Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Безразсъдно (20)

19.

Хънтър Дрексъл се възхищаваше на отражението си в огледалото.

Отначало беше нервен заради русата си коса. Тревожеше се, че си личи отдалеч, че е боядисана. Но всъщност вършеше работа. Късо подстриган, с изрусени вежди, това наистина го преобрази. Изглеждаше по-млад, по-як, по-стегнат. Приличаше на войник.

Какъвто и беше, в известен смисъл. „Воин на истината.“

Разсмя се на отражението си, сложи си фалшив „Ролекс“ и започна да се бори с ръкавелите.

Сегашната му квартира беше една идея надолу от онова, с което бе свикнал. След Ньой целият град бе пълен с полиция, която издирваше тримата избягали стрелци. Хънтър незабавно бе напуснал скъпия си хотел на Авеню Монтен и се бе преместил тук, в много по-скромния пансион до Булонския лес.

Именно оттук се обади на Кейт. Триумфален момент и повратна точка в материала, който пишеше. Разбира се, трябваше да говори лице в лице с нея. Но беше направил огромна крачка в Париж и скоро щеше да е готов да даде материала си за печат. Тогава най-сетне щеше да излезе от сенките и да застане пред света, пред приятели и врагове.

„Скоро.“

Точно сега най-важната му задача бе да се махне от Франция. Трябваше да го направи в деня след Ньой, но се бе изкушил да остане за един последен покер.

Паскал Кушен щеше да дойде довечера. Паскал бе купил и унищожил хиляди акри стара чилийска гора, като напомпваше вода дълбоко в земята, за да извлече шистов газ за стотици милиони долари. На практика не само беше обрал чилийците, отмъквайки земята им за смешна сума, но и бе съсипал местната екосистема в радиус от стотици километри. Кушен се нареждаше плътно до Хенри Кранстън като един от най-безотговорните и противни клечки във фракинг индустрията.

Нищо общо със светеца Камерън Крю.

Мисълта да гледа Кушен в очите през масата, докато крие собствената си самоличност и лишава Паскал от хиляди долари, беше изкушение, на което Хънтър Дрексъл не можеше да устои. Тази вечер щеше да играе като Лекс Брайтман, театрален импресарио от Ню Йорк и ентусиазиран играч на покер.

„Една последна игра. После се махам.“

 

 

Джеф Стивънс седеше срещу Франк Дориън на маса в ъгъла на „Кафе Шарл“ край катедралата Нотр Дам.

— Имате ли представа колко английски изглеждате? — попита Джеф генерала, поглеждайки цивилната му униформа — туристически обувки, тъмнозелени кадифени панталони, риза на райета и вратовръзка. — Не сте от сивите хора в тълпата, а?

— Вие какво бихте предпочели? — отвърна Франк. — Бретонска риза, барета и гердан от лук на врата ли?

Въпреки дълбоките, почти сеизмични разлики между двамата, Джеф и Франк бяха изградили добри работни отношения. Както лаконично се бе изразил Джейми Макинтош, „Франк може да е малко дразнещ. Но ако искате да помогнете на Трейси Уитни, изтърпете го.“

Джеф бе взел съвета му присърце. Макар че „малко дразнещ“ се оказа по-скоро еквивалент на гащета от шкурка. Можеше да изтърпи Франк.

— Как беше на Хаваите?

Джеф се намръщи.

— Ужасно.

— Някаква полезна информация?

— Нищо особено. Трейси е гъста с Камерън Крю от „Крю Ойл“. Но ние вече го знаехме. Изглежда, че двамата работят заедно и са елиминирали Уолтън и Бък от схемата.

— Хм-м. — Франк се замисли. — Това може да ни е от полза. Колкото по-малко знае ЦРУ, толкова по-добре.

— Думи на истински съюзник — каза Джеф.

Тясното сътрудничество на Трейси с Камерън определено не беше от полза за Джеф. Нямаше абсолютно никакво доверие на Крю.

— И сега Трейси е в Париж? — каза Франк.

Джеф кимна и отпи от кафето си. Беше нелепо силно, като катран, но помагаше срещу умората от полета.

— В „Жорж V“.

— Сама?

Джеф се намръщи.

— Засега.

— Двамата с Крю поддържат ли контакт?

Джеф поклати глава.

— Не.

Да следи Трейси не беше забавно. Всъщност си беше направо дефиниция на липса на забавление. А и Джеф не беше убеден, че присъствието му защитава Трейси, от каквото и когото и да било. Поне досега. Задачата започваше да му прилича на най-лошия вид шпиониране. Поставянето на бръмбари в хотелската й стая и подслушването на телефона й се оказа сравнително просто. Но той се ужасяваше при мисълта, че ще чуе интимните й разговори с Камерън Крю, и така и не инсталира камера в стаята й.

— Не се отделяйте от нея — инструктира го Франк Дориън. — Хънтър Дрексъл още е в града. Смятаме, че скоро ще предприеме нещо. Близко сме, Джеф. Но не можем да позволим Трейси да стигне до него първа и отново да го подплаши. Или по-лошо.

Джеф се намръщи.

— В какъв смисъл „по-лошо“?

Франк побутна към него секретна папка.

Джеф прочете мълчаливо съдържанието й. После го прочете отново.

Когато най-сетне погледна Франк, на лицето му бе изписан чист ужас.

— Сигурни ли сте?

— Разбира се, че не сме — рязко отвърна Франк. — Затова искаме да се доберем до него. Но мисля, че може да се твърди, че Хънтър Дрексъл не е онзи, за когото го смята светът. Ако Трейси се опита да го притисне сама в ъгъла…

Нямаше нужда да довършва изречението.

Джеф допи кафето си.

— Не се безпокойте. Няма да я изпускам от поглед.

 

 

Трейси погледна часовника си — изящна и деликатна антика от 20-те с каишка от бяло злато и инкрустирани диаманти.

18:15. Оставаха точно два часа.

Сложи си диамантени обеци с висулки в тон с часовника и намигна на отражението си, засрамена от това колко много се забавляваше. Харесваше й да е Мери Джо. Винаги й бе харесвало да създава нови и различни образи. Заедно с Джеф бяха майстори на това в продължение на повече от десет години. Но сега, след смъртта на Ник, превъплъщенията й бяха нещо повече от игра. Това беше бягство. Не беше осъзнавала колко й е било нужно.

Старите й контакти в Париж бяха съкровищници на информация, когато ставаше дума за игра на покер с високи залози. А това беше добре, тъй като досега Камерън не бе открил абсолютно нищо. Понякога й се струваше, че Камерън не иска Трейси да открие Хънтър Дрексъл. „Сигурно си мисли, че ме защитава“ — помисли си Трейси. Но може би така беше по-добре? Беше свикнала да работи сама. Работата с Камерън можеше да създаде напрежение в… онова, което се случваше между тях. Трейси още не можеше да събере сили и да го нарече връзка. Звучеше прекалено сериозно. Но все пак беше нещо и тя не беше готова да го прекъсне. Още не.

„Ако — когато — намеря Хънтър, ще включа и Камерън.“

Веднага щом чу името Паскал Кушен (скъпият й стар приятел Хари Блекстоун, майстор фалшификатор и дългогодишен парижанин, бе споменал игрите на покер, организирани от Кушен всеки месец, Трейси се изпълни с надежда. Кушен беше голяма клечка в света на фракинга, на едно ниво с хора като Камерън и Хенри Кранстън. Беше немислимо Хънтър Дрексъл да не е чувал за него. Фактът, че организираше и партии покер в огромния си апартамент в Монмартър с таен и старателно пазен списък на гостите, беше едва ли не твърде добър, че да е истина. Би било крайно безразсъдно от страна на Хънтър Дрексъл да се появи на някоя от игрите на Кушен, но както бе казала Сали Фейърс, Хънтър наистина бе безразсъден. Поемането на големи рискове беше неговият кислород, адреналин, причината да живее.

Навремето същото се отнасяше и за Трейси.

„Познавам те, Хънтър — помисли си тя, докато нагласяваше обеците. — Познавам начина ти на действие. Ще те намеря. И когато го направя, ще ме отведеш при Алтея. Ти ще ми помогнеш да дам покой на сина си.“

 

 

Алексис Аргирос беше възбуден.

Порнографското фентъзи клипче с изнасилване, което течеше на компютъра му, донякъде помагаше. Но Алексис дотолкова беше свикнал с картини на сексуално унижение, че те вече не бяха достатъчни сами по себе си.

Онова, което го възбуждаше в действителност, беше силата. Силата да причинява болка, да поражда страх. Да сложи край на нечий живот.

Хънтър Дрексъл вярваше, че знанието е сила. Знанието и истината.

Алексис знаеше, че не е така. На кого му пука какво знаеш, когато черепът ти се разлети на парчета и мозъкът ти опръска стената?

Насилието беше сила. Насилието, терорът и смъртта.

Ньой го беше развълнувал силно. Гледаше безкрайно новинарските репортажи и си представяше как тлъстите американчета се спасяват с писъци, подобно на квичащи прасета.

Тази нощ най-сетне щеше да дойде и редът на Хънтър Дрексъл да квичи.

Американците, англичаните, Интерпол — всички се бяха събрали в Париж като мухи около лайно, за да търсят Хънтър и тримата стрелци от Група 99, които бяха всели такъв възхитителен хаос. Но те не знаеха нищо. Той, Алексис Аргирос, бе надхитрил всички.

Удоволствието от екзекуцията на Хънтър Дрексъл щеше да е негово и само негово.

„Тази нощ.“

В раздрънканата си каравана в къмпинга Алексис облече комбинезона и нахлузи тънката черна качулка, която щеше да използва до самия момент на убийството. Искаше Дрексъл да го види. Не само очите му, но и усмивката му, докато отнема живота му, докато извършва върховния акт на господство. Дните на неговото унижение бяха свършили.

„Аз съм Аполон Велики.

Богът на мора и унищожението.

Бичът за самохвалците.

Унищожителят на гигантите.“

Това щеше да стане тази нощ.

 

 

Джеф Стивънс се обади на генерал Франк Дориън.

— Ще бъде тази нощ. Трейси отива на покер в апартамента на Паскал Кушен.

Франк рязко си пое дъх.

— Дрексъл там ли ще бъде?

— Възможно е. Знам само, че Трейси ще се представи за богата вдовица от Тексас със сто хиляди евро в брой.

— Мамка му. — Джеф буквално чуваше как мислите на генерала препускат. Трейси Уитни явно смяташе, че Хънтър Дрексъл ще се появи на събирането, иначе нямаше да отиде. И това изглеждаше логично. Кушен бе може би най-голямото име във фракинг индустрията в цяла Франция. — ЦРУ знае ли за това?

— Не мисля. Уолтън смята, че тя издирва Алтея.

— А Камерън Крю?

— Днес не му се е обаждала — каза Джеф. — Мисля, че работи сама. Трябва да се намесим, Франк. Трябва да я защитим.

— Разбира се — тутакси отвърна Франк Дориън. — Заемаме се. Останете на позиция.

— Да остана на позиция ли? — каза Джеф. — Никъде не оставам. Влизам.

— Стига глупости! Ще се издадете. Веднага щом ви види, Трейси ще… Джеф? Джеф!

Връзката беше прекъснала.

 

 

Паскал Кушен бе в отлично настроение.

Току-що бе сключил доходна сделка за съвместни права върху нов газопровод от Словакия до Полша и Източна Европа. Снощи любовницата му се беше върнала от Флорида с още по-големи силиконови гърди и Паскал с нетърпение очакваше да сложи ръце върху тях. И покерът тази вечер обещаваше да е изключително интересен.

В играта щеше да участва колоритният нюйоркски гей Лекс Брайтман. Паскал Кушен се беше срещал само веднъж с него на едно домашно парти миналия уикенд, но за това кратко време театралният продуцент го бе впечатлил с проявата на уникална американска комбинация от арогантност и глупост, която предвещаваше само добри неща за днешната игра. „Смея да твърдя, че съм страхотен играч на покер“ — беше го уведомил Брайтман, след което подробно му бе обяснил някои от най-добрите — според него — техники за надхитряване на противниците.

Паскал очакваше с нетърпение да избави Лекс Брайтман от значителна сума пари.

Очакваше и друг играч, който се появи в последния момент — Джеръми Сандс. Добрият му приятел, търговецът на произведения на изкуството Антоан дьо ла Кор, се беше обадил на Паскал само преди час с молба да добави Сандс в списъка на гостите.

— Ще ти хареса. Добър играч е. Забавен. И с много връзки.

Паскал се поколеба.

— Миналата година инвестира четиристотин милиона в компании, разработващи алтернативни енергийни източници.

Сандс влезе в списъка.

Щеше да дойде и възхитителната Морган Дрейк. Мери Джо. Тексаската вдовица не беше от обичайния за Паскал тип. Обикновено той си падаше по пищни блондинки и рядко поглеждаше някоя над двайсет и пет. Мери Джо беше зряла жена и толкова слаба, че приличаше едва ли не на момче. Когато се натъкна на нея в „Риц“ миналата седмица, малките й, подобни на ябълки гърди бяха дискретно скрити под скъпа сива копринена блуза, а тъмната й коса бе прибрана на скромен кок. И въпреки това от нея струеше неустоим сексапил. Може би заради опияняващите зелени очи? Така или иначе, през седмицата след срещата им Паскал откри, че си фантазира все повече и повече как замъква госпожа Морган Дрейк в леглото, разкъсва благоприличните й дрехи и освобождава тигрицата, която се надяваше, че се крие в нея. Когато тя призна, че си пада по картите, той незабавно я покани на играта тази вечер и се погрижи жена му Алиса да отиде на гости при сестра си в Лион.

Щеше да се погрижи и Мери Джо да спечели няколко ръце, а коктейлите й да бъдат двойно по-силни. След това всичко щеше да продължи по вода.

— Извинете, господине. — Униформеният иконом се появи на прага на просторния салон на Кушен. — Госпожа Морган Дрейк пристигна по-рано. Да я настаня ли да чака в библиотеката?

Паскал се усмихна широко.

„Идеално! Тя е първата пристигнала. Явно изгаря от нетърпение.“

— Не, не, Пиер. Всичко е наред. Доведи я.

 

 

Джеф седеше в таксито със стиснати юмруци. Навсякъде около него шофьорите натискаха клаксоните и вдигаха ужасна какофония, която нямаше абсолютно никакъв ефект върху пълзящия трафик в натоварения час.

— Нищо ли не можете да направите? — попита той шофьора на неуверен френски. — Да опитате друг маршрут?

Онзи сви безгрижно рамене, типично по галски.

— Петък вечер. Les embouteillages sont partout.^[1]

— Много е важно да стигна бързо.

Старият му приятел Антоан дьо ла Кор от времето, когато беше крадец, бе положил доста усилия да уреди поканата му за играта тази вечер. Но ако Хънтър Дрексъл отидеше преди него… и ако Трейси се опиташе да го притисне сама в ъгъла… Джеф усети как кръвното му се вдига.

— Моля ви! — Той тикна на шофьора тлъста пачка. — С ’est très important.^[2]

Шофьорът посегна да вземе парите, усмихна се, натисна ненужно клаксона и се придвижи на метър напред в задръстването.

 

 

— Какво става?

Джейми Макинтош крачеше нервно напред-назад в кабинета си в Лондон. Темза течеше мудно под прозореца му, който бе замъглен от постоянния сивкав ръмеж. Денят бе изключително безличен. Дъждовен. Безцветен. Безжизнен. Но въпреки това екипът му в Париж може би само след минути щеше да задържи Хънтър Дрексъл.

— Видяхте ли Дрексъл?

— Още не. — Генерал-майор Франк Дориън звучеше също толкова напрегнато. Джеф Стивънс беше решил на своя глава да се появи на събирането като играч, да се разкрие на Трейси и може би да прати по дяволите цялата операция. Франк седеше в едно кафене точно срещу сградата, в която беше апартаментът на Кушен. Имаше човек на покрива, друг в лобито и двама на предния и задния вход.

— Ами другите? — попита Джейми.

— Трейси Уитни е вътре. Както и другите трима играчи. Стивънс засега не се вижда никакъв.

— Може да не е успял да влезе в списъка на Кушен толкова късно — с надежда предположи Джейми.

— Ще влезе по един или друг начин — мрачно отвърна Франк. — Ужасно се страхува за Трейси. Вчера му показах досието на Дрексъл.

— Какво си направил? — избухна Джейми.

— Беше пресметнат риск.

— Погрешен риск… Да не си полудял?

Гласът на Франк премина в шепот.

— Тук е.

— Кой? Кой е тук? Дрексъл или Стивънс?

— Трябва да вървя.

— ФРАНК! — изрева Джейми Макинтош. Но вече бе късно.

Тресна ядно телефона и отново закрачи напред-назад.

 

 

— Мери Джо. Да ви поръчам още едно питие?

Паскал Кушен се беше надвесил над шезлонга на Трейси толкова близо, че можеше да надуши пастата му за зъби и похотта, струяща от порите му. Кушен бе висок и слаб, със суха кожа и тънки устни, които непрекъснато облизваше с бързия си език. Имаше дълги пръсти и големи, широко разположени изпъкнали очи, които непрекъснато се стрелкаха насам-натам, сякаш се оглеждаха за опасност. Или може би за възможност. Напомняше й на гущер. Студенокръвен, бърз и хлъзгав, хапещ гадно.

— О, ахъм, не, благодаря, скъпи — запротестира Трейси. Предишният й джин с тоник беше нелепо силен. Още не беше измислила точен план какво ще прави, след като пристигне Хънтър Дрексъл, но знаеше, че трябва да мисли трезво.

— Настоявам — измърка Кушен. — Пиер? Още един джин за дамата.

— Не е ли време да започваме, Паскал?

Медийният магнат Албер Дюма, редовен участник в игрите в Монмартър, започваше да се дразни. Не беше характерно за Паскал да изчаква закъснелите. Щом двамата американци Джеръми Сандс и онзи Брайтман не си бяха направили труда да се появят навреме, значи не заслужаваха да играят на една от най-престижните маси във Франция.

— Да им дадем още пет минути — каза Кушен, без да откъсва поглед от Мери Джо. Тази вечер тя беше облякла зелена рокля с гол гръб, която правеше концентрирането изключително трудно. Колкото повече я напиеше, преди да започнат, толкова по-добре.

 

 

Хънтър пръв видя Франк Дориън. Позна мъжа в кафенето по описанието на Сали Фейърс, макар че щеше да се сети и така — усилията на генерала да се скрие зад разгърнатия „Фигаро“ бяха крещящи.

„Така значи. Англичаните са тук.“

Съдейки по погледите, които хвърляше Дориън, те имаха човек на покрива и вероятно друг при задния вход на сградата. От ЦРУ нямаше и следа.

„Рисковано е — помисли си Хънтър. — Много рисковано. Но не невъзможно.“

От мястото си на уличката видя как пристигат другите играчи. Разпозна Албер Дюма, но не и странния и дребен тип с папийонка, нито прекалено пищно облечената, но прекрасна жена в зелена вечерна рокля.

Хънтър много искаше да играе тази вечер. Искаше да бие Паскал Кушен, да види физиономията му, когато изгуби и ризата си. Но не на всяка цена.

Отстъпи назад в сенките и зачака.

 

 

— Предполагам, че Джеръми е попаднал в задръстване — нервно каза Антоан дьо ла Кор. — Обикновено е много точен.

Албер Дюма го изгледа презрително. Открай време не си падаше по префърцунения дьо ла Кор с неговите папийонки, клюките му за света на изкуството и превзетия начин, по който отмяташе назад плешивата си глава, когато се смееше. Неприязънта му се подсилваше от факта, че Антоан беше отличен играч на покер, коварно умел и чаровен. През годините Албер бе изгубил много пари от гадния дребен педал.

Излизаше, че един от новопоканените тази вечер също беше обратен — някакъв театрален тип от Ню Йорк. „Паскал сигурно иска да сведе до минимум конкуренцията за жената от Тексас — горчиво си помисли Албер. — Ама че жалка картинка е само.“

На вратата се позвъни.

— Това сигурно е Джеръми — с видимо облекчение каза Антоан дьо ла Кор.

— Добре. — Паскал се усмихна лъчезарно на Мери Джо. — Остава само Лекс Брайтман. Веднага щом дойде, започваме.

„Джеръми Сандс. Лекс Брайтман — помисли си Трейси. — Един от тях е Хънтър Дрексъл. Сигурна съм.“

Дали Хънтър нямаше да се появи всеки момент?

Сърцето й затуптя по-бързо. Май в крайна сметка имаше нужда от второто питие?

 

 

Алексис Аргирос свали визьора на мотоциклетния си шлем.

„Къде се е дянал, по дяволите? Къде е Дрексъл?“

Покрай него мина микробус от химическо чистене, зави зад сградата и изчезна в подземния гараж. Стомахът на Алексис се сви.

Да не би да беше пропуснал някак Хънтър? Дали кучият син вече не е вътре?

Запали двигателя.

 

 

— Онзи там е Стивънс! — изсъска Франк Дориън на мъжа, който стоеше пред сградата на Кушен. — В момента пресича улицата. За бога, спрете го.

Мъжът тръгна към Джеф, но друг глас в ухото му го накара да се поколебае.

— Целта е засечена! — Беше човекът на покрива. — Повтарям, виждам Дрексъл.

— Къде? — Франк се заоглежда трескаво.

— Идва към вас, генерале. След двайсетина секунди ще се появи пред очите ви. Руса коса, черно сако.

— Мамка му! — Франк скочи и разля чая върху чатала си. — Дръж го на прицел, но не стреляй — нареди той на човека на покрива. — Джим, а ти идвай веднага тук!

 

 

Джеф Стивънс спря задъхан във входа на сградата, като бършеше потта от челото си.

Беше закъснял, но само с няколко минути.

Дали Дрексъл вече беше пристигнал? Вътре ли беше? А Трейси?

Перспективата да се изправи отново лице в лице с Трейси беше основната причина да се поти така.

„Вземи се в ръце — смъмри се Джеф. — Ти си Джеръми Сандс. Богат енергиен инвеститор от Манхатън.“

Трейси нямаше да го издаде. Нямаше да рискува да издъни собственото си прикритие. Но след като я видеше, играта щеше да приключи. Трейси щеше да поиска да разбере как я е открил, а и защо я следи. Джеф нямаше да има друг избор, освен да й каже истината или поне някаква версия на истината. „Тук съм, за да те пазя“ нямаше да бъде прието добре. Трейси не обичаше да я защитават. Можеше сама да се грижи за себе си. Освен това несъмнено щеше да му бъде ужасно ядосана, задето е разбил шансовете й да притисне Хънтър Дрексъл.

„Толкова по-зле за нея. Не трябваше да бяга от мен след смъртта на Ник. Тя е онази, която ми дължи обяснение, не аз на нея.“

Вратата се отвори.

— Мога ли да ви помогна?

Джеф изправи рамене и се усмихна.

— Джеръми Сандс. Тук съм за играта.

 

 

Хънтър се канеше да се вмъкне през сервизния вход, когато чу рев на мотоциклет само на няколко метра зад себе си.

Още преди да погледне през рамо, знаеше кой е.

„Аполон“!

Рискованото току-що се бе превърнало във фатално. Трябваше да се махне оттук. Изскочи от тъмното си скривалище като хлебарка от гнездото си и се застави да върви нормално, докато стигне до ъгъла.

Отляво беше задънена улица. Завиеше ли надясно, щеше да стигне право при кафенето, където го чакаха от МИ-6.

„Не. Няма да позволя всичко да свърши тук. Като попаднал в капан плъх.

Няма.“

Предният вход на сградата на Кушен се намираше точно пред него. На площадката стоеше елегантно облечен мъж. Портиерът беше отворил вратата и разговаряше с него.

Хънтър рязко смени посоката и се затича към отворената врата.

 

 

Трейси още отбиваше ухажванията на Паскал Кушен, когато чу първия изстрел.

— Какво беше това, по дяволите? — попита Антоан дьо ла Кор.

— Сигурно нечий ауспух — каза Албер Дюма.

Чу се втори изстрел, веднага последван от трети, след което от улицата се разнесоха писъци.

— Това е стрелба! — Паскал пусна ръката на Трейси като опарен и се хвърли към паникбутона на отсрещната стена. — Всички да залегнат! — Гласът му беше скочил цяла октава от страх. Всички се проснаха на пода като по команда.

Всички, с изключение на Трейси. Тя спокойно отиде до прозореца, дръпна завесата и погледна надолу към улицата. Мъж в черно, яхнал мотоциклет „Дукати“, профуча с рев и изчезна. По всяка вероятност стрелецът. Но дали беше улучил целта си?

Отначало беше трудно да се каже какво ставаше. Навсякъде тичаха хора, разбягваха се панически, пищяха. Но опитното око на Трейси бързо се спря върху трима души насред лудницата.

Първият беше генерал-майор Франк Дориън, който стоеше насред улицата, викаше в телефона си и ръкомахаше възбудено.

„Значи от МИ-6 знаят, че Дрексъл ще бъде тук!“. Интересно, не бяха казали нищичко на ЦРУ.

Вторият беше рус мъж, който май се опитваше да скрие, че куца. Трейси не можеше да види съвсем лицето му от този ъгъл, но забеляза как мускулите му се напрягат от болка, докато се опитваше да избяга в посока към реката.

Третият, който привлече вниманието й, беше с гръб към нея. Мъжът беше висок, добре облечен, с тъмна къдрава коса и беше единственият, който не тичаше, а вървеше към станцията на метрото.

Сърцето на Трейси се сви.

„Познавам тази походка.“

В същия миг нечия ръка я грабна грубо през кръста и я събори на пода.

— Mon Dieu, Мери Джо, да не сте полудяла? — изсъска Паскал Кушен в ухото й. — Махнете се от прозореца. Може да е терористична атака! Полицията идва, но дотогава трябва да се пазим.

— Съжалявам, Паскааал — провлечено каза Трейси. Десетилетията практика я бяха научили никога да не излиза от ролята си. — Просто ми стана любопитно.

Лежеше на паркета до Паскал Кушен, а мислите й препускаха бясно.

„Трябва да съм се припознала. Не може да е той. Просто не може.“

 

 

Елен Фубур едва не изпусна влака. Красив рус мъж с диви очи и ужасяваща физиономия изскочи точно пред реното й и буквално се хвърли върху предното стъкло.

— Помогнете — задъхано каза той, докато отваряше вратата и се качваше, след като Елен наби спирачките.

— Махайте се! — изпищя тя. — Махайте се от колата ми!

Имаше защитен спрей в жабката, но трябваше да се пресегне през непознатия, за да стигне до него.

— Моля ви… Нищо няма да ви сторя… Простреляха ме. Вижте. — Мъжът дръпна крачола на панталона си. Кръвта се лееше като река.

— Ще ви откарам в болница — каза Елен. — Най-близката е на Рю Амброаз Паре. Всичко ще бъде наред.

— Не — каза мъжът. — Никакви болници. Моля ви. Трябва да се махна от Париж. Просто карайте.

Той бръкна в джоба си и извади пачка с банкноти — много, сигурно десетки хиляди евро.

— Вземете — изхриптя мъжът и се намръщи от болка. — Моля ви. Само ме изведете оттук.

Елен погледна парите. После погледна лицето на мъжа. И взе решение.

„Какво пък. Веднъж се живее.“