Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Безразсъдно (26)

25.

— Сигурна ли си, че няма да дойдеш с мен до летището?

Камерън стоеше до мерцедеса си в алеята на френския си замък. Трейси беше излязла да го изпрати.

— Или още по-добре до Ню Йорк?

— Скоро. Обещавам. — Тя го целуна. — Първо имам да довърша някои неща.

След петдневна почивка в имението на Камерън край Париж, прекарана в сън, четене и глезене, Трейси се чувстваше по-добре. В същото време — леко отегчена и изгаряща от желание да се захване отново с издирването на Алтея и Хънтър преди Джеф да е обрал прекалено много от лаврите.

Вчера я посети Грег Уолтън. Макар и неохотно, Камерън се остави да бъде убеден да го пусне. Онова, което й съобщи, беше меко казано обезпокояващо.

— Знаем със сигурност, че Хънтър Дрексъл е посещавал „Кемп Парис“ най-малко четири пъти през дните преди стрелбата. Видели са го много очевидци. Представял се за театрален продуцент на име Лекс Брайтман и предложил работа на някои от младежите. Включително на Джак Чарлстън.

— Сина на Ричард Чарлстън.

— Именно. Наследникът на „Брекън Нечъръл Рисърсес“ и първата жертва след горката учителка на паркинга. Няма никаква добра причина Дрексъл да е бил там, Трейси — мрачно рече Грег. — Или поне аз не мога да се сетя за такава.

— Не — промърмори Трейси. — И аз не мога.

— Разкажи ми за Монмартър — каза Грег. Смяната на темата беше така неочаквана, че изненада Трейси. Което по всяка вероятност бе и целта му. — Била си там, нали? Когато са започнали да стрелят.

— Явно знаеш, че съм била — отвърна Трейси.

— Хънтър появи ли се на играта?

— Не. Но го очакваха. И той още използваше името Лекс Брайтман. Очевидно не съм била единствената, която е знаела това. Онзи с мотора, който и да е той, е бил там заради него.

— Кой ти каза това? — лукаво попита шефът от ЦРУ. — Джеф Стивънс ли?

Трейси въздъхна. Вече май нямаше особен смисъл да отрича.

— Предлагам ти да бъдем честни един към друг, Трейси. Знам, че не мога да се доверя на англичаните. Но трябва да имам доверие на теб.

— Добре — отвърна Трейси. — Стига да е двупосочно.

Грег се ухили и Трейси си спомни какво у него й беше харесало в началото.

— Ще ти покажа моето, ако ти ми покажеш своето.

И Трейси разказа на Грег за разговора си с Джеф, като спести само безпочвените му подозрения за Камерън и личните думи за сина им.

— МИ-6 имат снимки на Хънтър с млада френска студентка. Вероятно е бил прострелян в крака и момичето му е помагало. Предполагат, че се е насочил към Белгия. Това бе последното, което чух преди… — Тя докосна главата си там, където косата й скриваше шевовете.

— Е, да те запозная с развитието. — Грег вече не се усмихваше. — Момичето, Елен Фубур, е мъртво.

Трейси го изгледа с ужас.

— Какво е станало?

— Била е отровена. Сестра й я открила с лице в купа спагети. Погълнала е количество полоний, достатъчно да убие вол.

— Знаем ли кой…?

— Никога не знаем кой — мрачно рече Уолтън. — Знаем само, че ако срещнеш Хънтър Дрексъл, умираш. Между другото, наистина е отишъл в Белгия. Сали Фейърс се е срещнала с него там. Откарала го до Брюж.

— Как е Сали? — Трейси се оживи. — Сега направо с теб ли се свързва?

— Не. Тя също е мъртва.

Ужасена, Трейси се заслуша в подробностите.

— Някой е изпреварил полицията на местопрестъплението. Разчистили са мястото така, че не са оставили нито отпечатъци, нито нещо друго. С изключение на трупа на Фейърс.

— Недей. — Трейси трепна. По някакъв начин смъртта на Сали правеше целия този кошмар много по-личен. — Ами Хънтър?

— Изпарил се е — каза Грег. — Наш екип го издирва. Но този тип е по-хлъзгав от змиорка в казан с олио. Предполагаме, че е напуснал Белгия. Във всеки случай, така и не се е върнал в бунгалото, което са наели с Фейърс.

Трейси обмисли мълчаливо чутото.

— Защо агент Бък толкова искаше да ме държи настрана от издирването на Дрексъл? — директно попита тя. — Всеки път, когато го питах нещо, ме отрязваше.

— Защото беше опасно — просто отвърна Грег. — Когато те завлякох в това, идеята беше да намериш Алтея по електронните й следи. Исках да си в безопасност от другата страна на екрана. А не на терен с всичките му опасности.

— Но ти ме изпрати в Женева, Грег — напомни му Трейси.

— Знам. И може би не биваше да го правя. Но това е различно. Хънтър Дрексъл е опасен човек, Трейси — каза Уолтън. — Не е такъв, какъвто изглежда. Смятаме, че от самото начало е бил част от Група 99.

— Възможно е — призна Трейси.

— Повече от възможно. Смятаме, че е инсценирал собственото си отвличане, за да привлече вниманието към Група 99. Според нас той е съучастник в смъртта на Боб Дейли и може би двамата с Алтея са планирали всичко заедно. Все още не можем да го свържем с бомбената атака в Женева, но и това ще стане. Знаем, че е бил в Ньой. Най-вероятно някой негов приятел от Група 99 е убил абсолютно невинната Елен Фубур, чието единствено престъпление е било, че се е опитвала да му помогне. И смятаме, че друг е премахнал Сали Фейърс.

— Защо?

— Вероятно защото и двете жени са знаели твърде много. Може би накрая са разбрали какво представлява всъщност.

Трейси разтри слепоочията си. Изведнъж се почувства ужасно уморена.

— Какво искаш от мен?

— На първо място, честност. Каквото и да научиш за Дрексъл от Стивънс или от някой друг, искам да споделиш информацията с мен или с агент Бък.

— Джеф не се е обаждал от онази нощ — каза Трейси, без да може да скрие разочарованието в гласа си. Несъмнено той вече знаеше, че е била нападната. Англичаните със сигурност му бяха казали. Но въпреки това той не се беше опитал да я посети в болницата или по-късно. От това я болеше.

— Ще се обади — каза Грег. — Междувременно, иди отново в Ньой и при другите ти връзки в Париж, които биха могли да ни помогнат. След като истерията около стрелбата утихне и медиите насочат вниманието си към следващата история, Дрексъл най-вероятно ще се върне. Не мисля, че е приключил тук.

Отрезвяваща мисъл.

След като Камерън заминаваше, Трейси можеше да се посвети изцяло на издирването на Хънтър Дрексъл. Вече не ставаше въпрос само за Ник и какво би могъл да й каже Хънтър за Алтея. Вече ставаше въпрос и за Сали Фейърс. Както и за Елен Фубур и всички други хора, изгубили живота си, защото по един или друг начин се бяха изпречили на пътя на Хънтър Дрексъл.

„Горката Сали.“ Тя обичаше Хънтър по същия начин, по който Трейси обичаше Джеф.

Разликата беше, че Сали му се доверяваше.

Трейси нямаше намерение да повтаря тази грешка.

 

 

— Обещай ми, че ще си починеш добре. Че няма да се напрягаш прекалено — каза Камерън, след като затвори вратата на колата и надникна през прозореца, за да се сбогува.

— Обещавам — рече Трейси.

След като се разделиха, тя се върна в къщата и взе телефона.

„Кого познавам в Париж, който би могъл да е видял Лекс Брайтман? Къде би се подвизавал един богат, хомосексуален театрален продуцент, който си пада по покера?“.

Няколко часа по-късно Трейси спря пред бижутерийния бутик на един стар приятел на левия бряг на реката.

Не защото си мислеше, че Хънтър би могъл да е един от клиентите на Ги дьо Лафайет. А защото Ги беше самият епицентър на парижкия театър — знаеше всички клюки и новини, свързани с богатите и прочути жители на левия бряг.

Трейси му описа Хънтър.

— Вероятно се е подвизавал под името Лекс Брайтман. А може би Хари Греъм или някакъв друг псевдоним. Изключително важно е да го открия.

— Странно — рече Ги.

— Кое му е странното?

— Джеф ми спомена абсолютно същото име преди няколко дни.

— Джеф ли?

— Да. Каза ми, че вие двамата работите заедно. Нещо „строго секретно“. — Старецът й намигна заговорнически.

— Нима? — „Малкият гаден подлец. Върнал се е в Париж, а дори не си направи труда да се обади.“

— Трейси, скъпа, кажи ми, че двамата отново сте се събрали — прочувствено каза Ги. — Ако наистина е така, ще мога да умра щастлив, честно.

Дребният бижутер плесна с ръце, после заподскача като малко дете, което има неотложна нужда да посети тоалетната, и загледа умоляващо Трейси с блестящите си дяволити очи.

Трейси не споделяше ентусиазма му.

— Кога е идвал Джеф?

— Дойде да ме види преди няколко дни, Бог да го благослови. И изглеждаше толкова добре, направо да не повярваш! Този човек е неподвластен на времето. Важи и за двама ви.

Трейси го изгледа кръвнишки.

„Да работим заедно. Ще бъде като в доброто старо време.“ Дотук с бомбастичните глупости! Джеф работеше сам. Или по-лошо, още действаше като кученце на Франк Дориън. Е, тази игра беше за двама.

Изпита прилив на гняв, като удобно забрави, че тя също беше дошла сама при Ги и току-що се бе съгласила да съобщава всичко научено на ЦРУ.

Проблемът с използването на старите контакти, за да помогне на Грег Уолтън, беше в това, че те бяха контакти и на Джеф.

— Значи Джеф те е питал за същия човек?

— Да.

— И ти какво му каза?

— Пратих го при мадам Дюбоне, естествено. — Ги се усмихна. — Доколкото разбрах, става въпрос за комарджия?

— Наред с други неща — каза Трейси.

— Всеки сериозен играч на покер в Париж рано или късно стига до Дюбоне. Джеф не ти ли го е споменавал?

— Трябва да му е излязло от ума — отвърна през зъби Трейси.

 

 

Мадам Дюбоне беше беззъба стара вещица, която прекаляваше с ружа, лъхаше на виолетки и „Житан“ и носеше блузата си разкопчана достатъчно ниско, че да разкрие пищно деколте. Имаше дълбок, сериозен глас и дрезгав смях, а изкривените й, прошарени с вени ръце бяха окичени с диаманти колкото раковини.

Въпреки напредналата възраст обаче, тя определено се смяташе за сексуално привлекателна. Трейси моментално си я представи омаяна от Джеф. И несъмнено от красивия Хънтър Дрексъл, ако Ги беше прав и той наистина е идвал тук.

— Приятелят ви ми съобщи, че ще дойдете — каза й мадам Дюбоне, вирнала дългия си нос. Очевидно не си падаше по компанията на по-млади и привлекателни жени.

— Приятелят ми? Ги ли имате предвид?

— Ги? Кой е Ги? Не! Американецът. Мосю Бауърс.

„Господин Бауърс.“ Трейси мислено се усмихна.

Джеф отдавна не беше използвал това име.

— Чудесен мъж. — Очите на мадам Дюбоне направо заблестяха.

— Между другото, кога се отби господин Бауърс? — попита Трейси.

— Не е ваша работа — рязко отвърна старицата. — Важното е, че ме предупреди. „Ще дойде да ви пита за любовника си“, така ми каза. И ето ви тук.

Трейси се намръщи неразбиращо.

— Любовникът ми?

— A, oui! Разбира се, че за любовника ви! Мосю Греъм. Не че сте единствената му приятелка, разбира се. Всеки, който е достатъчно богат да играе на масата на Албер Дюма, държи толкова жени, колкото са пчелите в един кошер. Бръм-бръм-бръм.

Устата на мадам Дюбоне се сбърчи гротескно, докато издаваше бръмчащия звук на пчела.

— Разбира се, аз не давам оценки — добави тя и изгледа Трейси така, както главен готвач би изгледал плъх в кухнята си. — Но в Париж имаме правила, дори за любовниците.

Трейси събра две и две. Джеф се беше досетил, че тя ще иде при Ги и че в крайна сметка ще го последва тук. Затова бе подхвърлил на мадам Дюбоне информация за Хънтър, после бе убедил дъртата вещица, че Трейси е някаква досадница, дошла да причинява неприятности на Хари Греъм.

— Мадам — твърдо рече Трейси. — Приятелят ми мосю Бауърс е сгрешил. Не съм любовница на мосю Греъм. Или на когото и да било, между другото.

Без да обръща внимание на протестите на Трейси, мадам Дюбоне размаха артритен пръст пред лицето й, като едва не я ослепи с огромния си искрящ диамант.

— Знаете ли, шери, не е хубаво да впримчвате джентълмен, като заплашвате да идете при жена му. — Мадам Дюбоне зацъка с език и поклати глава, след което обяви: — Не одобрявам подобни неща.

Трейси се опули. „Леле, Джеф здравата се е потрудил.“

— Мадам, уверявам ви, че грешите. Първо, мосю Греъм, както се нарича, не е никакъв джентълмен. Второ, не е женен. Макар че може да сте права относно пчелите — добави тя, спомняйки си какво й беше казала Сали Фейърс за безбройните любовници на Хънтър. — Във всеки случай, аз не съм негова любовница, както много добре знае моят „приятел“ господин Бауърс. Истината е — Трейси понижи глас, — че работя за американското разузнаване.

Мадам Дюбоне се усмихна снизходително.

— Vraiement? Le C.I.A.?^[1]

— Точно така — каза Трейси, доволна, че е изяснила недоразумението. — Работя за ЦРУ.

— А аз пък работя за НАСА, мадмоазел. — Старицата се изкиска на собствената си шега. После устните й отново се свиха. — Както вече казах, не обсъждам личния живот на клиентите си. Мариан ще ви изпрати до изхода.

 

 

Джеф се обади на Трейси точно когато тя излизаше от жилищната сграда на мадам Дюбоне.

— Скъпа! Как е главата ти?

— Не ми викай „скъпа“ — избухна Трейси. — Казал си на дъртата вещица, че спя с Хънтър Дрексъл, така ли?

Джеф се изкиска.

— А, милата мадам Дюбоне. При нея ли си ходила?

— Разбира се, че отидох. Знаел си, че ще го направя.

— Не се ядосвай, ангел мой. Не съм казвал, че спиш с него. Не точно…

— Е, каквото и да си казал „точно“, беше достатъчно да ме изритат. И какво „точно“ ти каза тя, че така искаш да го скриеш от мен?

— Нищо!

— Стига глупости, Джеф. Говоря сериозно. Ясно е, че тя познава Хънтър. Срещала се е с него. Какво знаеш? Кога за последно е бил при нея?

— Нямам представа.

— Лъжеш.

— Трейси, скъпа, какъв е смисълът от този разговор щом отказваш да повярваш и на една моя дума?

— Правилно — каза Трейси вбесена и затвори.

Джеф моментално й звънна отново.

— Значи вече напълно си се възстановила?

Трейси прехапа устна. Желанието да му затвори отново бе почти неудържимо, но трябваше да разбере какво знае той.

— Да, благодаря. Много мило, че дойде да ме посетиш — ехидно добави тя.

— Исках да дойда. — Джеф звучеше истински засегнат.

— И защо не го направи?

— Изникна нещо.

— Винаги изниква нещо — горчиво рече Трейси.

— Хей, чакай малко — запротестира Джеф. — Не е лесно, когато приятелят ти слага в болницата охранители като ротвайлери, а после те отмъква в кулата си в гората като някакъв проклет Рапунцел!

Трейси пое дълбоко дъх и преброи до три.

— Къде си?

Джеф й каза.

— Чакай ме след двайсет минути при Елиз Сен Луи дез Инвалид.

— Елиз какво? — попита Джеф.

— Просто бъди там.

 

 

Слабо позната на туристите, църквата „Сен Луи“ с нейния великолепен златен купол се гушеше дълбоко в комплекса, известен като Дом на инвалидите. Проектирана от архитекта Жул Ардуен-Мансар, тя била поръчана през седемнайсети век от Луи XIV като храм, предназначен специално за войници. Всеки камък — от окичените със знамена стени до криптите, пазещи останките на френски генерали, беше пропит с военна история. Но този следобед, подобно на повечето други, църквата бе почти пуста; само неколцина смълчани поклонници бяха коленичили дискретно на скамейките или палеха паметни свещи.

Джеф видя Трейси веднага щом пристигна — беше коленичила сама в един страничен параклис. Той се прекръсти, коленичи до нея и прошепна в ухото й:

— За какво се молиш?

— За сила — шепнешком отвърна Трейси. — Обикновено ми е нужна, когато ти си наоколо.

— Как си? — попита Джеф, без да обръща внимание на хапливата забележка.

— Добре.

— Казаха ми, че си била в кома.

„И ти въпреки това не дойде“ — помисли си Трейси.

— Добре съм, Джеф — каза на глас тя. — Не сме тук, за да говорим за мен. Къде беше?

— В Брюж.

Джеф бе приел съвета на Франк Дориън да не казва на Трейси за пътуването си до Стиймбоут. По-късно щеше да има достатъчно време за това.

— Видя ли Дрексъл?

— Да.

— А знаеш ли за Сали Фейърс?

Джеф поклати мрачно глава.

— Да.

Клисарят, който лъскаше олтара и свещниците, ги изгледа укорително. Джеф сниши глас.

— Ужасна работа.

— Някаква идея кой го е направил?

— Е, не беше Хънтър — прошепна Джеф. — Следях го, когато се е случило. Спечели много на покер в стария град, после се срещна с някаква жена. Трейси, почти съм сигурен, че беше Алтея.

Очите й се разшириха.

— Сериозно ли говориш?

Джеф описа възможно най-подробно жената, с която се бе срещнал Хънтър, както и разговора им.

— Приятелят ти — генерал Дориън, се обади да ми каже за убийството на Сали, преди да чуя нещо повече. Но го чух да я нарича „Кейт“. На два пъти.

Кейт. Име. Истинско име. За първи път Алтея ставаше нещо повече от сянка. Може би не беше кой знае какво. Но все пак нещо.

— Караха се. Ако не знаех нищо, щях да предположа, че е любовна разправия. Той се опитваше да й даде пари, а тя не ги приемаше. Беше разстроена, когато си тръгна.

— Каза, че си я проследил, нали?

— Да. Дориън поиска. Но я изпуснах на един площад. Градчето е малко, но е като лабиринт, особено през нощта.

— Помня — каза Трейси. За момент помежду им премина топлина, искра на споделена носталгия по един друг живот. Но бързо изчезна.

— Твой ред е.

— Нямам нищо за разказване — рече Трейси. — Възстановявах се от сериозна рана на главата, забрави ли? Бях извън играта.

Джеф я погледна с обич.

— Опитай този номер с някой, който не те познава, скъпа. Нямаше да идеш при Ги или мадам Дюбоне, ако не работеше. Нямаше да знаеш и за Сали Фейърс. Е, какво става?

Трейси му каза за последните теории на ЦРУ. Че Хънтър Дрексъл определено е замесен в стрелбата в Ньой. И че вероятно има пръст и в смъртта на Сали. И на Елен.

— Не знаех за студентката. Тъжно… — Джеф се намръщи.

— Усещам ли някакво „но“?

— Не знам. — Той се вгледа в Трейси. — Хънтър очевидно е свързан по някакъв начин с Група 99. Не е онзи, за който се представя.

— Съгласна съм.

— Американците и англичаните вече са го нарочили. И вероятно са прави. Но нещо не пасва.

— Точно така — прошепна Трейси. — Като факта, че не е застрелял Сали Фейърс.

— Именно.

— А Франк Дориън е научил за убийството й минути след извършването му.

Джеф кимна.

— И аз си помислих същото. Може да е наблюдавал къщата.

— В такъв случай би видял кой го е направил. Но арестувани няма.

— И за това си помислих.

— Но още му имаш доверие, така ли? — Трейси го погледна право в очите. Джеф отвърна на погледа й. Ужасно му се искаше да й разкаже всичко. Трябваше да напрегне цялата си воля, за да не го стори.

— Познаваш ме — каза той. — Не се доверявам на никого. А ти?

— Мисля, че Грег Уолтън е свестен тип — каза Трейси. Нямаше намерение да споменава отново името на Камерън пред Джеф. Беше си научила урока от миналия път. — Между другото, казах му, че ще му предавам цялата информация, която ми дадеш. Тъй като сме така „открити“ един с друг.

— Недей — каза Джеф настоятелно. — Каквото стига до Уолтън, стига и до Милтън Бък — обясни той, като изплю името на агента на ФБР сякаш беше отрова. — Никога не забравяй това, Трейси. Никога.

Трейси бе изненадана. Джеф имаше толкова причини да не харесва агент Бък, колкото и тя. В края на краищата, ако зависеше от Бък, Джеф щеше да бъде оставен да умре от ръцете на Даниел Купър, прикован на кръст в затънтен обор в България. Но в миналото винаги Трейси беше онази, която се страхуваше от Милтън Бък. Джеф се отнасяше към него почти като към виц.

Нима нещо се бе променило?

— Предполагам, че англичаните знаят за Кейт? — смени темата тя.

— Да. Казах на Франк Дориън всичко, което току-що казах и на теб. МИ-6 работят вече седмица и търсят всички с името Кейт от миналото на Хънтър.

— Откриха ли такива?

— Цял куп. Казвам ти, в сравнение с Дрексъл, Меджик Джонсън е като будистки монах. Но никоя не изпъква особено. Засега.

— Добре. — Трейси отново се прекръсти и стана. — Аз ще се заема.

Джеф сложи ръка върху нейната.

— Не ми изчезвай, Трейси. Мисля, че Хънтър се е върнал в Париж, защото е замислил още някаква атака. Онази глупост с „материала“ е само прикритие.

Трейси кимна. Образът на Хънтър Дрексъл като невинен дързък журналист вече бе просто неправдоподобен. Прекалено много хора бяха загинали.

— Опитва се да накара Кейт, която и да е тя, да му помогне. Не бива да се приближаваш прекалено близко до тази жена. Събудиш ли подозренията й, можеш да се окажеш в съвсем реална опасност.

— Да не мислиш, че не го знам? Миналата седмица по това време бях в кома — напомни му Трейси. — Правя го заради Ник, Джеф. Това е единствената причина.

Джеф я проследи с поглед как излиза от църквата с наведена глава като анонимна вдовица от война.

„И в известен смисъл е точно такава — тъжно си помисли той. — Целият й живот е една дълга война. И тя изгуби толкова много хора, които обичаше.“

Точно сега изпитваше огромна обич към нея.

Дори при Джеф Стивънс имаше моменти, когато лъжите не идваха лесно.

 

 

— Здрасти, свързахте се с Джеф. Оставете съобщение.

Франк Дориън беше раздразнен. Вече за трети път днес не успяваше да се свърже със Стивънс.

След Брюж Франк беше сигурен, че Стивънс е отново на борда. Че досадното му своеволие е под контрол. Но това беше преди Джеф да се срещне отново с Трейси Уитни.

Трейси определено се оказа полезна на Франк Дориън, макар и да не го знаеше. Връзката й със Стивънс бе осигурила огромно предимство за МИ-6. Но информацията си имаше цена. Когато Трейси и Джеф се събираха, нищо не беше предвидимо. А залозите едва ли можеха да са по-високи.

Франк Дориън усети за първи път как истинският страх запърха в стомаха му подобно на пеперуди, съживени от топлината на слънцето.

Погледна часовника си и се затича към хотела на Джеф.

 

 

— Кога за последен път се чухте с Трейси?

Цялото тяло на Милтън Бък беше напрегнато от раздразнение и негодувание. За какъв се мислеше Камерън Крю, че да го прекъсва насред важна среща с френското разузнаване?

— Вече ви казах. В момента не мога да говоря.

— Изобщо не ми пука какво сте ми казали, агент Бък. Не мога да се свържа с нея и искам отговори. Веднага!

„Арогантен задник. Не съм някой от подчинените ти.“

— Ще ви се обадя, когато срещата приключи — отвърна през зъби Милтън.

— Не си правете труда — рязко каза Камерън. — Ще отнеса въпроса по-горе. И без това се чудя защо реших да говоря с вас. И двамата знаем, че Уолтън движи нещата.

И затвори на бесния Милтън Бък.

 

 

— Видях я преди два дни. Всичко е наред — увери го Грег Уолтън. — Не очаквам всеки ден да се свързва с нас.

— Аз пък очаквам — троснато рече Камерън Крю. Напрежението в гласа му се долавяше ясно по телефона. — Винаги отговаря на обажданията ми, обикновено в рамките на един час. А вече мина цял ден и цяла нощ.

— Тя работи, Камерън. Сигурно възстановява връзките си с Джеф Стивънс. Помолихме я да го направи.

— Точно затова се тревожа. Знаехте ли, че е напуснала „Жорж V“?

Последва дълга пауза.

— Сигурен ли си?

Камерън избухна.

— Господи, Грег! Та ти си от ЦРУ! Би трябвало да я наблюдавате.

— Ще я намерим — каза Грег Уолтън. Но увереността му вече беше изчезнала като въздуха от спукан балон. — Ще натоваря с това най-добрия си екип. Агент Бък…

— Агент Бък е проклет малоумник — яростно рече Камерън. — Забрави, Грег. Имаше своя шанс. Аз сам ще я намеря.

 

 

Президентът Джим Хейвърс говореше неестествено бавно. Сякаш можеше по някакъв начин да отложи отговора, като се тутка на всяка дума.

— Значи ми казваш, че и двамата са изчезнали?

— Така ми съобщиха от разузнаването — стегнато отвърна премиерът Джулия Кабът.

— Уитни и Стивънс?

— Да.

— Заедно?

— Очевидно.

— Мамка му.

Между двамата се възцари тежка тишина. Джулия Кабът я наруши първа.

— Няма ли да ми кажеш какво става, Джим?

— Какво искаш да кажеш? — ядосано попита президентът.

— Искам да кажа, кой е Хънтър Дрексъл? — Премиерът изрече името буква по буква. — Кой е всъщност?

Джим Хейвърс въздъхна тежко.

— Сложно е, Джулия.

— Опрости го.

Нова въздишка.

— Не мога.

— Е, жалко. Защото бях готова да заложа сериозна сума, че в момента Уитни и Стивънс правят точно това. И ако успеят, и двамата ще бъдем проснати на простора.

 

 

Пет минути по-късно Грег Уолтън от ЦРУ и Джеймс Макинтош от МИ-6 получиха обаждания от политическите си господари.

Езикът, използван от тях, беше различен.

Но посланието бе едно и също.

Открийте ги. Открийте ги веднага. Или уволнението ще е най-малката ви грижа.