Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Безразсъдно (19)

18.

Трейси отвори очи и видя как едно колибри се зарея точно пред нея, пъхна дългия си клюн в яркооранжевото цвете ку и изпърха нанякъде. Беше не по-голямо от нощна пеперуда и така деликатно с дъгоцветните си пера и трескавия си, подобен на танц полет. Вълшебно, подобно на всичко в Хаваите.

— А, будна си.

Камерън Крю излезе на балкона. Трейси лежеше на шезлонг, атлетичната й фигура вече добиваше загар от слънцето. Камерън я беше завел в „Риц Карлтън“ на Мауи на романтична почивка и бе резервирал разкошен апартамент с изглед към океана и отделен балкон, който бе така пълен с цветя, че приличаше на миниатюрна джунгла.

Клането в Ньой, извършено от Група 99, им беше подействало съсипващо, особено на Трейси. В края на краищата, собственият й син тийнейджър може би също беше станал жертва на тази организация. Когато й се обади от Полша, Камерън веднага долови напрежението в гласа й. „Чувства се виновна, отговорна по някакъв начин, защото още не е открила Алтея.“

Трейси трябваше да разбере, че нищо от станалото не беше по нейна вина.

И което беше по-важното, той имаше нужда от нея. След като долетя направо у дома от Варшава, очакваше Трейси да се възпротиви на предложението му да дойде с него точно сега, когато борбата на ЦРУ срещу Група 99 беше в такава критична фаза.

Нужна съм тук — буквално я чуваше той. — По-късно ще обърнем внимание на себе си.

Но тя не възрази. За негова изненада и радост, Трейси копнееше за близост не по-малко от него.

— Не бях заспала — сънено промърмори тя. От цялото това слънце се чувстваше като пияна. — Просто разпусках.

— Е, да не ти преча тогава.

Камерън приседна на края на шезлонга й и започна да втрива защитен лосион в гърба й. Трейси отново затвори очи. Всичко ухаеше на кокосови орехи. Чуваше как вълните се разбиват някъде долу. Колко чудесно би било да остане тук завинаги и да забрави всичко, просто да се стопи.

„Е, почти всичко.“

Никога не би забравила Ник. И нямаше да намери покой, докато не научи истината за случилото се с него. Но суровата мъка от липсата му избледняваше бавно, с всеки час, прекаран в компанията на Камерън. Трейси не губеше обичта си към Ник, а болката от тази обич. Само мъничко. И това бе облекчение.

Освобождаването от други неща беше по-трудно. Докато тя бе тук с Камерън и опитваше коктейли с калуа, Група 99 продължаваше да убива хора. Деца.

„Не биваше да идвам — помисли си за хиляден път тя. — Изобщо не трябваше да позволя на Камерън да ме уговори.“ Но истината бе, че беше толкова изтощена, че почти бе стигнала до точката на пречупване. Чисто физически тялото й жадно прие почивката. Психически беше съвсем друго нещо.

Френските служби за сигурност още не бяха заловили другите стрелци от атаката в Ньой и с всеки изминал ден изглеждаше все по-малко вероятно да го направят. Междувременно, въпреки достоверната информация, че Хънтър Дрексъл е бил в Париж точно по времето на стрелбата в училището, Грег Уолтън и Милтън Бък правеха всичко по силите си, за да държат Трейси настрана от следите му.

— Твоята работа е да откриеш Алтея — напомняше й Грег Уолтън всеки път, когато Трейси споменаваше името на Хънтър. — Ти си онази, която е свързана с нея, Трейси. Остави на нас да търсим Хънтър. Не бива да се разсейваш.

Но ето че не бяха намерили Хънтър Дрексъл. Той отново беше успял да се измъкне от мрежата. Дори Сали Фейърс твърдеше, че е изчезнал вдън земя.

— Не съм го чувала от седмици — каза Сали на Трейси. — Тревожа се за него.

„Аз също“ — помисли си Трейси. Мъничкото гласче в нея, което й казваше, че Хънтър е ключът към всичко случило се, се беше превърнало в оглушителен рев. Освен това не можеше да се отърси от смущаващото чувство, че ако Уолтън и Бък намерят Хънтър, тя нямаше никога да научи цялата истина.

— ЦРУ смята, че той има пръст в стрелбата в „Кемп Парис“, нали? — директно я попита Сали. — Смятат го за терорист.

— Не знам, честна дума — отвърна Трейси. — Ако е бил в Париж по онова време, това със сигурност повдига подозрения.

— Не би го направил — разгорещено каза Сали. — Знам, че е избягал от американците в Словакия. И че може би наистина изпитва някакви симпатии към идеите на Група 99. Отрича го, но виждам, че до известна степен става техен симпатизант. Че те го привличат или нещо такова. Но той никога, никога не би станал част от нещо като онова в Ньой. Познавам го.

„Наистина ли го познаваш? — зачуди се Трейси. — Дали някой от нас наистина познава, когото и да било така добре? Колко са заловените и осъдени убийци и насилници, чиито приятелки не са имали никаква представа какви са всъщност?“.

Въпреки всичко тя споделяше тревогите на Сали Фейърс. Фактът, че Уолтън и Бък бяха така потайни относно издирването на Хънтър, не предвещаваше нищо добро. Наистина ли искаха да го спасят? Или да направят така, че да замлъкне завинаги? Трейси не знаеше отговора. Но въпросът я измъчваше. Защото трябваше да открие Хънтър, независимо дали бе терорист или не. Не можеше да получи отговори от мъртвец.

Трейси внезапно се надигна.

— Чувствам се виновна — каза тя на Камерън.

— Защо? — Той целуна нежно шията й.

— Защото не биваше да съм тук. В момента трябваше да съм във Франция. И двамата го знаем.

Камерън въздъхна.

— Стига, Трейси. Вече говорихме за това.

Той прокара лениво пръст по бедрото й. С изрязаните бикини, с лъщящите от маслото дълги крака и с прибраната назад коса тя изглеждаше още по-секси.

Никой не беше по-изненадан от самия Камерън относно чувствата му към Трейси. Както от бързината, с която се бяха разгорели, така и от силата им.

Но пък животът на Камерън Крю поначало беше една дълга поредица от изненади. Някои чудесни. Други ужасни. Беше станал майстор в очакване на неочакваното, или най-малко в адаптирането към новите реалности.

— Няма за какво да се чувстваш виновна — каза той на Трейси. — Париж няма да изчезне. След няколко дни ще отидеш там. А и междувременно двамата с теб не стояхме със скръстени ръце. За първи път от пристигането ни те виждам без лаптоп.

Това беше вярно. Макар че Трейси не беше сигурна какво бе спечелила с това. Засега нямаше нищо, което да свързва Алтея с атаката в Ньой. С изключение на екзекуцията на Боб Дейли (и може би на „инцидента“ с Ник), действията на Алтея за Група 99 бяха изтънчени, хитри и не включваха никакво насилие. След всяко действие тя оставяше някаква следа, виртуална визитка — не защото беше невнимателна, а защото се гордееше да поеме отговорност за извършеното.

Ньой беше различен случай. Да изпрати стрелци в училище, които да избиват тийнейджъри, само защото родителите им са богати? Това не беше в стила на Алтея. Оглушителното й мълчание онлайн и навсякъде другаде го потвърждаваше.

На Трейси й се струваше, че Група 99 се превръща все повече и повече на митична хидра — отсичаш една глава и на нейно място пред очите ти израстват две, по-смъртоносни от предишната.

А междувременно Хънтър Дрексъл все още бе някъде там и пазеше тайните си, докато не намери някой достатъчно смел или безразсъден да ги публикува, да свали всички маски и огледала и да покаже играчите в тази ужасяваща, изпълнена с насилие драма такива, каквито са…

— Ела тук.

Камерън придърпа Трейси в скута си и я прегърна през кръста.

— Моля те, остани още малко. Имам нужда от теб.

 

 

Джеф Стивънс наблюдаваше сцената на балкона на Трейси през мощен бинокъл от вила от другата страна на залива.

През него минаваха вълни от емоции и нито една не беше добра.

Опитваше се да не мрази никого. Но му беше изключително трудно да хареса господин Камерън Крю.

„Какво души около Трейси магнат милиардер от фракинга? Който по една случайност работи за ЦРУ в борбата им срещу Група 99? И който по една случайност гледа на другите магнати милиардери от фракинга с толкова добро око, с колкото повечето хора гледат на педофилите?

И колко удобно, че я е замъкнал в Мауи точно когато във Франция започват да хвърчат лайна.“

Предишния ден Джейми Макинтош бе съобщил на Джеф, че Хънтър Дрексъл е в Париж и че МИ-6 са „много близо“ до задържането му. Според думите му, американците още търсели слепешком.

Джеф знаеше, че би трябвало да се зарадва на новината. И на факта, че Трейси поне засега е в безопасност на другия край на света и не я грози някаква непосредствена заплаха.

Само че му ставаше все по-трудно да се съсредоточи.

Според Гугъл на Хаваите ставали средно по три атаки от акули годишно.

Много ли беше да си пожелае Крю да е жертва на една от трите?

 

 

Трейси седеше пред компютъра и сравняваше френските досиета за Анри Миньон, убития стрелец от Ньой, с данните на ЦРУ за известни агенти на Група 99, работещи в Съединените щати. Доста от оцелелите от „Кемп Парис“ бяха потвърдили, че един от маскираните стрелци е имал американски акцент. Засега Трейси не успяваше да открие нито една връзка.

Разтърка уморено очи и реши да си почине и да опита нещо друго.

Хънтър Дрексъл. Ако наистина го бяха засичали и ако наистина се намираше в Париж, явно беше станал майстор в укриването от електронния радар. Не използваше кредитна карта, мобилен телефон или някой от известните му имейл адреси. Освен това бе успял да пресече много европейски граници без паспорт или друг документ за самоличност. Това означаваше, че има две възможности. Или му помагаха приятели, или използваше пари в брой.

— Покер — каза на глас Трейси.

— Хм-м-м? — Камерън излезе от банята с кърпа около бедрата. Докато Трейси работеше, той бе прекарал по-голямата част от следобеда във фитнес залата и тъкмо бе взел дълъг душ, преди да я отмъкне от компютъра за вечеря.

— Хънтър Дрексъл играе покер. Обзалагам се, че така се сдобива с парите.

— Може би — каза Камерън. — Това помага ли ни по някакъв начин?

— Би могло. — Трейси го погледна развълнувана. — Мога да отида в Париж и да се представя като тъпа разведена американка от Тексас със страст към хазарта и пари за пилеене. И да си уредя покани на всички игри с големи залози в града.

— И какво, да се натъкнеш случайно на него ли? — скептично попита Камерън.

— Случвали са се и по-странни неща — каза Трейси. — Дори да не го открия, ще чуя слухове. Ще открия следи. Може да науча какви прякори използва, какви са плановете му… нещо. Заслужава си да се опита.

— Грег Уолтън ще те убие, ако разбере, че продължаваш да издирваш Дрексъл, когато трябва да търсиш Алтея — напомни й Камерън, докато обуваше бял ленен панталон.

— Не ми пука за Грег Уолтън — отвърна Трейси. — Пък и аз търся Алтея. Точно затова трябва да открия Хънтър преди тях.

Почукване на вратата прекъсна разговора им.

Камерън се намръщи.

— Кой пък може да е това?

— Да си поръчвал румсървис? — попита Трейси.

— Не.

Чукането стана по-силно и по-настойчиво. Премина в блъскане.

— Какво…? — Трейси стана да отвори, но Камерън я сграбчи.

— Чакай. Не отваряй вратата.

— Защо не?

— Не можем да си позволим да рискуваме, Трейси.

Избута я настрани и погледна през шпионката.

Трейси видя как раменете му се отпуснаха, а мускулите на челюстта му се стегнаха. Напрежението се беше сменило с раздразнение. Той въздъхна дълбоко.

— Това вече не може да е истина.

— Кой е? — попита Трейси.

Камерън отвори вратата.

— Бившата ми жена. Трейси, запознай се с Шарлот. Шарлот, това е Трейси.

Шарлот Крю нахлу в стаята като древногръцка фурия и затръшна вратата след себе си. Беше облечена в прости бели шорти и маратонки, а косата й бе прибрана на момичешка опашка.

„Тя е ужасно красива — помисли си Трейси. — И толкова млада.“

Но най-поразителното у бившата съпруга на Камерън беше кипящата ярост, изписана на лицето й. В съчетание със стиснатите юмруци и почти комично агресивния език на тялото, Шарлот Крю приличаше на човешка бомба, готова всеки момент да избухне.

— Какво правиш тук?

Поздравът на Камерън изобщо не можеше да се нарече дружелюбен. Може би разбираемо, имайки предвид начина, по който го гледаше Шарлот. Всичко бе доста странно. Камерън й бе споделил, че бракът им е приключил приятелски. В досиетата на ЦРУ пишеше същото.

— Познай — изсъска Шарлот.

— Нямам никаква представа. — Камерън звучеше отегчено. — Макар че каквато и да е причината, не виждам защо не бихме могли да я обсъдим по телефона.

— Не виждаш, значи? Така ли? Ти, който не отговори на нито едно мое обаждане и на адвокатите ми през последната година, не виждаш защо не съм позвънила?

Трейси чак сега пристъпи напред.

— Трейси Уитни. Приятно ми е да се запознаем.

Тя протегна ръка на Шарлот. За нейна изненада бившата съпруга на Камерън я стисна топло.

— И на мен.

Дали си въобразяваше, или внезапно в тона на Шарлот се беше появило съчувствие и дори съжаление?

Каквото и да бе, то се изпари в мига, когато тя се обърна отново към бившия си съпруг.

— Не си плащал издръжка от осем месеца — озъби се Шарлот.

— Не е вярно — спокойно отвърна Камерън.

— Вярно е! Знаеш го. Ти си един от най-богатите хора в Америка и си седиш тук като Крез върху мръсната си империя от шистов газ. А мен ме изхвърлят от апартамента ми, докато ти си живееш в президентския апартамент с най-новата си доверчива приятелка. Не искам да ви обидя, госпожице Уитни — добави тя към Трейси. — Вината не е ваша, че той е една лъжлива и коварна змия.

Трейси се намръщи. „Мръсна империя.“ Какво искаше да каже Шарлот Крю с това? Дали бяха просто горчиви приказки на бивша съпруга? Възможно беше, разбира се. Но въпреки това нещо изглеждаше странно. В края на краищата, Шарлот и Камерън са имали син. Изгубили са син. Това нищо ли не означаваше? Въпреки цялата тази тирада и беснеене, Шарлот не изглеждаше злобна жена.

Хвана се, че следи внимателно каква ще бъде реакцията на Камерън.

— Шарлот, това е нелепо — рязко рече той. — Моля те, престани. Поставяш в неудобно положение и мен, и себе си. Никой не те изхвърля. Това е пълна измислица. — Той погледна извинително Трейси. После се обърна отново към бившата си съпруга. — Кога се видя за последно с доктор Уилямс?

Това сякаш извади Шарлот окончателно от равновесие.

— Майната му на доктор Уилямс! — извика тя. — Майната ти и на теб, Камерън. Ти си позор. Какво си мислиш с жалките си дребни игри на власт, с всичките ти пари? Маркъс щеше да се срамува от теб.

В очите на Камерън проблесна нещо много близо до омраза.

— Да не си посмяла да споменаваш Маркъс в това.

— Ще споменавам Маркъс, както и когато си искам — яростно заяви Шарлот. — Той беше мой син. Не си собственик на паметта му, Камерън. Нея не можеш да купиш така, както купуваш всичко друго. И не можеш да ми затвориш устата!

Тя отново се обърна към Трейси.

— Мислите ли, че щях да съм тук, ако не бях напълно отчаяна? Едва успях да си позволя полета. Моля ви. Налейте му малко разум. Кажете му да плати онова, което дължи.

— Шарлот. — Тонът на Камерън беше премерен, но твърд. — Не си добре. Имаш нужда от помощ и аз ще ти я осигуря. Никой не те изхвърля. А сега трябва да си вървиш. Не искам да викам охраната, но ако се наложи, ще го направя. Моля те, скъпа. Иди си у дома. — Той посегна към ръката й, но тя се отскубна яростно.

— Сякаш имам дом, където да ида. Не се безпокой, отивам си. Но това далеч не е краят, Камерън. Искам си парите и ще си ги получа. Не можеш да ме уплашиш.

Наблегна върху „не можеш“, като доближи с пръст гърдите му. Трейси видя как едно мускулче на челюстта му потрепна два пъти и се успокои. Гледаше я така, сякаш искаше да я убие с поглед.

Изпита безпокойство. Косъмчетата по ръцете й настръхнаха.

— Довиждане — каза Шарлот на Трейси. — И късмет.

После излезе, затръшвайки вратата след себе си.

За момент нито Трейси, нито Камерън знаеха какво да кажат. Накрая Камерън я придърпа в прегръдките си.

— Съжалявам за станалото. Добре ли си?

— Нищо ми няма — излъга Трейси. — Просто съм изненадана. Нали каза, че отношенията ви с майката на Маркъс са добри.

Камерън я пусна и седна на ръба на леглото.

— Така е — рече той.

Трейси повдигна вежди.

— Когато е добре… — обясни Камерън. — Не съди Шарлот прекалено сурово. Нищо чудно, че е психически нестабилна. Мина през ада, както знаеш.

— Да — каза Трейси. Наистина знаеше. И истината бе, че не съдеше сурово Шарлот. Жената й се стори напълно с ума си. Вярно, ядосана и емоционална. Но не и луда.

— От много време не я бях виждал такава. — Камерън поклати тъжно глава.

— Каква?

— Видя я. Психически разстроена. Нахвърля се с безумните си конспиративни теории.

— Значи не я изхвърлят? — спокойно попита Трейси.

Камерън я погледна засегнат.

— Да я изхвърлят? Какво? Не! Разбира се, че не. Никога не бих позволил подобно нещо. Финансово Шарлот има повече, отколкото би й потрябвало някога. И винаги ще има.

Той стана, отиде до гардероба и извади сако на „Савил Роу“, по поръчка, класически модел. Стоеше му идеално. Върна се при Трейси и я целуна по главата.

— Това не бива да те тревожи, ангел мой. Имаш достатъчно свои грижи. Още утре сутринта ще се обадя на доктор Уилямс и ще го помоля да се свърже с нея. Ще говоря и с попечителите, за да проверя дали не е прехвърлила всичките си чекове от издръжката на Сциентоложката църква или нещо такова. С нея всичко ще бъде наред. Обещавам. А сега да идем на вечеря и да се опитаме да забравим всичко това.

— Добре. Само да си сложа малко грим.

Тя влезе в банята, заключи и загледа напрегнато отражението си в огледалото.

Всичко казано от Камерън изглеждаше напълно логично.

Мъката можеше да доведе до психични разстройства. А досиетата на ЦРУ описваха развода с Шарлот Крю като финансово щедър — тя беше получила апартамента им на Парк Авеню, както и голяма месечна издръжка.

„Стига той да изпълнява тези условия“ — помисли си Трейси.

Но пък защо да не го прави? Не беше ли по-вероятно съсипаната от мъка майка още да се бори с параноята си, отколкото богат като Камерън човек да се стиска за издръжка на бившата си жена, за която несъмнено още го беше грижа?

Разбира се, че беше.

„Ама че съм глупачка“ — каза си Трейси.

Когато приключи с гримирането, вече почти си вярваше.

 

 

Люси Грей се усмихна топло на младата жена, която седеше нервно на канапето й.

— Доста време мина, Кейт. Как си?

— Добре. — Младата жена не отвърна на усмивката й. Вместо това внимателно оправи една гънка на полата си и се загледа през прозореца.

Доктор Люси Грей беше психотерапевт с повече от двайсет години опит, консултирала стотици пациенти. Но малцина от тях я впечатляваха така, както Кейт.

Люси никога не забравяше неуспехите.

Младата вдовица започна терапия преди пет години, веднага след смъртта на съпруга й. Идваше редовно на сесиите повече от година, след което посещенията й постепенно започнаха да се разреждат, макар че пак се появяваше от време на време. И въпреки това Люси със срам трябваше да признае, че през цялото време не постигна истински напредък с нея. Тя все още не знаеше почти нищо за ежедневието на Кейт. За работата й, за социалната й среда, за приятелите. Знаеше за мъката й. За копнежа по мъртвия й съпруг, който я поглъщаше като огнено кълбо. Но това бе всичко, което знаеше, всичко, което съществуваше помежду им. Сякаш Кейт Еванс беше своята мъка. А това не трябваше да е така. Не и след пет години.

След като остана доволна от пригладената пола, Кейт махна някаква невидима прашинка от кашмирения си пуловер. Както обикновено, изглеждаше безупречно, дългите й крака бяха идеално гладки, а гъстата й тъмна коса блестеше като петролно петно и се разпиляваше по раменете й.

Имаше и още нещо в Кейт Еванс, което тормозеше доктор Люси Грей. Колко внимателна бе младата вдовица. Колко предпазлива, колко сдържана, как всяко движение и дума бяха прецизно премерени. Това правеше нещата помежду им някак по-малко реални. По-малко честни. По-изолирани.

Люси имаше чувството, че участва в пиеса и играе ролята на психотерапевт. А това бе изключително смущаващо.

— Защо си тук? — меко попита тя.

Кейт я погледна измъчено.

— Случвало ли ви се е да направите нещо, да започнете нещо с добри намерения, а накрая последствията да излязат отвъд вашия контрол? Ужасни последствия?

Люси я погледна спокойно.

— Правила съм неща, които не са потръгнали така, както съм очаквала. Както съм се надявала.

— Но от това никой не е умрял. Нали? Заради грешките ви?

— Не, Кейт. Никой не е умрял. Искаш ли да ми разкажеш за какво става дума?

Тя поклати глава. Искаше да каже на доктор Грей. Отчаяно искаше. Ако не на нея, на някого. Да свали товара от себе си. Но как би могла? Само Даниел да беше тук!

Но пък ако Даниел беше тук, нищо от това нямаше да се случи.

След обаждането на Хънтър Дрексъл почти не беше спала. Той искаше да се види с нея, да се срещнат. Не можеше да го направи! Само мисълта за подобно нещо я изправяше на нокти.

Като Алтея тя беше могъща, защитена, непобедима. Но Хънтър Дрексъл знаеше истината. Беше я нарекъл Кейт. Само гласът му сложи край на всичко, разби илюзията, сякаш Дороти беше дръпнала завесата на Магьосника от Оз.

Но Хънтър не беше единственият, който я преследваше. Картини с тийнейджърите от Ньой, младите им тела, надупчени с куршуми, изпълваха съзнанието й денем и нощем. Смъртта на Хенри Кранстън беше нещо различно. Да, ненужно и прекалено. Но беше трудно да пролееш много сълзи за подобна гадина. А онова бяха деца!

Беше ли започнала цялото това насилие, този ужас, като режисира смъртта на капитан Дейли?

Беше ли отворила кутията на Пандора?

Тогава беше толкова уверена, така сигурна. След всичко сторено от Боб Дейли смъртта му изглеждаше правилна. Справедлива. Необходима. Но сега беше започнала да се съмнява дори в това решение. Сякаш бе изгубила способност да различава доброто от лошото. Онова, което й бе изглеждало така ясно, така черно и бяло, сега бе мътно и сиво.

„И с теб ли е било същото, Трейси? Да бягаш от закона през всички онези години? Да бягаш от нас? Винаги ли си се смятала за една от добрите, като Робин Худ, или си изпитвала съмнение? Случвало ли ти се е да се будиш посред нощ и да се питаш в какво си се превърнала? В лъжкиня и крадла?“.

Разбира се, Трейси Уитни се беше променила. Беше се поправила. Улегнала.

Но възможно ли беше наистина да избягаш от собственото си минало? От тъмната страна на природата си?

— Кейт?

Гласът на доктор Люси Грей я изтръгна от унеса й. Запита се колко ли време е седяла тук, изгубена в мислите си.

— Моля те, нека ти помогна. Кажи ми какво е станало. Ясно е, че не си дошла случайно.

Кейт Еванс стана.

Не мога. Съжалявам. Не трябваше да идвам.

Канеше се да си тръгне, когато внезапна изгаряща болка прониза главата й, сякаш я беше ударила мълния. С ужасен стон тя се отпусна обратно на канапето, притиснала длани към главата си.

— Какво стана? — Люси се хвърли към нея. — Добре ли си?

Кейт отново изстена — ужасен, животински звук, изпълнен с мъка.

— Ще повикам линейка.

— Не! Моля ви. — В очите на младата жена проблесна паника. — Ще ми мине. От онези деца… Във Франция. Телата им, направени на решето… Непрекъснато ги виждам!

Люси наостри уши. Това беше следа. Това беше нещо.

Тя говореше за стрелбата в „Кемп Парис“ в Ньой. Всички медии отразяваха трагедията.

Даниел, съпругът на Кейт, бил убит в Ирак, докато изпълнявал мисия на ЦРУ. Най-вероятно застрелян. Да не би неотдавнашните зверства на Група 99 да бяха събудили болезнени спомени? Може би страшните картини по телевизията са напомнили на Кейт за смъртта на Даниел? Или за децата, които двамата никога нямаше да имат.

— Значи си сънувала клането в училището в Ньой?

Кейт внезапно се наведе напред и взе ръцете й в своите.

— Сънувала, да. Но то се случи. Аз направих така, че да се случи.

— Може и да ти изглежда по този начин, Кейт — каза Люси. — Но не ти си причинила това. Нямаш тази сила. Никой я няма.

— Но е точно така. Имам я! — изплака Кейт. — Даниел го няма. Онези деца ги няма. Няма, няма, няма. Мъртви са. Никога няма да се върнат.

— Така е — спокойно рече Люси. — Няма да се върнат. Но ти не си виновна. Нито за тяхната смърт, нито за смъртта на съпруга ти.

Кейт отново се отпусна назад, като стискаше глава и стенеше, сякаш в родилни мъки. Гледката беше тежка. Но доктор Грей вече бе по-спокойна. Беше виждала подобни ситуации безброй пъти в кариерата си. Психични сривове, причинени от стрес, от мъка или от някакво травматично събитие.

Щеше да се обади на приятеля си психиатър Бил Уинтър. Бил щеше да изпише на Кейт подходящите хапчета. След това всичко беше само въпрос на почивка и време.

— Полегни тук. — Тя я зави с одеяло, сякаш завиваше заспало дете. — Ще се обадя на един човек.

 

 

Час по-късно доктор Люси Грей гледаше как линейката откарва силно упоената Кейт Еванс.

— Добре направи, че ми се обади — увери я Бил Уинтър. — Две седмици сън и ще се събуди друг човек.

— Надявам се — каза Люси. — Наистина. Минала е през толкова много. А аз нямам чувството, че съм й помогнала.

— Разбира се, че си. — Бил се качи в колата си. — Между другото, тя работи ли? Осигуровката й ще покрие ли престоя в болницата?

— Със сигурност. — Доктор Люси Грей се усмихна. — Това е нещо, за което няма нужда да се безпокоиш. Съпругът й Даниел е бил от ЦРУ. Умрял в Ирак при някаква специална операция, но Управлението продължава да плаща всичките й сметки. Осигурена е до живот, доколкото знам.