Агата Кристи
След погребението (22)

1

В единадесет часа Еркюл Поаро свика импровизирано събрание в библиотеката. Присъстваха всички. Поаро огледа замислено лицата на хората, насядали в полукръг срещу него.

— Снощи — започна той — мисис Шейн ви съобщи, че аз съм частен детектив. За себе си се надявах да запазя своя… camouflage, как да кажа… — още известно време. Но няма значение Днес или най-късно утре — щях да ви съобщя истината. Моля, слушайте внимателно какво ще ви кажа сега. Аз съм известна личност в моята област — много известна личност. Всъщност моите дарби са несравними!

Джордж Кросфийлд се ухили и каза:

— Само така, мосю Понт… не, Поаро беше, нали? Чудно, че не съм чувал за вас.

— Не е чудно, тъжно е! — възрази му строго Поаро. — Уви, днес образованието куца. Учи се само икономика, нищо друго — и как да се изкарват тестове за интелигентност. Но да продължа. Аз съм дългогодишен приятел на мистър Ентуисъл…

— А, значи той е в дъното на цялата работа.

— Може и така да се каже, мистър Кросфийлд. Мистър Ентуисъл се разстрои много от смъртта на своя стар приятел, мистър Ричард Абърнети. А особено го разтревожиха думите, казани в деня на погребението от сестрата на мистър Абърнети — мисис Ланскне. Думи, произнесени от нея в тази стая.

— Абсолютна глупост. Съвсем в стила на Кора — обади се Мод. — Мистър Ентуисъл би трябвало да е достатъчно мъдър да не й обръща внимание.

Поаро продължи:

— Мистър Ентуисъл се разтревожи още повече след… хм… съвпадението, ако мога така да се изразя, със смъртта на мисис Ланскне. Той искаше само едно — да се увери, че тази смърт е била наистина съвпадение. С други думи, искаше да се увери, че Ричард Абърнети е умрял от естествена смърт. За тази цел ме упълномощи да извърша нужните разследвания.

Настъпи мълчание.

— И аз ги извърших…

Никой не отронваше дума.

Поаро отметна назад глава и продължи:

— Eh, bien, вие всички ще се зарадвате да научите, че в резултат от моите разследвания нямаме абсолютно никакво основание да смятаме, че мистър Абърнети не е умрял от естествена смърт. Нямаме никакво основание да смятаме, че той е бил убит! — Поаро се усмихна и разпери ръце тържествуващо. — Добра новина, нали?

По изражението на лицата им едва ли би могло да се приеме, че е така. Бяха се втренчили в него и всички, с изключение на един, го гледаха с недоверие и подозрителност.

Изключението бе Тимъти Абърнети, който кимаше глава в знак на решително съгласие.

— Разбира се, че Ричард не е бил убит — рече сърдито той. — Така и не разбрах кому бе хрумнало това. Цялата работа дойде от Кора и глупавите й шеги. Наумила си е била да ви сплаши. Да се позабавлява. Може да ми е сестра, но истината е, че си беше смахнато, горкото момиче. Е, мистър… как ви беше името… Радвам се, че проявихте здрав разум и стигнахте до правилно заключение, макар че, мен ако питате, Ентуисъл твърде много си позволява. Да ви упълномощава да идвате тук и да надничате и ровите из къщата! А ако смята хонорарът ви да е за наша сметка, ще му заявя, че няма да я бъде. Ама че дебелоочие! Да го е молил някой? Кой е Ентуисъл, та да се разпорежда? Щом роднините не са имали съмнения…

— Но ние имахме, чичо Тимъти — прекъсна го Розамънд.

— Това пък какво значи? — погледна я Тимъти сърдито изпод свъсените си вежди.

— Да, имахме съмнения. Какво ще кажеш за леля Хелън тази сутрин?

Мод й възрази остро:

— Хелън е тъкмо във възрастта, когато се получават мозъчни удари. Нищо повече.

— Аха. Още едно съвпадение, така ли? — попита ехидно Розамънд. После се обърна към Поаро: — Не са ли твърде много съвпаденията?

— Случват се съвпадения — отговори й той.

— Глупости — настоя Мод. — Хелън се е почувствала зле, слязла е долу, позвънила е на доктора и после…

— Но тя не е позвънила на доктора — настоя Розамънд. — Аз поговорих с него.

Сюзън се обади рязко:

— А на кого е звъняла?

— Не знам — отвърна й Розамънд с лека досада, после добави с надежда: — Но мисля, че ще мога да разбера.

2

Еркюл Поаро седеше във викторианската беседка. Той извади големия си джобен часовник и го постави на масата пред себе си.

Беше обявил, че заминава с влака в дванадесет часа. Оставаше половин час. Половин час, през който някой трябваше да се престраши и да дойде при него. А може би ще са няколко души.

Беседката се виждаше много добре от повечето прозорци на къщата. Несъмнено скоро някой щеше да дойде. Ако не дойдеше, това би било минус в познанията му за човешката природа, а също и в основните пунктове на неговата хипотеза.

Той зачака. Над главата му един паяк плетеше мрежата си, с надежда в нея да попадне муха.

Първа дойде мис Гилкрист. Беше зачервена от вълнение и говореше малко несвързано.

— О, мистър Понтарлие! Не мога да си спомня другото ви име. Трябваше да дойда да говоря с вас, макар че никак не ми се искаше — но наистина, чувствах се длъжна да го сторя. Искам да кажа, след всичко, което се случи с клетата мисис Лио тази сутрин — а и аз самата смятам, че мисис Шейн е съвсем права — никакво съвпадение не е, нито пък е удар, както допуска мисис Тимъти, защото баща ми получи удар, та знам как изглежда човек в такова състояние, а и докторът съвсем ясно каза сътресение.

Тя млъкна, пое си дъх и отправи към Поаро умолителен поглед.

— Да — насърчи я кротко той. — Искате да ми кажете нещо?

— Да, виждате ли… — мис Гилкрист сведе очи и зачупи пръсти. После вдигна глава и изрече на един дъх: — Виждате ли, аз подслушвах.

— Искате да кажете, че случайно сте дочули разговор…

— Не — поклати глава мис Гилкрист в знак на героична решимост. — Ще ви кажа истината. И в това няма нищо лошо, защото вие не сте англичанин.

Еркюл Поаро я разбра и не се засегна.

— Искате да кажете, че за един чужденец е естествено хората да подслушват на вратите и да отварят и четат чужди писма?

— О, никога не бих отворила чуждо писмо — отвърна му възмутено мис Гилкрист. — Това не бих сторила. Но тогава аз наистина подслушвах — в деня, когато мистър Абърнети посети сестра си. Знаете ли, бях любопитна какво го бе довело така ненадейно след толкова години. Чудех се каква е причината и… и знаете ли, когато човек няма свой личен живот или много приятели, той започва да проявява интерес… особено когато живееш заедно с някого.

— Съвсем естествено — съгласи се Поаро.

— Да, и аз мисля, че е естествено… Макар че не е почтено, разбира се. Но аз го направих! И чух какво каза той.

— Чули сте какво е казал мистър Абърнети на мисис Ланскне?

— Да. Той каза нещо такова: „Няма смисъл да се говори с Тимъти. Той омаловажава всичко. Няма дори да ме изслуша. Реших, че мога да се доверя на теб, Кора. Останахме само ние тримата. И макар че ти винаги си се правела на глупака в семейството, всъщност имаш доста здрав разум. Та, какво би направила ти на мое място?…“ Не можах да чуя добре какво му отговори мисис Ланскне, но долових думата полиция — и тогава мистър Абърнети избухна и продължи на висок глас: „Не, не мога да сторя това! Особено когато се отнася до собствената ми племенница.“ Точно тогава се наложи да изтичам в кухнята, защото нещо вреше, а когато се върнах, чух мистър Абърнети да казва: „Дори и да умра от неестествена смърт, не искам да се вика полицията, ако е възможно да се избегне. Разбираш ме, нали, момичето ми? Но не се безпокой! Сега вече знам и ще взема всички предохранителни мерки.“ После заговори, че щял да направи ново завещание и че тя, Кора, щяла да е много добре. И най-накрая изрече онези думи, как тя очевидно била щастлива със съпруга си и че самият той явно е направил грешка в миналото.

Мис Гилкрист млъкна, а Поаро измърмори:

— Да, да…

— Не исках да казвам… да го съобщавам. Мисля, че мисис Ланскне не би го одобрила… Но сега… след нападението над мисис Лио тази сутрин, а и като ви чух да казвате най-спокойно, че било съвпадение. О, мосю Понтарлие — не е било съвпадение!

Поаро се усмихна и рече:

— Да, не е било съвпадение… Благодаря ви, че дойдохте, мис Гилкрист. Това бе крайно необходимо.

3

Струваше му известно усилие да се отърве от мис Гилкрист, а трябваше да я отпрати, тъй като се очакваше и други да му поверят тайните си.

Инстинктът не го излъга. Едва си бе отишла мис Гилкрист, и насреща му се зададе с устремна крачка Грегъри Банкс. Той прекоси ливадата и влезе в беседката. Лицето му бе бледо, а на челото му бяха избили капчици пот. В очите му се четеше странна възбуда.

— Най-после! — извика той. — Рекох си: „Тази глупава жена няма ли да си тръгне?“ Онова, което казахте тази сутрин, не е вярно. Ричард Абърнети е бил убит. Аз го убих.

Еркюл Поаро огледа бавно младежа. Не беше изненадан ни най-малко.

— Значи вие го убихте? Как?

Грегъри Банкс се усмихна.

— Не беше трудно за мен. Предполагам, можете да си представите. Има поне двадесет препарата, които са ми подръка и са подходящи за това. Нужни ми бяха повече усилия да обмисля метода на даване, но накрая ми хрумна хитра идея. Най-хубавото е, че не трябваше да съм там по това време.

— Умно — рече Поаро.

— Да — Грегъри Банкс сведе скромно очи. Беше доволен от себе си. — Да, наистина беше хитро.

Поаро запита с интерес:

— А защо го убихте? Заради парите, които щеше да наследи жена ви ли?

— Не, не, разбира се, че не за това. — Възбудата на Грегъри премина във възмущение. — Не съм алчен за пари. И не се ожених за Сюзън заради парите й!

— Наистина ли, мистър Банкс?

— Той мислеше така! — рече Грег с неочаквана злоба. — Ричард Абърнети! Той обичаше Сюзън, възхищаваше се от нея и с гордост я даваше за пример — истинска Абърнети била! Но смяташе, че е сключила неравностоен брак — имаше лошо мнение за мен, презираше ме! Да, в говора ми се усеща диалектът, дрехите ми не са най-изискани. Той беше сноб — гаден сноб!

— Не мисля, че сте прав — кротко отбеляза Поаро. — От всичко, което съм чувал за него, съдя, че Абърнети не е бил сноб.

— Беше, беше! — Младежът говореше почти истерично. — За него бях кръгла нула. Надсмиваше ми се. Външно беше винаги учтив, но аз можех да доловя, че не му харесвам.

— Възможно е.

— Не може да се отнасят така с мен и да се измъкват безнаказано. И по-рано са опитвали! Имаше една жена, на която приготвях лекарства. Страшно грубо се държеше с мен. И знаете ли какво направих?

— Да — отвърна Поаро.

Грегъри се сепна.

— Значи знаете?

— Да.

— Едва избягна смъртта — продължи той самодоволно. — О, това може да ви покаже, че с мен шега не бива. Ричард Абърнети ме презираше — и какво се случи с него? Умря.

— Много сполучливо убийство — поздрави го Поаро със сериозен тон. После добави: — Но защо идвате при мен и се издавате?

— Защото вие казахте, че всичко е приключило и че той не бил убит. Трябваше да ви покажа, че не сте чак толкова умен, колкото се мислите, и че освен това… освен това…

— Да? Освен това какво?

Изведнъж Грег се отпусна тежко на пейката. Лицето му се промени — то неочаквано придоби изражение на екстаз.

— Постъпих срамно… грешно… Трябва да бъда наказан… Трябва да се върна там — на онова място за наказание… да изкупя вината си… Да, трябва да я изкупя! За покаяние! За отмъщение!

Лицето му сияеше в опиянение. Поаро внимателно го изучава миг-два. После го попита:

— Толкова много ли искате да избягате от жена си?

Изражението на лицето на Грегъри се смени:

— Сюзън ли? Сюзън е прекрасна — прекрасна!

— Да, Сюзън е прекрасна. И това е бреме за вас. Сюзън ви обича предано. Това също е бреме, нали?

Грегъри продължи да гледа упорито пред себе си. После проговори като сърдито дете:

— Как искам тя да ме остави на мира! — И подскочи: — Ето я, идва през поляната. Аз си тръгвам. Но вие ще й предадете това, което ви съобщих, нали? Кажете й също, че съм отишъл да направя признания в полицията.

4

Сюзън се спря задъхана:

— Къде е Грег? Той беше тук, нали? Видях го.

— Да. — Поаро поспря за миг, преди да каже: — Дойде да ми съобщи, че той е отровил Ричард Абърнети…

— Пълна глупост! Не сте му повярвали, нали?

— Защо да не му повярвам?

— Той беше далеч оттук, когато умря чичо Ричард.

— Да, може би. А къде е бил, когато умря Кора Ланскне?

— В Лондон. И двамата бяхме там.

Еркюл Поаро поклати глава.

— Не, не, не. Това не е достатъчно. Вие например сте изкарали автомобила си в този ден и сте били извън Лондон целия следобед. Мисля, че знам къде сте били. Отишли сте в Личет Сейнт Мери.

— Нищо подобно!

Поаро се усмихна.

— Нали ви казах, мадам, когато ви срещнах тук, че съм ви виждал и преди? В деня на следствието за установяване причината за смъртта на мисис Ланскне вие бяхте в гаража на „Кралския герб“. Там вие разговаряте с един монтьор, а край вас е спряла кола, в която седи възрастен джентълмен чужденец. Вие не го забелязвате, но той ви забелязва.

— Не разбирам какво искате да кажете. Това беше в деня на следствието.

— Да, но аз си спомням какво ви каза монтьорът! Той ви попита дали не сте роднина на жертвата и вие отговорихте, че сте нейна племенница.

— Той е от онези, които обичат кръвожадни истории! Пълно е с такива.

— А следващите му думи бяха: „Ааа, чудех се къде съм ви виждал по-рано.“ Къде ви е виждал по-рано, мадам? Трябва да е било в Личет Сейнт Мери, тъй като за него това, че ви е виждал по-рано, е било тясно свързано с роднинството ви с мисис Ланскне. Дали не ви е видял някъде край нейната къща? И кога? Не е ли това нещо, което трябва да се разследва? А резултатът от разследването е, че сте били там — в Личет Сейнт Мери същия следобед, когато е умряла Кора Ланскне. Паркирали сте автомобила си край кариерата, край която сте го оставили и сутринта, преди да отидете на следствието. Той е бил видян и номерът отбелязан. Инспектор Мортън вече знае чия кола е това.

Сюзън го гледаше втренчено. Дишаше учестено, но бе запазила външно спокойствие.

— Говорите глупости, мосю Поаро. И ми отвличате вниманието от това, за което дойдох тук да говоря с вас. Чаках удобен момент, когато сте сам…

— И да ми признаете, че вие и съпругът ви сте извършили убийството?

— Не, разбира се, че не. За глупачка ли ме смятате? А вече ви казах, че Грегъри не е напускал Лондон този ден.

— Нещо, в което вие едва ли можете да сте сигурна, тъй като самата вие сте отсъствали. Защо сте ходили в Личет Сейнт Мери, мисис Банкс?

Сюзън си пое дълбоко дъх.

— Е, добре, щом искате да знаете. Думите, казани от Кора на погребението, ме разтревожиха. Все за тях си мислех. Накрая реших да прескоча с колата да я видя и да я попитам кой й е втълпил в главата тази идея. Грег смяташе всичко това за глупост, ето защо дори не му казах къде отивам. Пристигнах там към три часа, чуках, звънях, но никой не отговори, затова реших, че е излязла или заминала някъде. Това е всичко. Не заобиколих да проверя на задния вход, иначе щях да видя счупения прозорец. Просто се върнах в Лондон, без да подозирам ни най-малко какво се е случило.

Поаро я слушаше с безизразно лице.

— Защо вашият съпруг се самообвинява в престъпление? — попита той.

— Защото е… — думата бе на върха на езика й, но тя я преглътна. Поаро го направи вместо нея.

— Искахте да кажете „защото е луд“. Да го кажете на шега, ала не е ли шегата твърде близо до истината?

— Грег е съвсем нормален. Съвсем нормален е!

— Запознат съм с историята му — промълви Поаро. — Прекарал е няколко месеца в психиатричната клиника „Форсдайк Хаус“, преди да ви срещне.

— Никога не е бил освидетелстван. Доброволно е постъпил там.

— Това е вярно. Съгласен съм, че не може да бъде квалифициран като умопобъркан. Но определено може да се каже, че е разстроен душевно. Има комплекс за вина — предполагам още от детските си години.

Сюзън го прекъсна нетърпеливо:

— Вие не разбирате, мосю Поаро. Грег просто не е имал шанс в живота. Точно затова толкова много се нуждаех от парите на чичо Ричард. Чичо Ричард бе твърде прозаичен. Не можеше да разбере. А аз знаех, че Грег трябва да бъде господар на себе си. Да чувства, че представлява нещо, а не да е прост помощник-аптекар и всички да го командват. Сега нещата се променят. Той ще си има собствена лаборатория. Може сам да разработи свои рецепти.

— Да, да. Вие сте готова да му свалите и звездите, защото го обичате. Обичате го толкова много, че жертвате щастието и безопасността си. Но вие не можете да дадете на хората онова, което те са неспособни да приемат. След всичките ви усилия той пак ще бъде нещо, което не е искал да бъде…

— Какво е то?

— Съпруг на Сюзън.

— Колко сте жесток! И какви нелепости говорите!

— Вие нямате никакви скрупули за всичко, отнасящо се до Грегъри Банкс. Искали сте парите на чичо си — но не за вас самата, а за вашия съпруг. Какво бяхте готова да направите, за да ги имате?

Сюзън му обърна сърдито гръб и хукна да си върви.

5

— Реших да дойда да се сбогувам — рече Майкъл Шейн небрежно. И се усмихна с неотразимата си усмивка.

Поаро трябваше да признае пред себе си, че младият човек има невероятен чар. Той го изучава няколко мига мълчаливо. Усещаше, че познава този човек най-слабо в сравнение с всички останали, тъй като Майкъл Шейн се показваше в такава светлина, в каквато сам искаше.

— Съпругата ви — започна Поаро разговорливо — е необикновена жена.

Майкъл повдигна вежди.

— Така ли мислите? Тя е хубавичка, съгласен съм. Но не блести с ум, не сте ли забелязали?

— Тя не се и опитва да изглежда твърде умна — съгласи се Поаро. — Но знае какво иска. — И въздъхна. — Малко хора могат да се похвалят със същото.

— А — отново разцъфна в усмивка Майкъл. — Малахитовата масичка!

— Може би. — Поаро поспря и добави: — И това, което се намираше върху нея.

— Восъчните цветя ли?

— Восъчните цветя.

Майкъл се намръщи.

— Не ви разбирам, мосю Поаро. И все пак — усмивката отново грейна — искрено съм благодарен, че вече не сме в неизвестност. Не е приятно, меко казано, да живееш под един покрив с хора и да подозираш, че някой от тях може да е убил горкия стар чичо Ричард.

— Горкият стар чичо Ричард! Такъв ли ви се стори, когато го видяхте за последен път?

— Е, да, беше много запазен и въобще…

— И психически напълно нормален.

— О, да.

— И всъщност много проницателен?

— Да, така е.

— Много проницателен по отношение на човешките характери.

Усмивката остана непроменена.

— Не можете да очаквате от мен да се съглася с това, мосю Поаро. Той не ме одобряваше.

— Смятал ви е, може би, за неверен съпруг? — подхвърли Поаро.

Майкъл се изсмя.

— Ама че старомодна идея!

— Но е вярна, нали?

— Чудя се накъде биете?

Поаро събра пръстите на ръцете си и измърмори:

— Извършено е разследване.

— От вас?

— Не само от мен.

Майкъл Шейн му хвърли бърз и изпитателен поглед. Веднага реагира, рече си Поаро. Не е глупак този Майкъл Шейн.

— Искате да кажете, че полицията се е заинтересувала?

— Там не са склонни да разглеждат убийството на Кора Ланскне като случайно престъпление.

— И са водили разследване за мен?

Поаро отговори педантично:

— Интересуват се какво са правили и къде са били родствениците на Кора Ланскне в деня, когато тя е била убита.

— Твърде неприятно — рече Майкъл с очарователен тон на доверчивост, примесена с печал.

— Така ли, мистър Шейн?

— Повече, отколкото си представяте. Слушайте, Розамънд знае, че в този ден съм обядвал с мой колега, Оскар Луис.

— А всъщност не сте, нали?

— Не, не съм. Всъщност отидох с колата при една жена — известната актриса Сорел Дейнтън. Играехме заедно в последната ми постановка. Доста неприятна работа — защото това обяснение може да е напълно задоволително за полицията, но за Розамънд не става.

— А! — Поаро изглеждаше дискретен. — Имали сте известни неприятности поради това ваше приятелство?

— Да. Всъщност Розамънд ме помоли да й обещая, че няма да се виждам повече с тази жена.

— Да, несъмнено това може да ви създаде главоболия. Entre nous^[1], имали сте връзка с дамата, а?

— Е, обичайното, нали знаете… Не че съм бил влюбен в нея.

— Но тя е била влюбена във вас?

— О, тя е доста досадна… Жените се привързват… Но както сам казвате, пред полицията няма да имам проблем.

— Мислите ли?

— Ами едва ли е възможно да съм нахълтал в къщата на Кора със секира в същото време, в което съм флиртувал със Сорел на мили оттам. Тя има виличка в Кент.

— Да, разбирам… и тази мис Дейнтън ще даде показание за вашето алиби?

— Няма да й е приятно, но тъй като се отнася до убийство, предполагам, че ще свидетелства.

— Ще свидетелства може би дори ако не сте флиртували с нея.

— Какво искате да кажете? — Майкъл го изгледа с тъмен поглед, предвещаващ буря.

— Дамата ви обича. А когато обичат, жените са готови да се закълнат в истината… но и в нещо, което не е истина.

— Нима искате да кажете, че не ми вярвате?

— Има ли значение дали аз ви вярвам, или не. Не на мен трябва да давате обяснения.

— А на кого?

Поаро се усмихна:

— На инспектор Мортън, който в този момент излиза на терасата откъм страничната врата.

Майкъл Шейн се завъртя рязко на пета.