Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Безразсъдно (24)

23.

Трейси чу първо гласа на Блейк Картър, идваше от коридора.

— Къде е тя? Трябва да я видя. Трябва да обясня.

И на доктора:

— Тя още не е готова за посетители, господин Картър.

„Напротив!

Значи Блейк е жив? Бил е жив през цялото време? И сега е дошъл да ме види?

Блейк!“

Седна в леглото, опита се да извика името му, но от устата й не излезе никакъв звук. После болката се върна — агония, сякаш стадо слонове се понасяше тежко през черепа й, смилайки костите й на прах една по една. „Блейк, тук съм! Не си отивай!“.

Изгуби съзнание.

 

 

Франк Дориън беше в стаята.

Трейси не можеше да го види. Не можеше да види нищо. Не можеше да се движи, да говори, да прави каквото и да било, освен да диша. И да слуша.

— Кой е най-близкият й роднина? — питаше докторът.

— Тя няма роднини — отвърна гласът на генерала.

— А някой, когото да уведомим? Приятел?

— Не. Ние ще се погрижим.

— Но все пак трябва да има…

Гласът на Франк се разнесе отново, този път по-твърд.

— Няма. Хайде, докторе. Да бъдем честни. И двамата знаем, че тя няма да се събуди. Така че спорът е излишен.

„Няма да се събудя“ — помисли си Трейси.

Изпълни я дълбок покой.

Най-сетне отново щеше да е с Ник.

 

 

— Събуди се!

Някой я разтърсваше. Светеше с нещо в очите й.

Тъкмо сънуваше чудесен сън. Двамата с Ник играеха шах в кухнята в Стиймбоут. Блейк го нямаше, беше излязъл да язди, но Джеф беше там и шепнеше в ухото на Ник, учеше го как да мами или поне как да надхитри майка си. И двамата се смееха. Трейси не одобряваше, но също се смееше.

Докато не влезе Алтея. Дългата й тъмна коса се развяваше зад нея, лицето й бе като маска на смъртта. Тя седна на масата и помете фигурите. Трейси гледаше вцепенена как те се пръскат по пода. Нещо не беше наред. Изобщо не беше наред.

— Мразя шаха. Да поиграем покер.

И тогава кухнята изчезна. Ник също. Намираха се на маса в казино — може би „Беладжо“ — и Хънтър Дрексъл раздаваше. Но картите не бяха карти за игра, а таро. Трейси обърна Любовниците, а Алтея погледна към Джеф и започна да се смее и смее. После Хънтър Дрексъл сграбчи Трейси за раменете и извика:

— СЪБУДИ СЕ! Погледни светлината! Истината е пред очите ти, Трейси! Събуди се!

Трейси отвори очи.

Изпълнени с обич, познати очи гледаха към нея.

— Ти! — усмихна се тя.

И отново потъна в мрака.

 

 

Това бе най-дългата нощ в живота на Камерън Крю. По-дълга дори от нощта, в която бе изгубил Маркъс.

Тогава беше вцепенен, твърде шокиран, за да проумее напълно какво става. Помнеше, че Шарлот седеше до него при леглото на Маркъс, че двамата се държаха за ръце. Ако тогава някой им бе направил снимка и я бе озаглавил, сигурно щеше да я нарече „Събрани в мъката“. Само дето, разбира се, тази мъка не събра нищо. А само унищожи. Разруши. Съсипа.

Камерън Крю не беше го разбрал тогава, но разбираше сега, докато гледаше как Трейси се бори за живота си. Докато я виждаше как се мъчи да се върне към светлината, само за да изгуби опора и да пропадне отново в мрака, напълно безпомощна.

Грег Уолтън му се беше обадил цели двайсет и четири часа след като тя бе нападната. Камерън беше бесен.

— Защо никой не ми каза по-рано, по дяволите?

— Ние самите не знаехме — оправда се Грег Уолтън. — Агент Бък е в Париж, но ФБР водят свое разследване, различно от онова, по което работеше Трейси. Англичаните ни съобщиха. От МИ-6.

— Генерал Дориън ли? — Камерън буквално изплю името.

— Да. — Уолтън като че ли беше изненадан. — Познавате ли се?

— Не. Но Трейси го познава. И му няма абсолютно никакво доверие.

— Англичаните смятат, че вероятният нападател е Хънтър Дрексъл. Въпреки изричните ми инструкции изглежда, че Трейси се е опитвала да открие Дрексъл сама, на своя глава. Предполагам, че не знаете нищо за това, нали?

Но Камерън не се интересуваше от игричките на ЦРУ на въпроси и отговори. Вместо това се качи в своя G650 и отлетя направо до летище „Льо Бурже“. Взе разстоянието от апартамента си в Ню Йорк до леглото на Трейси за по-малко от десет часа. Щом пристигна, използва всичките си връзки и влияние, за да се погрижи Франк Дориън и други негови колеги да не могат да припарят до стаята й. За щастие, новият американски посланик във Франция Дон Питърс му беше близък приятел. Както и Гийом Анри, най-големият спонсор на болницата.

— Трейси Уитни е моя приятелка. Аз съм най-близкият й човек — настоятелно каза Камерън на Гийом. — Не бива да я вижда никой, освен мен.

— Твоето желание е заповед за мен, стари приятелю. Явно е невероятна жена.

— Такава е — каза Камерън.

Часове след пристигането му Трейси отвори очи и за първи път проговори.

— Ти! — каза тя, щом го видя. После се усмихна с онази нейна омайна, тъжна, интелигентна усмивка, която танцуваше на устните й, но винаги започваше в зелените й като мъх очи. Усмивката, която бе покорила Камерън от самото начало.

Но секунди по-късно усмивката изчезна и очите на Трейси се затвориха отново.

Това беше преди два дни.

Сега, според Грег Уолтън, Джеф идваше насам. Британските власти бяха на бойна нога и настояваха да им бъде позволено да видят Трейси и да оценят състоянието й.

— Бесни са. Според МИ-6 тя е компрометирала операцията им срещу Дрексъл и виновни сме ние, че не сме могли да я контролираме. Освен това искат вашата глава на поднос.

— Лошо.

— Твърдят, че Стивънс е най-близкият й човек — каза Грег Уолтън. — Ако наистина е така, няма да можете да му попречите да я види. А той ще доведе със себе си Франк Дориън и всеки, когото Дориън поиска.

Камерън Крю беше разстроен.

Не можеше да позволи подобно нещо. Трябваше да събуди по някакъв начин Трейси.

Беше на път да се откаже, когато най-неочаквано, в ранните часове на деня, се сепна в стола до леглото на Трейси. Тя стенеше, искаше вода и се оплакваше от болки в главата. Отначало беше объркана. Бълнуваше. Но само след няколко часа вече седеше, отпиваше подсладен чай, държеше ръката му и говореше съвсем нормално.

— Знаеш ли какво се случи? — попита я Камерън. — Помниш ли нещо?

Трейси виновно извърна поглед.

— Знам, че си вечеряла с Джеф Стивънс — каза Камерън. — Всичко е наред.

Опитваше се да я успокои, но Трейси моментално присви подозрително очи.

— Откъде знаеш?

— Грег Уолтън го спомена — каза Камерън небрежно. Последното, което искаше точно сега, бе да накара Трейси да се отдръпне от него. Веднъж я беше изпуснал от поглед, макар да знаеше, че не трябва, и не смяташе да повтаря грешката си. — Имаш ли някаква представа кой ти стори това — смени темата той.

Трейси поклати глава.

— А ти?

— Имам някои теории.

— Давай.

— Няма да ти харесат.

— Пробвай.

— Добре. Джеф Стивънс.

— Джеф? — Трейси понечи да се разсмее, но главата я заболя. — Това е нелепо.

— Нима? — Камерън я погледна внимателно. — Не виждам защо да е нелепо. Знаел е къде си. Съвсем спокойно е можел да те проследи. По време на вечерята вече е измъквал информация от теб. Научил е онова, което са искали да знаят началниците му. Ти вече не си му била нужна.

— Джеф никога не би ми посегнал — категорично заяви Трейси.

— Сигурна ли си? Ами ако е решил, че се е разприказвал прекалено много пред теб? Ами ако е съжалил? Или може би се е уплашил?

Трейси поклати глава.

— В дълбока заблуда си.

Но Камерън нямаше намерение да се отказва.

— Може да е ревнувал. Да е бил ядосан. Да го е направил в пристъп на сляпа ярост.

— Ярост?

— Заради теб и мен — каза Камерън. — Заради това, че сме заедно. Едва ли го приема леко.

Трейси се изчерви. Искаше й се да избухне: „Не сме заедно! Кой е казал, че сме заедно?“, но моментът не й се струваше подходящ. А и не знаеше какви точно са чувствата й в момента — към Камерън, към Джеф, към когото и да било.

— Ти самата ми каза, че е темпераментен — продължи Камерън. — Изглежда логично, Трейси.

— Никак даже. Давай нататък. Каква е другата ти теория?

— Генерал Франк Дориън.

Трейси наостри уши.

— Продължавай.

Камерън очерта теорията си. Подобно на Джеф, Дориън е знаел къде се намира Трейси онази нощ и с лекота би могъл да я издебне след вечерята. Може би е знаел за флашката, която Трейси беше откраднала от дома му в Англия, доказателството за връзката му със смъртта на принц Ахилеас. Това само по себе си би могло да е достатъчен мотив за него да се опита да я убие. От самото начало изобщо не криеше, че не харесва Трейси. Според Грег Уолтън, сега шефовете на Дориън от МИ-6 са също толкова недоволни от опитите й да притисне сама Хънтър Дрексъл, колкото и от липсата на резултати в издирването на Алтея.

— Никой в Уайтхол няма да рони сълзи в чая си, ако те сполети ненавременен край, Трейси — изтърси Камерън. — Те искат първи да пипнат Дрексъл. Искат славата за себе си. Именно затова са привлекли Джеф Стивънс, за да те изкарат от играта.

„Възможно е — помисли си Трейси. — Джеф в общи линии призна същото на вечерята.“

— Възможно е Дориън да е видял своя шанс и да се е възползвал. — Теорията започваше да допада на Камерън. — Но се е издънил. Не си умряла на място. Имало е очевидец. Затова се намесва като „случаен минувач“, урежда да те настанят тук, контролира целия достъп до теб. Дори е съобщил на ЦРУ чак ден и половина след нападението. Това не ти ли изглежда подозрително?

Проблемът бе, че всичко й изглеждаше подозрително. Беше повече от подготвена да повярва, че Франк Дориън я е нападнал. Знаеше със сигурност на какво е способен той, особено ако действа според някакво изкривено чувство за дълг. Или пък само за да спаси собствената си кожа. Но въпреки това нещо я гризеше. Имаше нещо фалшиво.

— Ами Хънтър Дрексъл? — попита тя.

— Какво за него?

— Той също би могъл да ме нападне. Ако е решил, че съм на път да го открия, да открия истината.

— Предполагам, че е възможно — каза Камерън, макар да не изглеждаше убеден.

— Или Алтея? — предположи Трейси.

— Не. В това няма никаква логика. Защо й е да си прави труда да те въвлича във всичко това, ако е искала просто да те убие? А и очевидците твърдят, че извършителят е мъж.

— Беше тъмно. Висока жена с прибрана коса лесно може да мине за мъж.

Камерън поклати глава.

— Мисля, че е било дело на англичаните, Трейси. Или Дориън, или Стивънс. В края на краищата, сега те са в един отбор. И това не е нашият отбор. Всички онези приказки за „сътрудничество“ са пълни глупости.

С това поне Трейси беше съгласна.

— Знам.

Тя стисна ръката на Камерън.

— Не можеш да имаш доверие на Джеф Стивънс, Трейси.

— И това го знам. Смятах да работя с него, не да му се доверявам.

Камерън я погледна объркано.

— Джеф никога не би ме наранил — обясни Трейси. — Но ако гледа на откриването на Хънтър и Алтея като на състезание между двама ни, а аз мисля, че прави точно това, той няма да се спре пред нищо, за да спечели.

— Тогава защо ти е да работиш с него?

Трейси се усмихна измъчено.

— Защото и аз не бих се спряла пред нищо, за да спечеля. И обикновено успявам. В крайна сметка.

След още няколко минути разговор Трейси започна да се уморява. Камерън я целуна нежно и излезе, като не пропусна да се увери отново, че никой няма да мине през охраната.

 

 

На път към хотела Камерън неволно се усмихна, докато си мислеше за първото събуждане на Трейси.

— Начинът, по който ми се усмихна — каза й той днес. — Погледът ти, когато каза „Ти!“. Не мога да ти обясня какво означаваше това за мен.

Трейси също изглеждаше развълнувана.

— Не си спомням — отвърна тя смутено и се изчерви.

„Тя ме обича — помисли си Камерън. — Още е прекалено уплашена, за да го признае. Но ме обича.“

След като Камерън си тръгна, Трейси остана да лежи, загледана в тавана.

„Престани да се чувстваш виновна — смъмри се тя. — Нелепо е.

Не можеш да контролираш сънищата си, Трейси.

Никой не може.“

Спомняше си, че се усмихна. Спомняше си как погледна в тези изпълнени с обич, познати очи, как казва „Ти!“ и как изпитва дълбоко щастие.

Но очите не бяха на Камерън…

А на Джеф.

Но все пак не Джеф я бе посетил в болницата. А Камерън.

Не Джеф се беше погрижил за нея и не той бе прелетял хиляди километри, за да бди постоянно край леглото й.

А Камерън.

Онова, което й предлагаше Камерън, бе нещо истинско. Нещо, което можеше да докосне, на което можеше да разчита. Нещо, на което можеше да се довери.

Джеф, от друга страна…

Джеф беше само един прекрасен сън.

 

 

Изтощен, със зачервени очи, Джеф кацна на летище „Шарл дьо Гол“. Беше му се наложило да се прекачва в Ню Йорк, но почти не помнеше престоя си на „Кенеди“. Всичко след обаждането на Франк Дориън му беше като размазана картина.

Да стигне до Трейси. Това бе единственото, което имаше значение.

Останалият свят избледняваше и изчезваше.

— Джеф.

Франк Дориън го чакаше на входа на залата за пристигащи. Гладко избръснат, очевидно добре отпочинал, с обичайната си цивилна униформа — тъмносини кадифени панталони, идеално изгладена памучна риза, спортно вълнено сако и спортни обувки — генерал-майорът приличаше на създание от друга планета.

— Как е тя? — изтърси Джеф, докато се мъчеше да мине покрай него. — Трябва веднага да стигна до болницата.

Франк Дориън го задържа за ръката.

— Не е там. — Видя как очите на Джеф се разширяват от ужас и побърза да обясни: — Жива е. Не се безпокой. Събуди се около час след разговора ни.

Джеф усети как коленете му се подкосяват. Залялата го вълна на облекчение бе толкова силна, че заплашваше да го удави.

— Трябва да я видя.

— Боя се, че това е невъзможно — сковано каза Франк.

Джеф се обърна към него.

— Какви ги говориш? — Освободи се от хватката му и тръгна към колоната таксита. Генералът го последва.

— Не е мое дело — каза той на Джеф. — Ако искаш да обвиняваш някого, обвинявай Камерън Крю.

Щом чу името, Джеф се закова на място.

Франк му обясни, че Камерън е пристигнал да види Трейси и тутакси е прогонил всички от стаята й. Че Трейси е била изписана по нейно желание и се е оставила на грижите му. Намират се в един от безбройните луксозни имоти на Камерън, на около час път от Париж.

— Когато имаш парите на Камерън Крю, можеш да си купуваш доктори, политици, когото си поискаш — горчиво отбеляза Франк. — Никакви правила в случая не важат.

— И въпреки това трябва да видя Трейси.

Джеф разказа на Франк какво е научил в Колорадо. Очите на генерала се разшириха.

— Мили боже. Сигурен ли си?

— Абсолютно.

— Записът още ли е у теб?

— Разбира се, че е у мен. Имам и копия. Всичките са на сигурни места.

Известно време двамата стояха един срещу друг и мълчаха. Забързани пътници се носеха и блъскаха около тях подобно вода на планински поток, заобикаляща два големи камъка. Накрая Франк заговори.

— Засега не й казвай.

Джеф се втрещи.

— Какво означава това? Трябва да й кажа. Тя има право да знае.

— И ще научи. Само че не точно сега.

Джеф отвори уста да протестира, но Франк го прекъсна.

— Помисли само. Не знаеш как ще й се отрази новината. Тя току-що излезе от кома, Джеф.

Джеф се поколеба. Изобщо не беше помислил за това.

— В момента тя е в безопасност. Крю се грижи за нея.

„Точно от това се страхувам.“

— Остави я да почива. И докато тя е вън от играта… — Генералът бръкна в джоба си, извади кафяв плик и с широка усмивка го връчи на Джеф. — Ти можеш да идеш в Белгия и да доведеш Хънтър Дрексъл.

Франк очевидно бе много доволен, че Трейси е отстранена. Американците отпадаха в надпреварата.

Джеф впери поглед в плика.

— Какво е това?

— Билетът ти за Брюж. Тази събота се очаква Дрексъл да играе покер там. Под името Хари Греъм.

„Хари Греъм… защо това ми напомня нещо?“.

— Градът е зашеметяващ — добави Франк.

— Знам.

Навремето Джеф и Трейси бяха извършили страхотен удар в Брюж, като бяха лишили един гаден тип, който пребиваше жена си, от най-добрата колекция холандски миниатюри в Северна Европа.

— Влакът ти тръгва след час — делово рече Франк. — Ще те изпратя до гарата и ще те инструктирам по пътя.