Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (29)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
After the Funeral, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 53 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Агата Кристи. СЛЕД ПОГРЕБЕНИЕТО

 

Превела от английски ПЕТРУШКА ТОМОВА

Редактор Надя Баева

Художник Красимира Деспотова

Технически редактор Иван Андреев

Коректор Лидия Ангелова

 

Излязла от печат м. декември 1991 г.

КФ „САМПО“ — София, 1991

ДФ „Г. Димитров“ — София

c/o Jusautor, Sofia

ISBN 954-8048-01-9

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от qnass)

ДЕСЕТА ГЛАВА

Сюзън изведе автомобила си от кариерата, където го бе оставила, и го закара в селото. В Личет Сейнт Мери имаше само колонка за бензин, но не и гараж, ето защо я посъветваха да използва гаража на странноприемницата „Кралския герб“. Намериха й място край огромен даймлер, който се готвеше да потегли. Зад кормилото седеше униформен шофьор, а на задната седалка — възрастен господин, загърнат в шал — чужденец с големи мустаци.

Момчето, с което разговаря Сюзън, я зяпаше с такова всепоглъщащо внимание, че изглежда не проумяваше и половината от това, което тя му казваше. Накрая я попита със страхопочитание:

— Вие сте нейна племенница, нали?

— Какво?

— Вие сте племенница на жертвата — повтори захласнато момчето.

— О, да, да. Аз съм.

— А! Чудех се къде съм ви виждал по-рано.

Жадни за сензации, мислеше си Сюзън, докато се връщаше по обратния път към къщата. Мис Гилкрист я посрещна с думите:

— Върнахте се жива и здрава, слава богу — изречени с тон, който подразни Сюзън още повече.

А мис Гилкрист добави загрижено:

— Ядете спагети, нали? Мисля за вечеря…

— Да, да, каквото и да е. Не съм много гладна.

— Мога да се похваля, че правя много вкусни спагети огретен.

И това не бе празна хвалба. Сюзън си рече, че мис Гилкрист наистина е отлична готвачка. Тя пожела да помогне в измиването на съдовете, но мис Гилкрист, макар че предложението й достави удоволствие, я увери, че всъщност това е нищо работа.

След малко пристигна с кафето, което по качество не можеше да се мери с вечерята — беше доста слабо. Мис Гилкрист покани Сюзън да си вземе парче от сватбената торта, но тя отказа.

— Тортата е чудесна — настоя мис Гилкрист, като я опита. За своя радост тя бе разрешила въпроса с изпращача, когото назова „дъщеричката на скъпата Елън — знам, че се бе сгодила, но не си спомнях името й“.

Сюзън остави мис Гилкрист да се набъбри, докато настъпи мълчание и тя можеше най-после да повдигне въпроса, който я интересуваше. Времето след вечеря край камината предразполагаше.

След кратка пауза тя подхвърли:

— Чичо ми Ричард е идвал тук малко преди смъртта си, нали?

— Да, идва.

— Кога точно е било?

— Я да видя… трябва да беше… една, две… близо три седмици преди съобщението за смъртта му.

— Имаше ли вид на… болен?

— Ами… не. Бих казала, че не му личеше от пръв поглед да е болен. Имаше вид на енергичен човек в добро здраве. Мисис Ланскне се изненада много, като го видя. Каза: „О, Ричард, толкова години минаха!“, а той отвърна: „Дойдох лично да видя как вървят нещата при теб.“ А мисис Ланскне отговори: „Аз съм добре“. Знаете ли, мисля, че бе леко засегната, дето той се появи така ненадейно след толкова дълга раздяла, сякаш нищо не е било. Така или иначе мистър Абърнети каза следното: „Каквото било, било. Ти, Тимъти и аз сме единствените останали живи — а с Тимъти не можеш да разговаряш за друго, освен за собственото му здраве.“ И добави: „Както виждам, Пиер те е направил щастлива, изглежда аз съм бил на погрешно мнение. Е, доволна ли си сега?“ Много хубаво го каза. Красив мъж, макар, разбира се, вече доста възрастен.

— Колко време остана тук?

— Остана само за обяд. Направих говежди роладини с маслини. За щастие беше денят, в който ни посещаваше месарят.

Изглежда, спомените на мис Гилкрист бяха почти изцяло кулинарни.

— Значи двамата са се разбрали?

— О, да.

Сюзън замълча, после попита:

— Беше ли изненадана леля Кора, когато… той умря?

— О, да. Той умря внезапно, нали така?

— Да, внезапно беше… Исках да кажа… Била е изненадана. Видът му с нищо не й е подсказал, че е сериозно болен.

— О, разбирам какво искате да кажете. — Мис Гилкрист замълча за момент. — Не, не, струва ми се, като че ли сте права. Тя спомена, че е остарял много — мисля, че употреби думата склероза…

— Но на вас не ви се е видял като човек, който има склероза?

— Ами… не от пръв поглед. Но аз не разговарях с него. Естествено оставих ги насаме.

Сюзън погледна мис Гилкрист изпитателно. Дали тя беше от този тип жени, които подслушват на вратата? Беше почтена, това се виждаше, не би посегнала да открадне, да измами в домакинството или да отваря писма. Но любопитството често надяваше маската на благочестието. Мис Гилкрист може да си е намерила повод да сади цветя недалеч от прозореца или да забърше прах в антрето… Това влизаше в рамките на задълженията й. И тогава, разбира се, няма как да не е чула това-онова.

— Да сте чули откъси от разговора им? — попита Сюзън. Мис Гилкрист моментално се изчерви от гняв.

— Какво говорите, мисис Банкс. Никога не съм имала навика да подслушвам.

Това значи, че го е правила, помисли си Сюзън, иначе щеше просто да отговори „не“. А на глас каза:

— Извинете, мис Гилкрист. Не исках да кажа това. Но понякога в тези малки къщи с тънки стени човек без да иска чува всичко, което става, а сега, след като и двамата са мъртви, особено важно е за семейството да знаем какво са си казали на тази своя среща.

Къщата съвсем не беше с тънки стени — тя датираше от епоха, в която се е строяло масивно, но мис Гилкрист лапна въдицата и с готовност откликна на предположението.

— Разбира се, това, което казвате, е съвсем вярно, мисис Банкс — къщата наистина е много малка, а и аз разбирам желанието ви да научите какво се е случило между двамата, но наистина се страхувам, че няма да съм от голяма полза. Мисля, че говориха за здравето на мистър Абърнети и че… ами… че си въобразявал разни неща. Макар и да не му личеше, той трябва да е бил болен и, както често се случва, отдаваше разклатеното си здраве на външни причини. Случва се с много хора, уверявам ви. Моята леля…

Мис Гилкрист описа леля си.

Подобно на мистър Ентуисъл Сюзън отклони темата за лелята.

— Да. И ние точно така мислехме — рече тя. — Слугите на чичо ми са до един много привързани към него и естествено са били силно обезпокоени, че той ги подозира…

Тя се спря.

— О, да, разбира се! Слугите са особено докачливи за подобни неща. Спомням си, че леля ми…

Сюзън отново я прекъсна.

— Предполагам, че именно слугите е подозирал, нали? Че искат да го отровят…

— Не знам… Аз… наистина…

Сюзън забеляза объркването й.

— Не са били слугите. Някое конкретно лице ли е било?

— Не знам, мисис Банкс. Наистина не знам…

Но тя избягваше да погледне Сюзън в очите. Сюзън си рече, че мис Гилкрист знае повече, отколкото би искала да признае.

Възможно бе мис Гилкрист да знае много…

Като реши да не настоява засега повече, Сюзън рече:

— Какви са вашите планове за бъдещето, мис Гилкрист?

— О, щях да отворя дума за това пред вас, мисис Банкс. Казах на мистър Ентуисъл, че нямам, нищо против да остана тук, докато всичко бъде разчистено.

— Знам това. Много съм ви признателна.

— Но исках да ви попитам колко ще продължи, защото, нали знаете, трябва да започна да си търся друго място.

Сюзън размисли.

— Всъщност няма кой знае какво да се върши още. За два дни ще съм приключила и ще уведомя уредника на търгове.

— Значи сте решили да продадете всички мебели?

— Да. Предполагам, че няма да е трудно къщата да се даде под наем?

— О, не, ще се тълпят за нея. Толкова малко къщи като тази се дават под наем. Повечето се предлагат за продан.

— Ами тогава всичко е много просто, както виждате — Сюзън се поколеба за миг, преди да продължи. — Исках да ви кажа, че… надявам се, ще приемете тримесечна заплата като обезщетение.

— Много сте щедра, мисис Банкс. Благодаря ви от сърце. А ще имате ли нещо против… искам да кажа, бих ли могла да ви помоля… ако стане нужда… да ми дадете препоръка? Да напишете, че съм работила при ваша родственица и че… сте били доволни.

— Да, разбира се.

— Не знам дали е редно да искам подобно нещо… — Ръцете на мис Гилкрист затрепериха и тя се опита да овладее гласа си. — Но би ли било възможно да не… да не се споменават обстоятелствата… та дори и името?

Сюзън я гледаше втрещено:

— Не разбирам.

— Ако се замислите, ще разберете, мисис Банкс. Става дума за убийство. Убийство, за което са писали вестниците и всички са чели за него. Нима не виждате? Хората могат да си кажат: „Две жени живеят заедно, едната от тях е убита — може да го е сторила компаньонката.“ Разбирате ли, мисис Банкс? Сигурна съм, че ако пред мен се явеше такъв кандидат… щях… Ами, щях добре да си помисля, преди да го наема. Разбирате, нали? Кой може да е сигурен? Това страшно ме притеснява, мисис Банкс. Нощем лежа будна и си мисля, че може би никога вече няма да мога да си намеря работа… точно такава работа. А какво друго мога аз да правя?

Въпросът съдържаше несъзнателна нотка на силно вълнение. Сюзън бе потресена. Тя осъзна отчаянието на тази приятна и бъбрива най-обикновена женица, чието съществувание зависеше от страховете и прищевките на работодателите. В думите на мис Гилкрист имаше много истина. Всеки би предпочел, ако може, да не вземе на работа, свързана с най-близко съжителство, жена, която е фигурирала, макар и съвсем невинно, в криминален случай.

Сюзън отговори:

— Но при положение, че открият този, който го е извършил…

— Е, тогава, разбира се, всичко ще е наред. Но дали ще го открият? Лично аз мисля, че полицията няма ни най-малка представа. А ако не го хванат… Ами тогава оставам аз, ако не като най-вероятният извършител, то като лице, което може да го е сторило.

Сюзън кимна замислено. Вярно бе, че мис Гилкрист не печелеше нищо от смъртта на Кора Ланскне — но кой знаеше това? Още повече, че се разпространяваха такива истории — грозни истории за вражди между жени, които живеят заедно, с най-невероятни патологични мотиви за внезапни прояви на насилие. Човек, който не познава Кора Ланскне и мис Гилкрист, би могъл да си въобрази, че те са имали именно такива взаимоотношения.

Сюзън рече с присъщата си устремна решимост и с весел тон:

— Не се безпокойте, мис Гилкрист. Сигурна съм, че ще мога да ви намеря място у мои приятели. Няма да е никак трудно.

— Страхувам се само, че не бих се наела да върша груба работа — рече мис Гилкрист с по-спокоен тон. — Умея да готвя обикновени ястия, да домакинствам.

Телефонът иззвъня и мис Гилкрист подскочи.

— Господи, кой ли може да е?

— Предполагам, че е мъжът ми — рече Сюзън и скочи на крака. — Той каза, че ще ми позвъни тази вечер.

Тя отиде до телефона.

— Да? Да, говори мисис Банкс, лично.

Настъпи пауза, след което гласът й се промени. Стана по-мек и топъл.

— Здравей, скъпи. Да, аз съм… О, добре съм… Убийство с неизвестен извършител… нали знаеш… Само мистър Ентуисъл… Какво?… Трудно е да се каже, но мисля, че е така… Да, точно както предполагахме… Съвсем по плана… Ще продам всичко. Няма нищо, което да ни върши работа… След около ден-два… Истински ужас… Не се тюхкай. Знам какво върша… Грег, нали не си… Внимавал си да… Не, нищо. Няма нищо. Лека нощ, скъпи.

Тя затвори. Близостта на мис Гилкрист я смущаваше малко. Вероятно тя би могла да чуе всичко от кухнята, където се бе оттеглила тактично. Имаше някои неща, които Сюзън би искала да каже на Грег, но бе предпочела да се въздържи.

Тя стоеше до телефона замислена и леко намръщена. И тогава изведнъж се сети нещо.

— Ами да. Точно това ще направя — промърмори си Сюзън.

Вдигна слушалката и поиска поръчка за междуградски разговор.

Четвърт час по-късно уморен глас от централата й каза:

— Съжалявам, но не отговарят.

— Моля ви, продължете да им звъните.

Гласът на Сюзън звучеше заповеднически. Тя чуваше далечния телефонен звън. Внезапно той прекъсна и се чу свадлив мъжки глас, който попита с тон на възмущение:

— Да, да. Какво има?

— Чичо Тимъти?

— Кой е? Не чувам нищо.

— Чичо Тимъти. Аз съм Сюзън Банкс.

— Сюзън коя?

— Банкс. По баща Абърнети. Племенницата ти.

— О, Сюзън, ти ли си? Какво има? За какво звъниш посред нощ?

— Още е много рано.

— Не е. Легнал съм си.

— Ти си лягаш много рано. Как е леля Мод?

— За това ли звъниш, да питаш за леля си. Тя се измъчва от болки и не може да върши нищо. Нищо. Безпомощна е. Хубаво се наредихме, няма що. Онзи глупак, докторът, казва, че не можел да намери милосърдна сестра. Искаше да откара Мод в болницата, но аз се възпротивих. Сега се опитва да ни намери някоя. Аз не съм в състояние да направя нищо — не смея дори да опитам. Тази нощ онази некадърница от селото ще преспи тук, макар да не спира да мърмори, че трябвало да се връща при мъжа си. Хич не знам как ще я караме.

— Точно затова ви позвъних. Бихте ли приели мис Гилкрист?

— Коя е тя? За пръв път чувам за нея.

— Компаньонката на леля Кора. Много приятна и способна жена.

— Умее ли да готви?

— Да, готви много добре и би могла да се грижи за леля Мод.

— Всичко това е отлично, но кога ще може да дойде? Тук съм съвсем сам, а тези гламави селски жени пристигат и си тръгват когато си искат, което никак не ми се отразява добре. Сърцето ми погажда номера.

— Ще се постарая тя да дойде при вас колкото е възможно по-скоро. Може би вдругиден.

— Е, много ти благодаря — отвърна той с известна неохота. — Добро момиче си ти, Сюзън… благодаря ти…

Сюзън постави слушалката и отиде в кухнята.

— Бихте ли приели да отидете в Йоркшир да се грижите за леля ми? Тя е паднала и си е счупила глезена, а чичо ми не го бива за нищо. Той е малко досаден, но леля Мод е жена на място. Имат прислуга от селото, а вие само ще готвите и ще се грижите за леля Мод.

От вълнение мис Гилкрист изпусна металния чайник.

— О, благодаря ви, искрено ви благодаря. Много сте мила наистина. За себе си мога да кажа, че ме бива за болногледачка, а и с чичо ви ще се справя, сигурна съм, ще му готвя хубави леки гозби. Безкрайно съм ви задължена, мисис Банкс, толкова сте добра.