Сидни Шелдън, Тили Багшоу
Безразсъдно (35)

34.

Трейси се обърна и се втурна навън.

Огледа уличката, търсейки Франк Дориън. Но Франк беше изчезнал.

„Насадил ме е. Копелето ме насади.“

Когато се обърна, Джеф вече беше отвън. В тъмен костюм, който идеално подчертаваше сивите му очи, с къдравата тъмна коса, разрошена от вятъра, той изглеждаше толкова красив, колкото и в деня, когато Трейси го видя за първи път в едно купе на път за Сейнт Луис. Помнеше онази среща, сякаш бе вчера. Току-що бе направила първия си удар — бе отмъкнала бижута на Луис Белами за уродливия нюйоркски бижутер Конрад Морган. Джеф, представящ се за агент Томас Бауърс от ФБР, я бе измамил да му ги предаде. А после Трейси го бе измамила да й ги върне.

Разбира се, това не беше се случило вчера. От онова пътуване във влака бяха минали десетилетия. Десетилетия на приключения и вълнение, на любов и загуба, на огромна радост и непоносима болка. Животът и смъртта на Никълъс лежеше между тогава и сега — непреодолима пропаст от мъка, която Трейси никога не би могла да пресече, независимо колко й се искаше.

— Моля те — укорително каза Джеф. — Не бягай. Обядвай с мен.

— Не мога да повярвам, че Франк постъпи така — яростно промърмори Трейси.

— Не бива да обвиняваш Франк — каза Джеф. — Аз го помолих. Казах му, че искам да те видя.

— А аз му казах на съвсем разбираем език, че не искам да те виждам — отвърна Трейси.

Изражението на Джеф й подейства като юмрук в корема.

Трейси смекчи тона.

— Идеята не е добра. Знаеш го.

— Става въпрос просто за един обяд.

Трейси го изгледа. Когато ставаше въпрос за двамата, нямаше такова нещо като „просто обяд“ и двамата го знаеха отлично.

— Трябва да поговорим — притисна я Джеф.

Трейси се поколеба само за секунда и Джеф се усмихна. Знаеше, че е спечелил.

 

 

Храната бе превъзходна. Нищо прекалено плътно и кремаво, каквато понякога бе френската кухня. Трейси си избра салата лангустини, чийто вкус направо експлодира в устата й, а Джеф си поръча засищащ стек фрите, прокаран с добро бургундско за кураж.

Знаеше, че ще му е нужен.

През първия половин час говореха за случая. За Хънтър и Кейт, за безпилотната атака, убила Алексис Аргирос. За фракинг индустрията, корупцията и двуличието на политиците.

— Ако само повечето хора бяха честни като нас, а, скъпа? — обади се Джеф.

Трейси харесваше чувството му за хумор и му завиждаше за него. Искаше й се още да може да се смее на света по начина, по който го правеше Джеф. Навремето се смееше много.

— Обичам те, Трейси.

Главата на Трейси се отметна назад, сякаш я бяха зашлевили. Това дойде така изневиделица, толкова неочаквано. Погледна Джеф гневно.

— Престани!

Очите му не се откъсваха от нейните.

— Защо?

— Знаеш защо. Никога няма да се получи.

— Защо да не се получи?

— Защото сме напълно несъвместими!

— Пълни глупости. Напълно съвместими сме.

— Докарваме се един друг до лудост — каза Трейси.

— Знам. — Джеф се ухили. — Не е ли чудесно?

Трейси не се сдържа и се усмихна. Но доброто настроение не продължи дълго. Джеф се пресегна през масата и взе ръцете й в своите.

— Разкажи ми за Никълъс.

Трейси се намръщи.

— Какво имаш предвид? Какво да ти разкажа?

— Всичко. Как изглеждаше, когато се роди. Каква е била любимата му зърнена закуска. В каква поза спеше.

— ПРЕСТАНИ! — Трейси яростно тръсна глава. Опита да дръпне ръцете си, но Джеф я стисна по-силно. Клиентите от съседните маси се обърнаха. Беше болезнена гледка — Трейси се дърпаше и гърчеше в опит да се отскубне, подобно на насекомо с подпалени криле.

— Не мога да говоря за него — умолително рече тя. — Не и с теб. Не така.

— Как?

Трейси преглътна с мъка.

— Сякаш още е жив.

Тя заби поглед в покривката, избягвайки очите му. Той й даде няколко минути, после отново се пресегна към ръката й.

— Можеш да говориш за него, Трейси. Трябва да говориш за него — нежно каза Джеф. — Ако не изпуснеш мъката, накрая тя ще те убие. Ще те отрови отвътре като акумулаторна киселина. Както направи с Камерън Крю.

Трейси рязко вдигна глава.

— Може пък да искам точно това. Може да искам мъката да ме убие.

— Не вярвам — рече Джеф. — Знаеш, че Ник не би поискал подобно нещо.

Трейси гневно избърса сълзите си.

— Не разбираш, Джеф. Страх ме е, че ако дам отдушник на мъката си, ако се освободя от нея, ще се освободя от него.

— Никога няма да се освободиш от него — каза Джеф. — Отнася се и за двама ни.

— Да, но…

— Не става въпрос само за теб, Трейси! — прекъсна я Джеф нетърпеливо, отчаяно. — Аз имам нужда да говоря за него. Да науча за него, за живота му. Пропуснах го. Пропуснах го целия и никога не мога да върна тези години. Ако ти не ми разкажеш за него, аз с какво оставам? Как мога да тъгувам?

Трейси се чувстваше ужасно. Болката, изписана на лицето на Джеф, беше точно толкова истинска, колкото и нейната собствена. Как не я беше забелязала преди? В Париж или в Межев, когато бяха заедно? И тогава я е имало. Дали защото лицето на Джеф й напомняше толкова много това на Никълъс, тя бе престанала да го възприема като личност сам по себе си?

Да. Точно това беше.

Но сега го виждаше. Джеф, нейния Джеф. Протегна ръка и го погали по бузата.

— Съжалявам. Много съжалявам.

Джеф целуна ръката й.

— Недей да съжаляваш. Просто ми разкажи. Моля те. Разкажи ми за сина ни.

И Трейси заговори. Говореше, докато не приключиха с храната. Говореше, докато Джеф плащаше сметката. Говореше, докато кафетата им изстинаха, докато ресторантът се опразни и докато накрая управителят дойде и учтиво им съобщи, че затварят, за да се приготвят за вечерта.

Отвън слънцето се бе спуснало ниско и червено над уличката. Ярките златни листа се виеха около краката им и хрущяха под подметките им, докато вървяха, хванати за ръце, обратно към Нотинг Хил Гейт.

— Ще останеш ли известно време в Лондон? — попита Джеф.

Трейси кимна.

— За известно време. Може би за по-дълго. Още мисля. А ти?

— И аз още мисля.

Любовта висеше във въздуха около тях като живо същество, като призрак.

Трейси погледна в очите на Джеф и каза онова, което си мислеха и двамата.

— Не знам дали можем да се съберем отново. Обичам те, но…

Той я прекъсна с целувка.

— Не можем да се върнем назад. Можем да продължим само напред. Но не е нужно да го правим сами.

За момент Трейси си позволи да се надява, че може и да е прав.

— Трябва да вървя.

Джеф махна на едно такси и й помогна да се качи.

— И да не ми изчезнеш отново.

— Няма. — Трейси се усмихна. — Обещавам.

— Утре е голямото приключение, Трейси — каза Джеф и почука на вратата, докато шофьорът потегляше. — И то идва, независимо дали го искаме или не.

Остана загледан как таксито се влива в лондонския трафик и изчезва в далечината.