Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Безразсъдно (30)

29.

Храната бе превъзходна — пиле и лучена яхния с маслини и аншоа. За своя изненада Трейси си даде сметка, че е гладна. Изчака Хънтър да хапне пръв, преди да опита храната — след цялата смърт и унищожение, които бе причинил, отровителството бе нещо напълно очаквано от него — и направи същото с виното. Не след дълго те вечеряха спокойно и макар че пистолетът още се намираше под пръстите й, напрежението между двамата бе намаляло.

— Откъде знаехте, че ще дойда? — попита накрая Трейси, като внимаваше да пие толкова вода, колкото и вино.

— Защото ви поканих. Е, все едно ви поканих. След като се уверих, че сте се отървали от ЦРУ и англичаните, ви подсказах къде съм. Погрижих се да бъда видян от подходящите хора. Знаех, че няма да устоите.

„Значи Камерън се оказа прав — помисли си Трейси. — Той наистина е искал да го открия.“

— Бих могла да ви застрелям — каза на глас тя.

Хънтър я погледна объркано.

— Защо ви е да правите подобно нещо?

— О, не знам. Може би заради Ньой? Заради всички онези мъртви тийнейджъри?

— Нямам нищо общо с Ньой — запротестира Хънтър.

— Британското разузнаване твърди, че сте били там. Нашето също.

— В такъв случай британското разузнаване греши! — Той изглеждаше искрено ужасен. — Опитвали са се да ви пратят в погрешна посока, госпожице Уитни. И изглежда са успели.

Трейси го изгледа скептично.

— Не сте дошли, за да ме убивате — каза Хънтър. — А защото искате да разберете истината. А аз ви пуснах, защото искам да я кажа.

— Изповед?

Той се ухили.

— Още ме смятате за лошия, нали?

Трейси отмести поглед. Истината бе, че вече не знаеше за какъв да го смята.

— Аз съм журналист — каза Хънтър. — Да казвам истината ми е работа. Проблемът беше да намеря някого, на когото мога да се доверя достатъчно.

— И смятате, че можете да се доверите на мен ли?

— Смятам… — Хънтър отпи от виното си, — че сте некорумпирана. Това ви отделя от почти всички други в цялата тази жалка каша.

Трейси знаеше, че я ласкае, но не реагира.

— За мен е чест.

— О, съмнявам се — каза Хънтър. — Вие ме смятате за терорист, така че бих се изненадал, ако мнението ми означава нещо за вас. Но въпреки това ще говоря с вас. Предполагам, че вече записвате? — Той кимна разбиращо към евтината й чанта.

Трейси извади от отделението за пудра цифровото записващо устройство и го постави на масата до пистолета.

— Винаги сте една крачка напред, нали, господин Дрексъл?

— В моята работа ако не си една крачка напред, си мъртъв — провлечено отвърна Хънтър. — Е, ще започваме ли?

Трейси седеше неподвижно и попиваше всяка негова дума.

— Всичко започна с един материал за „Ню Йорк Таймс“. — Дълбокият му, дрезгав глас на пушач отекваше в сводовете на вилата. — Тоест, беше мой материал. Пишех на свободна практика. Но планът ми бе да го продам на вестника. Срещах се с едно момиче от рецепцията.

— Фиона Барън — каза Трейси. Тя също можеше да играе играта с една крачка напред.

Хънтър се впечатли.

— Точно така. Фай. Както и да е, двамата с Фай скъсахме. А и редакторът не ми беше особен почитател. Ако трябва да съм честен спрямо него, беше си задник.

Трейси не попита за подробности. Можеше да си представи.

— Исках да подобря отношенията си с вестника. И единственият начин да го направя бе като напиша нещо абсолютно изумително. Това щеше да е големият материал, който да ме реабилитира в очите на всички.

— И за какво беше материалът?

— По онова време за фракинга — каза Хънтър. — И по-точно за корупцията във фракинг индустрията. Но колкото и ужасяваща да бе, тя се оказа само върхът на гигантски лайнян айсберг. Лайнеберг, както го наричах.

Той се усмихна, но на Трейси не й беше до смях.

— Продължавайте.

— Корпоративната корупция се ширеше в глобални мащаби. Но най-вонящата бе ролята на правителството. Пари в брой срещу договори. Подкупи на дипломати. Затваряне на очите за нарушени човешки права. Агенти на ЦРУ, благословени от Вашингтон, се появяват в Китай с куфари, пълни с пари. Администрацията на Хейвърс се оказа затънала във всичко това до мръсните си бели якички. Президентът има фикс идеята да освободи икономиката ни от хватката на саудитците. Джим Хейвърс иска да остане в историята като човекът, сложил край на зависимостта на Америка от петрола и няма да спре пред нищо, за да го направи. Наистина пред нищо.

— Значи сте смятали да разобличите Хейвърс? — попита Трейси.

— Наред с други хора.

— И сте знаели достатъчно, за да го свалите от поста му?

— Със сигурност. Забелязах необозначени коли, паркирани пред дома ми. В един чудесен момент не можех да се изсера, без ЦРУ да знае. Никой не беше чел материала ми. Тогава всичко беше в главата ми. Но правителството знаеше какви въпроси задавам и на кого. Искаха ме мъртъв.

Трейси се намръщи.

— Доста сериозно обвинение. Не забравяйте, че става въпрос за същото правителство, което се опита да ви спаси в Словакия. Ако толкова са ви искали мъртъв, защо да си правят труда?

— Искаха ме мъртъв — повтори Хънтър. — Но искаха да изглежда като нещастен случай. Затова нямаше стрелби и отвличания. А изтичане на газ.

— Я стига — каза Трейси. — Случва се да изтича газ.

— Именно. Само че това изтичане се случи само в моя апартамент и никъде другаде в сградата. Достатъчно въглероден окис, за да убие три пъти по-тежък от мен човек за по-малко от час. Знам го, защото толкова откриха в кръвта на котарака ми, когато той умря вместо мен. Аз бях останал у една приятелка.

Явно Хънтър беше онзи с деветте живота.

— Седмица по-късно едва не излетях с колата си от магистралата за Атлантик Сити.

— Какво стана?

— Воланът ми блокира. И докато се усетя, излетях по една изходна рампа и се забих в дърво. Извадих късмет. Само счупена ключица и няколко цицини. Но ако не бях излязъл на рампата, със сигурност щях да съм мъртъв. И вероятно щях да отнеса със себе си още куп хора. По-късно човекът от сервиза ми каза, че някой е бърникал в кормилната част и е пробил малка дупка, за да изтече спирачната течност. Преднамерен саботаж.

Едно мускулче на челюстта на Трейси започна да потрепва.

„Преднамерен саботаж. На кормилната част.“

Абсолютно същото й бе казал Грег Уолтън за пикапа на Блейк Картър в нощта на катастрофата. Нощта, в която умря Никълъс.

— Американците не бяха единственото западно правителство, играещо мръсно във войните за шистовия газ — продължи Хънтър. — Всички бяха вътре. Британците, французите, германците, руснаците. Противниците биваха принудени да млъкнат, избягваха се такси и богатите от върха на индустрията ставаха още по-богати, подобно на комари, пируващи с кръвта на беззащитно животно. Онова, което ме шокира, бяха огромните мащаби на корупцията. Както и фактът, че никой не говореше за нея.

— И защо е така според вас? — попита Трейси.

— Нямам представа. — Хънтър напълни отново чашата си. — Може би никой не обръща внимание. Или може би обръщат внимание, но някой им затваря устата.

— Тоест ги убива?

— Понякога — каза Хънтър. — Между другото, сигурен съм, че точно това е станало със Сали. Тя самата работеше доста по темата, докато бягах. Някой е решил, че е време да спре с въпросите. Някой, който го е по-малко грижа за външния вид, отколкото вашите господари от ЦРУ. Но понякога хората биват купувани. Което ме води до следващата глава — Група 99.

Трейси се наведе напред. Точно това беше очаквала. Именно тук се събираха всички неща и парчетата на пъзела започваха да си пасват.

— И тъй, аз си пиша материала, разкривам всички мръсни пари и мръсна политика около фракинга, опитвам се да остана жив. И докато правя проучванията си, попадам на куп различни антииндустриални групи. Повечето от тях са природозащитници, с добри намерения и лоша организация, които правят всичко по силите си да са трън в задника на гигантите в добива на шистов газ и правителствата, които им помагат да си пълнят джобовете. И изведнъж изниква тази група, която се различава от всички останали.

— Група 99 — каза Трейси.

Хънтър кимна.

— Група 99 започна да проявява интерес, когато беше открит шистов газ в Гърция. Носеха се слухове, че представители на бившето кралско семейство са сключили огромна частна сделка за продажба на големи площи земя за фракинг. Семейството беше на път да стане червиво с пари, както и един-двама корумпирани служители на властта, както и самите индустриалци, разбира се. Но обществото нямаше да получи никакви облаги от експлоатирането на природните ресурси. По онова време положението в Гърция беше доста лошо. Бедните бяха на прага на бунт. Именно тогава чух за първи път за Аполон — Алексис Аргирос — и Алтея, жена от Запада, вероятно американка, която осигурява пари за групата и може би дори командва парада. Група 99 промени правилата на играта. Те имаха напълно различни цели от всички други, обявяващи се срещу фракинга организации. Не им пукаше за околната среда. Искаха икономическо равенство и наказание за алчните на върха. Освен това действаха по напълно различен начин. Не забравяйте, че по онова време не прибягваха до насилие. Бяха много умни и чаткаха от технологии. Бяха солидно финансирани. Много добре организирани, но без йерархия. И действаха по целия свят. За мен всичко това ги поставяше в уникална позиция да атакуват фракинг индустрията, може би дори да я сринат или най-малкото да сложат край на корупцията поне в Гърция.

Хънтър си пое дъх за първи път от доста време. Едва сега Трейси забеляза колко уморен изглежда той. Беше чакал дълго време да разкаже историята си, а сега, когато това най-сетне се случваше, усилието като че ли изсмукваше всичките му сили.

— Разкажете ми повече за Алтея — каза Трейси. — За Кейт. През цялото време ли знаехте коя е?

Хънтър разтърка очи.

— Не. Отначало не знаех. Знаех, че Алтея е посетила принц Ахилеас в Сандхърст. Принцът е знаел за сделката на семейството му с Кранстън и явно съвестта му е проговорила. Алтея го е накарала да се заинтересува от Група 99. Мисля, че идеята е била той да им помогне да разобличат или саботират по някакъв начин уговорката. Но той се изнерви и промени решението си. Както и да е, заминах за Англия. За да се срещна с него.

— Значи сте се срещали с принц Ахилеас? — Трейси за първи път открито показа изненадата си.

Хънтър кимна.

— Разбира се. Взех интервю от него за материала си.

— Тогава ли се срещнахте с Боб Дейли?

— Не. Само с принца.

— И какво каза той?

— Не много, доколкото става въпрос за фракинга. Беше много депресиран. Мразеше Сандхърст. Момчето явно беше гей и това му навличаше неприятности. Освен това се беше отчуждил от баща си. А командирът му го мразеше в червата си.

— Франк Дориън… — промърмори под нос Трейси.

— Стана ми мъчно, когато чух, че Ахилеас е сложил край на живота си — каза Хънтър, загледан в капките вино по дъното на чашата си. — Но не се изненадах. Боб Дейли каза същото за него, когато се запознахме по-късно в лагера в Словакия. Хлапето беше измъчена душа. Двамата бяха приятели, ако искайте вярвайте.

— Знам — каза Трейси.

— Както и да е, Ахилеас така и не ми каза много за гръцката сделка. Каза ми обаче за Група 99. Беше направо запленен от темата. И ми показа снимка на техния представител, с когото се е срещнал — Алтея. Не беше най-добрата снимка, както знаете. Неясна, лицето й наполовина в профил. Но беше достатъчна, за да ме разтърси до дъното на душата.

— Защо?

— Защото осъзнах, че я познавам. И че моят материал ще стане много по-голям, отколкото съм си представял.