Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Безразсъдно (22)

21.

— Е, това е чудно, нали, скъпа? Също като в доброто старо време.

Трейси и Джеф седяха на маса в дъното на невзрачно бистро на стотина метра от хотела й. Джеф изглеждаше елегантен както винаги, в идеално ушит тъмен костюм. Трейси носеше лек черен пуловер и пола до коленете, без никакви бижута и съвсем малко грим. Нарочно отказа да облече червената рокля, която Джеф й предложи. Отчасти, защото Джеф я беше избрал. Трейси не искаше някой да решава вместо нея. И отчасти, защото роклята бе твърде секси. Каквато и да се окажеше тази вечеря, в никакъв случай не беше интимна среща.

— Какво правиш тук, Джеф? — Не беше толкова въпрос, колкото обвинение.

Джеф отпи от виното си.

— Вечерям с една зашеметяваща жена.

— Имам предвид какво правиш в Париж — твърдо рече Трейси.

— Градът е прекрасен. — Джеф игриво разчупи една багета. — И чувам, че покерът тук бил чуден.

— Не бих могла да знам — каза Трейси.

— Разбира се, скъпа. — Джеф се изкиска тихо. Открай време обичаше да си играе игри с Трейси. И двамата знаеха, че другият е бил в Монмартър онази вечер, но нито единият, нито другият щеше да го признае пръв.

— Говоря сериозно, Джеф. Защо си тук? — попита Трейси. — Истината, ако обичаш.

Джеф я погледна засегнат.

— Кога съм те лъгал?

Веждите на Трейси така се вдигнаха, че почти изчезнаха.

— Добре, добре — каза Джеф. — Истината. Работя за британското разузнаване.

Трейси избухна в смях.

— Ти?

— И какво е толкова смешно?

— Ами, нека помисля… Може би защото доскоро беше в техния списък на най-търсените?

Джеф сви рамене.

— Времената се менят. В края на краищата, ти работиш за ЦРУ. Или беше ФБР?

— Това е различно.

— Как? В свят, в който ти и агент Бък сте колеги, по мое мнение всички сме се озовали доста дълбоко в заешката дупка. Не мислиш ли?

Трейси не можеше да отрече това. Въпреки всичко й бе трудно да си представи Джеф като шпионин на МИ-6.

— Добре. Значи работиш за англичаните. По какво? Група 99 ли?

Джеф кимна и гласът му премина в шепот.

— Тук съм поради същата причина като теб. Англичаните искат да открият Хънтър Дрексъл. Отчаяно искат. Джулия Кабът няма абсолютно никакво доверие на президента Хейвърс. Иска МИ-6 да се доберат първи до Дрексъл, за да разберат какво точно крият американците.

— И какво крият според нея? — попита Трейси.

— Нямам представа — отвърна Джеф. — Да поръчваме.

И двамата избраха зелена салата. Трейси продължи с буябес^[1]. Джеф, както можеше да се очаква, предпочете стек фрите.

— Цялата работа определено е свързана по някакъв начин с фракинга — каза той, след като салатите пристигнаха. — Европа цялата е надупчена, ако се съди по картата на залежите от шистов газ. Това е новият Див запад, залозите са за милиарди. В момента Щатите са световен лидер в тази индустрия, следвани плътно от Китай. Но това може да се промени. Полша, Гърция, Словакия — всички те имат газ. Обикновените хора страдат, а в същото време имат цели състояния в природни ресурси, при това буквално под краката си.

— Лесно можеш да разбереш защо това разгневява Група 99 — съгласи се Трейси. — Все същата стара история. Подобно на диамантите на Африка и петрола на Саудитска Арабия. Шепа хора забогатяват невъобразимо, докато останалите гладуват.

— Но правителствата го позволяват, защото акцизите са огромни.

— И брутният вътрешен продукт расте.

— Именно. — Джеф се усмихна. Беше чудесно да разговаря отново с Трейси. Да виждат заедно през глупостите. Да се виждат очи в очи. Това му бе липсвало.

— Добре, това е фонът — каза Трейси. — Разбирам интереса на МИ-6. Но къде се вместваш ти в картината? Каква е твоята връзка?

— Моята връзка ли? — Джеф се разсмя. — Моята връзка си ти, Трейси.

Тя го погледна объркано.

— Привлякоха ме, за да те държа под око. Да разбера какво точно работиш за американците. И евентуално какво правиш зад гърба им — добави многозначително Джеф. — Имаха други кандидати, но аз бях единственият с двайсетгодишен опит с теб по целия свят.

Той се ухили, но Трейси не намираше нищо смешно в думите му.

— Да изясним нещата. Планът беше аз да върша цялата черна работа. Да намеря Алтея и Хънтър Дрексъл. Да разбера връзките. А после ти се намесваш и обираш цялата слава, така ли?

— Нещо такова — каза Джеф и се усмихна лъчезарно. — В края на краищата, в Мадрид се получи. Когато беше така добра да откраднеш „Пуерто“ за мен. Помниш ли?

— Как бих могла да забравя?

Споменът още я жегваше. Тогава Джеф грубо беше я надхитрил и бе представил на Гюнтер Хартог прочутия шедьовър на Гоя, до който Трейси се беше добрала с блестяща измама, продължила месеци наред. По онова време съперничеството помежду им беше забавно и вълнуващо, нещо като любовна игра, макар че тогава никой не я разпознаваше като такава. Сега всичко беше много различно. Това не беше игра. А самата реалност. Група 99 не беше галерия или богат колекционер. А терористична организация. Невинни хора биваха отвличани, измъчвани и убивани. Проникваха в правителствени системи. Застрелваха деца. И всичко това беше дело на група хора, които доскоро се обявяваха за справедливост и равенство, против лошите неща в света.

Насилието беше започнало, когато мозъкът на Боб Дейли се пръсна по екрана. И продължаваше. Алтея беше незнайно къде, а от Хънтър Дрексъл все така нямаше и следа. И не му се виждаше краят.

Келнерът отсервира салатите им и се върна с основните ястия. Джеф опита от превъзходната крехка пържола, след което се обърна към Трейси.

— Даваш си сметка, че не върша това само защото МИ-6 са ме помолили… — каза той, докато пълнеше чашата й. — Имах свой собствен дневен ред.

— Какъв по-точно? — Трейси го погледна въпросително. — Нека позная. В някой замък има Реноар, който си решил да прибереш? Или колекция яйца на Фаберже, отчаяно търсещи нов дом?

— Не — каза Джеф. — Дойдох, за да те защитавам.

Трейси се намръщи.

— Не се нуждая от защита. Мога да се грижа за себе си.

— Не съм съгласен. — Джеф отпи от виното. — Съдейки по онова, което видях, напоследък си се сдобила с доста опасни приятели.

Трейси присви очи.

— В смисъл?

— О, мисля, че знаеш. Осъзнаваш ли колко от действията на Група 99 през последните шест месеца в крайна сметка облагодетелстват „Крю Ойл“? Пряко или косвено?

— Само не и ти… — мрачно промърмори Трейси.

— Говоря сериозно — каза Джеф. — Помисли само. Колко добре познаваш този тип? Искам да кажа, наистина го познаваш.

— Достатъчно, за да знам, че е добър човек — гневно отвърна Трейси. — Джеф, не говориш ти, а Франк Дориън.

— Не е вярно.

— Така ли? Тогава нека аз те попитам нещо. Да ти е хрумвало да се запиташ защо генералът така иска да открие връзка между Група 99 и Камерън Крю? Възможно ли е, за да отклони следите от самия себе си?

Сега беше ред на Джеф да се намръщи.

— Следите? Какви следи?

— Франк Дориън те използва, Джеф! Затънал е до шията. Вземи например самоубийството на принц Ахилеас. Това си е чиста тайна операция, ако питаш мен.

— Може и така да е — призна Джеф. — Но грешиш за Франк. Той е свестен човек.

— Свестен? — опули се Трейси. — Претършувал е стаята на момчето след смъртта му. Откраднал е компютъра му. Това го знам със сигурност. Той е лъжец, сексист и хомофоб, да не говорим, че мрази американците. А аз мисля, че освен това е и убиец.

— Това е нелепо, Трейси.

— Нима?

— Да! Познавам Франк Дориън. За разлика от теб.

— Така ли? Е, аз пък познавам Камерън Крю. А ти не. Камерън е свестен човек, Джеф. Повече от свестен. Той е един от най-добрите.

— Знаеш, че искаш да повярваш, Трейси — каза Джеф, като се опитваше и не успяваше да блокира спомените за Трейси и Камерън заедно на Хаваите.

— Аз не искам да вярвам. А вярвам. А ако ти не вярваш, то е, или защото Франк Дориън те е настроил срещу него, или защото ревнуваш!

Трейси съжали за думите си веднага щом ги изрече. Последното, което искаше, бе да направи нещата лични между двамата. Да отваря врата към миналото, общото им минало. А ето че току-що бе направила точно това.

Джеф се пресегна през масата и взе ръката й в своята.

— Дойдох да те потърся. След като Ник умря. Когато ми се обади в Лондон. Взех първия самолет.

— Знам — изграчи Трейси.

— Тогава защо избяга?

Тя поклати мълчаливо глава. Очите й се напълниха със сълзи.

— Дължиш ми отговор, Трейси.

Тя го погледна.

— Казах ти да не идваш.

— Той все пак беше и мой син.

За изненада на Джеф, Трейси реагира гневно на думите му.

— Не! Не е същото — настоятелно каза тя. — Далеч не е същото. Аз го отгледах, Джеф. Отгледах го сама.

— Само защото така и не знаех, че съществува! — запротестира Джеф.

Но Трейси не го слушаше.

— Ник беше моят свят. Целият ми свят. Не знаеш какво е да го изгубиш, да ти го отнемат.

— Права си — тихо рече Джеф. — Не зная. Но аз все пак го обичах. И исках да бъда там. Не само за него, но и за теб.

Известно време седяха смълчани, обгърнати от крехкия мехур на мъката.

Накрая Джеф го спука.

— Обичам те, Трейси.

— Моля те. Недей.

— Какво недей? Да не те обичам ли? Или да не го казвам на глас?

— И двете!

Трейси се опита да издърпа ръката си, но Джеф я стисна по-здраво.

— Защо не? Това е самата истина. Обичам те и ти ме обичаш. Не можеш да бягаш вечно от това, Трейси.

— Напротив, мога! Не разбираш ли? — Тя го погледна, напълно изгубила търпение. — Ти си единственият, единственият човек, с когото категорично не мога да бъда. Никога.

— Защо? — Гласът на Джеф трепна. И той беше на път да избухне в сълзи.

— Защото всичко у теб, лицето ти, гласът ти, походката ти, всичко ме подсеща за него. Когато погледна теб, виждам Ник.

— Но ти ме обичаш, Трейси. Двамата се обичаме — умолително рече Джеф.

— Това не е достатъчно — тъжно отвърна Трейси. Видя ли те, мракът ме завлича обратно.

— А това значи, че Камерън Крю те измъква към светлината, така ли? — горчиво попита Джеф. Знаеше, че постъпва нечестно, но не можеше да се сдържи.

Трейси не отговори. Възцари се мрачна тишина, докато келнерът вдигна чиниите им и се върна с менюто е десертите.

Джеф пръв наруши мълчанието.

— Имам предложение.

Наведе се над масата. Очите му искряха. Пак беше старият Джеф. Неустоимият. „Отвътре той още е жив — помисли си Трейси. — А аз не съм. Това е истинската разлика между нас. Пропастта, която никога няма да може да бъде преодоляна.“

— Да намерим Хънтър заедно. Като екип — каза Джеф. — Кабът и Хейвърс може и да си нямат доверие един на друг. А ЦРУ и МИ-6 със сигурност. Но ние си имаме. Ние с теб можем да постигнем много повече от всички тях, взети заедно.

Предложението беше интересно — същото, което Трейси беше направила на Камерън неотдавна. Макар че дори тя трябваше да признае, че Камерън дотук не й помогна особено, но с него най-напред сподели мнението си. Докато тя и Джеф знаеха как да вършат нещата.

— Какво ще правим, когато го открием? — попита Трейси. — Ще го предадем на англичаните ли? Или на американците?

— Зависи — каза Джеф.

— От какво?

— От това какво има да каже. От това какво крие. Между другото, хареса ми, че каза „когато“.

Трейси се замисли. Никак нямаше да е зле да използва мозъка на Джеф — не само за да открие Хънтър, но и да го накара да им каже истината. Работата с партньор правеше нещата много по-лесни. Но ако Джеф беше готов да рискува всичко, за да й помогне, да играе двойна игра с британските си началници, тя беше длъжна да бъде честна с него относно ролята си в цялата работа.

Пое дълбоко дъх.

— Има нещо, което трябва да ти кажа.

Бавно и без да го поглежда в очите, Трейси му разказа историята, която той вече бе чул от Джейми Макинтош. За това как Алтея е поискала Трейси да бъде включена в екипа на ЦРУ, споменавайки името й. За жената, отговаряща на описанието на Алтея, която направила нещо на пикапа на Блейк преди той да излети от пътя и която по-късно се бе появила в болницата, докато докторите се бореха да спасят Ник.

— Ако всичко това е вярно — завърши Трейси, докато извиваше кърпата си в ръце, — ако тя наистина е убила Никълъс, значи е станало заради мен. Аз съм виновна, че умря.

Джеф я сграбчи за раменете.

— Не, не си. Не си виновна, Трейси. Погледни ме. Не можеш да мислиш такива неща.

— Но тя ме е познавала! Тя ме познава! Поискала е да бъда част от играта и когато отказах, Ник умря.

— Това не означава нищо. Събираш две и две и получаваш двайсет.

— Имаш ли представа коя би могла да е, Джеф? — отчаяно попита Трейси. — Някаква представа откъде ме познава? Какво иска от мен?

— Не — рече Джеф. — Нямам. Но съм готов да заложа солидна сума, че Хънтър Дрексъл знае. И когато го открием, това ще бъде първият въпрос, който ще му зададем. Става ли?

Трейси кимна с благодарност.

— Става.

— Той вече е напуснал Париж — каза Джеф.

— Откъде знаеш?

Трейси подозираше подобно нещо, но се изненада, че Джеф потвърди подозренията й.

През последните пет дни тя не беше успяла да получи никакъв отговор от Сали Фейърс. Телефонът й беше изключен и беше престанала да отваря имейлите си, което бе крайно необичайно. Преди месец Сали беше споменала на Трейси, че работи върху някакъв материал, но говореше много уклончиво. Възможно ли бе мълчанието й да е свързано с работата й?

Трейси предполагаше, че не това е причината. Вероятно Хънтър Дрексъл бе предприел някакъв ход, Сали Фейърс също бе въвлечена и отново пази тайни. Но това бяха само предположения, не разполагаше със сигурни доказателства.

А дали Джеф разполагаше?

— Виж.

Джеф беше включил айфона си и й показа няколко снимки. На тях се виждаше слаб рус мъж на бензиностанция, който се качваше в очукано „Рено Клио“ с хубаво младо момиче. Младо момиче, което не беше Сали Фейърс.

— Това той ли е? — Трейси присви очи и погледна мъжа от снимката. Резолюцията беше ужасна.

— Така мислим.

— А момичето?

— Колата е регистрирана на името на Елен Фубур. Двайсет и три годишна, студентка в Париж. Няма известни връзки с Група 99. Никой от приятелите й не я е виждал от стрелбата в Монмартър. Колата й била изоставена на няколко километра от границата с Белгия. Оттогава няма никакви следи.

— Добре — каза Трейси, като махна на келнера да донесе сметката и за първи път се усмихна на Джеф. — В такъв случай предполагам, че отиваме в Белгия.

— Не ние. Ти.

— Но нали каза…

— Не можем да демонстрираме открито, че работим заедно — каза Джеф. — Освен ако не искаме шпионите да заподозрат нещо. Говори каквото си искаш за Франк Дориън, но той не е глупак.

„Не — помисли си Трейси. — Със сигурност не е.“

— Ще дойда след седмица. Или веднага щом някой от двама ни открие нещо.

 

 

Сбогуваха се и се разбраха да се срещнат на следващия ден в дванайсет. Междувременно Трейси трябваше да измисли някаква приемлива история за шефовете си от ЦРУ, а Джеф да направи същото с английските си началници.

Джеф изчака Трейси да изчезне от погледа му, скочи в едно такси и пое към друго, също толкова невзрачно бистро в друга част на града.

Франк Дориън го посрещна топло.

— Добра работа. Успя.

— Да — без капка ентусиазъм каза Джеф. Бръкна под ризата си, махна малкото записващо устройство, закрепено на гърдите му, и го даде на генерала. — Успях.

— Един-два пъти излезе от сценария — каза Франк, като продължаваше да се усмихва. — Не съм сигурен, че имаше нужда от онова „Джулия Кабът няма никакво доверие на президента“…

— Но е истина — каза Джеф.

— Така е. Но не беше нужно Трейси Уитни да го знае. Все пак, не се оплаквам. Свърши си работата. Тя ти има доверие.

„Да — помисли си Джеф. — Тя ми има доверие. А аз току-що я предадох.“

Франк сякаш прочете мислите му.

— Правиш това заради нея, Джеф. Не го забравяй. Спасяваш я от много опасна ситуация. Тя си мисли, че може да се справи, но не може. Ние ще я пазим.

— Наистина ли?

— Разбира се — почти нетърпеливо каза Франк. — Имаш думата ми.

„Твоята дума.“

Двамата се погледнаха един друг. Думите на Трейси отекнаха в главата на Джеф: Дориън те използва, Джеф! Затънал е до шията.

— Трябва да тръгвам. — Джеф избута назад стола си. С всеки миг все повече се чувстваше като Юда Искариот.

— Защо каза на Трейси да отиде сама в Белгия? — неочаквано попита Франк. — Каза, че ще отидеш по-късно.

— Точно така. Трябва ми почивка.

— Почивка ли? — Лицето на Франк потъмня.

— Да. Имам нужда от малко свободно време. Сам. Една седмица ще е достатъчна.

Франк го погледна с изумление.

— Седмица? Да не си полудял? Няма време за ваканции, Стивънс. Ей толкова ни остава да пипнем Дрексъл. Точно сега трябва да следиш Уитни повече от всеки друг път.

— Да я следя, значи. — Сега беше ред на Джеф да се ядоса. — Това ми е работата, нали?

— Говоря сериозно. Не можеш да напуснеш.

— Но го правя — каза Джеф. Не му хареса това „не можеш“. — Взимам си една седмица, Франк.

— И за какво по-точно ти е тази седмица?

— Лична работа.

— Това не е отговор! Става въпрос за националната сигурност. Въпрос на дълг.

Джеф сви рамене, сякаш казваше „това не е мой проблем“.

— Просто трябва да свърша една работа. Ще поддържаме връзка.

 

 

Франк Дориън проследи как Джеф Стивънс излиза от кафенето. Под масата юмруците му бяха стиснати толкова силно, че мускулите на пръстите му започваха да се схващат.

„Нещата не стават така, Стивънс — яростно си помисли той. — Ти и Уитни не сте онези, които вземат решенията.“

Беше предупредил Джейми Макинтош, че ще стане така. Че въвличането на аматьори ще е камъчето, което може да преобърне каруцата. Но, естествено, никой не го послуша.

Франк плати сметката и излезе в нощта.

Беше време да поеме нещата в свои ръце.

 

 

След вечерята с Джеф мислите на Трейси препускаха прекалено бързо, за да може да се върне в хотела и да заспи. Реши да се разходи покрай реката.

Преди да измине и стотина метра, телефонът й избръмча.

Есемес от Камерън.

Липсваш ми.

И ти на мен — отговори му Трейси. Почувства се виновна, защото не беше вярно. Поне не и точно в този момент. А може би се чувстваше виновна, защото току-що се беше видяла с Джеф — и не само се беше видяла, но и се бе съгласила да работи отново с него. А това бе нещо, което вече знаеше, че няма да сподели с Камерън.

„Защо не? — запита се тя. — Дали у Джеф Стивънс няма нещо, което събужда лъжкинята у мен? Измамницата?“.

Когато Джеф беше наоколо, животът винаги ставаше по-вълнуващ. Но и по-сложен.

Или може би Трейси винеше Джеф заради собствената си неувереност? Точно сега тя нямаше представа какви са чувствата й към Камерън, към Джеф и към каквото и да било. „Почти не знам коя съм вече.“ Още се надяваше, че когато реши загадката на Алтея, ще има някакъв завършек около смъртта на Ник и ще може да продължи напред. Но към какво?

Коя беше тя без Ник?

Коя искаше да бъде?

Камерън Крю я обичаше. Още не го беше казал с думи, но след пътуването им до Хаваите Трейси го знаеше.

Въпросът бе дали и тя го обича?

За съжаление, нямаше отговор. Беше щастлива с него и тъжна, когато го нямаше. Любов ли е това?

Чувстваше се спокойна, когато е наоколо. А това любов ли е?

Баща й винаги казваше, че ако трябва да се питаш дали обичаш някого, значи не го обичаш. На Трейси никога не й се бе случвало да се пита за Джеф. Но от друга страна, любовта към Джеф й бе донесла повече болка от всичко друго в живота й — разбира се, освен загубата на Никълъс. Може би любовта към Камерън Крю щеше да е различна? Спокойна, лека и безболезнена.

Можеше ли любовта да е такава?

Може би вечерята с Джеф беше грешка? Срещата отново бе събудила всичко, бе я изпълнила със съмнения, страхове и емоции, които до този момент беше убедена, че е овладяла. Фактът, че Джеф така явно ревнуваше от Камерън, само влошаваше нещата.

От друга страна, идеята да работи отново с Джеф беше вълнуваща. Ако някой можеше да надхитри Хънтър Дрексъл и да помогне на Трейси да открие Алтея, това беше Джеф. Заедно двамата можеха да постигнат всичко.

„Освен да останем заедно — мислено се засмя Трейси. — Поради някаква причина това винаги е било трудната част.“

Загледана в неподвижните води на Сена, които проблясваха като разтопено сребро под пълната луна, Трейси осъзна, че е отишла по-далеч, отколкото бе възнамерявала. Оттатък реката можеше да различи градините на Сорбоната. Оттук до „Жорж V“ имаше близо час пеша, а вечерният вятър бе станал студен.

Загърна се по-плътно в шала си и реши да тръгне обратно, когато дойде първият удар. Нещо твърдо и тежко като метален прът се стовари болезнено в гърба й и я засили напред в тъмното. Преди да успее да види откъде е дошъл ударът, Трейси чу писък. Някой зад нея беше видял нападателя й.

Вторият удар се стовари отстрани по главата й. Последното нещо, което чу, беше противното хрущене на собствения й череп.

После нищо.