Агата Кристи
След погребението (3)

1

Седнал в ъгъла на първокласно купе във влака за Лондон, мистър Ентуисъл с известно безпокойство се отдаде на размишление върху необикновената забележка, която Кора Ланскне бе направила. Естествено Кора си бе доста неуравновесена и изключително глупава жена и още от юношеска възраст бе известна с неприятния си навик да изтърсва нежелани истини. О, не, не биваше да казва истини — в случая думата бе съвсем неподходяща. Да прави неуместни изказвания — така бе по-добре.

Той прехвърли наум в хронологичен ред репликите, които непосредствено бяха последвали тази забележка. Виждайки насреща си стреснатите физиономии и вперените в нея укорителни погледи, Кора бе осъзнала, че е казала нещо много дръзко.

Мод бе извикала: „Но моля ти се, Кора!“, а Джордж: „Скъпа лельо Кора!“

Някой друг бе възкликнал: „Какво говориш?“

Кора Ланскне се бе смутила, осъзнавайки, че ще бъде уличена в чудовищно престъпление, и заговори припряно и несвързано:

— Съжалявам. Не исках да го кажа, разбира се, колко съм глупава! Но от това, което той ми каза, си помислих… Но да, естествено знам, че всичко е наред, и все пак смъртта му бе така внезапна… Моля ви да забравите какво ви наговорих… съвсем не исках да се покажа такава глупачка, ох, знам си, че все ще изтърся нещо не на място…

И тъй, временният смут отмина. Продължиха с практическото обсъждане на въпроса за разпределението на наследството, а мистър Ентуисъл обясни, че къщата заедно с всичко в нея ще бъде обявена за продан.

Злощастният гаф на Кора скоро бе забравен. В края на краищата Кора винаги си бе ако не леко смахната, то поне наивна. Нямаше никакъв усет за това, какво бива и какво не бива да се говори. На деветнадесет години това не бе от особено значение. Капризите на едно разглезено дете биха могли да продължат горе-долу до тази възраст, но разглезено дете на петдесет години трудно можеше да се понесе. Да се изтърсват нежелани истини просто така…

Потокът на мисълта на мистър Ентуисъл внезапно секна. За втори път изникваше тази обезпокоителна дума — истини. И защо бе така обезпокоителна? Естествено защо — защото тя бе винаги в основата на всеобщото смущение, което причиняваха откровените забележки на Кора. Тези нейни наивни изказвания причиняваха такова неудобство, именно защото се оказваха верни или пък съдържаха известна доза истина!

Макар че мистър Ентуисъл откри твърде слаба прилика между пълната 49-годишна жена и непохватната Кора от моминските й години, някои типични маниери се бяха запазили — например отмятането на главата, уподобяващо я на птица, в момент, когато съобщаваше свое особено скандално заключение, или следващото го изражение на очаквателно задоволство. Точно но този начин преди много години Кора бе направила забележка относно фигурата на кухненската слугиня:

— От месец-два Моли не може да се опре о кухненската маса, така й стърчи коремът. Чудя се от какво е напълняла толкова много!

Заповядаха на Кора да мълчи — тонът в семейство Абърнети бе викториански. Още на другия ден слугинята изчезна от кухнята, а след необходимите разследвания на помощник-градинаря бе наредено да спаси честта й и младото семейство получи малка къщичка.

Отколешни спомени, но в тях имаше нещо.

Мистър Ентуисъл се зае да изучи по-отблизо причината за собственото си безпокойство. Какво точно в нелепата забележка на Кора бе останало да чопли подсъзнанието му така упорито? И той скоро успя да отдели две фрази: „От това, което той ми каза, си помислих…“ и „смъртта му бе така внезапна…“.

Мистър Ентуисъл се спря най-напред на втората забележка. Да, в известен смисъл смъртта на Ричард бе внезапна. Мистър Ентуисъл бе разговарял за здравето на Ричард както със самия него, така и с лекаря му. Последният се бе изказал недвусмислено, че не може да се очаква пациентът да доживее дълбоки старини. Ако мистър Абърнети се отнасяше грижливо към здравето си, би могъл да живее две-три години, дори повече, макар че последното бе малко вероятно. Така или иначе, докторът не очакваше срив в състоянието му в близко бъдеще.

Е, докторът бе сгрешил. Но лекарите сами признаваха, че никога не могат да предвидят със сигурност индивидуалните реакции на пациента към болестта. Отписани завинаги болни неочаквано се възстановяваха. Или пък пациенти на път да оздравеят се влошаваха или умираха. Толкова много зависеше от жизнеността на индивида, от вътрешния му стремеж да живее.

А Ричард Абърнети, колкото и як и жилав да бе, нямаше особен стимул да живее.

Шест месеца по-рано единственият му жив син Мортимър бе заболял от детски паралич и се бе поминал само след една седмица. Смъртта му нанесе тежък удар на бащата, още повече, че младежът бе физически изключително здрав и силен. Запален спортист с атлетическо телосложение, той бе от онези хора, за които се казва, че не са боледували дори един ден в живота си. Скоро щеше да се сгоди за едно очарователно момиче, с една дума, той бе прекрасен син и единствено упование в живота на силно любещия го баща.

Вместо това се бе разиграла трагедия. Към болката от тежката загуба се бе прибавила и липсата на всякакъв интерес към бъдещето. Един от синовете на Ричард Абърнети бе умрял невръстен, вторият — без потомство. Нямаше внуци. Всъщност след него нямаше кой да носи фамилното име Абърнети, а той притежаваше огромно богатство и процъфтяващ бизнес, които все още до голяма степен сам контролираше. Кой щеше да наследи това богатство и да управлява предприятията?

Ентуисъл знаеше, че Ричард се терзаеше от тези въпроси. Единственият му жив брат бе почти инвалид. Оставаше младото поколение. Според семейния адвокат, макар и да не бе ставало дума за това, Ричард претегляше възможността да избере един-единствен наследник, като при това вероятно щеше да остави по нещо и на другите. Така или иначе, на Ентуисъл му бе добре известно, че през последните шест месеца Ричард Абърнети бе канил да му гостуват поред племенника си Джордж, племенниците си Сюзън и Розамънд със съпрузите си, а също и снаха си, мисис Лио Абърнети. Търсил е наследника сред първите трима — така си мислеше адвокатът, а Хелън Абърнети е била повикана поради добрите лични чувства, които изпитваше към нея, и може би като консултант, тъй като Ричард ценеше нейния здрав разум и практически усет. Мистър Ентуисъл си спомни също, че през тези шест месеца Ричард бе направил кратко посещение при брат си Тимъти. Крайният резултат от всичко това бе завещанието, което адвокатът носеше в чантата си. Имуществото се разпределяше на всички поравно. Единственото заключение, което можеше да се направи, е, че е бил разочарован както от племенника си, така и от племенниците си и техните съпрузи.

Доколкото бе известно на мистър Ентуисъл, Ричард не бе канил сестра си Кора да го посети и именно това върна мислите на адвоката към онази първа обезпокоителна фраза, неволно изтървана от Кора: „От това, което той ми каза, си помислих…“

Какво й бе казал Ричард Абърнети? И кога й го бе казал? Щом Кора не бе идвала в Ендърби, то Ричард трябва да я бе посетил в селцето на художниците в Бъркшир, където тя имаше малка къща. Или ставаше дума за нещо, казано от Ричард в писмо?

Мистър Ентуисъл се намръщи. Естествено Кора бе доста глупава жена. Тя лесно би могла да разтълкува погрешно някоя фраза или да изопачи смисъла й. Но каква ли бе тази фраза, чудеше се той…

Безпокойството му бе толкова силно, че той се замисли дали да не проведе разговор с мисис Ланскне за това. Но не прекалено скоро. Нека не изглежда, че му отдава особено значение. Но той трябва да научи какво й бе казал Ричард Абърнети, та тя се бе провикнала и бе стреснала всички със скандалните си думи:

— Но той е бил убит, нали!

2

В третокласно купе на същия влак Грегъри Банкс поде разговор с жена си:

— Тази твоя леля май е абсолютно куку.

— Леля Кора ли? — запита вяло Сюзън. — О, да. Винаги си е била малко простовата.

Седнал на отсрещната седалка, Джордж Кросфийлд рече остро:

— Някой трябва да й забрани да разправя подобни неща. Току-виж хората си помислили нещо.

Заета да очертава с червило купидоновите стрели на устните си, Розамънд Шейн промърмори:

— Предполагам, че едва ли някой обръща внимание на приказките на една такава скица. Боже, какви странни дрехи, и цялата накичена с гердани от черен кехлибар.

— Все пак мисля, че трябва да бъде предупредена — настоя Джордж.

— Добре, миличък — изсмя се Розамънд, като прибра червилото си и се залюбува на образа си в огледалцето. — Защо не я предупредиш ти?

Неочаквано се намеси съпругът й:

— Мисля, че Джордж е прав. Колко му е да дадеш на хората повод за приказки?

— Е, и какво от това? — Розамънд зачака ефекта от въпроса си. Купидоновите стрелички в ъгълчетата се повдигнаха в усмивка. — Може пък да стане весело.

— Весело ли? — запитаха в хор и четиримата.

— Убийство в семейството. Не мислите ли, че е вълнуващо? — додаде Розамънд.

На нервния и измъчен Грегъри Банкс му хрумна, че като се изключи привлекателната й външност, тази братовчедка на Сюзън имаше някои прилики с леля си Кора. Следващите думи на Розамънд потвърдиха това негово впечатление:

— Ако е убит, кой мислите го е сторил? — Тя обходи с поглед купето и продължи замислено: — Смъртта му е страшно изгодна за всички нас. Ние с Майкъл сме пред фалит. На него му обещават чудесна роля в постановката на Сандбърн, стига да може да си позволи лукса да чака. А сега ще живеем в разкош. Ако искаме, можем да си финансираме наша собствена постановка. Всъщност има една пиеса с извънредно подходяща прелестна роля…

Никой не слушаше възторженото излияние на Розамънд. Всеки се бе вглъбил в собственото си близко бъдеще.

„Висях на косъм — мислеше си Джордж. — Сега ще мога да възстановя парите, без никой да разбере. Отървах се леко…“

Грегъри се облегна назад на седалката и притвори очи. Край на робството!

А Сюзън се обади с ясния си, малко твърд глас:

— Искрено ми е жал за клетия чичо Ричард. Но в края на краищата той беше вече доста стар, а и за какво да живее след смъртта на Мортимър? Ужасно би било за него да крета като инвалид години наред. Далеч по-добре стана, дето си отиде така внезапно, без да вдига шум.

Самоувереният й и безжалостен поглед бързо се смекчи, спирайки се на замисленото лице на младия й съпруг. Тя обожаваше Грег. Усещаше смътно, че той не я обича толкова, колкото тя него, но това само засилваше страстта й. Грег бе неин и тя бе готова на всичко за него. Абсолютно на всичко…

3

Като се преобличаше за вечеря, Мод Абърнети (тя остана да преспи в Ендърби) се чудеше дали не е редно да предложи на Хелън да остане по-дълго, за да й помогне в разчистването и подреждането на къщата. Трябваше да се прегледат всички лични вещи на Ричард… Писма… Важните документи несъмнено бяха прибрани от мистър Ентуисъл. Но трябваше час по-скоро да се върне при Тимъти. Той се дразнеше много, когато тя отсъстваше и нямаше кой да се грижи за него. Мод се надяваше, че ще е доволен от завещанието. А може и да се ядоса. Той очакваше по-голямата част от богатството на Ричард да се падне на него. В края на краищата, той бе единственият жив Абърнети. Ричард спокойно можеше да му довери грижата за младото поколение. Да, да, Мод се страхуваше, че Тимъти ще е ядосан… А това се отразяваше много лошо на храносмилането му. Пък и когато бе раздразнен, Тимъти ставаше твърде неразумен. Понякога направо губеше чувство за мярка… Дали да не поговори с доктор Бартън за това, помисли си Мод. Напоследък прекаляваше с тези хапчета за сън, а ако тя се опиташе да, държи флакончето у себе си, побесняваше. Тези хапчета можеха да бъдат опасни — причиняваха сънливост, и човек току-виж забравил, че ги е пил, и вземе още. А после кой знае какво можеше да стане. Броят им намаляваше по-бързо, отколкото трябваше… С Тимъти не се излизаше лесно наглава по въпроса с лекарствата. Въобще не искаше да я слуша… Труден човек бе понякога. Тя въздъхна, а после се поразвесели. Е, сега всичко ще върви по-лесно. Например градината…

4

Хелън Абърнети седеше край камината в зеления салон и чакаше Мод да слезе за вечеря.

Тя се огледа наоколо и си спомни някогашното време, когато бе идвала тук с Лио. Къщата бе многолюдна, весела. Такава къща имаше нужда от хора. От деца, от слуги, от големи обеди и вечери и бумтящи камини във всяка стая. А колко тъжна, бе, докато я обитаваше един самотен старец, загубил сина си…

Кой ли би я купил? — чудеше се тя. А може би ще я превърнат в хотел, в някакъв институт или пък в едно от онези младежки общежития? Такава бе напоследък съдбата на огромните родови къщи. Никой не желаеше да ги купува, за да живее в тях. А може и да я съборят и да застроят цялото имение. Тази мисъл я натъжи, но Хелън бързо я прогони. Каква полза да се рови в миналото? Къщата, щастливите дни, прекарани в нея, Ричард, Лио — всичко това бе прекрасно, но отдавна е отминало. Сега тя си има други занимания, интереси, приятели… Да, интереси… С рентата от Ричард ще може да задържи вилата в Кипър и да изпълни всичките си планове.

Какви грижи й създаваше напоследък финансовото й положение — огромните данъци, а и инвестициите й не вървяха добре… Сега, благодарение на наследството от Ричард, всичко това е минало…

Клетият Ричард. Да умре по този начин в съня си — каква щастлива смърт! Внезапно на 22-ри — навярно това съобщение бе пуснало мухата в главата на Кора. Възмутително бе поведението й наистина! Но тя си беше такава. Хелън си спомни как я бе срещнала веднъж някъде в чужбина малко след женитбата й с Пиер Ланскне. През цялото време, което прекараха заедно, Кора се бе държала изключително нетактично и самодоволно, постоянно накланяше главата си на една страна и правеше догматични забележки по отношение на изкуството, особено на произведенията на съпруга си, което очевидно бе крайно неприятно за него. Никой мъж не обича жена му да се държи като пълна глупачка. А Кора си бе глупачка! Горкичката, такава си беше по рождение, пък и този неин съпруг явно не се отнасяше много добре с нея.

Погледът на Хелън се спря разсеяно на букета восъчни цветя върху кръглата малахитова масичка. Кора седеше край нея, докато всички се бяха събрали в салона и чакаха да тръгнат за църквата. Тя преливаше от спомени, разпознаваше разни предмети и очевидно бе толкова доволна, че е отново в стария си дом, че сякаш бе забравила повода, който ги бе довел тук.

А може би тя просто не е лицемерна като нас, помисли си Хелън.

Кора никога не бе зачитала условностите. Само как изтърси онези думи: „Но той е бил убит, нали?“

И как я зяпнаха всички, стреснати и уплашени! Доста различни изражения се четяха на лицата им…

Изведнъж, припомняйки си ясно сцената, Хелън се намръщи… Нещо в тази сцена не беше наред…

Нещо…?

Или някой…?

Дали изражението на нечие лице? Дали това? Нещо, което… как точно да го каже…? Нещо, което не биваше да е така…

Не, не можеше да се сети… не можеше точно да го определи… но… имаше нещо… някъде, нещо не наред.

5

Междувременно на гаровия бюфет в Суиндън една дама, натруфена с безвкусни траурни дрехи и множество нанизи черен кехлибар, ядеше кифлички, пиеше чай и мечтаеше за бъдещето. Не личеше да е обзета от предчувствие за нещастие. Тя бе щастлива.

Тези пътувания от единия до другия край на страната уморяваха. По-лесно би било да се върне в Личет Сейнт Мери през Лондон, а и няма да е много по-скъпо. Но какво значение имаха вече разноските? Е, ще трябва да пътува с роднините, няма как — и да разговаря по пътя. Ще й струва усилие.

Не, по-добре да се прибере у дома с няколко прекачвания. Бива ги тези кифлички! Чудно как огладнява човек след погребение. Супата на обяд бе превъзходна, също и студеното суфле.

Колко самодоволни бяха всички — и лицемерни! Какви физиономии направиха, когато спомена за убийство. Как само я погледнаха!

Да, добре направи, че го каза. Тя кимна утвърдително глава, одобрявайки поведението си. Точно така трябваше да постъпи.

Вдигна очи към часовника. Оставаха пет минути до влака й. Допи чая си и направи гримаса. Не беше особено хубав.

Остана замечтана миг-два. Представяше си бъдещето, което се откриваше пред нея, и се усмихваше като доволно дете.

Да, най-после ще си поживее… И тя се отправи към перона, обслужващ малка провинциална линия, а в главата й кръжаха безброй планове.