Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Безразсъдно (12)

11.

Пламнала от ярост, Трейси излезе на Рю дьо ла Кроа Руж.

По тротоара се беше натрупала тънка покривка нов сняг и духаше пронизващ вятър, докато пресичаше улицата към катедралата „Сен Пиер“. Кръвта й беше така кипнала, че почти не усещаше студа.

„Арогантен задник! Как смее?“.

Мосю Жерал Льо Ду, управляващият партньор на „Ронд Суис Приват Банк“, се държа по възможно най-сексисткия, надут, високомерен и като цяло противен начин по време на кратката им среща в кабинета му. Напомняше на швейцарска версия на Кларънс Дезмънд, старшия вицепрезидент на „Фидушиъри Банк енд Тръст“ във Филаделфия, в която Трейси беше работила като компютърен специалист преди цяла вечност. Дори тогава гледаха на Дезмънд като на динозавър с постоянните му намеци, потупвания по коляното и „безобидни“ шеги, нарочно предназначени единствено за момчетата. А ето че мосю Льо Ду, на върха на новата модерна епоха на банковото дело и прозрачността, продължаваше да развява знамето на надутите шовинисти по целия свят.

С какво да помогна на такава прекрасна дама?

Вие, дамите, си имате вашите тайни, госпожице Уитни. Ние също трябва да имаме нашите.

Боя се, че не познавате нашите банкови закони в Швейцария, млада госпожице. Но аз изобщо не съм задължен да ви предоставям информация за частните ни клиенти, още по-малко видеозаписи.

Предполагам, че ще пазарувате, докато сте на гости в прекрасния ни град?

„Противен дребосък.“

Може би нямаше да приеме толкова зле тази безполезна среща, ако останалите дела в Женева бяха по-резултатни. Посещенията й при вдовицата, любовницата и секретарката на Хенри Кранстън бяха допринесли за изграждането на портрет на човек, който бе толкова гаден, че беше истинско чудо, че не са го взривили още преди години. Покрай жените, на които беше изневерявал, бизнес партньорите, на които бе въртял номера, и подчинените си, които тормозеше, списъкът на враговете на Хенри Кранстън бе дълъг колкото двете ръце на Трейси. И въпреки това нямаше нищо, което да го свързва с Алтея или с Група 99, ако не се брои естеството на бизнеса му.

Група 99 обаче вече бе поела официално отговорността за убийството му пред очите на всички, макар че самата Алтея си остана многозначително мълчалива. Нямаше загадъчни съобщения до ЦРУ или швейцарските служби. Трейси беше направила обичайното претърсване на хотели и къщи за гости и бе проверила задълбочено всички резервации на самолети и влакове, както и на колите под наем, но Алтея, подобно на липсващите четири милиона на Хенри Кранстън, сякаш се бе изпарила.

Определението „изобретателна“ на Грег Уолтън звънеше в ушите на Трейси, когато тя се свърза с двама стари познайници от дните й на измамница. Пиер Бонсен беше бивш банкер, който от време на време се изявяваше като крадец, макар че самият той никога не бе използвал тази дума. Истински магьосник с всякакви финансови модели и дяволски добър разбивач на алгоритми, Пиер се възприемаше като някакъв нестандартен шахматист, объркващ машината на международната банкова система. Трейси го беше помолила да се опита да намери някакви свидетелства, че Алтея е прониквала в системите на „Ронд“.

Беше попитала и другия си стар приятел — Джим Кейдж, търговец на яхти през деня и разбивач на сейфове през нощта, дали някой от познатите му не знае нещо за жена, занимавала се с експлозиви през седмиците преди смъртта на Кранстън.

— Би трябвало да е американка, добре образована, привлекателна и богата. Висока и с кафява коса, макар че е възможно да е променила външността си.

За огромно разочарование на Трейси, двамата удариха на камък. Системите на „Ронд“ наистина са били атакувани и вероятно компрометирани.

— За съжаление, случвало се е четири пъти за последните шест седмици — обясни Пиер Бонсен. — Всяка атака би могла да е дело на твоето момиче, но няма как да разберем. Живеем в ерата на хакерите, Трейси. Знаеш го. Днес подобни кибератаки са ежедневие за всички големи банки.

Джим Кейдж също не я зарадва.

— Няма жена с това описание, която да е доставяла оборудване за създаване на бомби — каза й той в своя луксозен модернистичен кабинет с изглед към езерото. — Никаква жена, с каквото и да е описание.

Джим Кейдж беше красив по един класически начин, като застаряващ театрален идол — висок, малко прекалил с тена и с изключително бели зъби. Открай време си падаше по Трейси и беше доволен да види колко добре се е справяла през годините. Виждаше му се доста поотслабнала. Зелената рокля от кашмир, която бе облякла днес, очертаваше ребрата й — гледка, която някои мъже харесваха, но бе малко прекалена за Джим. Въпреки това Трейси си оставаше зашеметяваща. Най-вече заради тези нейни очи като изумруди. Или бяха от нефрит? Така или иначе, сега те го гледаха с укор. Беше се надявала на по-добри новини.

— Проблемът е, че ние с теб сме от старата школа, Трейси. Още обичаме да правим нещата лично. Да говорим с експертите, с хората на изкуството. А Група 99 не са такива, нали? Те са хлапета. Онлайн можеш да си намериш всичко нужно, за да си направиш бомба. С романтиката е свършено.

„Алтея не е хлапе — помисли си Трейси. — А в смъртта на Хенри Кранстън няма никаква романтика.“ Но той беше прав. Алтея бе твърде умна, за да рискува да бъде видяна или да оставя улики, когато не е необходимо да го прави.

Сега, сгушена в палтото си, докато приближаваше моста към Сен Жерве льо Берг, Трейси направи нещо, което мразеше — призна поражението си. Щеше да остане много изненадана, ако Алтея или липсващите четири милиона на Хенри Кранстън са още в Женева или дори в Европа. Снизходителното отношение и обструкциите на мосю Льо Ду в банката бяха горчивата черешка на една и без това крайно разочароваща торта. Цялото пътуване на Трейси се оказа пълна загуба на време.

— Ехо, внимавайте!

Така беше потънала в мислите си, че не гледаше къде ходи и се блъсна неочаквано и силно в някакъв мъж на тротоара. От удара изгуби равновесие и изпусна куфарчето, което, както и можеше да се очаква, се отвори и навсякъде се пръснаха листа.

— Дайте да ви помогна — каза мъжът, докато Трейси се втурна да събира документите. Английският му беше първото, което я изненада. Второто бе усмивката му — широка и искрена, от която цялото му лице сякаш грейваше.

— Благодаря — смутено промърмори Трейси. Двамата успяха да съберат всички разпилени листа. — Ужасно съжалявам — каза тя, след като приключиха. — Бях се отнесла.

— Личеше си. — Мъжът продължаваше да се усмихва. Докато й подаваше наръч писма, той забеляза името на едно от тях и погледна изумено Трейси. — Да не би… вие да не би да сте Трейси Уитни?

Трейси се намръщи.

— Познаваме ли се?

— Още не. — Усмивката му стана още по-широка. — Но мисля, че трябваше да се срещнем следващата седмица в Ню Йорк. Аз съм Камерън Крю.