Агата Кристи
След погребението (6)

1

— Много хубаво от ваша страна, че решихте да дойдете — рече Мод с грубоватия си глас, посрещайки мистър Ентуисъл на платформата на гара Бейъм Комптън. — Уверявам ви, че и двамата с Тимъти сме ви много задължени. Естествено смъртта на Ричард бе възможно най-лошото, което можеше да се случи на Тимъти.

Мистър Ентуисъл не се бе сетил да погледне на смъртта на своя приятел от този ъгъл. Но очевидно това бе единственият ъгъл, от който гледаше на нея мисис Тимъти Абърнети.

Докато вървяха към изхода на гарата, Мод доразви темата:

— Първо, това бе тежък удар за Тимъти — той така силно обичаше Ричард. А после за нещастие го обзеха натрапчиви мисли за смъртта. Човек като него, който постоянно боледува, не може да не е изнервен. Съзнава, че е единственият останал жив от братята, и все говори как сега бил негов ред — че му оставало малко… все такива мрачни приказки, за което му се скарах.

Излязоха от гарата и Мод го поведе към един разнебитен автомобил от памтивека.

— Извинявайте, че ще пътуваме с тази каруца — рече тя. — От години се нуждаем от нов автомобил, но не можем да си го позволим. На два пъти сме сменявали двигателя, а Тези стари ветерани нямат износване. — После добави: — Надявам се, че ще тръгне. Понякога се налага да въртя манивелата.

Тя включи стартера няколко пъти, последва бръмчене, но без резултат. Мистър Ентуисъл, който никога в живота си не бе палил кола с манивела, се пообезпокои, но Мод слезе, завинти манивелата и с няколко енергични завъртания вдъхна живот на мотора. Късмет, че Мод е така яко сложена жена, помисли си той.

— Това е — възкликна тя. — Тази стара бричка ми създава главоболия напоследък. Същото стана и като се връщах от погребението. Наложи се да вървя пеш две мили до най-близкия сервиз, а и той се оказа селско дюкянче. Трябваше да отседна в местната странноприемница, докато оправят колата. А за Тимъти беше още по-неприятно. Телефонирах му, за да му съобщя, че ще се върна на другия ден. Каква олелия вдигна! Старая се да скривам от него каквото мога, но има неща, които не могат да бъдат премълчани — ето например убийството на Кора. Наложи се да повикам доктор Бартън да му даде успокоително. Хора с крехко здраве като Тимъти са твърде чувствителни към убийства и тям подобни. Според мен Кора винаги си е била глупава.

Мистър Ентуисъл прие тази забележка мълчаливо. Изводът не му стана особено ясен.

— Не бях виждала Кора още от нашата сватба, струва ми се — продължи Мод. — Навремето не можех да кажа на Тимъти: „Най-малката ти сестра е доста смахната“, но си го мислех. Вечно изтърсваше най-невероятни неща! И човек се чудеше да се ядосва или да се смее. Според мен цялата работа беше в това, че тя живееше в някакъв свой въображаем свят, пълен с мелодрама и фантастични представи за хората. Ех, горкичката, плати си за всичко. Мислите ли, че е имала протежета, а?

— Протежета ли? В какъв смисъл?

— Просто се чудех. Например някой гол като пушка млад художник или музикант. Бил й е на гости този ден и я е убил, за да й вземе парите. Да речем малолетен — на много от тях в тази възраст им става нещо — особено пък ако е някой невротичен тип, който се мисли за човек на изкуството. Не е ли доста странно да влезе посред бял ден в къщата и да я убие? По-нормално е, ако ще обираш нечия къща, да го направиш нощем.

— Но тогава щеше да свари там две жени.

— А, да, компаньонката. Но ми се струва неубедително, че някой умишлено ще чака тя да изчезне, та той да се вмъкне и нападне Кора. За какъв дявол? Едва ли е очаквал да намери кой знае какви пари и ценности, пък и сигурно е можел да улучи време, когато и двете жени да са извън къщата. Това би било далеч по-сигурно. Глупаво ми се струва да се изложиш на риска да убиваш, освен ако не е абсолютно необходимо.

— А убийството на Кора, според вас, не е било необходимо?

— Цялата работа ми се вижда глупава.

А нима в убийството може да има здрав разум, се запита учудено мистър Ентуисъл. Научно погледнато, да. Но архивите са пълни с множество безсмислени убийства. Зависи, разсъди мистър Ентуисъл, от манталитета на убиеца.

Какво знаеше той в действителност за убийците и техния манталитет? Твърде малко. Неговата кантора не се занимаваше с криминални дела. Той самият не бе специалист по криминология. Доколкото можеше да прецени, имаше убийци от всякакъв род и вид. Някои бяха обладани от самонадеяна суетност, други от жажда за власт, трети като Седън бяха подли и алчни, четвърти като Смит и Paye биваха прехласнати по жените, Армстронг пък например е бил съвсем нормален и приятен човек, Едит Томпсън бе живяла в един измислен свят на насилие, а сестра Уодингтън бе умъртвявала възрастните си пациенти с жизнерадостна вещина.

Размишленията му бяха прекъснати от гласа на Мод.

— Само да можех да не давам на Тимъти вестниците. Но той настоява да ги чете — и ето че все се намира нещо да причини раздразнението му. Вие сигурно добре съзнавате, мистър Ентуисъл, че не може и дума да става Тимъти да присъства на следствието за установяване причината за смъртта. Ако е необходимо, доктор Бартън ще напише медицинско или каквото там трябва.

— Можете да сте спокойна за това.

— Слава богу!

Автомобилът влезе през портата на Стансфийлд Грейндж и продължи по доста занемарена алея. Навремето този малък имот трябва да е бил привлекателен, но сега имаше окаян и запуснат вид. Мод въздъхна и рече:

— Оставихме всичко на самотек по време на войната. И двамата градинари бяха мобилизирани. В момента имаме един старец, но не върши кой знае каква работа. Надниците са толкова високи. Да си призная искрено, истинска благословия е, дето сега ще можем да похарчим малко пари за имота. И двамата сме така привързани към него. Вече се страхувах, че ще се наложи да го продадем… Пред Тимъти и дума не съм отронвала за това. Щеше да се разстрои ужасно.

Спряха пред портала на изключително красива стара къща от XVIII век, която отдавна се нуждаеше от пребоядисване.

— Нямаме прислуга — рече Мод с горчивина и го покани да влезе. — Две жени идват от селото. Допреди месец имахме постоянна камериерка, едно гърбаво момиче, болно от гуша, а и не особено интелигентно, но все пак ми беше в помощ, пък и готвеше нелошо. Но представяте ли си, напусна ни и отиде при някаква смахната господарка, която държи в дома си шест пекинеза (по-голяма от нашата къща, значи повече работа). Попитах я защо — защото обичала кученца. Боже мой, кучета! Мърсят навсякъде, повръщат и какво ли не. Тези момичета не са с всичкия си! Та така сме сега и ако се наложи да изляза някой следобед, Тимъти остава съвсем сам в къщата. Не дай боже да му се случи нещо, няма кой да му помогне. Е, оставям му телефона подръка край креслото, та ако му стане лошо, да може да позвъни незабавно на доктор Бартън.

Мод въведе мистър Ентуисъл в гостната, където край камината бе сложен поднос за чай, настани го и изчезна към сервизните помещения. След няколко минути се върна с два чайника, сребърен и порцеланов, и се зае да обслужва мистър Ентуисъл. Чаят беше хубав, а към него имаше домашен кейк и пресни кифлички.

Мистър Ентуисъл промърмори:

— А къде е Тимъти?

Мод му обясни живо, че е занесла на Тимъти чай и сладкиши още преди да тръгне за гарата.

— А сега — добави тя — трябва вече да е дремнал, така че това ще е най-подходящото време за него да ви види. Моля ви, опитайте се да не му давате повод да се вълнува прекалено.

Мистър Ентуисъл я увери, че ще вземе всички предпазни мерки.

Изучавайки я на мъждукащата светлина на огъня, той бе обзет от съчувствие към нея. Чудно как тази едра, мускулеста и предприемчива жена с трезв ум, пращяща от здраве и пълна с енергия, можеше да е така жалка и уязвима в едно — любовта към съпруга си. Това бе майчинска любов, реши мистър Ентуисъл. Мод Абърнети не бе раждала, а беше жена, създадена да бъде майка. Нейният съпруг болник й бе станал детето, над което бдеше, което пазеше и закриляше. И навярно бидейки по-силният характер, тя му бе наложила несъзнателно това състояние на вечно боледуващ, което в друг случай можеше да не е така силно изразено.

Горката мисис Тимъти, си рече мистър Ентуисъл.

2

— Добре направихте, че дойдохте, Ентуисъл.

Тимъти се надигна от креслото си и се ръкува. Той бе едър мъж и приличаше много на брат си Ричард. Но едни и същи черти у Ричард изразяваха сила, а у Тимъти слабост. Нерешителни устни, брадичка, която почти се сливаше с гушата, очи, не така дълбоко врязани. Бръчките по челото правеха лицето му раздразнително и заядливо.

Статутът му на инвалид бе подчертан от одеялото, преметнато на скута му, и цяла аптека шишенца и флакончета на масичката от дясната му страна.

— Не бива да се претоварвам — рече той предупредително. — Докторът не ми позволява. Все ми повтаря да не се тревожа. Е, и как да не се тревожа? Я да му се случи на него да има убийство в семейството му, да го видя няма ли да се тревожи! Прекалено много ми се струпа — първо смъртта на Ричард… после подробностите, които научих за погребението и завещанието — и то какво завещание!, а на всичко отгоре да убият горката малка Кора със секира. Със секира! Фуу! Тази страна е пълна с гангстери, садисти, отрепки от войната. Скитат се и убиват беззащитни жени. Никой няма куража да сложи край на това — да подхване нещата с твърда ръка. Питам тогава — накъде отива тази страна? Накъде отива тази проклета страна?

Този ход бе познат на мистър Ентуисъл. През последните двадесетина години клиентите му рано или късно му задаваха такъв въпрос и той си имаше свой начин да отговаря. Нищо незначещите думи, които измърмори, биха могли да бъдат класифицирани в графата успокоителни шумове.

— Всичко се започна с проклетото лейбъристко правителство — продължи Тимъти. — Прати ни по дяволите до един. А и сегашното не е стока. Придирчиви като госпожички са тия социалисти, само го увъртат. И вижте ни на какъв хал сме! Свестен градинар не можеш откри, слуги също не се намират, та тук Мод трябва да превива гръб от работа и да се вре в кухнята (между другото, скъпа, мисля, че към писията довечера ще върви за десерт пудинг с яйчен крем, а за първо малко бульон, може би?). Трябва да поддържам силите си, така ми препоръча доктор Бартън, та… докъде бях стигнал? А, да. Кора. Казвам ви, тежък удар е за един мъж да чуе, че сестра му — родната му сестра — е била убита. Сърцебиенето не ми мина цели двадесет минути. Ще трябва да ме заместите във всичко, Ентуисъл. Не мога да отида на следствието или да поемам грижи за каквото и да било по имота на Кора. Искам да забравя цялата работа. Между другото, какво ще стане с дела на Кора от парите на Ричард? Остават на мен, предполагам?

Като измърмори нещо, че щяла да отнесе чашите, Мод излезе от стаята.

Тимъти се облегна назад и рече:

— Най-после се отървахме от женско присъствие и можем да поговорим делово, без глупави прекъсвания.

— Сумата, оставена под попечителство за Кора — започна мистър Ентуисъл, — се разпределя поравно между вас, двете племенници и племенника.

— Чакайте, чакайте — от възмущение лицето на Тимъти стана морапочервено. — Та аз съм най-близкият роднина. Единственият жив брат.

Мистър Ентуисъл обясни надълго и нашироко точните указания на завещанието на Ричард Абърнети, като тактично припомни на Тимъти, че му е било изпратено копие.

— Да не очаквате да разбера нещо от този юридически жаргон — рече безцеремонно Тимъти. — Адвокати! Да ви кажа — не повярвах на ушите си, когато Мод се завърна и ми каза накратко как стоят нещата. Рекох си, тя не е разбрала. Мозъците на жените са мъгла. От Мод по-добра няма, но коя жена разбира от финанси? Не вярвам дори да й е минало през ума, че ако Ричард не беше умрял, можеше да се наложи да опразним това място. Факт!

— Но сигурен съм, че ако бяхте помолили Ричард…

Тимъти се изсмя прегракнало, а смехът му приличаше на лай.

— Не е в моя стил. Баща ни остави на всички приличен дял от парите си, тоест на онези от нас, които не искаха да работят в семейния концерн. Аз не исках. Духовно стоях над лейкопластите за мазоли, Ентуисъл! Ричард не беше особено доволен. Е, и като изброим данъците, обезценяването на доходите, това-онова — излиза, че съвсем не е било лесно да се бута колата. Трябваше да реализирам значителна част от капитала. В наши дни това е възможно най-добрият начин на действие. Веднъж намекнах на Ричард, че става доста трудно да се поддържа този имот, а той зае позиция, че сме щели да я караме много по-добре в по-малка къща. За Мод щяло да е по-лесно, да й спести труда, така рече. Да й спести труда — ама че израз! О, не, не бих се обърнал към Ричард за помощ. Но трябва да ви кажа, Ентуисъл, че тревогите се отразиха крайно неблагоприятно на здравето ми. Човек в моето здравословно състояние не бива да се излага на тревоги. Но ето че Ричард умря и макар това да ме съсипа — брат е, нали знаете, — не можех да не почувствам облекчение по отношение на бъдещето. Да, сега ще ни е лесно — ще наема двама добри градинари — като плаща човек, намира. Ще подменим всички розови насаждения. Та… докъде бях стигнал?

— До някои подробности за бъдещите ви планове.

— Да, да — но какво ви занимавам с тези неща? Онова което ме обиди, и то жестоко ме обиди, е завещанието на Ричард и условията, които поставя.

— Нима? — погледна го въпросително мистър Ентуисъл. — Вие сте очаквали нещо друго…?

— Да… очаквах! Естествено след смъртта на Мортимър предположих, че Ричард ще остави всичко на мен.

— Той… намеквал ли ви е за това по някакъв начин?

— Никога не го е потвърждавал черно на бяло. Ричард си беше темерут. Но скоро след смъртта на Мортимър пожела да го поканим тук. Искал да разговаря по семейните дела въобще. Говорихме за Джордж, както и за момичетата и мъжете им. Искаше да чуе мнението ми. Не че можех да му кажа кой знае какво. Аз съм болен човек, не ходя никъде, двамата с Мод живеем изолирани от света. Ако питате мен, и двете момичета са сглупили с тези бракове. Е, кажете, Ентуисъл, не е ли естествено да сметна, че той се консултира с мен като с бъдещ глава на семейството в случай, че умре? Оттам заключих, че аз ще се разпореждам с парите. Ричард можеше да ми се довери напълно, че ще знам как да постъпя с младото поколение. И че ще се погрижа за горката стара Кора. Дявол да го вземе, Ентуисъл, та аз съм Абърнети — последният жив Абърнети. Семейното имущество и пари трябваше да минат в мои ръце!

От възбуда Тимъти бе изритал одеялото и се бе изпружил на стола си. Нямаше и следа от слабост и крехко здраве у него. Мистър Ентуисъл си рече, че има вид на напълно здрав, макар и лесно раздразним човек. При това старият адвокат разбра, че Тимъти Абърнети несъмнено цял живот е ревнувал тайно брат си Ричард. Между тях е съществувала достатъчно голяма прилика, та Тимъти да е леко озлобен от братовата си сила на характера и способност да управлява делата си. След смъртта на Ричард Тимъти се бе възрадвал от възможността да наследи, макар и на доста напреднала възраст, властта да управлява съдбините на другите. Но Ричард Абърнети не му бе дал власт. Дали е обмислял тази възможност и после се е отказал?

Внезапно мяукане на котки в градината накара Тимъти да скочи на крака. Той се втурна към прозореца, отвори го и изрева: „Млъкнете!“, после грабна голяма книга и замери с нея смутителите.

— Отвратителни котки — оплака се той на посетителя си със сърдит тон. — Съсипват цветните лехи, пък и не понасям това мяукане.

След като си седна на мястото, запита:

— Искате ли да пийнете нещо, Ентуисъл?

— Още е рано. А и Мод току-що ме почерпи с чудесен чай.

Тимъти изръмжа по-кротко:

— Способна жена е Мод. Но прекалено много работа има. Налага се дори да се пъха под тази стара бричка и да я оправя — цял монтьор е станала.

— Чувам, че имала неприятност на връщане от погребението.

— Да. Бричката спряла насред път. Добре, че Мод се е сетила да ми се обади, та да не се безпокоя, но тази наша домашна прислужничка с пилешки мозък така написала съобщението, че не можах да разбера нищо. Бях излязъл да подишам чист въздух — докторът ме е посъветвал да се раздвижвам винаги, когато изпитвам желание за това. Като се върнах от разходката, намерих надраскано на парче хартия следното: „Мадам съжалява колата се счупила ще остане през нощта.“ Естествено предположих, че Мод е още в Ендърби. Позвъних там и ми казаха, че си е тръгнала сутринта. Значи, повредата й се е случила насред път. Хубава каша забъркахме. Гламавата слугиня си беше отишла и ми оставила за вечеря студени макарони със сирене. Наложи се сам да сляза до кухнята и да си ги стопля, че и чаша чай да си направя, да не говорим, че трябваше да поддържам огъня в отоплителния котел. Можех да получа сърдечен удар. Но жени като тази какво ги е грижа? Ако имаше чувство за отговорност, щеше да се върне вечерта и да се грижи за мен, както му е редът. Няма я вече някогашната лоялност у нисшите класи! И той се отдаде на тъжни мисли.

— Не знам какво ви е казала Мод за погребението и за роднините — рече мистър Ентуисъл. — Получи се много неловко, когато Кора подхвърли пред всички с доста бодър глас: „Ричард е бил убит, нали?“ Навярно Мод ви е казала?

Тимъти зацъка с език:

— Да, да, чух за това. Всички гледали гузно и уж били шокирани. Какво друго може да се очаква от Кора? Знаете как още като момиче имаше навика да изтърси нещо и ето ти беля! Спомням си, че и на нашата сватба каза нещо, с което разстрои Мод. Затова Мод никога не я е обичала много. Да, същата тази вечер след погребението Мод ми позвъни по телефона, за да разбере добре ли съм и дали мисис Джоунс е идвала да ми приготви вечерята, а след това ми каза, че всичко е минало много добре, пък аз я попитах за завещанието. Тя се опита да отбие въпроса, но аз, разбира се, я накарах да ми каже цялата истина. Не можех да повярвам това, което чух, и я попитах дали не е разбрала грешно, но тя повтори същото. Заболя ме, Ентуисъл — в сърцето ме преряза, разбирате, нали? Мен ако питате, от страна на Ричард това е било чиста злоба. Знам, че за умрелите не се говори лошо, но, бога ми…

Тимъти продължи на тази тема още известно време. След малко Мод влезе в стаята и рече авторитетно:

— Достатъчно си поговорихте с мистър Ентуисъл, скъпи. Вече е време да си починеш. Ако сте разрешили всички въпроси…

— О, да, разрешихме някои. Оставям на вас, Ентуисъл. А като хванат убиеца, ме уведомете, ако въобще го хванат. Нямам вяра в полицията днес. Полицейските началници не са си на мястото. Вие… ще се погрижите и за… погребението, нали? Ние няма да можем да дойдем, за съжаление. Поръчайте от нас скъп венец — а и трябва да се постави хубав паметник, като му дойде времето. Предполагам, че ще я погребат в селското гробище? Какъв смисъл да я откарват в имението, а нямам представа къде може да е погребан онзи Ланскне — някъде във Франция трябва да е. Какво се пише на надгробния камък в случай на убийство — хич не знам. Някак си не върви да е „намери покой“ или нещо такова. Ще трябва да се избере подходящ текст — да речем „Почивай в мир“. А, не, то е само за католици.

— Ти виждаш, Господи, моето угнетение; отсъди делото ми!

Като видя уплашения поглед, който му хвърли Тимъти, мистър Ентуисъл се усмихна леко:

— От „Плач Иеремиев“ е — обясни той. — Изглежда подходящо, макар и малко мелодраматично. Но рано е още да се говори за надгробния камък. Трябва първо… да… да се слегне земята, нали? Не се безпокойте за нищо. Ние ще направим каквото е необходимо и ще ви държим в течение на всичко.

Мистър Ентуисъл отпътува за Лондон с влак на другата сутрин след закуска.

Щом се прибра у дома си, след кратко колебание телефонира на свой приятел.