Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Безразсъдно (29)

28.

Помещението бе празно.

В единия му край имаше огромна камина, в която гореше огън. Пред нея лежеше захвърлен вестник — новият брой на „Ла Република“ — и наполовина изпита чаша уиски.

Музиката идваше някъде отвътре. Трейси тръгна в тази посока, с гръб към стената и извадено оръжие, като пристъпваше бавно по паркета на дългия коридор. Голямата двойна врата в края водеше към нещо като трапезария. Трейси различи дълга, грубо скована маса, в средата на която имаше ваза с яркосини хортензии. И изведнъж замръзна.

Ето го и него.

След всички съобщения, след всички неясни фотографии, след всички „ами ако“ и разминавания, Трейси най-сетне виждаше Хънтър Дрексъл с очите си. Русата коса я нямаше. Беше се върнал към обичайните си тъмни къдрици. И изглеждаше по-пълен и здрав, отколкото на снимките от Монмартър. Облечен в пуловер и джинси, с гръб към Трейси, той носеше голяма купа салата към масата и приличаше на човек без никакви грижи. Куцаше едва забележимо и макар да изглеждаше, че е сам, подготвяше масата за двама.

Трейси тъкмо се чудеше кого ли очаква, когато гласът на Хънтър прозвуча високо и отекна от старите стени.

— Вие ли сте, госпожице Уитни? — Не погледна към нея, а продължи да подрежда масата. — Моля ви, не се спотайвайте в коридора. Влизайте.

Трейси пристъпи напред, като свали предпазителя на пистолета с ясно щракане.

— Това няма да ви е нужно — нехайно рече Хънтър, докато се обръщаше и я поглеждаше за първи път. — Невъоръжен съм. Както можете да видите.

Той разпери ръце настрани и се усмихна открито. Трейси разбираше какво е привлякло Сали Фейърс в него. Този фатален, момчешки чар. „Горката Сали.“

— Очаквах ви. Надявам се, че ще ми правите компания за вечеря? — той посочи мястото начело на масата.

Трейси подхвана играта му. Свали пистолета, сложи го внимателно до чинията си и седна.

— Доста труд сте си направили, господин Дрексъл.

Той леко се поклони.

— Опитвам се.

— Кейт ще вечеря ли с нас?

Хънтър повдигна за миг вежди.

„Изненадан е, че знам името й.“

— Не и тази вечер.

— Тя тук ли е? В Италия?

Зададе въпроса така небрежно, сякаш питаше за времето. Цялата ситуация бе толкова сюрреалистична, че нищо не й пречеше да го направи.

Хънтър отвори бутилка „Шато Мутон-Ротшилд“ и тапата звучно изпука.

— Не зная. Истината е, че не зная къде е.

— Но дори да знаехте, нямаше да ми кажете, нали?

Той напълни с въздишка чашата й и седна до нея.

— Не ви трябва Кейт, госпожице Уитни. Тя не е врагът. Надявах се, че вече сте го разбрали, особено като се има предвид колко общи неща имате помежду си. И каква почитателка ви е тя.

Трейси мълчаливо зачака да продължи.

— Кейт работеше за ЦРУ години наред като компютърен експерт в Лангли. Тя беше част от екипа, който се опитваше да проследи вас и Джеф Стивънс в славните ви години. Не знаехте ли?

Трейси поклати глава. Беше подозирала, че Алтея може да е вътрешен човек от някоя разузнавателна агенция, но не й бе минало през ума, че това би могло да обясни връзката между двете. „Смятала е, че ме познава, защото ме е следила през всички онези години. А аз никога не съм познавала нея.“ Сега това изглеждаше толкова очевидно.

— А Сали Фейърс сети ли се? — попита Трейси. — Затова ли беше убита.

Очите на Хънтър Дрексъл проблеснаха опасно.

— Чувствам се ужасно заради Сали. Обичах я.

Но още докато изговаряше думите, Трейси забеляза как Дрексъл оглежда оценяващо роклята й. Не можеше да разбере що за тип е той.

Хънтър забеляза смущението й.

— Има много неща, които не знаете, госпожице Уитни — каза той.

— Но вие ще ме просветлите. Нали?

Усмивката се върна, подобно на надникнало зад облаците слънце.

— Хайде да вечеряме.