Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Безразсъдно (7)

6.

Сали Фейърс изчака търпеливо четирите ключа пред нея да се слеят в един, за да може да отключи вратата си. Нямаше да е зле и самата врата да престане да се люшка. Но след четири големи водки с тоник човек не можеше да има всичко на този свят.

Апартаментът й се намираше на Бофорт Стрийт в Челси, един от стотиците в типичната тухлена викторианска сграда. По стандартите на журналистите мястото си го биваше. Скъпата част на Лондон. Приличен транспорт. Без мухъл. Като печелила награди журналистка от „Таймс“, Сали Фейърс беше на върха в занаята, но никога нямаше да натрупа състояние. Никой не се захващаше с разследваща журналистика заради парите. Но Сали притежаваше свое собствено жилище, плащаше собствената си ипотека и дори си купуваше собствена водка, ако обстоятелствата го налагаха.

Най-сетне ключът влезе в ключалката — толкова неочаквано, че тя залитна и удари болезнено главата си във вратата.

— Мамка му — промърмори под нос.

Изкачването по стълбите до третия етаж беше убийствено. Определено трябваше да посети фитнес зала в рамките на този век. Олюляваща се, задъхана, тя влезе в апартамента, заключи и захвърли обувките с високи токчета.

Ама че вечер! Сали беше предала последния си материал — експозе за висш католически духовник в Англия, член на педофилски кръг — в шест вечерта и се бе отправила направо към най-близкия пъб да празнува. В момента беше между две връзки и трябваше да се задоволи с натискане в таксито с Джон Уилър от спортния отдел. Замисли се дали да не го покани за едно питие — в отдела се говореше, че Джон имал най-големия хуй в Уопинг — но после си припомни какво беше се случило последния път, когато имаше среща с колега от редакцията. Уил, секси стажантът от новинарския отдел. Горкият Уил хленчеше след Сали седмици след това и непрекъснато „отскачаше“ до бюрото й за кафе, докато тя се опитваше да пише. Накрая се наложи да поговори с редактора да го преместят в отдела за обяви. Още й беше кофти за случката.

Влезе в банята, смъкна роклята и чорапогащите и пусна душа. Погледна се в огледалото. На трийсет и две Сали Фейърс още имаше добра фигура въпреки фобията й към фитнес зали, склонността към чашката и като цяло безпътния й начин на живот. Талията й бе тънка, циците големи и забележително щръкнали, а дългите й крака бяха безупречни. Имаше малък чип нос, който мразеше, но незнайно защо мъжете го намираха за много секси, светлосиви очи като утринна мъгла и много широка уста, която можеше да бълва изумителен брой ругатни, проклятия и мръсотии, особено когато собственичката й закъсняваше с графика. Русата й коса беше късо подстригана и почти винаги мръсна поради хроничния недостиг на време да я измие.

Опитваше се да отвори вратата на душ-кабината, когато телефонът й иззвъня.

Сали изстена. „Два часа след полунощ, по дяволите!“. Не беше необичайно да я търсят по никое време, но след като беше предала материала си, обикновено имаше затишие преди следващото разследване. При последната история някои от обажданията бяха мъчителни. Пречупени мъже, които хлипаха, докато си спомняха как са били насилвани като деца. Безчувствеността беше част от журналистическата работа, която Сали така и не бе успяла да овладее. Както и способността да не обръща внимание на звънящ телефон.

Уви кърпа около тялото си — „Защо? Та тук няма никой?“ — залитна обратно в коридора и вдигна слушалката.

— Сали Фейърс.

— Здрасти, красавице.

Сърцето на Сали се сви. Би познала този глас винаги — дълбокия, мъжкарски, американски глас, отчасти провлечен, отчасти с леко ръмжене.

— Хънтър… — Самото произнасяне на името беше болезнено. — Значи в края на краищата си жив.

— Не е нужно да го казваш така радостно.

— Изобщо не съм радостна. Ти си шибан задник.

— Е това вече не беше мило. Знаеш ли, преживях последната година само благодарение на това че си те представях гола, увила съвършените си крака около кръста ми. Помниш ли Стокхолм?

— Не — каза Сали. — А аз преживях последната година само благодарение на това че си те представях окован за стена в някое затънтено скривалище на Група 99 с два електрода, залепени на задника ти.

Хънтър се разсмя.

— Липсваше ми.

— Значи са те пуснали.

— Всъщност, избягах.

Сега беше ред на Сали да се разсмее.

— Дрън-дрън! Уменията ти за оцеляване са като на таралеж, опитващ се да пресече магистрала.

— Станах по-добър — обидено рече Хънтър. — Направих го с малко помощ от сънародниците ми. В началото.

Въпреки алкохолната мъгла Сали успя да прочете между думите.

— Да не искаш да кажеш, че си бил там? В словашкия лагер?

— Там бях — потвърди Хънтър.

— И са те изоставили? — невярващо попита тя.

— Не точно — призна Хънтър. — Аз избягах.

Сали се плъзна по стената и седна на пода.

— Какво? Защо?

— Дълга история.

Заля я буря от емоции. Най-силната бе облекчението, че Хънтър е жив. Беше разбил сърцето й на милион мънички парченца, когато я остави заради онази курва Фиона от „Ню Йорк Таймс“. Но дори след това не искаше да види как парченца от черепа му се разхвърчават във въздуха, както стана с горкия Боб Дейли.

По петите на облекчението беше вълнението. Целият свят търсеше Хънтър Дрексъл и спекулираше около съдбата му. А тя, Сали Фейърс, говореше по телефона с него, слушаше разказа му как е избягал от американските си спасители и че изявлението на президента Хейвърс е било чиста проба лъжа! И това ако не е бомба!

Пресегна се и грабна молив и бележник от масичката.

— Къде си?

— Съжалявам — каза Хънтър, макар че по тона му изобщо не личеше, че съжалява. — Не мога да ти кажа.

— Хайде де…

— И не трябва да казваш на никого за този разговор.

Сали се разсмя.

— Я се разкарай. Това е новина за първа страница. Веднага щом затвориш, ще се обадя в новинарския отдел.

— Сали, сериозно говоря. Не бива да казваш нищо. — Тонът му изведнъж беше станал ужасно сериозен. — Ако ме намерят, ще ме убият.

— Кой ако те намери? — попита Сали.

— Това в момента няма значение — сряза я Хънтър. — Искам една услуга от теб.

Изумително беше колко бързо облекчението може да се превърне в гняв.

— В коя алтернативна вселена аз бих ти направила услуга? — попита Сали.

— Искам да поразровиш тук-там — каза Хънтър, без да й обръща внимание. — Помниш ли гръцкия принц, който беше намерен обесен в Сандхърст?

— Естествено. Ахилеас. Самоубийството. Хънтър, сериозно ли искаш да кажеш, че работиш върху материал? Защото…

— Не мисля, че е било самоубийство — прекъсна я Хънтър. — Има един висш офицер от Сандхърст, генерал-майор Франк Дориън. Искам да научиш колкото се може повече за него.

Сали замълча за момент.

— Да не мислиш, че този Дориън е убил гръцкия принц Ахилеас? Да не си друсан?

— Просто провери — каза Хънтър. — Моля те.

— Кажи ми къде си и ще си помисля — каза Сали.

— Благодаря. Ти си истински ангел.

— Хей, не съм казала да! Хънтър?

— Връзката се разпада. — Той започна да издава нелепи пращящи звуци по телефона.

— Никаква връзка не се разпада. Хънтър! Да не си посмял да ми затвориш. Кълна се в Бог, ако ми затвориш, веднага ще звънна на ЦРУ и ще им кажа за това обаждане. Всяка дума. И после ще пусна материал в утрешния „Таймс“.

— Няма да го направиш — каза Хънтър.

И затвори.

Сали Фейърс остана дълго да седи гола в коридора с телефона в ръка.

— Да ти го начукам, Хънтър Дрексъл — каза на глас тя.

„Изтръгна сърцето ми. Предаде ме. А сега очакваш да разполагам с най-голямата история в кариерата си и тихичко да се захвана да ти върша мръсната работа по някакво тъпо гонене на вятъра, по някаква глупост в Сандхърст?“

— Няма да го направя — извика Сали в празния коридор на апартамента. — Не и този път.

Но вече знаеше, че ще го направи.

 

 

Хънтър затвори уличния телефон и излезе от кабината на виещия вятър.

Как само му се искаше да е в Лондон със Сали! За предпочитане в леглото. Усети, че се надървя при мисълта за нея. Тези крака. Феноменалните цици… Какво го беше прихванало да я напуска изобщо?

„Права е — помисли си той. — Аз съм задник.“

Огледа се нещастно. Нагоре и надолу по пълната с боклуци улица бедно облечени хора бързаха да влязат в грозни бетонни жилищни блокове, офиси и кафенета — където и да е, само да се спасят от студа. Малцината нещастници, принудени да чакат на автобусните спирки, се бяха сгушили мизерно като поведени към кланица овце, тропаха с крака, пушеха и пляскаха ръце в ръкавици, за да се стоплят.

Румъния беше прекрасна страна. Но Орадя, градът, в който беше прекарал последните три дни, бе дупка, пълна със занемарена комунистическа архитектура и депресирани безработни хора. Болниците бяха претъпкани с изоставени деца, мръсни цигански семейства бродеха по улиците като животни, а някои от тях дори спяха върху купищата боклуци, оставени да изгният, с риск да замръзнат или да препият до смърт.

„Ако Румъния е супермодел — помисли си Хънтър, — Орадя е пъпката на гъза й.“ Тук нямаше и помен от прелестта на Трансилвания, нито от изтънчеността на Букурещ. Никъде нямаше и намек за икономическо съживяване. Където и да харчеше европейските си милиони Румъния, определено не го правеше тук. Орадя приличаше на забравен град. Но именно това го правеше идеален за Хънтър Дрексъл. Точно сега той имаше нужда да бъде забравен. Никой не би го потърсил тук.

Не че в Орадя не можеха да се намерят пари. В стария град по бреговете на река Кришул Репеде имаше няколко великолепни имения, реликви от времената преди комунизма, които бяха станали собственост на богаташи. Пълни с произведения на изкуството и безценни антики, с поддържани градини с лавандула и грижливо подстригани живи плетове, тези домове блещукаха като звезди на фона на черното небе, сияеха неуместно, подобно на току-що шлифовани диаманти, изпуснати в купчина тор. Собствениците им бяха предимно местни румънци, гангстери, корумпирани политици и полузаконни бизнесмени, някои завърнали се в родния си град след години изгнание зад граница.

Хънтър беше отседнал в една от тези къщи. Собственикът й, магнат в търговията с недвижими имоти на име Василе Ринеску, беше запален играч на покер и нещо като негов приятел.

— Ако си тук, за да играеш, добре дошъл — каза Василе на Хънтър, когато той беше застанал, треперещ и отчаян, на прага му. — Не знам за кръвта, но покерът определено е по-гъст от водата.

— И слава богу — каза Хънтър.

— По една случайност организирам игра тази събота. Ще има неколцина много интересни участници. Високи залози.

— Добре — каза Хънтър. — Имам нужда от пари. Аз… в момента съм малко закъсал.

Василе се разсмя.

— Тук може да е дупка, но все пак гледаме новините, приятелю — каза той. — Целият свят знае за твоето „закъсване“.

Усмивката на Хънтър замръзна.

— Не се безпокой. — Василе го тупна по гърба. — Приятелите ми са дискретни. Никой няма да те издаде на ЦРУ или на Група 99. Разбира се, освен ако не изгубиш и не можеш да си платиш. Тогава ще те предадат на онзи, който предлага най-много.

— Ясно.

— След като им писне да те изтезават…

— Схванах. — Хънтър се ухили. — В такъв случай май ще е по-добре да не губя.

— На твое място доста бих се постарал да не изгубя — каза Василе. Вече не се смееше.

Хънтър не изгуби. След три дни престой у Василе, през които се наслаждаваше за първи път на готвена храна и гореща баня откакто го бяха отвлекли в Москва, той успя да спечели достатъчно пари, за да изкара най-малко още месец.

Вече осъзнаваше, че да стои една крачка пред американците е лесната част. Повече го тревожеше Група 99 и особено Аполон. Онзи садист със сигурност възприемаше измъкването на Хънтър като лично унижение и нямаше да се спре пред нищо, за да си отмъсти. Ако Хънтър само погледнеше компютър, Аполон щеше да го открие. Това означаваше никакви имейли, никакви кредитни карти, никакви мобилни телефони, никакви коли под наем, никакви полети, никакви електронни следи. Отсега нататък, докато историята му не бъде завършена и публикувана по целия свят, Хънтър трябваше да живее изцяло под радара.

За щастие, покерът осигуряваше идеалната възможност да създаде тази своя невидима версия, използваща само пари в брой. Играчите на покер по природа можеха да пазят тайни и имаха чувство за лоялност един към друг. Благодарение на покера Хънтър имаше „приятели“ като Василе Ринеску из цяла Европа. Можеше да сменя една тайна квартира с друга, да печели достатъчно, за да живее и да работи върху материала си между игрите. Разбира се, без компютър или телефон проучването щеше да е трудно. Не можеше да го направи без помощта на Сали Фейърс. Но знаеше, че Сали ще му помогне.

„Може да не ми вярва като мъж. Но ми вярва като журналист. Знае, че историята е голяма.“

След като публикуваше материала си — след като истината, цялата истина за Група 99 най-сетне излезе наяве — щеше да се предаде на американците. Щеше да му се наложи да дава обяснения, естествено. Но същото щеше да се отнася и за много други хора.

Уви плътно шала около долната половина на лицето си и тръгна през моста към имението.

Василе Ринеску беше чудесен домакин, но на приятелите му започваше да им писва да губят.

Утре Хънтър щеше да продължи нататък.