Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (29)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
After the Funeral, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 53 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Агата Кристи. СЛЕД ПОГРЕБЕНИЕТО

 

Превела от английски ПЕТРУШКА ТОМОВА

Редактор Надя Баева

Художник Красимира Деспотова

Технически редактор Иван Андреев

Коректор Лидия Ангелова

 

Излязла от печат м. декември 1991 г.

КФ „САМПО“ — София, 1991

ДФ „Г. Димитров“ — София

c/o Jusautor, Sofia

ISBN 954-8048-01-9

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от qnass)

ОСМА ГЛАВА

1

Мистър Ентуисъл погледна замислено доктор Лараби.

Цял живот бе трупал опит в преценката на хорските характери. Често бе имал случаи, при които трябваше да се справи с трудни ситуации или деликатни проблеми, и бе станал експерт в избора на правилния подход. Кой би бил най-добрият начин да постави пред доктор Лараби един въпрос, по който той може би нямаше да говори с удоволствие, тъй като засягаше професионалното му умение?

„Ще заложа на откровеността — си рече мистър Ентуисъл. — Най-малкото на някаква форма на откровеност.“

Да започне направо, че у него са се породили съмнения в резултат от предположението, направено наслуки от една глупава жена, би било неразумно. Доктор Лараби не познаваше Кора.

Мистър Ентуисъл се поокашля и се впусна смело:

— Искам да се консултирам с вас по един много деликатен въпрос — започна той. — Надявам се от сърце, че няма да се засегнете. Вие сте разумен човек и сам ще разберете, че… че най-добрият начин да се справим с едно нелепо предположение е да му намерим логичен отговор, а не то да бъде отхвърлено предварително. Отнася се до мой клиент, покойния мистър Абърнети. Ще ви задам въпроса направо: Сигурен ли сте, тоест абсолютно сигурен ли сте, че е умрял от това, което наричаме естествена смърт?

Доктор Лараби, добродушен мъж на средна възраст с червендалесто лице, погледна смаяно събеседника си.

— Какво, за бога?… Но разбира се, че умря от естествена смърт. Та аз издадох смъртния акт. Нима ако не бях сигурен…

Мистър Ентуисъл побърза да го успокои:

— Така е, така е. Уверявам ви, че не си правя заключения за противното. Но ще се радвам, ако вие ми дадете положителен отговор, за да опровергаем… разните слухове, които се носят.

— Слухове ли? Какви слухове?

— Трудно е да се каже. Никой не би могъл да уточни откъде тръгват — излъга мистър Ентуисъл. — Но едно знам — трябва да бъдат спрени, и то авторитетно.

— Абърнети беше болен човек. Страдаше от заболяване, което щеше да се развие фатално, бих казал, след около две години. А би могло и по-рано. Смъртта на сина му отслаби волята му за живот и съпротивителните му сили. Признавам, че не очаквах краят да настъпи толкова скоро и така внезапно, но има прецеденти, и то много. Лекар, който предрича кога точно ще почине пациентът му или колко дълго ще живее, би изглеждал глупак в очите на другите. Човешкият фактор не подлежи на точни изчисления. Често слабите проявяват неочаквани способности да се борят с болестта, а силните се поддават.

— Разбирам всичко това и не се съмнявам в диагнозата ви. Нека приемем, колкото и мелодраматично да звучи, че над мистър Абърнети е тегнела смъртна присъда. Питам ви само дали е възможно някой, който е знаел или подозирал неговата обреченост, с вмешателството си да е съкратил дните, останали му да живее? Или пък самият той да е накарал някой друг да го извърши вместо него?

Доктор Лараби се намръщи:

— Искате да кажете самоубийство? Абърнети не беше типът човек, който се самоубива.

— Ясно. Значи сте готов да ме уверите, че от медицинска гледна точка такова предположение е невъзможно.

Докторът се размърда неловко.

— Не бих казал категорично, че е „невъзможно“. След смъртта на сина му за Абърнети животът вече нямаше по-раншния смисъл. По мое лично убеждение самоубийството е малко вероятно — но не мога да твърдя, че е невъзможно.

— Вие разглеждате нещата психологически. А като казах от медицинска гледна точка, имах предвид дали обстоятелствата на неговата смърт правят такова едно предположение невъзможно?

— О, не, не. Не мога да твърдя това. Той е починал, докато е спял, както се случва с много хора. Нямаше причини да се съмняваме в самоубийство — нищо в душевното му състояние, което да насочва към такова предположение. Можем ли да искаме аутопсия за всеки сериозно болен, който умира в съня си?

Лицето на доктора почервеня още по-силно. Мистър Ентуисъл побърза да вметне:

— Прав сте, прав сте. Но ако е имало някакво доказателство, за което вие самият не сте знаели? Ако например е споделил нещо с някого…?

— Да е намеквал, че иска да се самоубие? Имало ли е такова нещо? Трябва да призная, че съм изненадан.

— Но ако е имало такова нещо — допускам го хипотетично, — изключвате ли напълно тази възможност?

Доктор Лараби рече бавно:

— Не, не… това не бих могъл да сторя. Но пак ви казвам, силно бих се учудил.

Мистър Ентуисъл побърза да се възползва от предимството си.

— Тогава, ако приемем, че смъртта му не е била естествена — пак хипотетично, — какво би могло да я причини? Искам да кажа, какъв вид медикамент?

— Няколко. Някои наркотици имат такова действие. Данни за цианоза няма — изражението и позата му бяха съвсем спокойни.

— Вземал е приспивателни хапчета или прахове, така ли?

— Да. Бях му предписал слъмберил — много безопасен и ефикасен препарат. Но той не го вземаше всяка вечер, пък и аз му изписвах еднократно съвсем малки дози. За да причинят смърт, ще са му били необходими три-четири пъти по-големи количества от това, с което той разполагаше. Всъщност сещам се, че видях флакончето над умивалника малко след смъртта му — беше почти пълно.

— Какво друго сте му изписвали?

— Различни неща — едно лекарство, съдържащо малка доза морфин, което да взема при болки. Капсули витамини и капки против стомашно разстройство.

Мистър Ентуисъл го прекъсна:

— Капсули витамини? На мен веднъж ми бяха предписали подобни. Кръгли червени желатинови капсулки?

— Да. Съдържат адексолин.

— Възможно ли е да се вкара някакво друго вещество в… да речем… в една от тези капсули?

— Искате да кажете нещо смъртоносно? — учудването на доктора растеше все повече. — Но кой би… Слушайте, Ентуисъл, накъде биете? Нима намеквате за убийство, човече?

— И аз самият не знам за какво намеквам… Чисто и просто искам да разбера дали е възможно?

— Но какви улики имате, та да правите такива предположения?

— Нямам никакви улики — отвърна мистър Ентуисъл с уморен глас. — Мистър Абърнети е мъртъв, лицето, с което е разговарял — също. Всичко се върти около слухове — смътни, неубедителни слухове, и аз искам да им прережа пътя, ако мога. За мен няма да има нищо по-хубаво от това, да ми кажете, че Абърнети не би могъл да бъде отровен от когото и да било, по какъвто и да е начин! Уверявам ви, че планина ще се стовари от гърба ми.

Доктор Лараби стана и започна да се разхожда насам-натам.

— Не мога да ви го кажа, дори и да го очаквате — най-после отвърна той. — А бих искал. Разбира се, че е възможно да бъде направено. Колко му е да се изтегли маслото от капсулата и да се замени… да речем с чист никотин или дузина други неща. Или да се сипе нещо в храната и напитките му? Това дори е по-реално, не е ли така?

— Може би. Но виждате ли, когато е починал, в къщата са били само слугите, а не допускам да е бил някой от тях, всъщност сигурен съм, че не е. Ето защо се интересувам от възможността за даване на отрова, която да е погълната след известно време. Предполагам, че няма такъв препарат, от който пациентът умира седмици след като го е вземал.

— Удобна идея, но несъстоятелна — отвърна сухо докторът. — Знам, че вие сте човек с чувство за отговорност, Ентуисъл, но кой е този, който прави такива догадки? Струват ми се доста прекалени.

— Абърнети никога ли не ви е казвал нещо? Не ви ли е намеквал, че някой от роднините му може би желае да се освободи от него?

Докторът го изгледа с любопитство.

— Не, никога не е споделял такова нещо. Кажете, Ентуисъл, напълно ли изключвате възможността някой… да речем да прави сензации. Има истерични субекти, които дават вид на съвсем нормални и разумни люде, да знаете.

— Надявам се, че е така. Би могло да е така.

— Нека се изясня: неизвестно лице твърди, че Абърнети й е доверил… Жена е, предполагам?

— О, да, жена е.

— …Че той й е доверил как някой се опитва да го убие. Притиснат, мистър Ентуисъл с неудоволствие разказа историята със забележката на Кора след погребението. Лицето на доктор Лараби се проясни.

— Скъпи ми приятелю — рече той, — на ваше място не бих й обърнал внимание. Обяснението е съвсем просто. Жената е в такава възраст, че й трябват сензации, непостоянна и неуравновесена е — значи може да каже всичко. Типично е за възрастта, уверявам ви.

Мистър Ентуисъл не одобри прибързаното заключение на доктора. Самият той неведнъж си бе имал работа с истерични жени, търсещи сензации.

— Може и да сте прав — рече той и се надигна. — За съжаление не сме в състояние да научим нищо от нея по този въпрос, тъй като самата тя е била убита.

— Каквооо?! Убита?! — доктор Лараби гледаше така, сякаш сериозно се съмняваше дали самият мистър Ентуисъл е с всичкия си.

— Не сте ли чели за това във вестниците? Мисис Ланскне от Личет Сейнт Мери в Бъркшир.

— Да, разбира се. Но не знаех, че е роднина на Ричард Абърнети — отвърна доктор Лараби напълно сразен.

Доволен, че си е отмъстил за професионалната надменност на доктора, но също така изпълнен със съзнанието, че посещението с нищо не е разсеяло собствените му съмнения, мистър Ентуисъл се сбогува и си тръгна.

2

Като се завърна в Ендърби, мистър Ентуисъл реши да проведе разговор с Ланскъм.

Най-напред попита стария иконом какви са плановете му.

— Мисис Лио ме помоли да остана тук, докато бъде продадена къщата, сър, и за мен ще е удоволствие да сторя топа. Ние всички сме много привързани към мисис Лио — въздъхна той. — Ще ме извините, че отварям дума за това, сър, но аз преживявам тежко продажбата на къщата. От толкова години съм тук, младите дами и господа израснаха пред очите ми. Винаги съм си мислел, че мистър Мортимър ще наследи баща си и че ще има семейство. Първоначалната уговорка беше, след като изпълня задълженията си тук, да се оттегля да живея в северната вратарска къщичка. Чудесно място за сам човек и в ръце като моите ще блести от чистота. Но сега, предполагам, че всичко се променя.

— За съжаление, изглежда, че е така, Ланскъм. Имението ще бъде продадено заедно с всички постройки. Но вие ще имате рента…

— О, аз не се оплаквам, сър. Оценявам щедростта на мистър Абърнети и съм спокоен за бъдещето си. Но в днешно време не е така лесно да се намери малка къща за купуване и макар че имам омъжена племенница, която ме покани да живея с тях, знам, че няма да е същото, като да живея в имението.

— Да, да — съгласи се мистър Ентуисъл. — За нас, старците, не е лесно да се нагодим към този нов свят. Сега се укорявам, че не посветих повече време приживе на моя стар приятел. Как ви изглеждаше той през тези няколко последни месеца?

— О, след смъртта на мистър Мортимър не беше същият човек, сър.

— Да, тази смърт го прекърши. Освен това беше и болен, а болните хора често имат странни приумици. Допускам, че и мистър Абърнети е страдал от подобно нещо през последните си дни. Да е говорил с вас за врагове, за някой, който иска да му навреди…? Или дори, че някой слага нещо в храната му?

Старият Ланскъм изглеждаше изненадан — изненадан и засегнат.

— Не си спомням да е имало подобно нещо, сър. Ентуисъл го погледна строго и поясни:

— Вие бяхте много верен слуга, Ланскъм, знам това. Но ако мистър Абърнети си е въобразявал подобни неща, то това… това едва ли би имало някакво значение — просто естествена проява… на болестта.

— Така ли, сър? Мога само да кажа, че мистър Абърнети никога не ми е казвал такова нещо, нито пък съм чувал да го казва другиму.

Мистър Ентуисъл тактично поизмести темата:

— Преди да умре, е поканил свои роднини да го посетят, така е, нали? Племенника си, двете си племенници със съпрузите.

— Да, сър, точно така.

— Доволен ли беше от тези посещения, или те го разочароваха?

В очите на Ланскъм се появи отчуждение, а старческата му фигура сякаш се стегна.

— Това не мога да знам, сър.

— Сигурен съм, че знаете, Ланскъм — кротко му възрази мистър Ентуисъл. — Всъщност искате да кажете, че положението ви не позволява да го знаете. Но има случаи, когато човек трябва да наруши принципите си за благопристойност. Аз бях един от най-старите приятели на вашия господар и го обичах много. Вие също. Затова ви питам за мнението ви като човек, не като иконом.

Ланскъм помълча известно време, после попита с равен глас:

— Нещо не е… наред ли, сър?

Мистър Ентуисъл отвърна искрено:

— И аз не знам. Надявам се, че всичко е наред. Но искам да съм сигурен. Вие самият имали ли сте чувството, че нещо… не е наред?

— Едва след погребението, сър. Не бих могъл да кажа какво точно. А и мисис Лио и мисис Тимъти също не бяха съвсем на себе си онази вечер, след като всички си заминаха.

— Запознат ли сте със съдържанието на завещанието?

— Да, сър. Мисис Лио реши, че трябва да знам. Ако ми позволите да изразя мнението си, сър, завещанието ми се вижда много справедливо.

— Да, така е. Всички са еднакво възнаградени. Но струва ми се, това не е завещанието, което мистър Абърнети е възнамерявал да направи поначало след смъртта на сина си. Сега бихте ли ми отговорили на въпроса, който ви зададох преди малко?

— Ако питате за личното ми мнение…

— Да, да, то се подразбира.

— Господарят, сър, бе силно разочарован след посещението на мистър Джордж… Мисля, че се е надявал мистър Джордж да прилича на мистър Мортимър. Мистър Джордж, сър, ако мога така да се изразя, не отговори на изискванията му. Съпругът на мис Лора нямаше добра репутация и страхувам се, сър, че мистър Джордж прилича на него. — Ланскъм поспря и отново продължи: — После дойдоха младите дами със съпрузите си. Той веднага хареса мис Сюзън — много красива и енергична млада дама, но по мое мнение, не одобри съпруга й. Днес младите дами са странни в избора си, сър.

— А другата двойка?

— Нямам какво особено да кажа за тях, сър. Приятна и красива двойка. Мисля, че господарят се радваше на посещението им, но… не смятам… — старецът се поколеба.

— Да, Ланскъм?

— Ами… господарят нямаше много вземане-даване с театъра. Веднъж ми каза: „Не виждам какво толкова намират на сцената. Животът на тези хора ми изглежда доста лекомислен. Лишава ги и от малкото здрав разум, който имат. Не мога да разбера как точно влияе на морала, но едно е сигурно — човек губи чувство за мярка.“ Той естествено нямаше предвид конкретно…

— Да, разбирам. Така, а след тези посещения самият мистър Абърнети е заминал — първо при брат си, а после при сестра си, мисис Ланскне.

— Това не можех да знам, сър. Искам да кажа, той ми спомена, че отивал при мистър Тимъти и после в някакво Сейнт Мери.

— Точно така. Спомняте ли си да е казвал нещо по повод на тези посещения, след като се върна?

Ланскъм се позамисли и отговори:

— Не мога да кажа нищо определено. Радваше се, че си е пак у дома. Спомням си, сподели колко го уморявали пътуванията и отсядането в чужди къщи.

— И нищо друго? Нищо за някой от двамата? Ланскъм се намръщи.

— Ами господарят си… мърмореше, разбирате ме, нали — в смисъл, че говореше на мен, а всъщност повече сам на себе си. Като че ли дори не забелязваше, че съм там, толкова беше свикнал с мен.

— Познавал ви е и ви се е доверявал, да.

— Но споменът ми за това, което говореше, е доста смътен. Нещо такова, че не виждал къде е дянал парите си онзи — имаше предвид мистър Тимъти. И после каза нещо такова: „Една жена може да се прояви като глупачка по деветдесет и девет начина и само веднъж да блесне като умница.“ А, да, също следното: „Можеш да споделиш искрено мислите си само с хора от твоето поколение. Няма да те обвинят като младите, че си фантазираш.“ А друг един път рече, но не си спомням в каква връзка: „Не е много хубаво да слагаш капани на хората, но не виждам какво друго мога да сторя.“ Но аз мисля, сър, че може би е имал предвид помощник-градинаря — по повод, че се крадяха прасковите.

Ала мистър Ентуисъл не смяташе, че казаното от Ричард Абърнети се е отнасяло за помощник-градинаря. След още няколко въпроса той остави Ланскъм и размисли над всичко, което бе научил. Всъщност нищо по-ново от онова, за което сам се досещаше вече. Все пак някои неща подсказваха това-онова. В онази забележка за жените, че могат да бъдат хем глупави, хем хитри, е имал предвид не снаха си Мод, а сестра си Кора. На нея е доверил своите „фантазии“. Говорил е също, че ще постави капани. На кого?

3

Мистър Ентуисъл разсъждава дълго върху въпроса каква част от истината да сподели с Хелън. Накрая реши да й се довери изпяло.

Най-напред й благодари, задето бе подредила вещите на Ричард и се бе погрижила за всевъзможни неща из къщата. Дадена бе обява за продажбата на имението и един-двама кандидати вече се бяха обадили, че ще дойдат да го огледат.

— Частни лица ли?

— О, не. Разбрах, че сред кандидатите са Женската християнска асоциация, също един младежки клуб, а и от Джефърсъновия тръст търсели подходящо място да изложат колекцията си.

— Тъжно е, че в къщата вече няма да живеят наследниците, но днес това не е особено практично.

— Бих искал да ви помоля, ако е възможно, да останете тук до продажбата на къщата. Стига това да не ви затруднява прекалено.

— Не, ни най-малко. Всъщност за мен е много удобно. Не ми се ще да се връщам в Кипър преди месец май и предпочитам да остана тук, вместо в Лондон, както бях планирала. Нали знаете, обичам тази къща. Лио я обичаше, а двамата бяхме щастливи, когато идвахме тук.

— Има и друга причина, поради която ще съм ви благодарен, ако останете. Един мой приятел — казва се Еркюл Поаро…

Хелън мигом реагира остро:

— Еркюл Поаро? Значи смятате…

— Вие го познавате?

— Да, чрез мои приятели… но мислех, че отдавна е умрял.

— Жив и здрав е. Не е млад естествено.

— Е, да, едва ли може да е млад.

Тя продължи механично. Лицето й бе побеляло и напрегнато. Промълви с усилие:

— Тогава вие смятате, че… Кора е била права? Че Ричард е бил убит.

Мистър Ентуисъл изля тревогата си. Облекчение бе да споделиш подозренията си с човек с ясен и хладен ум като Хелън.

Щом той свърши, тя рече:

— Би трябвало да ми се струва чудовищно, а не е така. Онази вечер след погребението и двете с Мод — сигурна съм — все за това мислехме. Казвахме си каква глупачка е Кора и същевременно чувствахме, че нещо ни гложди. А после дойде убийството на Кора — казах си, че е просто съвпадение, и разбира се, би могло да е така, но, боже мой! Може ли да е сигурен човек! Толкова е трудно!

— Да, трудно е, но Поаро е рядко оригинална личност и притежава почти гениален ум. Той много добре разбира какво ни е нужно — да се уверим, че цялата работа е била продънено корито.

— А ако не е била?

— Какво ви кара да мислите така?

— Не знам. Нещо ме смущава… Не само казаното от Кора в онзи ден, но и нещо друго. Нещо, което тогава ми се стори не както трябва.

— Не както трябва? В какъв смисъл?

— Не знам. Губи ми се.

— Някого от присъстващите в салона ли засягаше?

— Да, да, нещо такова. Но не мога да кажа кого, нито какво точно… О, сигурно ви изглеждам смешна.

— Съвсем не. Това е интересно, твърде интересно. Вие, Хелън, сте умна жена. Ако сте забелязали нещо, то трябва да има някакво значение.

— Да, но не мога да си спомня какво беше. Колкото повече мисля за това…

— Не се напрягайте. Няма по-неправилен начин човек да възстанови нещо в съзнанието си. Рано или късно ще ви проблесне. А когато това стане, уведомете ме незабавно.

— Непременно.