Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Безразсъдно (15)

14.

— Няма начин да е тръгнал оттук. Никакъв. Ако трябва да съм честен, госпожице Уитни, не мога да повярвам, че изобщо обсъждаме това.

Джейми Макинтош изглеждаше свестен човек, но Трейси виждаше, че нервите му са опънати до скъсване покрай последната кибератака на Група 99. Непрекъснато чоплеше ноктите си и левият му крак отмерваше нервен ритъм, докато я слушаше.

„Нищо чудно, че е разтревожен“ — помисли си Трейси. Алтея не само че беше съсипала и сериозно засрамила американските служби, но и бе успяла успешно да натопи британците за станалото, като по този начин накара двамата съюзници да се хванат за гушите точно когато сътрудничеството бе жизненоважно.

— Съгласна съм — опита се да го успокои Трейси. — Никой не намеква, че Алтея е някой от вашите хора.

Според проучването на Трейси, по-малко от 12% от служителите на МИ-6 бяха жени, като огромното мнозинство от тях заемаха незначителни административни или секретарски длъжности. От онези, които бяха достатъчно образовани или високопоставени, за да имат възможността да планират успешна кибератака, нито една не отговаряше дори бегло на профила на Алтея.

— Но тя е компрометирала системите ви, както компрометира и нашите. Нарочно е нагласила нещата така, че да изглежда сякаш атаката е дошла отвътре. Това ни казва някои неща за нея.

Генерал-майор Франк Дориън изгледа подозрително Трейси.

— Като?

— Като факта, че знае как действат западните разузнавателни служби. Моето предположение е, че тя или е бивша шпионка, или познава някой вътрешен човек.

— Познава вас, госпожице Уитни — напомни й Франк Дориън. — Предполагам, че е прекалено да се надявам, че паметта ви се е задействала? Че внезапно сте се сетили за някаква връзка?

Трейси присви очи. Негодуваше срещу намека на генерала, че лъже, че не познава Алтея. Че крие нещо. Освен това не харесваше начина, по който я гледаше над онзи свой надменен патрициански нос от мига, в който влезе тук.

— Тя знае за мен — поправи го Трейси. — Но същото се отнася за всеки, който е работил тук преди петнайсет години.

— Добре. — Джейми Макинтош разтърка очи. — Ще разгледаме версията за бивша шпионка. Не е зле Грег Уолтън да направи същото, макар да признавам, че според мен грешите.

— Имате ли някакви алтернативни предложения? — попита Трейси.

— Аз имам — обади се генералът. — В „Таймс“ има една млада журналистка на име Фейърс. Сали Фейърс. Появи се в Сандхърст и разпитваше за мен и за смъртта на принц Ахилеас. Изглежда работи по някаква безумна конспиративна теория, според която съм посегнал на младежа, за да го накарам да замълчи.

— За какво да замълчи? — попита Трейси.

— Нямам представа. — Франк изглеждаше отегчен. — Но знам, че тя разпитваше и за капитан Дейли и дали двамата с принца са се познавали.

— Познаваха ли се?

Франк я погледна право в очите.

— Не. Може да са се разминавали в коридора или на плаца, но това е всичко. Капитан Дейли беше образцов войник. Принц Ахилеас… не беше. Идеята двамата да са били приятели е откровено обидна.

Неприязънта на Дориън към младия гръцки принц бе осезаема. На Трейси й се стори странно, че изобщо не се опитва да я скрие. В края на краищата, момчето бе мъртво.

— Оказва се, че госпожица Фейърс е и бивша приятелка на неуловимия господин Хънтър Дрексъл — продължи Дориън.

Трейси повдигна вежди.

— И е написала редица влиятелни материали в миналото, в които се обявява против хидравличното разбиване, сред които и една изпепеляваща статия за компанията на Хенри Кранстън. Това са прекалено много връзки с Група 99, за да ми харесва.

„И на мен“ — помисли си Трейси. Помнеше какво й бе казал Камерън Крю за сделката, която бе сключил — Хенри Кранстън с гърците за добив на шистов газ и която била зарязана след самоубийството на Ахилеас. Сега „Крю Ойл“ разполагаше с нея. За пореден път Трейси изпита чувството, че пред очите й се въртят точки, които могат да разкрият ясна картина само ако ги погледне по подходящия начин.

Чутото не я предразположи към Франк Дориън. Той бе арогантен, груб и твърде предубеден. Но в случая трябваше да се съгласи с него. Госпожица Фейърс будеше интерес.

— Разговаряхте ли с нея?

— Франк не е подходящият човек за целта — намеси се Джейми Макинтош. — Ясно е, че онази Фейърс вече му няма доверие. Тъй като е възможно тя да е единствената ни връзка с Хънтър Дрексъл, не можем да си позволим да я отблъснем. Помислихме си, че може би вие ще опитате?

 

 

След като Трейси излезе, Франк се обърна към Джейми.

— Нямам й доверие.

— Ти нямаш доверие на никого, Франк.

— Сериозно говоря. Някой трябва да я следи. Не бива да я изпускаме от очи дори за секунда.

Джейми Макинтош се опита да прикрие раздразнението си от това, че един подчинен му казва как да си върши работата.

— Не се безпокой, генерале — невъзмутимо отвърна той. — Погрижили сме се.

 

 

Джеф Стивънс излезе от клуба на Пикадили под проливния дъжд. Водата се лееше от чадъра му, докато напразно оглеждаше улицата за свободно такси. Навсякъде около него хората тичаха да се скрият някъде, шмугваха се в магазини или се свиваха под навесите на автобусните спирки.

— Господин Стивънс?

До него сякаш от нищото се бе материализирал светлорус мъж в омачкан шлифер.

— Може ли да поговорим? — Мъжът посочи към лъскав черен даймлер с дипломатически номера, който бе спрял до тротоара. — Насаме.

Джеф се намръщи подозрително.

— Познаваме ли се?

— Още не. — Джейми Макинтош се усмихна приветливо и добави: — Става въпрос за Трейси Уитни.

Без никакво колебание Джеф затвори чадъра и се качи в колата.

 

 

След като излезе от емблематичната сграда на МИ-6 на Албърт Ембанкмънт, Трейси реши да се разходи, за да проясни главата си. Пресече Воксхол Бридж и зави наляво към Белгравия и Челси, нейната някогашна територия. Отначало само заръмя, но скоро започна да вали сериозно. Трейси се вмъкна в едно магазинче за вестници и списания, купи си евтин чадър и продължи нататък.

Близо час вървеше безцелно и си мислеше за Сали Фейърс и какъв е най-добрият начин да подходи към нея утре. Понякога изпадаше в паника, че изобщо не е постигнала напредък в откриването на Алтея, откакто е дошла. Дали разговорът със Сали не целеше отклоняване на вниманието? Дали генерал Дориън я е пратил нарочно за зелен хайвер, за да я отклони от следата? Нямаше доверие на Франк Дориън, това беше ясно. От друга страна, както бе казала на Камерън Крю, инстинктивно усещаше, че Хънтър Дрексъл е основната връзка във всичко това. Хънтър и фракинг индустрията заедно държаха ключа към самоличността на Алтея и връзката й с Група 99. Ако Сали Фейърс можеше да каже на Трейси нещо, което да хвърли някаква светлина върху Хънтър Дрексъл и загадъчния материал, върху който работеше, то срещата си заслужаваше. Независимо от мотивите на генерал Дориън.

Откри, че й се искаше да има някого, с когото да поговори за всичко това. С болка осъзна, че в живота си няма близки хора — или са мъртви, или ги е изгубила завинаги. Любимите й родители. Джеф. Блейк Картър.

И изведнъж се сепна. „Зная къде трябва да ида.“

 

 

Гробището се намираше до Фулъм Роуд, на границата с Челси. Когато Трейси стигна там, вече се беше спуснал здрач. Мокрите от дъжда гробове блестяха зловещо под сребристата луна. Дъждът продължаваше да вали, както се бе сипал целия следобед. Капките барабаняха по чакъла на пътеките като безброй гневни куршуми, изстрелвани от злостното небе. Дълбоки локви принуждаваха опечалените и хората, разхождащи кучетата си, да газят мократа кална трева.

Гюнтер Хартог, бившият ментор на Трейси и Джеф и нещо като баща на Трейси в онзи див период от живота й, винаги беше обичал това място. Самата Трейси така и не го разбираше. За нея солидните викториански гробове, изсечени от мрачен сив камък, бяха дълбоко потискащи. Но не и за Гюнтер. Трейси чуваше гласа му, сякаш стоеше до нея.

— Това е тръпката на готиката, скъпа моя! Кичозността й. Почти очакваш Ебенизър Скрудж^[1] да изскочи зад някой камък и да те награби. Мууу-ха-ха-хааа!

Дълбокият му мелодраматичен кикот караше Трейси да се смее.

Запита се дали някога отново ще се смее така.

На вечерята с Камерън Крю в Женева беше изпитала някакви слаби импулси на щастие. Но последвалото чувство за вина бе толкова дълбоко и смазващо, че не бързаше да повтори преживяното.

„Страхувам се да съм щастлива — осъзна тя. — Страхувам се да живея.“

И въпреки това знаеше, че трябва да живее. За да отмъсти за смъртта на Ник.

Най-неочаквано я изпълни чувство за поражение. „Никога няма да открия Алтея. Никога няма да разбера какво всъщност е станало със скъпия Ник.“

Да проследиш някого във виртуалното пространство не беше нищо, но и нямаше особено значение в реалния свят. Да се опитваш да предвидиш следващия ход на невидима жена бе като да се мъчиш да играеш шах с дух.

„Така ли се е чувствала полицията, докато се мъчеше да ни хване с Джеф преди години? Дали това чувство на безсилие не е довело до полудяването на Даниел Купър?“.

Не, напомни си Трейси. Купър беше побъркан убиец много преди да я срещне.

„Не е заради теб, Трейси. Вината не е твоя.“

Най-сетне стигна гроба на Гюнтер. Въпреки цялата си любов към готическите измишльотини, накрая добрият му вкус бе надделял и той се бе спрял на прост, невзрачен надгробен камък без разните водоливници, рози или кръстове с тръни.

Надписът гласеше просто Гюнтер Хартог — колекционер и датите.

Трейси застана до камъка така, че чадърът да предпазва и двамата. Не беше донесла цветя или каквото и да било друго. Вече бе тук, но дори не бе сигурна защо е дошла. Знаеше само, че се нуждае от утехата на стар приятел. На някой, който я беше обичал.

Докато дъждът барабанеше по чадъра й, Трейси затвори очи и си позволи да почувства болката. Загубата. Подобно на лента, лицата на любимите й хора се зареяха пред нея.

Баща й.

Майка й.

Гюнтер.

Блейк.

Никълъс.

Джеф Стивънс още бе тук, разбира се. Но след като Ник го нямаше, за Трейси щеше да е твърде болезнено да види отново Джеф. Със същия успех можеше и да е мъртъв.

— Сама съм, Гюнтер — промълви Трейси в тъмнината. — Напълно сама.

Застанала насред калното лондонско гробище, Трейси падна на колене и заплака.

 

 

Джеф седеше на задната седалка и мълчеше зашеметен.

Джейми Макинтош говореше вече близо четирийсет минути. През цялото време Джеф го слушаше, премисляше чутото. Най-после се обади.

— Вярвате ли, че онази Алтея наистина е убила Ник?

— Не знам — честно каза Джейми. — Знам, че Трейси го вярва. Но е възможно от ЦРУ да са й пробутали тази идея, за да я накарат да се включи.

Джеф обмисли думите му и кимна.

— Добре.

— Знам, че Алтея е наредила убийството на капитан Дейли и вероятно на Хенри Кранстън — каза Джейми. — Знам също, че представлява сериозна опасност за западната сигурност.

— Това изобщо не ме интересува. — Джеф махна пренебрежително с ръка.

— Но ви пука за Трейси, нали?

— Разбира се.

— Значи ще ни помогнете? Знам историята ви, Джеф. — Тонът на Джейми Макинтош омекна. — Досието на двама ви с Трейси е дебело като Корана и е отпреди близо двайсет години.

— Не се и съмнявам — каза Джеф горделиво.

— Ако някой разбира как мисли тя, как действа, това сте вие. Моля ви. Ако не заради нас, заради нея.

Джеф затвори очи. Този човек искаше — британското правителство искаше — да следи Трейси. Не просто да следи физическите й ходове. А да предвижда стратегията й, да я шпионира, да я надхитрява. Да си играе с нея. МИ-6 искаше да открие Алтея и Хънтър Дрексъл преди ЦРУ. Искаха да победят. Трейси беше звездата на американците. Джейми искаше Джеф да стане тяхната.

Да следи Трейси. Да надхитри Трейси. Да защитава Трейси, или да се опитва да го направи. Точно така Джеф Стивънс бе прекарал по-голямата част от зрелия си живот. Или поне най-добрата част от него.

Разбира се, тя сигурно щеше да го намрази заради това.

Отвори очи и погледна Джейми Макинтош.

— Кога започвам?

 

 

Когато Трейси се събуди, от прозореца струеше ярка слънчева светлина. За момент си помисли, че е у дома в Колорадо. Светлината в Стиймбоут Спрингс бе винаги ослепителна, дори през зимата. Но реалността скоро си дойде обратно на мястото.

Намираше се в Лондон, в скромния хотел „Пимлико“, за който плащаше Управлението. Завесите от червена дамаска бяха дръпнати. Отвън се чуваха клаксони. Часовникът до леглото показваше 11:15.

11:15? Трейси разтърка очи. Как беше възможно? Трябва да е спала четиринайсет часа — първата цяла, лишена от сънища нощ след смъртта на Ник. Не помнеше как се е върнала в хотела от гробището, нито колко време беше седяла на колене, хлипайки, при гроба на Гюнтер Хартог, докато тялото й вече нямаше какво да даде. Помнеше обаче как се върна в стаята си и колко ужасно студено й беше. Беше се съблякла и възнамеряваше да вземе горещ душ, но изтощението явно беше надделяло, преди да стигне до банята. Беше допълзяла до завивките и потънала в толкова дълбок сън, сякаш бе изпаднала в кома.

Имаше нужда да се наплаче и наспи. И беше успяла, благодарение на Гюнтер Хартог. „Благодаря ти, мили Гюнтер.“ Усещаше чудесно тялото си, умът й бе бистър и буден. Но сега нямаше време да се наслаждава на тези нови усещания. Трябваше да хване Сали Фейърс, преди да е излязла от офисите на „Таймс“ за обедна почивка.

Трейси скочи от леглото и навлече джинси и пуловер.

Десет минути по-късно седеше в поредното черно такси на път към Уопинг.