Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Безразсъдно (34)

33.

Лондон. Три месеца по-късно…

Трейси се разхождаше в Кенсингтън Гардънс и се наслаждаваше на есенната прелест на парка и изненадващо топлото септемврийско слънце. Носеше раирани панталони, напъхани в жокейски ботуши, тъмносин пуловер, син шал с щамповани котви и разкопчан шлифер. Тъмната й коса вече достигаше до раменете й за първи път от смъртта на Ник, а бузите й розовееха от здраве. Все още бе слаба — твърде слаба според докторите — но фигурата й започваше леко да се закръгля. Вече не беше скелетът от юни, в разгара на преследването на Алтея и Хънтър Дрексъл.

Беше късна сутрин в делничен ден. Децата отново бяха тръгнали на училище, а родителите им на работа след дългото лято. Но паркът си оставаше оживен. Местни жители разхождаха кучетата си, треньори загряваха с учениците си под буковете, възрастни двойки се разхождаха, хванати за ръце, или четяха вестници на дървените пейки. Разбира се, тук бяха и вездесъщите туристи, които се тълпяха на шумни групички около двореца с надежда да зърнат Уил и Кейт или поне да си направят селфи пред някогашния лондонски дом на принцеса Даяна.

Трейси също се чувстваше у дома тук. В този парк. В този град.

Открай време обичаше Лондон. Никълъс беше заченат тук и макар да бе избягала от града малко след това, измъчвана от проваления й брак с Джеф, тя знаеше, че е оставила част от сърцето си на това място. Колорадо бе ново начало, нов живот за нея и Ник. Благодарение на Блейк Картър това бе и радостен период в живота й. Но след като Ник си отиде и работата й за ЦРУ вече бе приключила, беше време да отвори нова страница.

Трейси си бе поиграла с идеята да се върне в Ню Орлиънс, където беше израснала. Или във Филаделфия, където бе щастлива за кратко време на младини. Преди самоубийството на майка й. Но Лондон я привличаше най-силно, Лондон сякаш я зовеше да се прибере у дома.

Изкачи хълма от Кенсингтън Хай Стрийт, мина покрай двореца и продължи наляво по пътеката, която водеше към мемориалната площадка „Принцеса Даяна“ и Нотинг Хил. Мъж в старомодно палто от туид стана от една пейка и й махна, докато тя приближаваше. Трейси му махна в отговор и ускори крачка.

— Много мило от твоя страна да го направиш. — Тя го поздрави топло с усмивка и прегръдка. — Сигурно имаш много по-важни неща за вършене, отколкото да обядваш с мен.

— По-важни от обяд с Трейси Уитни? — Генерал-майор Франк Дориън повдигна рунтави вежди. — Не мисля. Пък и не мога да се сетя за нещо по-забавно. Ще тръгваме ли?

Той сви ръка в лакътя и я предложи на Трейси. Беше старомоден, кавалерски жест, типичен за Франк, както тя вече знаеше. Смути се при мисълта колко силно се бе заблуждавала за него.

Генералът не бе имал нищо общо със смъртта на принц Ахилеас, макар да признаваше, че не харесвал момчето.

— Не беше заради това, че е гей. И пет пари не бих дал за това. Не можех да простя, че подкрепя Група 99, особено като се има предвид произходът му. Още преди да започнат с насилието, презирах техните идеи. Завист и огорчение, маскирани като борба за социална справедливост. Но след отвличането на Боб Дейли маските им наистина паднаха, поне за мен. Боб беше чудесен човек и приятел на Ахилеас. Как можеше да продължи да флиртува с тях след това… — Франк поклати гневно глава.

Именно Франк беше спасил живота на Трейси във вила Микеле. Франк беше застрелял Камерън Крю и бе сложил край на терора му. По-късно обясни на Трейси как той и шефовете му от МИ-6 до самия премиер започнали да подозират американското правителство и Камерън Крю в двойна игра по отношение на Група 99. Освен това запълни някои бели петна около Хънтър Дрексъл и мотивите на Кейт Еванс да въвлече Трейси в цялата история.

— Както знаеш, Кейт е била част от американския екип, който се е опитвал да те проследи по времето, когато двамата с Джеф сте били на първо място в списъка на най-търсените. Винаги се е възхищавала на ума ти, на способността ти да оставаш една крачка пред Управлението. Мисля, че си се превърнала в нещо като идол за нея. Някой, който изиграва ЦРУ в собствената му игра и печели. Един вид антигерой, ако искаш. Тя ти се възхищаваше.

— Имаше доста странен начин да го покаже — отбеляза Трейси.

Франк Дориън сви рамене.

— Не беше добре психически. Не бива да го забравяш.

В известен смисъл беше хубаво да знае всичко това. Кръгът най-сетне беше затворен. Но от друга страна, Трейси се чувстваше ограбена. Сега може би никога нямаше да разбере кой е отговорен за смъртта на Ник. Франк Дориън беше категоричен, че Кейт не е направила нищо, за да го нарани.

— Няма абсолютно никакви данни, които да я свързват с катастрофата — каза й Франк. — Всъщност сме сигурни, че по онова време е била в Европа. Грег Уолтън е изфабрикувал всички глупости, за да ти даде мотив да му помогнеш.

— Ако не е Кейт, тогава кой? — попита Трейси.

Франк поклати мило глава.

— Може би никой. Може наистина да е било нещастен случай, Трейси.

Сега това бе най-трудното за Трейси. Да живее с всички тези „може би“.

Днес обаче беше в добро настроение и бъдещето й се виждаше възможно. Двамата с Франк тръгнаха бавно през парка. Трейси се бе възстановила напълно от изпитанието в Лаго Маджоре, но докторите я бяха предупредили да не се натоварва и като никога тя следваше съвета им. Напрежението от последните шест месеца й се беше отразили тежко, но тя започна да го осъзнава едва след като всичко бе в миналото.

Сега с неохота трябваше да признае, че вече не е на двайсет и три. Стресът и изтощението вече не отскачаха от нея като хвърлени в реката плоски камъчета. А удряха. Болезнено.

— Изглеждаш чудесно — каза Франк. — Много френски.

Трейси се усмихна.

— Заради шала.

— Отива ти.

Няколко минути вървяха мълчаливо, а Трейси се беше облегнала на Франк като огъната от вятъра фиданка.

— Знаеш ли, май така и не ти благодарих както трябва — каза накрая тя.

— За какво?

Трейси се разсмя.

— Заради това, че ми спаси живота онзи ден. Ако не се беше появил… ако не беше застрелял Камерън…

— Хм — изсумтя намусено Франк Дориън. — Изобщо не трябваше да допускам да се стига дотам. Изобщо не трябваше да те губим от поглед.

— Искаш да кажеш, Джеф не трябваше да ме изпуска — закачливо рече Трейси.

— Не, не — отвърна Франк. — Не мога да допусна подобно нещо. Аз бях водачът на екипа. Отговорността е моя.

„Типичен британец — помисли си Трейси. — Толкова сдържан и дръпнат. Да не дава Господ да покаже емоция или да признае собствения си героизъм.“

Вече бяха стигнали върха на хълма. Франк я поведе към една свободна пейка, за да може Трейси да си поеме дъх.

— Предполагам, че си видяла това?

Той й подаде новия брой на „Таймс“.

— Не! — Трейси радостно взе вестника. — Тоест, прочетох статията онлайн, естествено. Но не съм я виждала отпечатана. Навсякъде вестникът беше разграбен.

Никой не бе по-изумен от Трейси да научи, че Хънтър Дрексъл е жив, че е оцелял от изстреляния от упор куршум на Камерън онази нощ във вилата. В края на краищата, Хънтър бе паднал на пода пред нея, беше видяла празнината в очите му. Ако някой я беше попитал, Трейси щеше да се закълне, че той е мъртъв. Но се оказа, че по време на вечерята под дрехите си е носел бронежилетка. Ироничното бе, че я е сложил, за да се защити от нея, а не от Камерън Крю. Но така или иначе, тя бе спасила живота му.

Трейси научи с огромно облекчение, че Дрексъл е жив. Но въпреки това си оставаше със смесени чувства към него и към това на какво всъщност беше верен. Хънтър не бе казал на МИ-6 нищичко за местонахождението на Кейт Еванс и беше твърдо решен тя да не си плати за убийството на Боб Дейли — уж негов приятел — и за кибератаките на Група 99, организирани от нея. И макар да не бе замесен в смъртта на Сали Фейърс или Елен Фубур, за Трейси той бе свързан с тези трагични събития по начин, който не го правеше симпатичен и не събуждаше доверие.

От друга страна, той бе минал през ада и бе рискувал много, за да може „Крю Ойл“ да си получи заслуженото и да разкрие истината както за световната фракинг индустрия, така и за Група 99.

За съжаление, това не бе цялата истина.

Трейси развълнувано отвори вестника и прегледа първите четири страници, посветени изцяло на статията на Хънтър. В нея имаше твърде много бомби, но най-шокиращото за Трейси бе онова, което беше пропуснал.

Не се споменаваше нито думичка за ролята на президента Хейвърс в корупционните практики, нито пък за издънилата се спасителна операция в Словакия. Вместо това бе скалъпена някаква история как Хънтър успял да избяга, докато го прехвърляли от един лагер на Група 99 в друг. Даже по-лошо — той твърдеше, че е работил заедно с ЦРУ, докато бягал от Група 99, като помогнал да примамят водача на групата Алексис Аргирос, известен като Аполон, в капан, довел до смъртта му при атака с безпилотен самолет. Имена и места бяха спестени като „секретни“, което правеше цялата история удобно невъзможна за проверка. Междувременно Грег Уолтън и екипът му излязоха от всичко това чисти като сълза, а самият Хънтър бе представен и възхваляван като герой.

Трейси поклати глава.

— Още не мога да повярвам, че се е продал.

— О, не бих се изразил точно така — рече Франк. — Администрацията на Хейвърс изобщо не е толкова лоша, колкото я рисуваше Дрексъл. В крайна сметка тя просто е уредила по втория начин няколко сделки в интерес на американски компании. Ние самите също не сме цвете за мирисане.

— Не се и съмнявам — каза Трейси. — Но някой трябва да го каже!

— Сали Фейърс се опита — напомни й Франк. — И виж какво й се случи.

Трейси му върна вестника. Продължиха нататък.

— Мислиш ли, че американците са убили Сали? — попита Трейси.

Франк поклати глава.

— Не. Сигурни сме, че Крю е наредил удара в Брюж. Както и срещу Елен. Виждаш ли, Хънтър е споделял и с двете.

— Кейт не се споменава в статията — каза Трейси. — След всичко, през което преминахме. Името Алтея напълно липсва.

— Дрексъл настоя тя да остане настрана. — За първи път Дориън звучеше вбесен като Трейси. — Това беше условието му, за да си затваря устата за Словакия и президента. Знаем, че й е дал над един милион долара от печалбите си на покер, вероятно за да започне нов живот някъде. И в крайна сметка всички имат интерес да забравят за нея и да се съсредоточат върху Аргирос. Безпилотният удар срещу Аполон беше успех. Изпускането на Алтея беше провал. След смъртта на Крю и Аргирос Група 99 е като с прерязани сухожилия. Хънтър Дрексъл е герой, президентът също. Всички са победители.

— Кажи го на вдовицата на Боб Дейли — горчиво отвърна Трейси. — Или на родителите на горките деца от „Кемп Парис“.

— Съгласен съм, скъпа — рече Франк. — Не е честно. Но пък животът по принцип рядко е честен, нали така? А, ето че пристигнахме. „Шез Патрик.“ Надявам се, че си гладна.

Завиха зад ъгъла и се озоваха на очарователна калдъръмена уличка. На няколко метра пред тях имаше невероятно хубав френски ресторант със синьо-бели платнени сенници над масите отвън, с прости плетени столове и саксии със самакитка над отворената врата. Трейси долови възхитителен аромат на чесън и бяло вино, от който устата й се напълни със слюнка.

Вътре заведението беше претъпкано. Възрастен французин пое палтото и шапката й. Мъжът се канеше да вземе тежкото палто и на Франк, когато телефонът му иззвъня.

— Извинявай — каза той на Трейси и забърза навън. — Ти влизай. Няма да се бавя.

Трейси последва оберкелнера през ресторанта. Мина покрай масите с карирани покривки и бъбрещи клиенти и стигна до закътана маса в самостоятелна ниша в ъгъла.

Джеф Стивънс вдигна очи и се усмихна.

— Здравей, Трейси.