Агата Кристи
След погребението (25)

1

— Така и не разбрах нищо за восъчните цветя — обади се Розамънд и погледна Поаро укорително с големите си сини очи.

Седяха в лондонския апартамент на Хелън. Тя самата си почиваше на дивана, а Розамънд и Поаро пиеха чай с нея.

— Не виждам каква връзка имат восъчните цветя с всичко това — настоя Розамънд. — Или пък с малахитовата масичка.

— С малахитовата масичка не, но восъчните цветя бяха втората грешка на мис Гилкрист. Тя каза, че изглеждали много добре на малахитовата масичка. А сещате ли се, мадам, че няма как да ги е виждала там, защото те бяха счупени и прибрани, преди тя да пристигне със семейство Тимъти Абърнети. Значи може да ги е видяла единствено когато се е представяла за Кора Ланскне.

— Колко глупаво от нейна страна, нали? — рече Розамънд.

Поаро й се закани с пръст.

— То ви показва, мадам, опасностите, които крие разговорът. Аз дълбоко вярвам, че ако успеете да накарате някой да говори пред вас достатъчно дълго на каквато и да било тема, рано или късно ще се издаде. Така стана с мис Гилкрист.

— Ще трябва да внимавам — рече Розамънд замислено. После се развесели. — Знаете ли? Ще имам бебе.

— Аха! Ето защо били посещенията на Харли стрийт^[1] и в Риджънтс парк.

— Да. Толкова развълнувана бях и така изненадана, че трябваше да отида някъде и да помисля.

— Казахте, спомням си, че това не ви се случва често.

— Ами много по-лесно е така. Но този път трябваше да взема решение за бъдещето. Реших да напусна сцената и просто да бъда майка.

— Една rôle, в която ще сте възхитителна. Вече предвкусвам очарователните снимки в „Скеч“ и „Татлър“.

Розамънд се усмихна щастливо.

— Да, чудесно е. Знаете ли, Майкъл е очарован. Наистина не го очаквах от него.

Тя поспря и добави:

— Сюзън взе малахитовата масичка. Рекох си, че след като ще имам бебе… — Тя не довърши изречението си.

— Козметичното предприятие на Сюзън е обещаващо — намеси се Хелън. — Мисля, че тя си е наумила да успее.

— Да, тя е родена за успех — съгласи се Поаро. — Също като чичо си.

— Имате предвид Ричард, предполагам — запита го Розамънд. — Не Тимъти?

— Решително не Тимъти — отвърна Поаро.

И тримата се засмяха.

— Грег е заминал някъде — продължи Розамънд. — Както казва Сюзън, на лечебна почивка.

Тя погледна въпросително Поаро, но той не отговори нищо.

— Не мога да разбера защо настояваше, че той е убил чичо Ричард — отново попита Розамънд. — Мислите ли, че е форма на ексхибиционизъм?

Поаро се върна на предишната тема.

— Получих много любезно писмо от мистър Тимъти Абърнети — рече той. — Изказва голямото си задоволство от услугата, която съм направил на семейството.

— Чичо Тимъти според мен е невъзможен — възкликна Розамънд.

— Поканиха ме да им гостувам идната седмица — рече Хелън. — Както разбрах, вече са оправили градината, но с домашната прислуга още е трудно.

— Навярно им липсва ужасната Гилкрист. Сигурна съм, че накрая тя щеше да убие чичо Тимъти. Колко забавно щеше да е! — възкликна Розамънд.

— За вас, мадам, като че ли убийството е било винаги занимателно?

— О, не, не бих казала — отвърна равнодушно Розамънд. — Но така бях уверена, че е Джордж. — И добави по-весело: — А може би някой ден той ще извърши престъпление.

— И ще бъде много забавно — рече Поаро саркастично.

— Ами да! — съгласи се Розамънд и си взе още един еклер от чинията пред себе си.

Поаро се обърна към Хелън.

— А вие, мадам, заминавате за Кипър?

— Да, след две седмици.

— Тогава нека ви пожелая добър път.

Той стана и се поклони. Хелън го изпрати до вратата и остави Розамънд да се тъпче със сладкиши. На входа тя се обърна рязко към Поаро:

— Искам да знаете, мосю Поаро, че наследството, което ми остави Ричард, означаваше за мен повече, отколкото значи за другите техният дял.

— Чак толкова ли, мадам?

— Да. Ще ви доверя — в Кипър има едно дете… Ние със съпруга ми бяхме много привързани един към друг — за нас бе голямо нещастие, че нямахме деца. След неговата смърт се чувствах ужасно самотна. По времето, когато бях милосърдна сестра в Лондон в края на войната, срещнах един човек… Беше по-млад от мен и женен, макар и нещастен в брака си. Живяхме заедно известно време. Това е всичко. Той се върна в Канада — при жена си и децата си. Така и не научи за… за детето. Нямаше да го иска. Но аз го исках. За мен то бе същинско чудо — жена на средна възраст, чийто живот е зад гърба й. С парите на Ричард мога да образовам така наречения си племенник и да му помогна да стъпи на краката си. — Тя поспря и добави: — Не съм казвала на Ричард. Той беше привързан към мен и аз към него. Но той нямаше да ме разбере. Вие знаете толкова много за всички ни, та си рекох, че ще е добре да знаете и това за мен.

Поаро още веднъж се поклони и й целуна ръка.

2

— Здравейте, Поаро — рече мистър Ентуисъл. — Идвам от съда, където чух присъдата. Призната е за виновна естествено. Но не бих се учудил, ако завърши в психиатрията. Откакто е в затвора, съвсем се е смахнала. Ще повярвате ли, че била щастлива и се държи най-учтиво. Прекарва по-голяма част от времето си да крои подробни планове за бъдещата си верига от чайни. Най-новото й заведение ще се казва „Люляков храст“ и ще бъде открито в Кроумър.

— Човек се пита дали не си е малко луда по рождение? Аз мисля, че не.

— Боже мой! Съвсем не! Колкото ние с вас сме луди, толкова и тя, особено когато е планирала убийството. Извършила го е съвсем хладнокръвно. Има глава на раменете си, да знаете, въпреки хрисимата си външност.

Поаро потрепери.

— Мисля си за думите, които каза Сюзън Банкс — че не можела да си представи изискана убийца.

— А защо не? — учуди се мистър Ентуисъл. — Всякакви ги има.

И двамата потънаха в мълчание, а Поаро се размисли за убийците, които бе познавал…