Агата Кристи
След погребението (20)

1

Настъпи миг на изключително напрежение. Поаро го усещаше, но не откъсваше очи от красивото невъзмутимо лице на Розамънд.

Той се поклони леко и рече:

— Вие притежавате изключителна прозорливост, мадам.

— Съвсем не — отвърна Розамънд. — Веднъж в един ресторант някой ви посочи и аз ви запомних.

— Но не го споменахте… досега?

— Реших, че ще е по-забавно.

Майкъл се опита да контролира гласа си, но не успя.

— Но, скъпа!…

Поаро премести погледа си върху него. На лицето на Майкъл бе изписан гняв — гняв и още нещо — страх.

Поаро бавно обходи с очи лицата едно след друго: Сюзън бе сърдита и наежена, Грегъри — затворен и безучастен, мис Гилкрист зяпаше глупаво с отворена уста, Джордж го гледаше подозрително, а Хелън бе смаяна и ядосана…

При създалите се обстоятелства всички тези изражения бяха съвсем нормални. Да можеше да види лицата им само преди секунда, когато от устата на Розамънд се бе отронила думата „детектив“. Сега вече тези лица бяха променени…

Той повдигна рамене и се поклони на всички. После се обърна към тях с не така силен чужд акцент:

— Да, аз съм детектив.

Джордж Кросфийлд, около чиито ноздри отново избиха бели петна, го попита:

— Кой ви изпрати тук?

— Нает съм да проуча обстоятелствата около смъртта на Ричард Абърнети.

— От кого?

— За момента това не ви засяга. Но за вас ще е голямо облекчение да знаете със сигурност, че Ричард Абърнети е умрял от естествена смърт, нали?

— Разбира се, че е умрял от естествена смърт. Кой твърди друго?

— Кора Ланскне го е казала. А Кора Ланскне е мъртва.

В стаята сякаш повя зловещ хлад или се надигна тежка въздишка.

— Тя го каза тук, в тази стая — обади се Сюзън. — Но аз въобще не го приех сериозно…

— Наистина ли не го прие, Сюзън? — попита я Джордж саркастично. — Стига си се преструвала. Няма да заблудиш мосю Понтарлие.

— Всъщност всички мислехме така — рече Розамънд. — Пък и той не се казва Понтарлие, а Еркюл някой си…

— Еркюл Поаро — на вашите услуги. — И Поаро се поклони.

Не последваха смаяни възклицания или сплашени погледи. Името му като че ли не им говореше нищо. То ги бе обезпокоило по-малко, отколкото единствената думичка „детектив“.

— Мога ли да ви попитам до какви заключения сте стигнали? — поинтересува се Джордж.

— Той няма да ти каже, скъпи — рече Розамънд. — Или ако ти каже, то няма да е истина.

Единствена тя от цялата компания като че ли се забавляваше.

Еркюл Поаро я погледна замислено.

2

Тази нощ Еркюл Поаро не спа добре. Беше разтревожен, но не можеше да разбере защо. Откъслечни разговори, разменени погледи, странни движения — в тишината на нощта всичко това изглеждаше примамливо многозначително. На няколко пъти се унасяше, но истинският сън не идваше. Изведнъж нещо проблесна в съзнанието му и той съвсем се разсъни. Боя — Тимъти и боя.

Маслени бои — миризма на маслени бои — някак си свързана с мистър Ентуисъл. Боя и Кора. Рисунките на Кора — пощенски картички… Кора е мамела относно рисунките си… Не, да се върнем на мистър Ентуисъл — нещо, което той бе казал — или може би го бе казал Ланскъм? Монахиня, която посещава къщата в деня на смъртта на Ричард Абърнети. Монахиня с мустаци. Монахиня в Стансфийлд Грейндж и в Личет Сейнт Мери. Твърде много монахини! Розамънд, блестяща в ролята на монахиня на сцената. Розамънд съобщава, че той е детектив — и всички погледи се отправят към нея. По същия начин са гледали и Кора в деня, когато е казала: „Но той е бил убит, нали?“ Какво точно се е сторило „не наред“ на Хелън Абърнети тогава? Хелън Абърнети — скъсала с миналото — живее в Кипър… Хелън изпуска восъчните цветя и похлупакът се разбива, когато той казва… какво каза той тогава? Не можеше да си спомни… И той заспа и сънува сън…

Сънува зелената малахитова масичка. Върху нея стояха под стъклен похлупак восъчни цветя — само че всичко това бе оцветено с гъста тъмночервена маслена боя. Боя с цвета на кръвта. Той усещаше мириса на боята, а Тимъти стенеше: „Умирам, умирам… това е краят.“ До него се бе изправила Мод — внушителна и строга, с грамаден нож в ръка и повтаряше като ехо думите му: „Даа, това е краят…“ Краят — смъртен одър, свещи и молеща се монахиня. Само ако можеше да види лицето на монахинята, щеше да знае…

Еркюл Поаро се събуди — и вече знаеше!

Да, това беше краят…

Макар че имаше още много работа да се свърши.

Той подреди в ума си парченцата мозайка. Мистър Ентуисъл, мирисът на бои, къщата на Тимъти и нещо, което се намираше там — или би могло да се намира… восъчните цветя… Хелън… Счупено стъкло…

3

Хелън се качи в стаята си, но не си легна веднага. Тя се размисли.

Седеше пред тоалетната си масичка и се гледаше в огледалото. Беше принудена да приеме Еркюл Поаро в къщата. Тя не го искаше. Но нямаше как да откаже на мистър Ентуисъл. И ето че сега всичко излезе наяве. Не може и да става дума вече Ричард Абърнети да бъде оставен да почива мирно в гроба си. Всичко се започна от тези няколко думи на Кора…

Онзи ден след погребението… Как изглеждаха всички те тогава? — чудеше се тя. Какви ли се бяха сторили на Кора? Как бе изглеждала самата тя?

Какво каза Джордж?… Нещо за това, как виждаме себе си?

Имаше и такъв цитат. Да се видим такива, каквито ни виждат другите… Каквито ни виждат другите.

Очите й, втренчени в огледалото с невиждащ поглед, изведнъж се фокусираха. Тя виждаше себе си — но всъщност не себе си такава, каквато я виждаха другите… каквато я бе видяла Кора тогава.

Дясната й — не, лявата й вежда бе малко по-високо извита от дясната. А устата? Не, извивката на устните й бе симетрична. Ако можеше да срещне сама себе си, образът очевидно нямаше да й се види много по-различен от огледалния. Не като при Кора.

Кора — картината изплува съвсем ясно в паметта й… Кора в деня на погребението, с наклонена настрани глава — задава въпроси — поглежда към Хелън…

Изведнъж Хелън вдигна ръце, закри лицето си и извика: „Не, не може да бъде… Няма логика…“

4

Мис Ентуисъл сънуваше, че играе пикет с кралица Мери, когато телефонът иззвъня и прекъсна чудесния й сън.

Опита се да не му обръща внимание, но той звънеше настойчиво. Тя надигна сънената си глава и погледна часовника край себе си. Беше седем без пет. Кой, за бога, звънеше толкова рано? Сигурно бе грешка.

Дразнещото звънене продължаваше. Мис Ентуисъл въздъхна, грабна халата си и закрачи към дневната.

Тя вдигна слушалката и рече рязко:

— Кензингтън 675498.

— На телефона е мисис Абърнети. Мисис Лио Абърнети. Мога ли да говоря с мистър Ентуисъл?

— А, добро утро, мисис Абърнети — поздравът не бе особено сърдечен. — Тук е мис Ентуисъл. Брат ми още спи. Аз самата спях.

— Искрено съжалявам — принуди се да се извини Хелън. — Отнася се до нещо много важно, за което бих искала да говоря с брат ви незабавно.

— Не може ли да почака?

— Страхувам се, че не.

— Е, добре тогава — рече възкисело мис Ентуисъл. После почука на вратата на брат си и влезе.

— Пак тези Абърнети — оплака се тя.

— А? Абърнети?

— Мисис Лио Абърнети. Няма седем часът, а тя звъни. Ама че работа!

— Мисис Лио Абърнети, казваш? Виж ти. Забележително! Къде ми е халатът? А, благодаря ти.

След минута той бе на телефона:

— Говори Ентуисъл. Вие ли сте, Хелън?

— Да. Ужасно съжалявам, че ви измъквам от леглото толкова рано. Но вие сам ми казахте да ви позвъня веднага щом си спомня какво ме е поразило в деня на погребението, когато Кора ни наелектризира всички, като подхвърли, че Ричард е бил убит.

— А! И вие си спомнихте?

В гласа на Хелън звучеше недоумение:

— Да, но няма логика.

— Позволете ми аз да преценя това. Нещо, което сте забелязали у някого от присъстващите ли?

— Да.

— Кажете ми.

— Ще ви се стори нелепо. — Хелън сякаш се извиняваше. — Но съм напълно сигурна в това. Хрумна ми, когато се гледах в огледалото снощи. Ооо…

Краткият вик на уплаха бе последван от странен шум, предал се по жицата — силен, но кух звук, който мистър Ентуисъл не можа да определи. Той извика настойчиво:

— Ало… ало… там ли сте? Хелън, там ли сте?… Хелън…