Агата Кристи
След погребението (18)

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Седнал край камината в библиотеката, Еркюл Поаро огледа събралата се компания. Погледът му се плъзна замислено покрай Сюзън, която седеше с изправен гръб, а на лицето й бе изписано оживление, покрай съпруга й, забил празен поглед пред себе си и премятащ нервно с пръсти някаква връв, после към преливащия от жизнерадост и самодоволство Джордж Кросфийлд, който разказваше на Розамънд за картоиграчите измамници по трансатлантическите параходи, на което тя му отвърна механично: „Това е невероятно, миличък. Но защо?“ В гласа й личеше липса на всякакъв интерес. От нея погледът на Поаро се премести върху слабия и елегантен красавец Майкъл, който се хвърляше в очи с неповторимата си индивидуалност и чар, оттам на гордата и леко студена Хелън, а после на Тимъти, разположил се удобно в най-хубавото кресло и подпрял гърба си с допълнителна възглавница, към застаналата до него яка и едрококалеста Мод, както винаги на своя пост, и накрая към фигурата, седнала притеснено малко встрани от семейния кръг — мис Гилкрист, облечена в причудлива „официална“ блуза. След малко, рече си той, тя ще стане, ще измърмори някакво извинение и ще напусне семейната сбирка, за да се качи в стаята си. Мис Гилкрист си знаеше мястото. Неволята я беше научила на това.

Еркюл Поаро пиеше следобедното си кафе и правеше оценките си с притворени очи.

Той бе поискал всички да се съберат и ето те бяха тук. А сега какво ще прави с тях, запита се той. Внезапно го обзе нежелание да продължи разследването на случая. Защо бе това? — чудеше се той. Дали под влияние на Хелън Абърнети? Изненада го тази нейна способност да оказва силна, макар и пасивна съпротива. Нима бе успяла при цялата си любезност и сдържаност да зарази и него със собственото си нежелание? Той знаеше колко противна й е идеята му да се ровят за подробности около смъртта на Ричард. Искаше всичко да бъде оставено да отмре в забрава. Поаро не бе изненадан от това. По-скоро го учудваше собственото му мимолетно настроение, подтикващо го да се съгласи с нея.

Той установи, че мистър Ентуисъл му бе представил членовете на семейството по блестящ начин. Всеки един бе описан с изключителна проницателност. Воден от преценката на стария адвокат, Поаро обаче искаше да ги види лично. Беше си въобразил, че като се срещне отблизо с всички тези хора, ще може без колебание да каже — не как и кога — (това бяха въпроси, с които той не възнамеряваше да се занимава. Убийството е било възможно — повече не му бе нужно да знае!) — а кой. Зад гърба си Еркюл Поаро имаше дългогодишен опит и така, както колекционерът разпознава художника, той можеше да разпознае вероятния тип престъпник-любител, който при нужда е готов да убие.

Но ето че нямаше да е толкова лесно, защото за него всеки един от присъстващите бе възможен — макар и не вероятен — убиец. Джордж би могъл да убие — така, както убива притиснатия в ъгъла плъх. Сюзън пък — спокойно, организирано — в изпълнение на плана си. Грегъри поради тази своя странна болезнена жилка, която не само че не придаваше особено значение на наказанието, но сякаш го подканваше, плачеше за него. Майкъл — защото бе амбициозен и притежаваше характерната за убийците самонадеяна суетност. Розамънд, поради страхотната ограниченост на възгледите си. Тимъти, защото мразеше брат си и му завиждаше, мечтаейки за властта, която парите на брат му биха му дали. Мод, защото Тимъти бе нейното дете, а ставаше ли дума за това дете, тя можеше да бъде безжалостна. И дори мис Гилкрист, помисли си той, би могла да замисли убийство, стига то да й върне „Върбичката“ заедно с някогашната й изискана слава.

А Хелън? Той не можеше да си представи Хелън като извършителка на убийство. Тя бе твърде цивилизована — твърде далече стоеше от насилието. Пък и те със съпруга й несъмнено са обичали Ричард Абърнети.

Поаро въздъхна. Нямаше кратък път към истината. Налагаше се да приложи по-продължителен, но разумен и сигурен метод. Ще трябва да проведе разговори. Много разговори. Защото хората рано или късно се издават посредством някоя лъжа или истина…

Хелън го бе представила на събралите се и той се бе заел незабавно да разсее почти общата неприязън, която присъствието му сред тях предизвикваше — непознат, че и чужденец! Беше впрегнал очите и ушите си. Наблюдаваше и слушаше — явно или скрито. Бе забелязал симпатии, вражди, бе дочул непредпазливо изтървани думи, обичайни при разделяне на имущество. Изобретателно бе уредил разговори на четири очи, разходки на терасата, правеше наблюдения и си вадеше заключения. Разговаря с мис Гилкрист за отминалата слава на чайната й и за продуктите, от които се приготовляваха brioches и шоколадови eclairs и заедно с нея посети зеленчуковата градина, за да обсъдят правилната употреба на подправките, които растяха там. Пожертва доста от времето си, за да изслуша отчетите на Тимъти за здравето му и вредното влияние на боята върху него.

Боя ли? Поаро се намръщи. Някой друг бе споменал нещо за боя — мистър Ентуисъл ли?

Състоя се и дискусия на тема живопис. За Пиер Ланскне като художник. За картините на Кора Ланскне, които мис Гилкрист хвалеше възторжено, а Сюзън отхвърли презрително. „Прерисувала ги е от пощенски картички“ — гласеше изводът й.

Тези думи разстроиха мис Гилкрист и тя възрази остро, че скъпата мисис Ланскне винаги рисувала от натура.

— Обзалагам се, че е лъгала — рече Сюзън на Поаро, след като мис Гилкрист излезе от стаята. — Всъщност знам със сигурност, че е мамила, но не исках да го казвам пред тази кукувица, да не я разстройвам.

— Откъде знаете?

Поаро съзерцаваше силната волева брадичка на Сюзън. „Много е самоуверено това момиче — рече си той. — Дори прекалено самоуверено…“ Сюзън продължи:

— Ще ви кажа, но не го издавайте пред тази Гилкрист. Една от картините е от залива Полфлексън — фарът, кеят — обичайните неща, които любителите художници сядат да рисуват. Но кеят бе разрушен по време на войната, а скицата на леля Кора е направена преди две години, ето защо няма начин да е от натура, нали? А на картичките, които все още се продават там, кеят е, както си е бил преди. В едно от чекмеджетата на спалнята й имаше точно такава картичка. Така че леля Кора, предполагам, е започнала „грубата си скица“ там, а после тайно е завършила картината у дома си, като е гледала от картичката! Не е ли смешно как лесно се хващат в лъжа хората?

— Да, смешно е, както сама казвате. — Поаро си помисли, че това бе добро начало.

— Вие не ме помните, мадам — започна той, — но аз ви помня. Знаете ли, че не ви виждам за първи път?

Тя го гледаше втренчено. Поаро кимна, предчувствайки триумфа си.

— Да, да, това е така. Аз седях, добре увит, в един автомобил и ви видях през прозореца. Вие разговаряхте с монтьора от гаража. Вие не ме забелязвате — това е нормално — аз съм вътре в колата — един възрастен, увит с шал чужденец! Но аз ви забелязах, защото сте млада, с приятна външност и стоите там на слънцето. И ето че когато пристигам тук, си казвам: „Tiens! Какво съвпадение.“

— Гараж ли? Къде? Кога е било това?

— О, не беше отдавна — преди седмица, не повече. В момента не мога да си спомня къде беше — рече Поаро лукаво, въпреки че в съзнанието му ясно изплува сцената в гаража на странноприемницата „Кралския герб“. — Пътувам толкова много из страната.

— Оглеждате да купите подходяща сграда за вашите бежанци?

— Да. Виждате ли, толкова неща трябва да се вземат предвид: цената, местонахождението, възможностите за преустройство.

— Предполагам, че ще се наложи да се събарят доста от тези ужасни преградни стени из къщата.

— В спалните, да, несъмнено. Но повечето стаи на долния етаж няма да се пипат. — Той направи пауза, преди да продължи. — Натъжава ли ви, мадам, фактът, че вашият стар семеен дом ще премине… в ръцете на… чужденци?

— Разбира се, че не — отвърна Сюзън развеселена. — Смятам, че идеята е отлична. Това място е невъзможно за живеене в този си вид, пък и аз нямам повод да бъда сантиментална. Това не е моят роден дом. Майка ми и баща ми живееха в Лондон. Идвахме понякога тук за Коледа. Всъщност винаги съм го смятала за ужасно място — може да се нарече безсрамен храм на богатството.

— Олтарите днес са различни. Вградени, със скрито осветление, скъпо струваща семплост. Но богатството все още си има своите храмове, мадам. Аз научавам — надявам се, че не съм недискретен, — че вие самата планирате такава една постройка? Всичко de luxe, без да жалите средствата.

Сюзън се засмя.

— Едва ли може да се нарече храм — просто място за бизнес.

— Може би името не е от значение… Но ще струва много пари — това е вярно, нали?

— Днес всичко е жестоко скъпо. Но началните разходи, вярвам, ще се оправдаят.

— Кажете ми нещо за вашите планове. Удивлява ме, че една красива млада дама е толкова практична, толкова компетентна. В дните на моята младост — много, много отдавна, признавам — красивите жени мислеха само за удоволствия, за козметика — за la toilette.

— И днес жените мислят за лицата си — ето я и моята роля.

— Разкажете ми!

И тя му разказа. Разказа му го с много подробности, като, без да съзнава, разкри немалко от самата себе си. Поаро оцени търговския й нюх, размаха, с който планираше, и усета й за детайл. Жена с решителен, организиран ум, способна да отсява всички маловажни неща. Може би малко коравосърдечна, каквито изглежда са повечето хора като нея.

Той рече, без да спира да я наблюдава:

— Да, вие ще успеете. Вие ще напреднете. Какъв късмет, че не сте ограничена, като много други, от бедността. Днес не можеш да стигнеш далече без капитал. Да имаш всички тези творчески идеи и да не можеш да ги осъществиш поради липса на средства — това би било непоносимо.

— Аз не бих могла да го понеса! Но щях да събера парите някак си — щях да намеря някой да ме подпомогне.

— А, разбира се! Вашият чичо, чиято бе тази къща, е бил богат. Ако беше жив, той би ви „авансирал“, както се изразявате.

— О, не, той не би го направил. Чичо Ричард бе доста консервативен, що се отнася до жените. Е, ако бях мъж… — На лицето й се изписа гняв. — Това ме ядосваше страшно!

— Разбирам, разбирам…

— Старите не бива да стоят на пътя на младите. О, извинете ме.

Еркюл Поаро се засмя непринудено и засука мустаците си.

— Да, аз съм стар. Но аз не преча на младежта. Никой не чака моята смърт.

— Каква отвратителна идея.

— Но вие сте реалистка, мадам. Да допуснем без повече заобикалки, че светът е пълен с млади хора, а дори и такива на средна възраст, чакащи търпеливо или нетърпеливо нечия смърт, която ще им донесе ако не богатство, то поне перспектива.

— Перспектива! — възкликна Сюзън и си пое дълбоко дъх. — Именно това е нужно на човек.

Поаро се бе загледал зад нея и извика весело:

— А ето че и вашият съпруг идва, за да се включи в малката пи дискусия… Говорим, мистър Банкс, за перспективата. Перспективата, златната перспектива, към която трябва да посегнем с двете си ръце. Доколко човек би могъл да остане верен на съвестта си? Да чуем вашето мнение?

Но не му бе съдено да чуе възгледите на Грегъри Банкс за перспективата или за каквото и да било. Всъщност Поаро установи, че е почти невъзможно да се разговаря с Грегъри Банкс. Той имаше любопитната способност да се изплъзва. Дали по собствено желание, или по желание на съпругата си, изглежда нямаше никаква склонност към tête-à-tête или тихи дискусии. Да, „разговор“ с Грегъри Банкс не се получи.

Поаро поприказва и с Мод Абърнети — между другото и по въпроса за боята (миризмата на боя) и чу какъв късмет било, че Тимъти могъл да дойде в Ендърби и колко мило от страна на Хелън да покани дори и мис Гилкрист.

— Защото тя наистина ни е много полезна. Тимъти понякога иска да хапне нещо леко — а човек не може да разкарва прекалено много чуждата прислуга, но в стаичката до килера има газов котлон, за мис Гилкрист е удобно да му претопли нещо, без да безпокои когото и да било. А и тя с такава охота му прислужва, тича нагоре и надолу по стълбите по десет пъти на ден. О, да, струва ми се, че Провидението има пръст в това, дето тя изпусна нервите си и не искаше да остане сама у дома, макар че да си призная, тогава се подразних малко.

— Изпуснала си е нервите? — поинтересува се Поаро. Той изслуша разказа на Мод за внезапната слабост на мис Гилкрист.

— Уплашена била, казвате? И въпреки това не могла да каже точно от какво? Интересно, много интересно!

— Аз самата го окачествявам като закъсняла реакция на шок.

— Вероятно.

— Веднъж, по време на войната, недалеч от нас падна бомба и спомням си, че Тимъти…

Поаро не я слушаше, а мислеше за друго.

— Случило ли се бе нещо по-специално този ден? — попита той.

— Кой ден? — Мод го гледаше озадачено.

— Деня, в който мис Гилкрист се разстрои.

— А, това ли — не, мисля, че не. Изглежда безпокойството я е обземало постепенно, откакто напуснала Личет Сейнт Мери, поне тя така казва. Докато била там, нямала нищо против да остава сама.

И резултатът, помисли си Поаро, бе парче отровна сватбена торта. Не е чак толкова необяснимо, че мис Гилкрист се е изплашила след това… И дори след като се е преместила в мирната провинция около Стансфийлд Грейндж, страхът е останал. Нещо повече, увеличил се е. А защо? Сигурно грижите за един взискателен хипохондрик като Тимъти са така изтощителни, че страхът на нервна почва лесно е избил на повърхността.

Но нещо в тази къща трябва да е предизвикало уплахата на мис Гилкрист. Какво е било то? Дали самата тя знае?

Като остана сам с мис Гилкрист за кратко време преди обяда, Поаро навлезе в темата с преувеличеното любопитство на чужденеца.

— Невъзможно е за мен, разбирате, да повдигна един такъв въпрос като убийството пред членовете на семейството. Но съм заинтригуван. Кой не би се заинтригувал? Брутално убийство — една чувствителна художничка е нападната в самотната й къщичка. Ужасно за семейството. Но ужасно също така, мога да си представя, и за вас. Тъй като от мисис Тимъти Абърнети разбрах, че вие сте били там по това време.

— Да, бях. И ако ме извините, мосю Понтарлие, не искам да говоря за това.

— Разбирам. О, да. Много добре разбирам.

И Поаро зачака. Точно както предполагаше, мис Гилкрист веднага сама заговори.

Не чу от нея нищо ново, но си изигра ролята, като изразяваше искрената си симпатия и разбиране посредством кратки възклицания и вглъбения интерес, с който я слушаше, доставяйки й голямо удоволствие.

Едва след като тя изчерпи темата за собствените си чувства по повод случилото се, за това, какво казал докторът и колко мил бил с нея мистър Ентуисъл, Поаро внимателно премина на следващата точка.

— Били сте достатъчно разумна, предполагам, да не оставате сама в тази къща?

— Не можех да постъпя другояче, мосю Понтарлие. Наистина нямах избор.

— Даааа. Научих дори, че сте се страхували да останете сама в къщата на мистър Тимъти Абърнети, докато те са в Ендърби.

Мис Гилкрист го погледна виновно.

— Ужасно се срамувам от това. Толкова глупава постъпка. Всъщност ме обхвана паника — сама не знам защо.

— Не е трудно да се сети човек защо. Току-що сте се били съвзели от подъл опит да бъдете отровена…

Тук мис Гилкрист въздъхна и отговори, че нищо не разбира. За какво ще искат да я тровят?

— Но, драга моя госпожо, очевидно е, че престъпникът — този касапин — е мислел, че вие знаете нещо, което би могло да наведе полицията на дирите му.

— Но какво бих могла да знам? Някой отвратителен скитник или ненормално същество ще да е.

— Ако е бил скитник. Струва ми се нелогично…

— О, моля ви, мосю Понтарлие… — мис Гилкрист неочаквано се разстрои. — Не правете такива предположения. Не искам да вярвам.

— Не искате да вярвате какво?

— Не искам да вярвам, че не е бил… искам да кажа… че е бил…

Тя млъкна объркана.

— И въпреки това — заключи Поаро прозорливо — вие вярвате.

— О, не, не вярвам!

— Аз мисля, че вярвате. Затова сте толкова уплашена… Все още сте уплашена, нали?

— О, не. Откакто дойдох тук, вече не съм. Толкова много хора наоколо. И такава приятна семейна атмосфера. О, не, тук всичко е съвсем наред.

— Може би… Моля да ме извините за интереса, но аз съм възрастен човек, малко болнав и голяма част от времето си посвещавам на размисли по вълнуващи ме въпроси — та може би в Стансфийлд Грейндж се е случило нещо, което така да се каже, е породило тези ваши страхове. В днешно време докторите признават колко много неща стават в подсъзнанието ни.

— Да, да — знам, че се говори за това.

— И аз мисля, че страхът ви може да е бил изострен подсъзнателно от някаква конкретна случка, съвсем странична може би, която, да речем, е послужила като дразнител.

Мис Гилкрист поглъщаше думите му с отворена уста.

— Сигурно сте прав — отвърна тя.

— Е, и какви, мислите, са били тези… странични обстоятелства?

Мис Гилкрист помисли малко и после неочаквано отсече:

— Знаете ли, мосю Понтарлие. Мисля, че това бяха монахините.

Преди Поаро да успее да възприеме думите й, Сюзън и мъжът й влязоха, следвани от Хелън.

„Монахиня“ — помисли си Поаро… Чакай, чакай, къде в цялата тази работа бе чул да се споменава за монахини?

Той реши да насочи пак разговора към темата за монахините по някое време вечерта.