беше пекар в едно предградие на Брюксел), но домът и колекцията му бяха достатъчно стари и великолепни, за да накарат очите и на най-аристократичните сноби да се насълзят от завист и зениците им да се разширят от копнеж. На масата на Люк Шарл се печелеха и губеха цели състояния, а домакинът винаги с радост приемаше някоя картина вместо пари в брой. По негова собствена оценка, разбира се.

Тази вечер сред играчите имаше както редовни гости, така и новодошли. Пиер Гасен, старши партньор в най-престижната адвокатска кантора в Брюксел „Гасен Куреж“, беше познато лице, както и големият колекционер на модернисти Доминик Креси. Американецът Джони Крей, който бе тръгнал на обиколка на мястото, което наричаше „Юруп“, беше новак. Както и приятелят му, Хари Греъм.

Греъм беше по-възрастен, много слаб, с лошо боядисана коса и се държеше сдържано, дори малко унило.

— Изглежда болен — каза Люк Шарл на Джони Крей, след като дръпна младия мъж настрани. — Кожата му е направо жълта. Да не страда от някакво отравяне на кръвта?

— Нямам представа — каза Джони. — Запознах се с него само преди седмица, на една малка игра в провинцията. Умоляваше ме да го доведа. Надявам се, че нямате нищо против?

Люк Шарл се усмихна хищно.

— Абсолютно нищо, стига да губи.

— О, ще губи. — Усмивката на Джони стана толкова широка, че рискуваше да разцепи лицето му. — Никога не съм виждал по-безразсъден играч.

— Безразсъден?

— Като обсебен е. Много шантава работа. С посредствена ръка играе чудесен, много добре обмислен покер. Но щом реши, че държи печеливша комбинация? Бум! — Джони имитира експлозия с пръстите си. — Губи. Миналата седмица спечелих от него петнайсет хиляди евро, при това на съвсем скромна игра. Чух, че изгубил много в Довил.

— Колко много? — Устата на Люк Шарл започна да се пълни със слюнка.

— Седемцифрена сума.

— За една вечер?

— Майната й на вечерта. За едно раздаване — каза Джони.

Люк Шарл отиде при Хари Греъм, който се възхищаваше на един портрет.

— Любител ли сте на изкуството, господин Греъм?

Американецът сви рамене.

— Знам какво ми харесва.

— Чудесна отправна точка. — Люк се усмихна и се вгледа по-внимателно в Хари. — Не сме се срещали досега, нали? Имам чувството, че ви познавам отнякъде.

Люк Шарл се бе срещал с твърде много американци напоследък. Група 99, онези досадни, жадни за внимание, мразещи богатите терористи, правеха опити да ударят пазара на изящни изкуства и през последните месеци пуснаха няколко изключително добри фалшификата. Бяха успели да заблудят дори най-големите аукционни къщи, сред които и могъщите „Кристис“, които продадоха за 7.2 милиона долара картина, която смятаха, че е на Изак Израел, след което Група 99 пусна клип в Ютюб, в който се показваше истинският й произход. Паднаха глави, но крайният резултат бе, че доверието в пазара беше здравата ударено и застрахователите бяха особено изнервени. Застрахователите на Люк бяха собственост на американския гигант „Юнайтед Иншуърънс Груп“. Само през последните месеци Люк беше получил три „визити на учтивост“ от страна на застрахователни шефове. Нямаше да се изненада, ако някой от тях се появи и на игрите му с надеждата да изкопчи някаква облага. А Хари Греъм определено му изглеждаше познат.

— Не мисля. — Греъм се извърна и погледна нетърпеливо часовника си. — Няма ли да започваме?

— Разбира се.

Люк Шарл го поведе към масата. Сигурно си въобразяваше разни неща. Добрата новина беше, че „безразсъдният“ приятел на Джони Крей вече беше нервен.

А това вещаеше само добро за предстоящата вечер.

 

 

От хотелската си стая от другата страна на канала Джеф Стивънс имаше почти идеален изглед през прозорците към салона на Люк Шарл.

С помощта на верния си телескоп „Мийд“ той можеше да види не само играчите на масата на Шарл, но и картите на онези, които седяха с гръб към него. Малко вероятно беше горкият стар Дом Креси да си тръгне от Шарл по-богат, отколкото беше дошъл — стискаше чифт попове като удавник, вкопчил се в клонка, за да се спаси от цунами. Джеф не можеше да види картите на Хънтър Дрексъл, но пък виждаше отлично лицето му. За изненада на Джеф, Хари Греъм бе избрал да седне точно срещу прозореца, който беше оставен отворен, за да може вечерният въздух да влиза в помещението. За първи път Джеф виждаше лицето на Хънтър, макар и от разстояние. Беше заинтригуван, опитваше се да разбере нещо от изражението, от очите му.

„Кой си ти? — запита се той.

Какво си мислиш точно в този момент?

Какво искаш?“.

Но лицето на Хънтър не издаваше нищо, както подобава на всеки добър играч на покер. Терорист ли бе той, или жертва? Добър или предател? Наистина ли играеше карти само за да живее, за да има достатъчно пари, за да яде, да се крие и да приключи материала си за фракинга — или за каквото там беше? Джеф се съмняваше. Ако планът на Хънтър се ограничаваше с оцеляването, той нямаше да се появява на игри с големи залози като тези на Люк Шарл или на легендарните срещи на Паскал Кушен в Монмартър.

„Не. Има някаква друга причина да го прави. Да играе с милиардери. Да рискува да бъде разкрит. Никой няма нужда от милиони долари само за да оцелее.“

Какъвто и да бе планът му, Хънтър като че ли имаше затруднения тази вечер. И не само с картите. Лицето му бе почти неузнаваемо от това на снимките, които Джеф бе виждал преди отвличането му от Група 99. Хънтър изглеждаше мършав, болен, изтощен и стар.

Джеф продължи наблюдението си.

 

 

Сали Фейърс погледна неспокойно часовника в скромното бунгало в покрайнините на града, което бяха наели.

Нямаше търпение Хънтър да се прибере.

Имаше лошо предчувствие за тази вечер.

Не й помагаше и фактът, че въпреки всичко, което бе направила за него, въпреки всички поети рискове, Хънтър не й бе казал нищо. Например, коя беше онази Елен и защо го беше изоставила така и бе побързала да се омете. Или защо трябваше да ходи на тази игра на покер. Или какво смяташе да прави с парите — стига, разбира се, да спечелеше.

— Ще спечеля — каза й той, макар че зъбите му тракаха. За миг тя видя стария Хънтър, наперения чаровник, когото помнеше. Но този миг беше изключение. Вече не приличаше на победител. А на отчаян човек, имащ нужда от лекар.

След две седмици заедно Сали все още нямаше представа на какво е посветен мистериозният материал на Хънтър, нито къде и кога смята да го публикува.

— Скоро — беше единственото, което й каза той. — Колкото по-малко знаеш, толкова по-безопасно е за теб, Сал.

Но тя не се чувстваше в безопасност. Докато превързваше раните на Хънтър, грижеше се за треската му и го тъпчеше с антибиотици, купени нелегално онлайн, Сали се чувстваше все по-откъсната от реалността. От нормалния свят, който бе зарязала в Лондон. От апартамента си. От работата.

Бившата работа.

Оставаше й само собствената й статия, собствените й тайни. Опита се да се съсредоточи върху писането, докато Хънтър тичаше из града и правеше бог знае какво, но беше трудно. Сали не можеше да си представи как ще свърши днешният ден, та какво оставаше за планове за бъдещето. По някакъв начин материалът й за корупцията във фракинг бизнеса вече не изглеждаше толкова важен и разтърсващ, колкото в началото. Чувстваше се изолирана и измъчвана от съмнения.

Дори Трейси Уитни бе престанала да й се обажда. Сякаш Сали и Хънтър се намираха на лодка без мотор, завличана от течението все по-навътре в морето. Хънтър твърдеше, че знае накъде плават, но на Сали й оставаше само да седи и да чака да потънат, да умрат от глад или да полудеят, откъснати от всичко.

Почукването на вратата така я стресна, че едва не подскочи. Сали се втурна в спалнята, бръкна с трепереща ръка под леглото и грабна пистолета на Хънтър. В ума й се появи неканеният образ на Боб Дейли с пръснатия мозък.

Долепи се до стената и пристъпи предпазливо през дневната към вратата. Адреналинът бушуваше във вените й. Беше готова да стреля, когато внезапно видя кой стои на прага й.

Мосю Ано, техният чудесен, посветен на книгите съсед.

„За бога.“ Сали се почувства глупаво и нелепо. Пъхна пистолета под една възглавница и отвори вратата. Съседът сигурно искаше да я помоли за чаша захар или нещо такова. Това беше Белгия, а не проклетият Бейрут.

— Здравейте, мосю Ано. Аз тъкмо…

Изстрелът беше заглушен, но куршумът проби дупка в гърдите й с големината на грейпфрут.

Сали бе мъртва, преди да падне на пода.

 

 

Хари Греъм изгуби първите две игри. Спечели скромно третата и гротескно надцени ръката си в четвъртата, при което се прости с няколкостотин хиляди евро.

„Безразсъден е много меко казано“ — помисли си Люк Шарл. Този Греъм очевидно имаше пари за пилеене.

В девет часа прекъснаха, за да хапнат — тлъсти, сочни миди в бяло вино и чесън, заедно с местна белгийска бира. Хари Греъм почти не докосна храната. Напълно разбираемо, като се има предвид колко пари беше изгубил току-що, макар че Люк Шарл оставаше с обезпокоителното впечатление, че загубата като че ли не означава много за господин Греъм.

„Не е заради победата — реши Люк. — А заради играта. Заради високите залози. Заради риска. Докато има адреналин, това е единственото, което има значение за него.“

— Още едно раздаване, господин Греъм? — предложи Шарл, след като прислужникът вдигна чиниите.

Въпросът бе риторичен, но американецът въпреки това отговори с енергично кимане.

— Разбира се. Винаги.

 

 

Четирийсет минути по-късно вбесеният Люк Шарл гледаше от прозореца как гостите му си отиват. Пиер Гасен и Дом Креси си тръгнаха с коли — шофьорите бяха докарали дискретно бентлитата им при страничния вход на манастира. Джони Грей караше сам своето матовочерно „Ламборгини“, правено по поръчка.

Приятелят му Хари Греъм, големият победител на вечерта, скочи в едно водно такси. Люк гледаше как мършавата му руса глава се смалява в далечината, докато не изчезна напълно в мрака, докато лодката продължаваше надолу по канала, за да бъде погълната от нощта.

В джоба на Хари Греъм имаше готов за осребряване чек.

За 850 000 евро.

„Изигра ме — мрачно си помисли Люк Шарл. — Копелето ме изигра.“

Люк никога не залагаше над личния си лимит от сто хиляди на раздаване. Никога. А ето че този мълчалив непознат беше успял да го прилъже да престъпи принципите си.

Джони Грей бе описал Хари Греъм като безразсъден. В действителност се оказа, че Хари бе накарал Люк Шарл да действа безразсъдно.

„Направи ме на пълен глупак.“

Люк Шарл не знаеше много за Хари Греъм, но възнамеряваше да научи повече.

Много повече.

Веднага щом лодката на Греъм изчезна от погледа му, Люк Шарл вдигна телефона.

 

 

Лодката на Джеф Стивънс се носеше безшумно на няколко метра зад тази на Хънтър.

Хотелът на Джеф имаше две старомодни, подобни на гондоли лодки с плоски дъна, които бяха денонощно на разположение на гостите. Бяха наели трима старци, чиято единствена работа бе да потапят прътите във водата и леко да карат съдовете по прочутите канали на Брюж.

Нощта беше тиха. Джеф бе единственият клиент на лодкаря и дори не поиска да отиде далеч. Помоли да слезе, след като минаха под няколко моста. Хънтър бе слязъл на един от многото кейове по Спинолере на едва осветената калдъръмена уличка. Джеф едва успя да го настигне, преди да е изчезнал и тръгна след него към Стеенщраат. Дрексъл се огледа набързо, но като че ли не видя нищо обезпокоително. Зави надясно по красивия площад Симон Стевинплен, после наляво по Оуде Бург, където дори в този късен час се мотаеха малки групи туристи. Прочутата камбанария Белфри беше осветена отдолу и това й придаваше вълшебно сияние, на което околните сгради с фронтони изглеждаха като излезли от приказка.

„Като в Дисниленд е“ — помисли си Джеф, като внимаваше да не изпусне Хънтър. Той вървеше по Брайделщраат покрай магазинчета за дантели и бисквити, след което спря пред един бар. Сбутан непосредствено до великолепната готическа базилика „Света кръв“, „Герта“ беше като дупка в стената, от онези местенца, които можеш да откриеш във всеки европейски град, убежище за жадни туристи. След като отново се озърна, Хънтър се вмъкна вътре.

Дъното на бара опираше направо в стената на базиликата. Това означаваше, че няма друг изход.

„Мога да го спипам още сега — помисли си Джеф. — И да сложа край на това нещо.“

Но Франк Дориън и Джейми Макинтош бяха съвсем ясни в инструктажа си:

„Следи го. Събирай информация. Не се конфронтирай с него.“

Проблемът беше, че фасадата на бара бе толкова малка, че за Джеф бе невъзможно да види каквото и да е, без да застане до самия прозорец или направо да влезе вътре. Нахлупи по-ниско бейзболната си шапка и избра втората възможност. Доколкото знаеше, Хънтър нямаше представа кой е, още по-малко как изглежда.

Джеф тръгна право към бара и си поръча уиски. Едва след като питието се озова в ръката му, той се огледа.

Дрексъл седеше на една маса в ъгъла. Беше с жена. С крайчеца на окото си Джеф виждаше, че е брюнетка, на трийсет и няколко. Привлекателна и добре, дори скъпо облечена — широки кремави панталони и съвсем тънък кашмирен пуловер. На шията си носеше класическа златна верижка, а на пръста й, който обвинително махаше към Хънтър, имаше пръстен с диамант.

— Вземи ги — казваше той, побутвайки нещо към жената. Без да се обръща и да погледне направо, на Джеф му бе трудно да различи какво е, но накрая осъзна, че е чек. „Печалбата на Хари Греъм.“

— Не ги искам. Не ми трябват! — Жената беше ядосана. Раздразнена. — Да не мислиш, че съм дошла тук за пари?

— Не съм казвал такова нещо. — Тонът на Хънтър бе помирителен.

— Никога не е ставало въпрос за пари. Никога!

За ужас на Джеф, някой зад бара пусна музика. Вече не можеше да чува какво си говорят. Даже по-лошо, точно в този момент телефонът му иззвъня толкова силно, че Дрексъл и жената се обърнаха към него.

Джеф се извърна, остави банкнота на бармана и побърза да излезе. Трябваше да отговори на обаждането. Само двама души имаха този номер. Едната бе Трейси.

Но не беше тя.

— Какво правиш, по дяволите? — излая Джеф на Франк Дориън. — Дрексъл седеше на метър и половина от мен! Защо се обаждаш?

— Къде си?

— В един бар. Има среща с някаква жена.

— Приятелка?

— Не знам. Възможно е. Изглеждат близки. Опита се да й даде пари, но тя отказа да ги вземе. Може и да е Алтея, Франк. Трябва да се върна вътре. Разговаряха…

— От играта направо в бара ли отиде?

Гласът на Франк беше настойчив.

— Да. Защо?

— И през цялото време не си го изпускал от поглед?

— Да, откакто влезе в къщата на Шарл. Какво има, Франк?

— Сали Фейърс е мъртва. Някой е отворил в гърдите й дупка колкото топка за ръгби. Преди около два часа.

Джеф бавно издиша. Трейси харесваше Сали.

— Господи…

— Съмнявам се той да има нещо общо с това. Нашите момчета в момента са там и почистват. Не можем да допуснем белгийската полиция да се намеси.

— Чакай малко — каза Джеф. — Откъде научи? Да не би някой да е наблюдавал бунгалото? Нали уж каза, че съм сам тук.

— Това няма значение — пренебрежително каза Франк. — Още ли са в бара?

— Да. Аз… мамка му. Излизат.

Джеф пъхна телефона в джоба си, без да затваря и се скри в сянката на базиликата.

— Махай се от мен! — Жената плачеше. — Ти си лъжец!

— Не, не съм. Знам какво е станало с Даниел. Знам, Кейт.

— Говоря сериозно. Махай се!

Тя изхлипа и бутна Хънтър назад толкова силно, че той залитна и се удари в стената само на една педя от Джеф, който стоеше неподвижно като статуя. После се обърна и побягна в нощта като газела, дългата й коса се развяваше зад нея.

— Кейт! — извика Хънтър и се затича след нея. — Върни се! Кейт!

Джеф извади телефона в мига, в който Хънтър се втурна след жената.

— Чу ли това? — попита той Франк Дориън.

— Всяка дума.

— Какво да правя?

Франк се поколеба за секунда.

— Забрави за Дрексъл… — каза той. — Проследи момичето.